Димо Кисьов
Открадването на Дионис (1)

Глава първа

Доскоро живеех със самочувствието на потомък от стар чорбаджийски род: знаех имената на прародителите си десет поколения назад и се гордеех с родоначалника на фамилията ни хаджи Паро, известен на времето си търговец на кожи, заклан от делибашии през XVIII век. Е, не се осмелявах да мисля, че произходът му е бил болярски, но пък властният поглед на моя баща, подсилен от петдиоптрови златни очила, и неговата величествена осанка подсказваха благородното му потекло. Родът на майка ми стигаше само до прадядо й Стоян, балканско чедо с големи мустаци, но тя така умееше да постави всекиго на мястото му и така държеше на етикета на някогашното висше общество, та не бих се учудил, ако и в нейната кръв се откриеше нещо синичко…

Родил съм се към края на войната, около сребърната сватба на моите родители, по време на евакуацията им в Калофер. Те дълго време ме бяха чакали, затова ревниво ме пазеха от посегателствата на живота. Аз пък, изглежда, се бях метнал на някой непокорен прадядо, та им създавах доста грижи с твърдоглавието си. Мъчно възприемах родителски съвети и вместо да свиря на пиано, за което много държеше майка ми, губех си времето на Панчаревското езеро. Бях израсъл по улиците на София край обидно малка за една столица рекичка, но в мен се бе вселил зъл морски дух, който стръвно диреше дълбоката вода. А от нея най-много се страхуваха моите, особено от язовирната, да не говорим за морето, свързвано от тях с удавници, корабокрушения и пирати.

След гимназията по настояване на баща ми записах стоматология, обаче след като се дипломирах, отказах да наследя зъболекарските му пациенти и си избрах недоходната професия на антрополог. Старите бяха съкрушени. Бях нарушил основното зъболекарско правило: разядените зъби са пари.

Какви пари от мъртвите!

Все пак аз не станах антрополог току-така. Умрелите не се оплакват от зъбобол, не бързат, не се интересуват дали антропологът се занимава с тях или с яхтата си…

Две години сприятелявах науката и ветроходството — станах научен сътрудник и майстор на спорта. Два пътя се откриваха пред мене: единият водеше към световните първенства и олимпиади, другият — към научни занимания. Тръгнах по втория. Той ме заведе в Одеса на специализация при световноизвестния краниолог професор Феодор Григориевич Романовски.

Одеса! Море, кораби, спортни яхти. Далеч от грижовния родителски поглед… Не, не вярвам, че това е ускорило смъртта на майка ми. Тя наближаваше осемдесетте и беше болнава.

За пръв път в Одеса усетих дълбоката вода и на спорта, и на науката. Феодор Григориевич имаше слабост към българите, обикна ме и след като си защитих аспирантурата, остави ме за свой асистент. На младини той се увличал по гребането, затова гледаше снизходително на моята спортна страст.

 

 

Миналата есен представях нашия институт на международния симпозиум на антрополозите в Москва. Едва бях пристигнал и Феодор Григориевич ми телефонира от Одеса, че се е получила телеграма за мене. Беше починал и тате.

Отдавна се подготвях за симпозиума. В доклада си ревизирах някои утвърдени теории на Запад, очакваха се бурни възражения от страна на някои чуждестранни учени и аз трябваше да отбивам атаките им. Обаче моят професор бе категоричен: „Незабавно взимай самолета за София! Тръгвам за Москва, за да защитя доклада ти.“

Успях да сваря стария, преди да е легнал в семейната ни гробница.

Бях наследник и се наложи да остана няколко дни в София. Необходимите документи заедно със семейния архив намерих в малката желязна каса, в която някога баща ми съхраняваше златните коронки на пациентите си. В касата открих и тънка папка с грижливо подредени книжа. От тях разбрах, че съм бил осиновен…

Към свидетелството за осиновяване ми бе прикачен следствен протокол. В него някакъв полицейски следовател се мъчеше да установи самоличността на истинските ми родители, а моите ревниви осиновители не му съдействуваха:

„С покойната Мария Стефанова се запознахме на подуянската гара след мартенската бомбардировка. Тя ни помогна да си натоварим багажа на влака. Мария беше само по една басмяна рокличка. Вещите й бяха изгорели. Каза ни, че е сираче — родителите й били починали от тифусната епидемия в Ксанти. Дошла да си търси работа в София, но предприятията се евакуирали и никой не й обърнал внимание. Стори ни се добро момиче и я взехме с нас, за да ни прислужва, докато се оправят времената. Когато пролича бременността й, напразно я притискахме да ни издаде от кого е била излъгана. Мария почина при раждането в Карловската болница и тъй като сме бездетни, решихме да осиновим рожбата й.“

На зададените им въпроси отговаряха:

„Мария нямаше лична карта, защото беше малолетна, а кръщелното й свидетелство изчезнало по време на бомбардировката.“

„За първи път чуваме, че прелъстителят й е от Каварна. Не познаваме хора от този град.“

„Мария не се е срещала с непознати нам хора, нито е писала или получавала писма в Калофер.“

„Кръстихме детето Герман, защото това било предсмъртното й желание.“

„За верността на сведенията се подписваме.“

Колкото и да тършувах, колкото и да прелиствах документите на Хаджипарови, нищо повече не научих за родителите си. Хванах се за една илюстрована картичка — изглед на местността Чиракман до Каварна. Картичката бе облепена с румънски марки^[1]. Нямаше подател. Някой си честитеше Нова година на моите осиновители…

Сбогом на суетата! Сбогом на славния хаджи Паро и на всичките ми лъжливи прародители. Германе, ти си син на прислужница. При това незаконороден.

Жалко! Това трябваше да узная преди години, когато колегата Луковски ме причисли към буржоазните отрепки, защото, се бях класирал пред него на републиканското по ветроходство.

