Димо Кисьов
Открадването на Дионис (11)

Глава единадесета

Първата гонка за нашия клас бе определена за седем сутринта. Въпреки ранния час по високия бряг стърчаха хиляди зрители. В Каварна бяха останали само пеленачетата и бабите. Стотици моторници и корабчета щяха да наблюдават състезанието откъм море. Между тях се белееше елегантната американска яхта, закотвена при втория знак за заобикаляне. Мис Лукън я бе предоставила на старшия арбитър в тази зона. Всички съдийски корабчета бяха заели местата си.

От седмица вестниците, радиото и телевизията говореха за състезанието, а сега — и високоговорителите. Гласовете на спортните коментатори бяха патриотично приповдигнати. Едни от тях разказваха историята на ветроходството, изброяваха имената на бившите шампиони и зашеметяваха главите на слушателите с часовете, минутите и секундите на постиженията им. Опияняваха се от цифрите. Величаеха часовника и метъра. Други изнасяха лекции по ветроходство. Разясняваха на народа що е халс, прав курс, бейдевинд, бакщаг. Как се извършва поворот — през кърмата и през борда. Обогатяваха речника на съвременния български език с чужди думи.

Усещах се отпаднал и несигурен в действията си. И лицето на Герман бе умряло. Бледнина бе плъзнала по загара му. Погледът му студенееше. Бързо плюеше, без да излиза нещо от устата му. Това сухо плюене ме дразнеше, а и вратът му, който ту се скъсяваше, ту се удължаваше, сякаш беше впрегнат в ярем.

Бръкнах в непромокаемия си панталон и измъкнах кутийка с единствените позволени от допинговата комисия ободрителни хапчета. Герман перна кутийката и тя цопна във водата.

— Закъсня, пък отгоре на това и нервничиш — срязах го.

— Стига си бърсал кърмата. Няма да си изцапаш фрака — отвърна ми.

Коста мълчаливо поставяше ветрилата и ближеше с език левия си мустак. Свърши, измърмори някакво пожелание и скочи на брега. Герман прекрачи борда и с невиждащи очи огледа такелажа.

Лошо започвахме. Яхтите вече се придвижваха към стартовата линия. Всеки миг можеше да се издигне предупредителният знак. Мърморех.

— Млъкни!

— Защо закъсня?

— Не трябваше въобще да идвам. Болен съм. Омръзнаха ми тези лодчици. Тези носни кърпички…

— Не слушай Барбароса. Той иска да ни закопае, та неговите сополановци…

— Барбароса ме измъкна от леглото. Той ме накара да дойда… Научили сте нещо за баща ми. Мълчите. Не бивало да се разстройвам преди състезанието. Така ли! Подлеци!

— Ти ако тази сутрин си станал нагоре със задника…

— Не ме шашардисвай! Кажи! Наистина ли Кавара ми е сестра…

Герман не беше на себе си. Раздрусах го. Яхтата заигра. Със състезанието беше свършено.

Момчетата на Коста ни тласнаха. Докато подреждах и оправях ветрилата, продължаваха да ни тласкат. Нагазиха във водата до кръста, до рамената, заплуваха и продължаваха да ни бутат, докато се измъкнем от пристана и хванем вятър. Гледаха уплашено. Коста се бе сетил да сложи по-плоски ветрила.

— Инструкцията!

Герман сякаш се събуди. Два пъти издърдори съдийските изисквания при заобикалянето на знаците заедно със специалните изисквания, които трябваше да се спазват при състезанието.

Наближавахме облака от яхти. Стартовата линия изглеждаше твърде тясна, за да се наместят три дузини.

— Убийци! Решили са да ни изсипят в морето, след като са ни смлели на кайма. Барбароса има право: съдиите са палачи.

Зарадвах се. Излезе от шока.

Всеки ветроходец знаеше, че доброто стартиране е половин победа и се стремеше да заеме челното място в гонката. Състезателният правилник покровителствуваше движещите се напред яхти.