С всеки мой ветроходен успех класовата ненавист на Луковски все повече и повече се разпалваше и стигна дотам, че по време на дипломирането ми не смеех да се усмихна, за да не се види златната ми коронка. Между нас казано, донякъде и заради този мой състудент станах антрополог. Гласеше ме за зъболекар в едно родопско село. Умело излавирах и докато се усети, задминах го откъм подветрената му страна. Отново стигнах преди него на финиша — назначиха ме в институт, а той остана да стърже зъби в някаква поликлиника.

Обаче и в Софийския институт, и в Одеския Луковски напомняше за себе си. Правеше всичко възможно изследванията ми да не се публикуват на български. Смяташе за недопустимо синът на зъболекар частник, завършил в Нанси, да бъде социалистически учен.

Напоследък бях го забравил, но той отново ми напомни за съществуването си. В последната книжка на нашето списание, в ония страници, където по традиция се помества новогодишен дружески шарж, бях изкарикатурен с череп в ръка, понесен от издутите платна на моя фин. Под карикатурата се поясняваше, че: „Д-р Герман Хаджипаров е най-добрият антрополог между ветроходците и най-добрият ветроходец между антрополозите.“ Хуморът му бе шаблонен, но ме накара да се позамисля.

 

 

Спуснах пердетата на прозорците, заключих вратата на апартамента и тръгнах разстроен за Одеса. В живота ми се вмъкваше нещо неясно, почти криминално, а аз не можех да понасям криминалните истории — било истинските, било измислените…

Феодор Григориевич ме чакаше на летището. Бе облечен в тъмно и ме накара да се почувствувам неудобно в спортния си костюм. Свали шапка и ме прегърна.

— И ние някога… Знаеш колко и какви хора са живели преди нас, а вече ги няма. Така е било, така ще бъде…

Придружи ме до квартирата. Нали не биваше да ме оставя сам с мислите ми от София. Приготви закуската, отвори бутилка и за да ме утеши, пусна магнитофонен запис с хвалебствени изказвания за моя доклад от известни антрополози, участвували в Московския симпозиум.

Феодор Григориевич бе син на мужици, а откъде бе наследил своя аристократизъм? Бях му разказал всичко за Хаджипарови и за моя прародител, заклан през XVIII век от делибашии. Професорът търпеливо бе слушал моето самохвалство и сега отново трябваше да го гощавам с дърдоренето си.

— Казват: апетитът идвал с яденето — в една пауза на монолога ми успя да се обади Феодор Григориевич.

— А нима самочувствието на човека не идва с неговия произход? — стреснато запитах аз.

Професорът се позасмя, пъхна чаша в ръката ми и рече:

— Да пием за самия човек. Голяма е жаждата човешка…

 

 

Надявах се в работа да удавя неспокойните си мисли, но те винаги изплуваха в съзнанието ми като тъмни, нефтени петна. Отивах в библиотеката за друго, пък упорито търсех сведения за миналото на Добруджа и трепвах, когато срещнех нещо за Каварна.

Поисках справка от тамошния исторически музей, получих я и не се успокоих. Свързах се с Калофер и с Карлово. Изпратиха ми само препис от смъртния акт на майка ми. Следствен протокол и документ за осиновяването ми нямало.

Странях от хората. Забравях да погледна светлините на светофара. Автомобилните спирачки пищяха на сантиметри от мене. Феодор Григориевич реши с пътуване да ме оправи. Изпрати ме да снема данни от костите на херсонския некропол, след това ме командирова в Берлин, където повторих доклада си от симпозиума пред немските антрополози. Подреждаше ми да бъда включен и в някаква международна археологическа експедиция в Мексико. Напразно се грижеше. Мъката ме следваше навсякъде. Мъка обидна, по-лоша от сирашката.

Откакто останах без произход, сякаш някой ми отне отечеството. Бях откъснат от всичко мило и самотен блуждаех в морето от хора.

Германе, прати по дяволите снобизма си. Примири се с мисълта, че майка ти е била прислужница. Какво пък от това. Всеки слугува на някого. Даже господарите, царете, императорите. Ако не на човек — на бога, на собствените си амбиции.

Какъв е бил баща ми? Крадец? Бандит? Порочен тип?

Какъвто и да е, намерѝ сили да го оправдаеш. Бащата може да се откаже от сина си, но синът…

И защо Хаджипаров е запазил свидетелството за осиновяването ми? Отрича ли се от мене? Отмъщава ли ми или просто е забравил да унищожи документа?

И не ме е обезнаследил.

Бях ограбен. Пустиня се разстилаше пред мене — от Левски чак до Аспарух.

Кой глупак твърдеше, че там, където е благополучието, там е родината?

Бях изследвал хиляди човешки черепи, живели в различни епохи, в различни места на нашата земя и ми хрумна — по обратен път на професор Герасимов — да построя модел на собствения си череп, та дано по него се ориентирам за произхода си. Обръснах си главата, направих й рентгенова снимка и гипсова отливка. Прецизно я моделирах. Получи се коктейл от кости с ужасяващи диспропорции, неподлежащи на каквато и да било расова диагностика. Моето лице се оказа твърде дълго за примитивния ми череп, чиито измерения и индекси само слабо напомняха за принадлежност към динарската раса.

Започнах да се съмнявам в умствените си възможности. В обема на черепната ми кухина можеше да се побере мозък на дивак.

Предложих произведението си на Феодор Григориевич. Той внимателно го огледа и заяви, че в архитектониката му участвуват доста племенни компоненти.

— Нали е твърде примитивен?

Професорът ме пипна за ухото.

— Наистина човек с такъв череп, израсъл изолирано от обществото, ще бъде дивак — рече той, — обаче човек със същия череп, възпитаван и образован във високоразвито общество, може да бъде и гений… Забравяш ли, че биологичните закони се влияят от социалните?

— Утешавате ме…

— Защо?… Човешките възможности и преди стотици хиляди години са били също големи и аз съм убеден, че ако поставим в наши условия неандерталско дете, то няма да се различава по умствените си способности от съвременните деца. Историята го доказва. Щом варварите влезли в досег с римляните, те с изумителна бързина приели културата им и за къс исторически период започнали да ги превишават в общественото си развитие. Човекът се развива бавно, когато сам натрупва житейски опит, но надскача себе си с векове, ако този опит му бъде поднесен от други… Драги, вземи си черепа и не обръщай внимание на неговия строеж, а на вътрешното му съдържание…

Реших сам да се лекувам. Със запой. Купих водка, заключих се и започнах. Пиех и си говорех сам. На третия ден счупих чашата и прекратих лечението. Най-отвратителното нещо било да няма кой да ти възразява. Разбрах, че да бъдеш и запойчик, се иска талант, стомах и може би още нещо, което аз не притежавах.

Скъсах се от повръщане.

Потърсих утеха в яхтата, в зимата…

В морската база ме взеха за ненормален, но тъй като с луд не се излиза на глава, оставиха ме да се налудувам. Морето докъм фара ме гледаше насмешливо, но щом се поотдалечех, то бързо ме нашибваше с вълните си. Опитваше се да ме сплаши. Напразно. Студът ми действуваше добре.

Изглежда, съм попрекалил с нахалството си и една привечер морето ми отмъсти: хубаво ме накваси в ледената си вода. Добрах се вкочанен до кила на обърнатата яхта и започнах да размишлявам за колко ли време ще бъда замразен като мерлуза. Усетих глад и ми замириса на пържена риба. Я гледай, нима и смъртта е гастрономка?! Защо пък не. Щом боговете обичат дима на изгорелите жертвени бутове, щом даже Исус — тамяна… Не се занасяй, Германе! Смъртта е точка на всичко изказано. Като оная в края на изречението. Слага се да не се изсипят и разпилеят думите… Как така точка? Нима вече всичко е изказано, разбрано! Аз още не знам кой е баща ми…

Кои първи закусват с удавниците — рибите или раците?

Никой. Нашето море мрази удавниците. Изхвърля ги по плажовете, разбива черепите им в крайбрежните скали.

Чисто море. Не търпи мърша…

Не съм видял никакви светлини, нито ракети. Не съм чул гърмежи, нито мотора на катера. И изведнъж познати лица, рамкирани в космати ушанки. После горчиви хапчета, горещ чай с коняк.

Те нито за миг не ме изпускали от биноклите си, но проклетата снежна буря… При първото ми излизане наистина ме смятали за полудял, а после се поуспокоили. Дори съм им доставял удоволствие. Приятно им било да гледат през биноклите си как се преборвам с ледения вятър, с големите вълни…

В Одеса минавах за ветроходец с охладняла спортна страст, за човек, дал каквото е могъл, на когото вече се полага да се разхожда за собствено удоволствие по водата. Треньорът обаче останал изумен, щом ме погледнал.

— Харесваш ми. Никъде не сгреши. При този вятър, при тези вълни и фрегата ще се обърне — похвали ме той.

Мислеше си за ветроходни работи. За първенството на Украйна.

— Значи отново реши, а?

— Какво? — правех се на недосетлив аз.

— Не ти мърда мястото в отбора.

— Аз съм луд. Лекувам се… и работя в институт. Нямам време за тренировки. Знаеш, две дини под една мишница мъчно се носят…

— Имаш две мишници…

Той си говореше, а аз си мислех за смъртта.

Срещнеш ли я, не можеш да я забравиш. Една такава честна, мъдра и независима от никого. Пък е склонна и да те иронизира:

„Поживей си, човече! Не си достатъчно изстрадал, за да търсиш утехата ми. Щом издържа на тази буря, без да кихнеш, нямам право да те прибирам. Етиката не позволява… Вие, хората, се избивате насила и безвременно ми изпращате мъртъвците си, пък аз съм била страшната, грозната, черната. Оная зъбестата с косата… Омръзнахте ми. Нямате елементарно възпитание. Някои само дрънкат за култура, за технически прогрес. Демагози. Целта им е да ме уморят от работа. Още не мога да регистрирам милионите от последната война. Смачкаха ми авторитета. Депресираха ме… Древните умираха по-прилично, с достойнство… Какво?… От мене, смъртта, ли искаш съвет как да живееш!? Нахалник!… Вразуми се и престани да се оплакваш, че не познаваш баща си. Неволно или съзнателно някой мъж те е създал в миг на удоволствие. Има ли значение кой те е създал? Важно е какъв си ти… Така ли? Значи държиш на произхода си. Е, щом от това ти идва самочувствието, върви по дяволите!… Я не намесвай Феодор Григориевич! Той няма твоето здраво тяло, но и аз се плаша от духа му. Три пъти го повиках и трите пъти ми избяга. Отнех родителите му, жената, сина, разкъртих черепа му и пак живее. Смяташ ли, че не страда? Неговото е мъка, а твоето — сантименталност. Ще ти издам една тайна: истински живее оня, който умее да превърне мъката си в мъдрост и отчаянието си — в доброта. Засрами се! Професорът влачи войната със себе си — шрапнелите и сега странствуват из тялото му, няма тилна кост, кошмари дерат сънищата му, спомените го влекат назад и въпреки това гледа напред и се мъчи да възпитава глупаци като тебе…“

 

 

Мина зимата, преваляше пролетта. Продължавах да отскачам до морето. С по една диня под всяка мишница балансирах между работата и спорта. Обаче щом си видях името в списъка на републиканския отбор, ветроходството започна да ми дотяга. Бил съм егоист — упрекна ме треньорът. Развалял съм му плановете. Напразно си е губел времето с мене. Щял съм да съжалявам за медалите…

Достатъчно си бях закалил тялото. Оставаше да заздравя останалото. А медалите едва ли биха ми помогнали.

Бяха започнали да се съставят летните експедиции. Някои от колегите ми заминаха за Поволжието, други се отправиха към Крим. Само аз останах без назначение. Изглежда, не бях вече нужен на института. Едва в края на май получих командировка за… Каварна.

— Доволен си, нали? Ако не ми бе попаднала тази книжка, трудно щях да склоня научния съвет да те изпрати в Добруджа — каза Феодор Григориевич и разтвори един брой от известията на Толбухинския исторически музей. — В местността Чиракман до Каварна е разкрит средновековен некропол с погребения, сходни с онези от Поволжието. Решихме да те изпратим като представител на института ни… Нали на онази новогодишна честитка…

Бях изумен от паметта му.