Първият заобиколен знак бе на две мили навътре в залива и мъчно се забелязваше. Трябваше да се ориентирам по двете рибарски лодки, които Коста бе подредил по посоката на знака. Видях ги. С вдигането на подготвителния знак неврастенията на Герман изчезна. Загарът отново се появи по лицето му. От страх да не закъснеем стремително се носехме към стартовата линия. Имаше опасност да се блъснем в някоя яхта или да направим фалшстарт. Възможността за маневриране бе малка. Герман задържа с ръка ветрилото на „неправилния“ борд. Забуксувахме. Върнахме се на заден ход. До сигнала оставаха секунди, а се намирахме в много надветрено и неблагоприятно място за стартиране. Герман вдигна шверта. Яхтата издрейфува странично. Отново го спусна и аз натиснах румпела до край. Озовахме се в изгодна позиция. Стартирахме успешно. Вляво от нас някой изруга на английски. Бяхме му „смутили“ вятъра. Със силна въздишка прочистих дробовете си. Задишах.

Пред нас набираше скорост G-66 с миналогодишните световни първенци. Яхтата плаваше на правилния халс и не посмях да се отклоня, за да потърся по-благоприятен вятър. Преследвах я с надежда да сгреши. Да я задминем. Следваха ни и други яхти, от които PZ-30 започна да ни „контролира“ отблизо. За да се освободим от нея, Герман обърна ветрилата на другата страна. В този миг сякаш дочух спортният коментатор да казва: „Сега българската яхта BU-10, която в момента плава след яхтата на световните шампиони, направи поворот през борда, за да се освободи от контрола на полската яхта PZ-30. Обаче полските състезатели са опитни и не ги последваха в поворота. Драги зрители и слушатели, не е безинтересно да ви запозная с екипа на BU-10. Рулевият се нарича Андрей Василев, тежи 74 килограма и е висок 181 сантиметра. Шкотманът му Герман Хаджипаров тежи 72 килограма и е висок 179 сантиметра. Двамата са състезатели от Каварненския яхтклуб…“

Решихме да не се „дуелираме“, защото облакът от яхти ни следваше отблизо, G-66 се насочваше към първия знак с пълен курс, а и при анемичния вятър, който сутринта ни сервира, нищо особено не можеше да се предприеме. Все пак имах слаба надежда да излезем напред. На триста метра пред нас морето светлееше като река. Това бе течение, предизвикано от топъл вятър, идващ от Каварна. Той се „чупеше“ в брега и под прав ъгъл навлизаше в залива. Течението създаваше условия за глисиране и казах на Герман да подготви допълнително ветрило. G-66 разбра намерението ми и също се подготви за глисиране. Вятърът леко се усили и PZ-30 се залепи зад нас. Искаше да „качи“ срещу вятъра и да ни „покрие“ с ветрилата си. Навярно така говореше и спортният коментатор. Дори се тюхкаше за нашата недосетливост. Успокоихме го. Вдигнахме спинакера и избягахме от нахалните поляци. Същото направиха с нас и световните първенци.

Вятърът бе коректен, всички яхти без особено притеснение вършеха онова, което вършехме ние, и спокойно се приближаваха до първия заобиколен знак. Скучаехме и вършехме задължителната лавировка безхитростно, колкото да си отбием номера пред съдиите. G-66 се „движеше по ноти“. Знакът вече се виждаше ясно и тя се насочваше по идеалния път, за да го заобиколи. Покорно пълзяхме по килватерната й диря.

— Това не е море, а лебедово езеро — измърмори Герман.

— Няма да се измокрим. Хладничко е за болестта ти.

— Ако правилникът разрешаваше, бих скочил да си поплувам. Заради такова безветрие някога хората са си купували роби да им гребат…

Заобиколихме знака по оптималната крива и се доближихме с две дължини до G-66. Насочихме се към американката. Яхтите се бяха скупчили при знака и бавно се изцеждаха след нас. Вятърът остана равен и ние се носехме като стадо гъски.

— Такъв парад на яхти още не бях виждал. Само сме за илюстрована картичка. Имаш ли цигара?

— Имах кутийка с хапчета, обаче един дивак ми я перна от ръката… Защо се притесняваш? Не е важно как се движим, а да не допуснем грешка и да се домъкнем до финиша.