— Благодаря, Феодор Григориевич! Не биваше заради мене…

— Ние изнамираме остатъците на хора, умрели преди хиляди години, та няма ли да открием човек, живял в наше време?…

Говореше сериозно, пък очите му се смееха.

— И аз някога се занимавах с черепа си. Сравнявах го с черепите на гениите и тържествувах, когато се окажеше, че кухината му е по-голяма от тази на Достоевски или на Ломоносов… Разбираш ли накъде е избивала суетата ми… Ех, младост! Върви! Пали колата, вземай яхтата и не забравяй, че живите хора са по-привлекателни от костите на мъртвите… Пък ако ти остане време, позаинтересувай се дали из Добруджа е запазено руско гробище.

— Руско гробище!?

— И двамата ми дядовци са освобождавали България от турците. Гренадир Ковтун Пая Петрович — бащата на майка ми, и гренадир Романовски Феодор Григориевич — бащата на тате. И двамата от Първа бригада на Донско-казашката дивизия… Дядо ми Пая починал от раните си в някакво черноморско градче, опожарено от черкезите. Там хората говорели на турски, пък се кръстели по християнски… Дядо Феодор дълго живя и често ми разказваше за Добруджа. За това как лично генерал Цимерман го наградил с Георгиевския кръст за храброст. Гордееше се с него и на празници го закачаше на рубашката си…

Професорът се наведе и съзаклятнически ми пошепна:

— Остарявам. Налегна ме и мене сантименталността. Поживей си и не търси никакви руски гробища. Не си хаби напразно отпуската. Оттогава е минало столетие…

 

 

В началото на юни аз, Лада и Фин пътувахме из Карвунската хора, която, според „Видението на Исая“, господ бе определил да бъде заселена с една трета от куманския народ, наречен българи… Земя древна, разголвана от огън и секири, тъпкана от копитата на диви орди, разпаряна от рала и плугове; земя напоена с пот и кръв, земя бранена и завладявана, осквернявана и благославяна; земя първородна, люлка българска…

Лада лудееше по асфалта и дяволито намигаше с малиновото си око на трополящите по банкета на шосето йовковски каручки. Радвах им се и мислено благодарях на стопаните им, че още не са ги заменили с бензинови возила. Огледах се, за да открия и някогашните господари на тази земя — виторогите волове, но те отдавна бяха изчезнали. Трактори се разполагаха из владенията им. Нашето време бе отредило телетата да не достигат възрастта на бащите си. Из цяла Добруджа цареше говежди матриархат.

В далечината, където някога погледът на Иречек е бил посрещнат от варосани минарета, сега се издигаха бетонните грамади на житните силози. Метални стрели на строителни кранове трупаха апартаменти върху някогашните бедняшки хижи. Дебелогуми багери изпълзяваха от халетата на машиностроителен завод и тръгваха да обикалят света с каварненски паспорт. Бръмчащи кервани от многотонни камиони отнасяха брашното на Добруджа по всички фурни на България.

Първи ни посрещнаха лозята. Строги. Строени във войнишки редици. Ето и един самотен паметник. Лада зацъка с мигача и кривна към него. От каменните му барелефи научих за едно въстание, останало незабелязано от официалната история. Стотици каварненци бяха паднали под черкезки ятаган за свободата. Стотици от хиляда и петстотин тогавашни жители.

Здравей, Каварна! Ех, защо сега не те видят Евлия Челеби, Каниц, Иречек и двамата Шкорпиловци, та отново да те опишат! Ти вече не дремеш зад каменните си дувари. Умила си опрашеното си от вековете лице и бодро си се заела да гиздиш снагата си.

Разхубавила си се, но все още се страхуваш от морето, продължаваш да клечиш на високото плато и някак си стъписано поглеждаш надолу, към брега. Само оная стара баня се е престрашила да се спусне по стръмнината, но щом е стигнала до буйните чучури със студената вода, кротнала се до тях и вече пет века безполезно старее, обкръжена от злите духове на легендите. И оная малка църквичка, изглежда, се е опитала да тръгне към морето, но стресната от суеверни мълви, се е спотаила в началото на пътя и от време на време подрънква с камбаната си за кураж…

Моята Лада смело се втурна по завоите. Фучеше между шпалир от кипариси, между каменни вили, дървени бунгала, весело подсвирваше на пешеходците и лакомо гълташе асфалта. Зад мен равнината се превръщаше в планина. Пред мен светлееше морето и заливът с уморените вълни. Отървали се от досадното задиряне на източния вятър, те мързеливо подплискваха брега и в тях сякаш в огромно синьо огледало се отразяваше дивата красота на Чиракман. Осакатен от нявгашно земетресение, морският нос се бе превърнал в страшна триъгълна скала. От нея бе се откършил древният Бизоне. Нито треви, нито цветя се осмеляваха да осквернят още незаздравялата рана и тя странно блестеше с тебеширената си пустота. Само многовековното поколение на гълъбите кръжеше още над нея…

Когато се ровех в библиотечните каталози и търсех да открия нещичко за Каварна, попаднах на италианско списание със статия за Бизоне. В същност това бе легенда, която някакъв журналист чул по време на летуването си в „Русалка“.

Нявга в Бизоне се издигала мраморна статуя на Дионис. Богът държал тирс от слонова кост, завършващ с голяма златна шишарка. Очите му излъчвали зелена светлина — били изумрудени. След страшно земетресение статуята потънала в морето заедно с града…

Легендата била публикувана, защото във Ватикана бил открит латински документ, който потвърждавал истинността й.

 

 

Житни силози, кой знае защо побити до плажа, се мъчеха с бетона си да загрозят Чиракман. Те презрително стърчаха над други старовремски складове, разделени от тесни средновековни улички; складове каменни, романтични, единствени по цялото крайбрежие. Порадвах им се и тръгнах към яхтклуба, който, бе построен във вид на кораб с три бетонни палуби.