— Без борба ли?

— Достатъчно се борихме по време на тренировките. Полага ни се почивка…

— Оная в шезлонга ли е твоята дама? Усмихни й се! По-красива е от Кавара. Ако бях на твое място…

— Идиот!

— Такъв съм. Не само тази сутрин. От неолита още…

— Хайде да не се разсейваме!

След заобикалянето на втория знак легнах в курс бакщаг. PZ-30 успешно ни атакува и излезе пред нас. Лувингувахме, принудихме я да си смени курса и се измъкнахме от ветровата й сянка. Отново бяхме втори.

— Значи нямаш цигари? Пребъркай си джобовете!… Виж! Пуснаха и финовете. На съдиите май им харесва времето.

Разбрах, Герман е кокетничел малко с болестта си. Не е бил кой знае колко зле… И времето е едно тихичко, слънчевичко — само за плаж. Сякаш е запланувано от Балкантурист. Никакъв вятър, никакви емоции. Ако се бяхме сетили да вземем карти, можеше да си поиграем белот…

На първата гонка излязохме трети. Барбароса бе щастлив.

— Здравейте, юнаци! — поздрави ни по войнишки той и след като наруга своите „мръвки“, започна разбор.

Лесно е да съветваш, да упрекваш, да съдиш, след като не си участвувал в състезанието, а си го гледал отстрани. Ругаеш нападателя, загдето от десет метра пред вратата не може да вкара гол. „Язък! Сванта! Нищо не работи, само яде, спи, рита и едно голче не може да бутне. Баба ми да беше на негово място, такъв шут щеше да отпери, та…“

Вълнуваш се и цъкаш слънчогледово семе, пушиш, ближеш сладолед на клечка, а ако си пред телевизора, пиеш ракия и хрупаш салата. Вдигнал си краката си на столче, за да си почиват. Уморени са от висене под бюрото, вените им са се разширили.

„Ех, какви спортисти бяхме някога! Сами си купувахме топките, бягахме от училище, за да поритаме, и пак имахме успехи! — обажда се приятелят ти — шкембелията, оня с плешивата глава. — Сега спортистите са чиновници: получават си заплатите, премиите и не им дреме. Произвеждат ги майори, полковници… И ние нявга сме служили, но не сме виждали майори и полковници да тичат по плаца. Тичат само бойците, редниците…“

Нима ти и шкембелията не получавате заплати, премии? И като ги получавате, какво сте направили досега? Или ще кажете, че още не е учредено световното първенство за бюрократи или олимпиада за клатене на крака.

Аз и Герман не сме майори, не сме чиновници и „мръвките“ на Барбароса не се разписват на ведомост. Бащите им още ги хранят. А как очичките им светят през сълзите! Как всяка дума на треньора ги ранява! Как ни гледат с надежда да ги защитим… като поне ние се класираме.

Знаем, състезанието не е само спортно. То е и търговско. На него се конкурират производителите на яхти, на тъкани за паруси, на спортна екипировка. Знаем, че ако победят западните германци, ще получат чек, който ще им осигури живота — апартамент, вила, кола, а може би и достъп до Холивуд. Нали често спортистите се преквалифицират и стават киноартисти!

Ние се борим за едно юнашко браво, за една снимчица във вестник „Старт“. Именцето да си чуем в спортната емисия на радиото. И най-вече да прочетем нещо за България в световната преса; това ни е достатъчно, а после имаме какво да вършим: аз ще се ровя из историята, а Герман — из некрополите. Спокойни сме, защото и без спорта можем да си изкарваме хляба… Ние само искаме да докажем, че сме най-добрите ветроходци между историците и антрополозите. Герман се разболя и качи тридесет и девет градуса не за друго, а за да види как Аспарух побеждава Брадатия, как Добротица построява български флот в залива на Карвуна…

Барбароса ни поощрява: умеели сме да търсим вятъра и когато спи. Дето се казва, само от хъркането му сме си били напълнили платната.

— Картината бе тягостна. Отначало уж подухна и си рекох: блазя им, а след втория знак — жалостна картинка… Халал ви вярът, дето успяхте да се довлечете трети… Разгледах им яхтите: чудо на техниката! Затова ви изпревариха.

Разборът на Барбароса е кратък. Изпращат ни да си починем, защото и следобед щяло да има гонка. Предвиждало се влошаване на времето и съдиите бързали…

На втората гонка отново се класирахме трети. Пак техническият прогрес си каза думата. При безветрие смелостта и духът пет пари не струват…

При тази гонка и финовете на „мръвките“ бяха излезли напред. Барбароса и тях произведе в юнаци.

Герман предложи да се поразтъпчем. Тръгнахме по чакълестата ивица под Чиракмана, без да проговорим. Той се наведе, взе някакво червено камъче. Аз намерих друго — на зелени и жълти ивици. Някои полират такива камъчета, натриват ги с мазнина и ги превръщат в украшения. Напълнихме си джобовете. Отидохме до даляна, без да се обаждаме на рибарите. Камъчетата ни тежаха и на връщане ги хвърляхме едно по едно. Правехме „магии“ за вятър. Само с него можехме да се наложим на чуждестранната техника.

Морето приличаше на блато. Нямаше сили да изхвърли водораслите си, които, покрити с мръсна пяна, киснеха край брега. Добре, че жабите не понасят солената вода, иначе биха превърнали океана в жабешка империя.

Герман запуши. Искаше да се скараме, да нарушим тишината. Дръпна няколко пъти от цигарата и я захвърли. Взех я и я допуших.

Яхтклубът светеше празнично. В един от хангарите му си почиваше нашият холандец — вече позастарял, поотчаял се, след като видя модерните си и елегантни събратя. Барбароса го окуражава, вдъхва му сили. Напипва по борда му някаква драскотина и я запълва с лак. Замисля се над парусите. Много е важно какви да сложи утре, та да не изтървем бронзовите медали… За българските щангисти бронзовите са нищо, но за нашите ветроходци от клас „Летящ холандец“ ще бъдат най-голямото украшение в спортната им история…

Треньорът може да си разговаря цяла нощ с холандеца, но ние трябва да спим. Хвърляхме последните камъчета и клепачите ни се затварят. Копнеят за хладните чаршафи на леглото. Вървим съвсем тихо, за да не уплашим съня. Примъкваме се крадешком в бунгалата, без да посмеем да си пожелаем лека нощ.

 

 

Метеоролозите ни заплашват, че някакъв циклон се преборвал с антициклон. От тяхната борба сме щели да пострадаме. Съдиите решават на следващия ден да се проведат последните две гонки.

И на сутрешната, и на следобедната излязохме втори. Един нахален американски холандец финишира пръв, докато се препирахме с миналогодишните шампиони. Така е: двама се карат — третият печели. Американският холандец е фойерверк — не е истинска ракета. Не се страхуваме от него. Нали всички важни световни въпроси се разрешават между европейците? Барбароса говори с нас като с равни. Вече не ни съветва, само ни се радва и ни охранява. Не допуска никой до нас. И Кавара сряза. Отпрати я да си гледа грънците. Страхува се от чуждата пропаганда, заглушава гласовете на коментаторите й. Отвлича ни с москвича си на неутрална земя, на пикника в Батова. Там няма запалянковци, спортисти, журналисти. На пикника отиват само ядачи и пиячи.

Колата на Барбароса е стара колкото него. И цветът й е като на брадата му — нито червен, нито розов. Пикникът се е заврял в гъста гора: навес, грубо сковани маси и жарава от клада. На нея не се пекат еретици, а пържоли, набучени на петметрови шишове.

Група шведи вече са се наяли, напили и се мъчат да играят българско хоро. Командува ги циганин с акордеон. Строява ги на влакче и ги повежда в тъмната гора.

Барбароса изважда лула и дълго я тъпче с едър тютюн. Рядко пушел с нея — била му талисман. Издялана е от корена на някакво си чудотворно растение. Не ни казва какво… Треньорът ни гледа влюбено, нищо не ни отказва.

— Да сръбнем ли по едно уиски?

— Може, но да бъде малко и с повече сода.