— Здравей, колега! Не си ли подранил? — посрещна ме младеж с прабългарски мустаци и с опитно око заразглежда моя Фин.

— Ще го приемеш ли?

— И през зимата да бе дошъл, нямаше да те върна. Да не смяташ, че гостоприемството е патент на славяните? И гагаузите са любезни. Натикай яхтата в хангара и ела да те почерпя чаша нохан с пастърма от акула.

— Пастърма от акула?!

— Нашенска, не е човекоядна… А ти откъде си?

Хубавото време и безгрижната командировка ми шушнеха да бъда несериозен.

— От Бизоне. Казвам се Герман.

— Аз пък съм Коста. Първо качество гагауз.

— Сметнах те за българин.

— Я! Та ти не знаеш ли, че гагаузите са най-чистите българи!

— Особено когато носят такива увиснали мустаци…

— Скаран си с историята. Ще повикам Кавара, за да ти разясни кой какъв е и какви мустаци е носил…

— Повикай я. Ако е хубава…

— Ей я горе на Чиракмана. Пощи гърба му и събира парчета от стари грънци…

Погледнах към осакатения нос. С модерните силози ми заприлича на древен патриарх, на когото са отнели патерицата и са го принудили да се подпира на лъскав бастун.

— Археоложка ли е твоята Кавара?

— Такава е, а аз съм инструктор по ветроходство. Внимавай за държанието си към мене… Кой ще победи в регатата, а?

— Каква регата?

Коста едновременно намигна и подсвирна.

— Я не се прави на удавник! Да не си пристигнал с тая яхта да ловиш попчета? Хайде, натикай я в хангара и си плати таксата.

В хангара имаше дървен макет на кораб с платна и един нов „Летящ холандец“.

— Значи не съм пръв.

— Холандецът е наш… Имахме надежда да грабнем първите места, но всичко се скапа. Андрей остана соло.

— Вашата местна звезда ли?

Мустакатият ме цапна по рамото, сякаш да се осъзная.

— Виж го ти. Местна звезда! Андрей Василев бе. Не го ли познаваш от републиканското?… Ако не беше станала авария с Каяка, щеше всички да свие. Инструктор е по ветроходство в „Русалка“.

— Хубаво.

— Кое е хубаво?

— Ами ако всички свиеше.

— Така е! — рече Коста, ритна някакво камъче и се изплю в плъзналата се до краката му вълна.

От разлепените по яхтклуба афиши разбрах, че наистина в залива на Каварна ще се състои световното първенство по ветроходство.

— А защо не на „Златни пясъци“ или в „Албена“?! — гласно се учудих.

— Защото тук е била столицата на Добротица. Защото нашата морска база е най-хубава. И защото… гагаузите не си поплюват.

Коста ме разведе из базата. Тя бе обзаведена, както трябва, че и нещо повече! Имаше радиопредавател, цветен телевизор и библиотека, пълна с криминални романи.

Чиракман ме мамеше. Старините му, некрополът. Освободена от товара на яхтата, Лада заръмжа по стръмнината и сгорещена, изпълзя до прясно разкритите основи на средновековна стена, чиито добре обработени камъни се бяха укрили от погледа на съвременния строител.

Историците упрекват варварите за разрушаването на крепостните стени, но на мене ми се струва, че не са прави. Варварите са убивали, плячкосвали, опожарявали, но никога не са крадели камъни…

От долината билото на Чиракман наподобяваше острие на меч. Не можеше да се предположи, че от това острие до морето има плато, скрило останките на средновековен град. Развалините бяха поръсени с парчета от керамика — някогашният амбалаж, разхвърлян от древните навред за заблуждаване на археолозите. Но не всички са били заядливи. Грънчарите на елините са поставяли своите печати по дръжките и гърлата на амфорите, рисували са животни и хора по съдовете си. Римляните пък са номерирали тухлите си. И българите са драскали някакви „резами и чретами“ по строителните си материали, но никой още не може да разбере какво са искали да ни съобщят с тях…

Минах през отломъците на някогашната базилика и налетях на спящи бригадири. Часовоят тревожно сигнализира и те изхвръкнаха изпод краката ми като ято скакалци. Повъртях се из лабиринта от средновековни улички, кривуличещи между основите на къщурки, иззидани от разнороден камък с кал. Дървената част над тях отдавна бе опожарена, но все пак човек можеше да се досети като как е изглеждала някога: малки стаички, изградени от пръти и глина с дупки вместо прозорци, затискани в студ и дъжд с дървени капаци. Стръмни дървени стълби са водели направо от улицата до втория етаж. Изглежда, и тогава е имало жилищна криза. Местата в крепостите са били скъпи, къщите — пренаселени и хората в тях са се подреждали за сън както хамсия в каче.

Денят за древните е бил всичко. Те са се тълпели на площада, бистрили са политиката и са надничали в продавачниците, за да се осведомят за цената на житото и виното. Привечер, когато крепостната врата е била залоствана, са си лягали с кокошките, за да пестят лойта и олиото на лампите.

Сънят е бил единственото нощно удоволствие на хората. Разбира се и жената. Всяка година е раждала.

Главната улица ме изведе до крепостната врата. Прескочих предпазния ров, почти затлачен от времето, и зърнах скосена височинка, надупчена от правоъгълни гробове. Повечето от тях бяха „обработени“ и зееха празни, но имаше и новоразкрити, в които почистените от пръст скелети се препичаха на слънце в очакване да бъдат документирани и подредени в кашони от бира. За тези кости Феодор Григориевич ме бе изпратил в Каварна, С доклад за тях трябваше да отчета командировката си.

— Ей, това да не е бостан с пъпеши — когато скочих в един гроб, подвикна ми доченоблуза бригадирка и заплашително размаха триъгълна лопатка.

Не й обърнах внимание. Любувах се на великолепен череп.

— Бъкел не понимае. Чужда порода е. Ще викна кака Кавара да го прогони — обади се втора бригадирка с метличка в ръка.