— Да запушим ли?

— Може, но без да гълтате дима.

Скучаем. Барбароса ни разказва тъпи вицове. Смеем се, за да не го обидим. Шведите се завръщат от гората без циганина. Пеят бойни песни и шведките им пригласят. Двама викинги търсят допълнителни емоции, закачат ни, искат да се бият с нас. Барбароса пребледнява. Сеща се, че съм набил Луковски, представя си как си изкълчвам ръката, и скача. Повежда шведите към бара, черпи ги. Пои ги като жребци, подсвирква им и леко ги потупва по рамената.

Ония пият и не ни забравят. След всяка чаша се обръщат и ни гледат с кръвясалите си очи. Барбароса ни прикрива с тялото си. На Герман не издържат нервите. И той чувствува необходимост да се бие. Надига се. Барбароса напразно му прави знаци да стои мирно. И аз се подготвям за всякаква евентуалност. Шведите напират, искат да си разчистят сметките с нас, тръгват и… се сгромолясват един след друг с изкривени ченета. Барбароса набързо плаща и ни натиква в колата. Москвичът отново фучи по горския път и на остър завой осветява храсталак с акордеон. Мярка се руса и черна глава…

Барбароса здраво стиска волана. Дясната му ръка кърви…

 

Не бива много-много да се вярва на синоптиците. И на финалната гонка съдиите едва откриха насрещен вятър, за да го преградят със стартовата линия. Тръгнахме добре и започнахме да се изпреварваме. Всъщност пълзяхме и се надхитряхме.

Слънцето се бе поизкачило и по брега цъфнаха разноцветни чадъри. Над зрителите се носеше тънък тютюнев дим. Едно облаче прескочи Калиакра и тревожно премина по небосклона.

— Има вятър, но не иска да слезе при нас — рече Герман.

Стана ми весело и заподсвирках с уста „Облаче ле бяло“. Герман се захили…

Съдийските корабчета бяха започнали да се люлеят. Край тях подскачаха бели зайчета. Вятърът се позасили. Пийнахме кафе направо от термоса. Герман си изпари устните, но и той започна да си подсвирква. Пред нас G-66 се насочваше към знака с немска точност. Рулевият не вдигаше нос от компаса. Най-после замириса на море. По хоризонта се движеше танкер с курс на изток. Спасителите на плажа вдигнаха червени знамена и след няколко минути ги замениха с черни. Предадох руля на Герман и внимателно прегледах такелажа и ветрилата. Танкерът, който се движеше с курс на север, изчезна в лилава мъгла. Откъм Калиакра изпълзяха космати облаци и бавно плъзнаха към залива. Водата потъмня. Стана виолетова. Белите зайчета се размножиха. Вехата на знака дълбоко се покланяше и изправяше. Зеленият нос още ни предпазваше от неприятности, но пред нас морето се гърчеше в спазми. Изкарваше си яда от Чиракмана.

G-66 „напомпа“ ветрилата си, за да излезе в глисаж, но се отказа. Можехме да протестираме. Рулевият ни погледна гузно.

При знака имах възможност да се „свържем“ с противниковата яхта, но аз не бързах. Искаше ми се да направя това при по-драматични обстоятелства. Северният вятър и оня, дето идваше откъм брега, започнаха борба.

Стадото зад нас се пръсна ветрилообразно, сякаш се разгръщаше за атака.

Балетът завърши, следваха модерни танци.

Бяхме изминали една трета от втората гонка и отново се насочвахме към мис Лукън. След втория знак задуха здраво, морето се захълми, спусна се лека мъгла. Подканиха ни да запалим светлините. Наблюдението се бе влошило, и корабчето с помощника на главния съдия се отправи към първия знак, за да контролира заобикалянето му.

Дотук сякаш бях нормален човек. В останалите три часа на борбата не мислех. Извършвах най-необходимото, най-полезното, най-бързото, защото нямаше време за колебание, за разсъждаване. С Герман се бяхме превърнали на електронна машина, която през четири уши, четири очи, два носа и две опънати кожи слушаше, гледаше, душеше, мигновено събираше информация, светкавично я обработваше и заповядваше на ръцете, на краката, на всички мускули на тялото какво да вършат, та яхтата ни успешно да долети до финиша.

Две се обърнаха. Други се завърнаха в пристана. G-66 продължаваше да води. Най-сетне я издебнах. Задминах я, но тя се „свърза“ с нас и започна да ни прави „мръсно“. В продължение на час аз и Герман си показвахме всичките ветроходни патенти. Шампионите ни отвърнаха със своите. Силите ни бяха равни.

От брега дадоха знак. Състезанието за клас „Фин“ и клас „Солинг“ се отлагаше. В далечината един „Темпест“ сне платна. Няколко яхти се обърнаха, можеше и нашето състезание да се прекрати. До финала ни оставаха още две мили. G-66 не се отлепяше от нас.

Трябваше да се рискува.

— Подготвяй за глисиране!

— Не виждаш ли вълните?!

— Правилникът забранява ли?

— Първи сме, няма смисъл…

— Страх ме е от шампионите. Трябва да им избягаме…

Нямали сме право да ги притискаме. Щели да ни порежат пред финиша… Сребърните медали ни били вързани.

Борбата водехме при третия знак. Оставаше разстоянието до финала. Северният вятър се бе поуморил и отново задуха оня — от долината. Вълнението се увеличи. G-66 излезе напред и се насочи към финиша.

От коя ли страна бе разрешено да ги задминем? Запитах го. Мълчи. Знам. При такива вълни е безумно да се глисира.

— Кажи!

— От лявата и… сбогом на медалите!

Наклоних яхтата. Герман увисна на противния й борд. Задържах руля с крака си и прехвърлих цялото си тяло към него. Другият борд забръсна вълните. Задминахме шампионите. Задминахме вирнатите им носове. Славата им…

Искаше ни се да викаме, да скачаме. Мълчахме. Държахме се прилично. Други викаха и подскачаха вместо нас. Цялата Каварна. Цялото крайбрежие.

Девойки в добруджанска носия държат подноси с медалите.

Трябва да се понаведем. Окачи ни ги председателят на Международната федерация. Мърмори нещо, стиска ни ръцете. И ние мърморим нещо. Премигваме след светкавиците на фотоапаратите.

Знамето. Обръщаме се наляво. Към него. Забравяме, че ставите и кръстът ни болят. Оркестърът засвирва „Мила родино“! Я си задръж, Андрей, сълзите! Вдигни глава! Гледай гордо…

Зад мен Герман духа като ковашки мех. Косата ми повдига. Става ми топло. Сладък гъдел пълзи по гърдите ми…

Не съм се боксирал. Не съм изпадал в нокаут. Казват, не боляло. Поваленият сънувал приятни сънища. И аз мислех, че сънувам. Още не вярвах, че сме победители… Събуди ме брадата на Барбароса.

— Кретенчета! Идиотчета! — шепнеше старшият треньор и ни целуваше смирено, сякаш бяхме икони. — Добре, че съдиите не прекратиха. При този вятър, правилникът…

Сълзите на Коста никак не вървяха на мустаците му.

Долетя Кавара. Хвърли се. Не ме остави да дишам.

Когато ония ни изпреварили, щяла да получи инфаркт. А щом платната ни легнали върху вълните, тя, невярващата, започнала да се кръсти. Горката, не знаела никаква молитва, та обещала на Дионис жертва от бифтеци и шампанско, за да ни запази от беда.

— Ние сме боговете. На нас трябва да принасяш жертви — каза й Герман.

Целуна го набързо.

— Хайде да престанем с това изкуствено дишане! — рече той, когато тя отново се накани да ме целува.

Най-после Коста реши да ни стисне ръцете.

— Блазя ви. Радиото вече съобщава имената ви. Телевизията ви показа муцуните. Утре и вестниците ще ви прочуят.