— Остави го да си гледа черепите! Симпатяга е — разколеба се оная с лопатката.

— Симпатяга!?… Налита на мъртвите, а не поглежда живите — възмути се метличката.

— Всички са от един дол дренки — съгласи се лопатката. — Гледаш ги бабаити — развели гриви, пуснали бради юнашки, да те сграбчат, кокалчетата ще ти разместят, пък си траят. Денем си разхождат фотоапаратите, а вечер смучат бира и пеят маршове. И този дангалак е дошъл от майната си, за да се звери на стари кости…

— Не съм дошъл от майната си, а от Одеса — уточних аз.

Бригадирките заеха войнишки стоеж с отворени уста, едновременно изпищяха и изчезнаха.

Прекъснах диалога им, за да не се разочаровам от младостта. Прекъснах го, защото виждах узрелите им за целувка устни, искрящите им от желания очи, ноздрите им, търсещи да доловят дъха на мъжка пот. Прекъснах го, защото те не подозираха, че вече Дионис окичва тирса си с бръшлян и с косматата си дружина се готви да опложда цъфналата природа.

Отправих се към археоложката барака. Само една жена бе останала в нея. Затрупана от картонени кашони и човешки кости, тя се бе надвесила над безбройните графи на антропологическия дневник. Наблюдавах я от съседната стая, наблъскана с керамични отломъци и с пепелници от дъна на амфори. Течението бе откъснало парче паус от чертожната дъска и шумеше с него в един ъгъл. По стените висяха работни карти и гербът на Бизоне, изрисуван от самоук художник: бойници от крепостна стена, античен кораб и два делфина с глави на гъски. Под герба на Бизоне висеше флаг от зелена коприна с избродиран петел. Сетих се, че това е гагаузкото знаме, често споменавано в тукашните народни песни.

Поизкашлях се предупредително.

— Кавара, ти ли си? Я ми подай термоса с кафето! Заспивам над черепите — обади се антроположката.

Показах се.

— Вие пък откъде изскочихте?

Обясних й. Разсъни се. Откри човек, с когото можеше да поговори за кости. Два часа я слушах, прелиствах дневника и се вълнувах. Черепите, заровени преди десетина века на Чиракмана, бяха на гагаузи и по нищо не се различаваха от черепите на съвременните българи…

 

 

Морето бе още хладно, ягодите и черешите едва започваха да зреят, но заливът кънтеше от песните на славеите и къмпингът — от маршовете на подранили чужденци.

След доставката на жито най-важната проблема в античността е била осигуряването на масло. С него древните са мажели телата при спортните упражнения. И сега павилионите по плажа предлагаха масла в кутийки, в шишенца и в туби. С тях северните курортисти превръщаха кожите си в шоколадов документ, с който доказваха, че са прекарали почивката си на юг.

Глутница цигани ждрапаха край оградата на къмпинга и с ръце се мъчеха да заговорят белобедрените чужденки. Слисани от мургавия тен и от смолните коси на тези „южни мъже“, сламенорусичките сладострастно въздишаха и със затворени очи се впускаха в екзотични авантюри.

Окъпах Лада, постоях под минералния душ, настаних се в сенчесто бунгало и тръгнах да пийна нещо в летния бар на къмпинга, скрит под клоните на стари върби, до буйна каменна чешма. Феодор Григориевич нямаше да я отмине. От всички пития той най-много ценеше водата и всяка опитваше с вещина на дегустатор. Подложих шепата си под чучура. Водата беше студена и някак си особено сладнеше. Щом се изправих, видях бармана. Складираше каси с празни бутилки и скрито ме поглеждаше с тесните си очи. Сплесканият му нос и цветът на плоското му лице ми подсказваха татарския му произход.

— Курортистите не я опитват, затова си дават парите за швепс и кола — заговори ме той, клекна, наплиска си лицето и с отпуснати клепачи засмука чучура.

— Наистина е хубава — отвърнах му аз.

— И е чудотворна — допълни барманът. — Който я пийне, се подмладява, разхубавява и… завинаги остава в Каварна. Някога гемии са я пренасяли в Цариград за султанския харем. До чешмата стърчал въоръжен пазач. А ей тука, над чучура й, е блестяла сребърна плоча с благодарствен надпис към аллах, загдето е дарил сушавата Добруджа с такова благо. Затуй се нарича сребърната чешма… От тази вода се прави прочутата каварненска мастика — с кеф да я пиеш. Младежите са се отказали от нея. Налитат на чужди напитки… Сякаш дедите им са пиели коняк, ром или уиски. И какво му харесват на това уиски? Мирише на дървеници…

— От него не боли главата.

— И да боли, пак ще го пият. Защото е чуждо. Срамуват се от нашенската мастика, искат да се правят на интелигентни, тъй да се каже, на френски великден.

Висок младеж с тъмни къдрави коси прекоси къмпинга, възседна едно от въртящите се столчета на бара, подпря лакти на металния тезгях и замислено заразглежда подредените по рафтовете бутилки. Нямаше раирана моряшка фланелка, ръцете му не бяха загрозени с татуировка и все пак от цялата му фигура лъхаше нещо морско. Седнах до него. Той за миг ме погледна и пак обърна очи към бутилките.

Барманът свали работната си престилка и се изправи зад тезгяха.

— Здравей, Андро! Отдавна не си се мяркал.

— Стягаме „Русалка“… Щели да дойдат по-рано.

— Значи пандизиха Каяка, а?

— И ти ще отидеш при него, ако продължаваш да разреждаш напитките с вода.

Барманът прехапа устни и силно заби тирбушона в тапата на бутилка с мастика.

— Ще му цапнеш ли една?

— Ако е с кристали.

Аз също си поръчах мастика и извадих пакетче дълъг „Кент“. Досетих се кой е младежът и го запитах как му вървят тренировките.

Той хубаво ме разгледа и измърмори, че не ме познава.

— И Пеле не ме познава, но аз го познавам…

Чукнах с пръст дъното на пакетчето и му предложих изскочилата цигара.