— Много важно — скромнича аз. — Какво сме направили толкоз? Нито сме торпилирали „Хамидие“, нито…

— Глисирахте при адски вятър… Тарикати! Много номера сте знаели, пък си траехте…

 

 

До финиша живеех със самочувствието на млад, но перспективен учен. С чест бях завоювал диплом за висше образование, бях научил и няколко езика, но си оставах обикновен гражданин, известен само на каварненци. А ето, че само за един ден славата ми литна по света. Мъжете ласкаво ме поздравяваха, жените ме гледаха с влюбени очи. Фотографите ме щракаха за утрешните вестници. Раздавах автографи. Журналистите ме търсеха за интервю. Те настояваха да им разкажа всичко за себе си и се чувствуваха поласкани, когато го получаваха. Аз приемах похвалите им с удоволствие и не възразявах, когато ме наричаха талантлив и дори гениален ветроходен спортист. Най-после хорицата ме бяха оценили, радваха ми се и ме обичаха…

Гениалният ми колега Герман също раздаваше автографи. И той като мене се мъчеше какво да измисли за репортьорските микрофони. Мънкаше. Срамуваше се да издаде научните си занимания. Е, завършил бил стоматология, но не практикувал. Изцяло се бил отдал на спорта…

Не искаше да разочарова почитателите си! На тях им бяха нужни гладиаторски емоции, а не антроположки или археологически теории.

Ние бяхме шампиони. Станахме еди-кога си. Взехме гонката за толкова часа, минути, секунди. Имената ни, годините, килограмите. Това е достатъчно за спортните статистици.

А за останалите любители на спорта? За журналистите?

Имало въпросчета. Да сме отговорили на тях. Пак светкавици, пак микрофони.

— Коя музика предпочитате? Оперетната или естрадната?

— Тишината.

Смутени са. Герман ги е хвърлил в аут.

А как сме си прекарвали свободното време? На кино, пред телевизора или в четене на криминални романи.

— Нямаме свободно време за такива удоволствия. Занимаваме се с черепи. Разчитаме древни надписи.

Репортьорите се споглеждат. Интервюто им се проваля. Как ще отговарят утре пред главния редактор? Молят ни да кажем ¡нещо извън въпросите.

— Мислим да построим адмиралтейския кораб на Добротица и с него да се явим на състезанието за фрегати.

А какво ни е отношението към семейството, към децата, към другарката ни.

— Нямаме деца. Ергени сме. Герман е незаконороден, а моя баща е бивш ординарец на генерал Лукулесу — потомъка, на Лукул и на Лукулус, дуксът на Скития Минор. С моя съекипник обичаме една жена и от двадесет века не можем да я разделим…

Микрофоните се прибират. Въпросниците — също. Враждебни погледи — стоманени, студени. Как ще се оправдаят командировките само с мили, часове, минути и секунди?

Западните репортьори са по-находчиви. Разчитат на фирмите за производство на спортни артикули.

Какви екипи предпочитаме — „Адидас“ или „Пума“? От какъв плат са съшити ветрилата ни? Кой е производителят на яхтата ни? На такелажа, на…

— Непромокаемите костюми са ушити в Каварненския битов комбинат. Когато заваля, ги съблякохме, да не се намокрят. Облякохме ги за награждаването… Не сме обърнали внимание кой е производителят на ветрилата, на яхтата и такелажа…

Барбароса спасява репортьорите. Отговорил е на всички зададени въпроси и им ги подава. Четат ги. Доволни са. Тичат към пощенската станция. Осемстотин метра с препятствия — през масите на бира-скара, през паркинга, прескачат реката и обсаждат с викове телефонистката.

Барбароса се смее. Не сме били подходящи за интервюта. Спасил престижа на репортьорите и нас — от тях. Как така Герман си позволява да не обича естрадна музика. Нали ще го помислят за прост, за духовно изостанал. А колкото до интервюто с чужденците, трябвало да бъдем дипломатични, ако сме искали след месец да получим безплатни екипи и собствена яхта. Ако сме държали да си видим физиономиите в реномираните чуждестранни списания…

Момчетата от яхтклуба умираха от нетърпение да ни видят. И на мене ми се искаше да ги видя, да ги прегърна, да им: разроша перчемите. Как ще забравя лицата им, очите им, когато изтласкваха яхтата ни. Когато плуваха с нас до края на пристана, докато хванем вятъра. А после са викали, ободрявали са ни, без да ги чуваме. Сърцата им са трепкали при всяка наша несполука, скачали са от радост, когато сме задминавали противниците си, плакали са от вълнение при награждаването ни.