— Благодаря!… Значи вие влачихте оня фин? А когато бяхте до чешмата, ви припознах за един германски спортист. Такъв сте рус и светлоок…

— Тракиец съм. А вие навярно сте елин. Този нос, тези коси…

— Не сте сбъркали. Потомък съм на мегарци, дошли преди двадесет и пет века тука, за да основат колония в Бизоне. Наздраве!

Мастиката бе кристализирала от студ.

Чиракман хвърли дебела сянка върху къмпинга. Попритъмня. На вятъра, изглежда, омръзна да поклаща върховете на тополите и те заприличаха на декори с отпуснатите си листа. Докато морският и бреговият бриз се споразумяваха кой накъде да духа, настъпи глуха тишина, в която гугутките от долината си пожелаваха лека нощ. Нетърпелив славей опита гласа си и млъкна. Ято пеликани като тежки бомбардировачи преминаха над нас.

— Глупави птици! Гнездят в блатото край Силистра, а всеки ден прелитат до бургаските езера, за да си напълнят гушите с дребна риба — рече барманът.

Бригадири и бригадирки, строени по четворки, преминаха край къмпинга. Те пееха малко фалшиво, маршируваха към стола и гледаха към нас. Може би си мечтаеха за времето, когато ще могат да седят пред бутилките на бара.

Барманът пусна магнитофона. Лентата му се бе поразтеглила и крясъците на певицата зазвучаха повече смешно, отколкото досадно. Изглежда, това бе сигналът за музикалната надпревара, защото след миг от високоговорителя на крайбрежното казино се проточи гръцка песен, а грамофонът на близката бира-скара му отвърна със стар шлагер. Мазен дим от кебапчета опуши брега и морският бриз го подгони към нас.

Щом слънцето залезе, чужденците неохотно се разделиха с плажа и сандалите им зашляпаха по асфалта към къмпинга. Слънцето бе опънало лицата им и те изглеждаха болезнено усмихнати. Две сочни западнячки се покатериха на столчетата. Наклякалите в храстите мургави ухажори ги заръфаха с гладни погледи. Между паркираните коли изпищя червен мотопед и с въздишка издъхна до сребърната чешма. От него слезе девойка с канелени коси и с разтворени като на балерина стъпала тръгна към нас. Не беше нито грозна, нито красива, но всичко й бе на място.

— Това е Кавара. Рови се в миналото, за да си оправя бъдещето — представи ми я Андрей.

Археоложката бръкна в дънките и извади пакет „Стюардеса“.

— Повече ми подхожда да ровя земята на предците си, отколкото да гоня вятъра и да слугувам на милионерите от „Русалка“. И да ти се подиграват, че си бил най-добрият историк между ветроходците и най-добрият ветроходец между историците…

Усмихна се и стана хубава, но в усмивката й остана нещо загрозяващо. Служеше си с тъпия хумор на моя Луковски и без да искам, си помислих, че стрелите й са отправени към мен.

Андрей направи гримаса на досада и демонстративно се обърна с лице към мене. Кавара продължи да го заяжда.

И на гърба му щяла да каже, че не е почтен. Деспота беснеел, загдето Андрей пак се бил изплъзнал от разпределението си. Загдето пак се пазарил за инструктор в „Русалка“. Докога откритите каменни надписи щели да чакат да бъдат разчетени и публикувани.

— Деспота да си гледа експонатите в музея и вместо да крие надписите, да изпрати снимките им в София.

— Така ли? Ние да ги откриваме, други да ги публикуват, да стават кандидати…

— Бъди практична. Направи симбиоза с някои учен лъв. От тебе материала, от него коментара и…

Кавара го извъртя към себе си.

— А защо ние не направим симбиозата двамата с тебе? Зарежи състезанията. Всеки мускулест може да бъде спортист. Нима си учил история и езици, за да ги разхождаш с платноходка. Докога ще те държи пубертетът?

Малката изплю антиспортистката си отрова. Навярно бе и суховатичка педантка — от тия, дето обичат да критикуват всички освен себе си. Представих си я като как ще изглежда след двадесет години, когато набере необходимите си титли, и ме присви стомахът. В института имахме такива персони — сухи, строги, многознайни. Те досаждаха на науката и като топузи висяха в щата.

Приготвих се да стана, но Андрей ме задържа.

— Навярно сте женен, щом преглътнахте тази обида?

— Опазил ме бог — прекръстих се. — Стигнах само до годеж, но навреме се осъзнах. Беше археоложка.

Кавара ме изгледа като току-що изкопана находка.

— Това си е ваша работа. Не ме интересува. Говорехме за науката и спорта — каза тя и пренебрежително духна струйка дим към мен.

— Не сме говорили. Вие само се шегувахте… И не ме разсмяхте.

Очите на малката злобничко просвяткаха. Опитваше се да ме отрови със зеления си поглед.

— От дете се занимавам с ветроходство и още не мога да се похваля с някакъв успех. Струва ми се, ако бях хвърлил усилията си, да кажем в археологията, сигурно щях да бъда българският Шлиман!?…

— Навярно нямате физически данни…

— Може би, обаче за ветроходния състезател не са нужни само мускули. Ако той не притежава интелект, съобразителност и силна воля, не би постигнал нищо. Да не говорим за бързината на реакцията, за силата и скоростта на движенията, за емоционалната подготовка…

— Блазя им на ветроходците!

— Колегата има право — намеси се Андрей. — При откреняване на яхтата, когато съм избирал най-благоприятната и същевременно най-неудобната за тялото ми стойка, струвало ми се е, че ще се пръсна. Дотолкова моите морални, физически и умствени сили са били напрегнати.

— И никак не е лесно да принудиш слух, зрение, мирис и дори усета на кожата си да се слеят в едно свърхчовешко сетиво, което да възприема едновременно всичко с цялото тяло — с подчертана авторитетност допълних.

Кавара лепна длани на ушите си. Андрей скрито ми намигна и поръча още по една мастика.

— И това ми било кавалери. Съюзяват се срещу една беззащитна дама…

— Беззащитният не обижда.

Кавара смени тактиката.

Щом сме били толкова силни, интелектуални и сме познавали морето, да сме помогнели на археолозите да открият потъналия Бизоне или поне статуята на Дионис с изумрудените очи.

— Легендата е лъжлива — подметна Андрей.

— Стана лъжлива, след като бе публикувана от чужденец, а не от теб.

Малката отново си показа острите зъбки.

— Навярно искате ветроходците да ви доставят статуята комплект: с тирс от слонова кост, обвит е бръшлянови листа от сребро и златна шишарка на върха — обадих се аз.

Умълчаха се, сякаш да си припомнят какво са говорили пред мене. Изглежда, не са очаквали един случаен курортист да следи италианските списания.

— Бих повярвал на легендата — допълних, — ако очите на Дионис не бяха от изумруди. Тези зелени камъчета не се намират на нашия полуостров, пък и в Европа… Освен в очите на Кавара…

— И на друго място се срещат — без да се поласкае, отвърна тя и извади предмет, завит в носна кърпичка.

Беше изящно скулптирана кост. Може би дръжка на кама. На едната й половина бе изрязан орел, на другата — лебед. Чашковидна кухина разделяше двете птици и в нея като в жертвеник блестеше голям рубин. В горния си край скулптурата завършваше с масивен клюн, забит в основата на лебедовата шия. Ноктести крака се впиваха в крилата на жертвата. Орелът гледаше страшно с изумрудените си очи.

И аз, и Андрей занемяхме. Кавара ни наблюдаваше победоносно.

— И така: имало ли е изумруди в Бизоне?

— Чудна симетрия! Разкошна композиция!… Но каква идея е закодирана? Нали Зевс се е превръщал и на орел, и на лебед?! Защо Зевс убива Зевс!? — шепнеше Андрей.

— Може би пък не убива, а прегръща… — подсети Кавара. Взех тайнствената статуетка и подскочих.

— Та това е дръжката на свещения нож! С него жрецът на Бизоне пронизваше сърцата на животни и на хора — престорено извиках аз.

Кавара се усмихна окуражително. Стана ми приятно и продължих:

— Легендата не лъже. Бизоне се гордееше със статуята на Дионис. А ние бяхме влюбени в младата жрица… Андрей, нали си спомняте?

— Изглежда, не сте свикнали да пиете мастика?

Не се отказвах от играта си:

— Но нима забравихте Бизоне?! Мощните му стени, заключили красиви сгради, препълнените със стоки продавачници, таверните… Припомнете си слънчевата палестрата. Нали в нея се обучавахме на спортни игри и правехме различни упражнения. И принатеонът — домът на магистратите, хранилището на свещения огън. Зад него бе пазарът, вонящ на риба, на животни, на катран. В центъра му бе издигната площадка за продажба на роби. Още чувам въздишките им и призивните гласове на търговците?…

Андрей ме гледаше с присвити очи. Настроението му угасна.

— Интересно е да узная, като как съм изглеждала тогава — весело изчурулика археоложката.

— Едва ли някой от днешните младежи би се влюбил във вас. Но някога минавахте за най-красивата мома от племето на кробизите.

— О, значи, била съм тракийка!

— А вие не знаехте ли? Нима този мегарец не ви е говорел за това?

— Не ме намесвайте в бълнуванията си — охлади ме Андрей.

Бях навлязъл в неговата територия. Оттеглих се и започнах да оглеждам Кавара.

— Донякъде си приличахте с младата жрица, но главата ви бе по-едра и къс врат я крепеше на масивни рамене. Торсът ви бе удължен за сметка на краката, чиито кости бяха едри, за да носят тежкия таз. Гърдите ви бяха неприлично едри. Носехте четиридесет и четвърти номер сандали. Пак имахте около нослето си лунички, но лицето ви бе покрито със златисти косми…

— Била съм грозна.

— Такава ви бяха създали мъжете, живели в пещерите на Чиракман, орачите и овчарите от платото и рибарите от залива. А и придошлите скити, воините на Александър Македонски, загадъчните келти, а може би и някой сириец. И още много неизвестни прадеди, за да бъдете накрая родена от тридесет и петата жена на тракийския цар — чиито кости лежат под ей оная червена могила…

— И все такава грозотия ли съм била?

— Следващите векове щяха да продължат моделирането ви. Един елински търговец щеше да изправи гърбицата на носа ви, а римски легионер да закръгли овала на брадичката. Готите щяха да изрусят косите ви. Хуните щяха да се помъчат да върнат първообраза ви, но мъжете на славяните нямаше да им позволят да ви загрозят. Е, един български багаин успя да поразвали чипото ви носле, но това не попречи на чара ви…

— С какво се занимавате?

— С ясновидство…

Пипах на слабото й място. Слабото място на всяка жена, на дивачката и на академичната. Гледане на кафе, на карти, на ръка. Безсилие и любопитство. Път, корона и венчило. Богатство. Нали надеждата не подлежи на логика? Нали за нея науката е малка?

Врачуването е велико тайнство. То е родено в праисторията и векове е препитавало жреци, магьосници, попове, фантасти и циганките вретенарки.

Барманът ни подслушвал. Пожела да му разкажа какви са били неговите деди. Мислено се извиних на Феодор Григориевич за шегуването си с антропологията, сложих противослънчевите си очила, помасажирах челото си, както бях виждал да правят факирите в цирка, и гробовно зашепнах:

— Виждам дедите ти да вилнеят из степите на Волга. Виждам ги при Каспийско море и при Дунав. От жълто семе си заченат. Татарин си…

Барманът не подозираше, че съм ровил некрополите в Крим, стъписа се от бързото разшифроване на произхода му и шумно започна да плакне чашите си.

Археоложката ме гледаше с учудени очи на Рафаелова мадона. Това, изглежда, не се хареса на Андрей. Той хвърли двулевка на тезгяха, внимателно сгъна костната статуетка и без да се сбогува, помъкна Кавара към мотопеда.

Повдигаше ми се от мастиката.