Те ни ревнуваха от журналистите и от ония просяци на автографи. Та какво общо имат те с нас. Защо не ни пуснат да си поговорим на нашия език. Морския…

Сто ръце ни подхванаха и хвърлиха високо. Три пъти. Не бяха им останали гласчета от викане. Хриптяха радостно… Понесоха ни към залата за занимания. Сложиха ни зад инструкторската маса. Шишета с кока-кола, чаши и три черупки от рапани с лилави безсмъртничета. Бяха научили от телевизията как стават тези работи…

Насядаха по двама на стол. Другите — изправени до стената. Пресконференция ли очакваха да правим или просто така ни отделиха на масата, за да ни гледат. И те не знаеха. Просто искаха да бъдем заедно.

Герман търсеше с поглед Коста. Запита ме къде е.

— Намерил си е някаква важна работа. Не му е приятно да ни гледа.

— Лъжеш!

Тихо е. Очакват да заговорим. Барбароса си влива кока-кола в чашата под контрола на стотици погледи. Оставя изпитата чаша и нищо не казва.

Момчетата са недосетливи. Не са определили човек, който да открие събранието.

Става Герман. Иска пирон и чук. Оживление. Топуркане по стълбите. Ето пирон и чук.

Герман оглежда стената зад нас, стъпва на стола и забива пирона. Окачва медала си на него и сяда.

— Ваш е медалът. Ако не бяхте вие, ако нямаше Андрей и Коста, нямаше да има първенство. Нямаше да има и награди. Дойдох случайно тук в командировка, по мои си работи. Ето какво стана. Заедно с медала оставям си и сърцето тук… Този с червената брада ме накара да обикна водата… Какво повече да ви разказвам…

Седна и заби нос в масата. Извадих моя медал и го подхвърлих на момчетата. Да го разгледат. Да го попипат. Да хванат златна мая и после да го окачат на пирона до Германовия.

Момчетата зашумяха. Забравиха ни. Медалът вървеше от ръка в ръка, увисваше от шия на шия.

— До един ги виждам на фрегатата — рече Барбароса.

Появи се Коста. Щяло да има пресконференция на американската яхта. Били поканени официалните лица, съдиите и всички медалисти.

Мис Лукън беше обезпокоена. Станах шампион, балът се отлагаше за утре вечер. След състезанието на финовете и солингите. Планът се изменяше. Трябваше да получа допълнителни инструкции. Открадването на Дионис не можеше да стане тази нощ.

— Вървете! Аз ще остана при момчетата. Ще си поговорим за адмиралтейския кораб на Добротица. За състезания с фрегати.

Барбароса е по моментите. Не ги изпуска. Маята е хванала. Тестото навреме трябва да се омеси, за да не прекипи.

Герман гледа унесено. Препъва се по стръмната стълба. Подхващам го, за да не падне. Бил уморен до смърт. Мечтаел за бунгалото.

На пейката пред яхтклуба ни чакаше Кавара. Увлечени в жънене на слава, били сме я забравили. Суетността по най-различни начини се проявявала. Особено досадна била при мъжете… Тази вечер настоявала да бъдем заедно, за да й докажем обратното. Шампионските ни титли я плашели. Разединявали приятелите…

Обясних й защо не можем да бъдем заедно. Лицето й побледня, устните потрепераха. Погрозняха. Станаха тънки, злобни. Засъскаха. Ако съм отишел при американката, щяла да ми отмъсти…

— Поне за тази вечер не мога да разполагам с времето си. Какво ще си помислят хората, официалните лица, ръководителите на Международната федерация по ветроходство.

Ако истински съм я обичал, щял съм да направя жертва.

Тръгвам към плъзгача. Герман остава. Жените отмъщават чрез отдаване. Това правило важи и за гагаузките…

Плъзгачът се устремява към американската яхта. Обръщам се. Двамата вървят под ръка. След това се спират. Тя го прегръща…