Димо Кисьов
Открадването на Дионис (6)

Глава шеста

Всичко се обърна с главата надолу. Получи се сведението. Феодор Григориевич Романовски се оказа наистина професор, учен със световна известност. Дядо му действително бил загинал при освобождението на България от турско робство…

Хаджипаров не бил никакъв бандит, а кандидат на науките, създател на собствена хипотеза за развитието на човешките раси. Бил деен спортист. На два пъти участвувал в първенството на Украйна по ветроходство. Напоследък дори бил включен в републиканския отбор…

— Срам! Идва ми да си откъсна главата, шефе.

Коста е отчаян. Муси се като дете, на което са отнели любимата играчка. Дразни го смехът ми. Умува. Може би Хаджипаров е изпратен по втория начин на специализация в Одеса. Там той е успял да влезе под кожата на някакъв изкуфял професор добряк, който има слабост към българите. Откъде да знае изкуфелият добряк, че и между българите се въдят всякакви… Бдителност!

Някой предупредително се изкашля и почука на вратата. Коста каза „влез!“

Как?! Директорът на музея! В спортната база! Да не би да се е отворила война?

Носи пластмасова панамена шапка, тъмни очила, папионка на червени точки, белият му панталон е изгладен безукорно.

Подавам му стол. Сваля си първо панамената шапка, издухва закачалката от прах и я поставя. Изважда носна кърпичка, разтваря я, застила седалката на стола и чак тогава сяда, като предварително подръпва ръбовете на панталона си нагоре.

Немеем.

Оглежда обстановката, после мене, Коста, бърка във вътрешния джоб на сакото си и изважда дълъг плик, облепен с чуждестранни марки. Подухва си лицето с него, поставя го на масата и го затиска с длан.

Кавара му дала адреса на баща си и той му писал. Тази сутрин бил в Балчик и като се завърнал, намерил отговора върху бюрото си…

Отишъл в Балчик, за да разузнае докъде са стигнали с археологическите разкопки на тамошната крепост.

— Дума не може да става, че в тяхната крепост се е намирала столицата на Добротица. Тя е издигната от Юстиниян и е разрушена от готите. От пети век в нея не е имало никакъв живот. Някои хора си въобразяват…

— Моля да не се отклоняваме от важната тема. И децата на археолозите знаят, че Карвуна се е намирала на Чиракман. Излишни спорове… За какво сте писали на Кавариния баща? — пита Коста.

— За симпатичния антрополог, който издирва баща си.

— Пестете комплиментите си! Още не се знае какъв е този антрополог.

— Знае се. Син е на Андрей и Кавара.

Деспота е зян. Склерозата здраво го е натиснала. Коста ми намига и се киска в шепа, за да не обиди възрастния човек.

И Деспота се подхилва. Не ни сечало пипето… Герман не бил мой син, а на другия Андрей, дето е умрял, но още живее.

Коста оглупява.

Само с няколко думи Деспота ни уми лицата от всякакви гримаси на съмнение. Не Коста, а той е роден за разузнавач. Жалко, че вече е пред пенсия. Само от едно име — Хаджипаров, и от една илюстрована картичка със снимка на Чиракман разреши загадката.

Подробно го разпитваме. Обменяме опит.

Някога си бащата на Кавара публикувал антифашистките си спомени в нашия вестник „Факел“ и в тях споменал името на зъболекаря Хаджипаров. Деспота запомнил това име и когато Герман…

— И вие веднага сте поискали от бащата на Кавара по-подробни сведения за него? — прекъсна го Коста.

— Точно така. И ги получих такива, каквито очаквах. Вече няма никакво съмнение: Герман е бил осиновен от зъболекаря Хаджипаров, истинските му родители са Андрей и Кавара. Това си личи и от снимката на бащата.

Деспота изважда снимка. Приликата е поразителна. Как не сме се досетили?

Коста се размеква. Една сълза издайнически се отронва от лявото му око. Вълнува се, здраво раздрусва ръката на Деспота.

— И ние оставяме Герман да живее в бунгало, вместо да го поканим в домовете си. Съмняваме се в неговата честност…

— И лепим тиксо на вратата му — допълвам.

— Жалко за нас. Но, но акцията „Открадването на Дионис“ продължава! — преодолял вълнението си, бойко извика шефът.

Деспота се разтревожи. За какъв Дионис ставало дума. За бронзовата статуетка в третата витрина ли? Нека само някой се опита, ще му счупи главата…

— Не, не… Така се нарича ветроходната регата — замазва Коста работата с измъчена усмивка.

Запушвам цигара. Провалям баса.

Деспота опъва пръст, съветва ни. Били сме приятели на Герман и внимателно трябвало да го подготвим, за да не получел шок от новината. Досега момчето си мислело, че е от друг произход, а изведнъж се оказа син на такъв баща…

Под такта на пръста му поклащаме глави, съгласяваме се.

— Ако изведнъж узнае, ще провали състезанието — изпуснах гласно тревогата си.

Деспота ме изгледа с нескрито съжаление. Бързо му подадох шапката, за да не ме заяде за каменните си надписи.

— Каква голяма сграда, какви широки зали са направили за ветроходците, а аз се чудя къде да сместя моите експонати — въздъхна той и си излезе.

Втурнахме се към писмото като гладни кокошки. Изкълвахме го, изпъшкахме се и се хванахме да коригираме плана си за „Открадването на Дионис“. Налагаше се и Герман да включим в акцията. Не напълно. Трябва да го пазим. И постепенно да му разкриваме нещата. Както неговите, така и нашите… Друг изход няма. Това ще стори Кавара. Тя е умна, деликатна и ще го подготви за новината.

Грабнах писмото и потърсих Кавара. Смяната й бе свършила, нямаше я и в бара. Отишла си направо в къщи.

Както винаги, посрещна ме на дворната врата баба й. Ужасна церберка. Сякаш се е родила, за да пази вратата, да разпитва, да иска обяснения и чак тогава да те пропусне при внучката си.

За какво съм търсил Кавара… Знаела ги тези важни работи… Не можело да се влиза току-така при две жени.

И тя се нарежда още при жените. Не си вижда мустакатите брадавици, изкуственото чене, проскубания кок…

— Я, моля те, отвори! Не ме ли познаваш? Сто пъти съм ти обирал черешите като малък.

Познавала ме, но вече съм бил голям. Хората шушукали. Завъртял съм бил главата на Кавара, пък съм се влачел подир някаква си чуждестранна повлекана…

Изсвирих сигнала ни. Никакъв отговор. Бабата се хили. Кавара въртяла пералнята и топ да гръмнел…

Тръгнах си и вратата изскърца.

— У какъв дангалак си станал! — внезапно започна да любезничи бабето.

Сменя си очилата. Оглежда ме отвсякъде. Одобрява ме, но не ми го казва.

Кавара наистина переше и много се зарадва, като ме видя. Бил съм дошъл на време да изцедя чаршафите й. Да изразходвам малко от силите си за нещо полезно. Бабата донесе столче и седна срещу нас. Гледаше ни със зорък поглед на тъмничен надзирател при свиждане. Даваше от време на време съвети как да извивам чаршафите. Трябвало чалъм, а не сила. Щял съм да ги скъсам, така съм ги усуквал.

Скритом пъхнах писмото в ръката на Кавара и тя влезе в къщата уж да се преоблича.

Бабата започна да ме разпитва за баща ми. Знаела го от малък. Бил луд и ако аз съм се метнал на него, тежко и горко на жена ми. И си попийвал. Пръв свършвал виното си, та на Коледа купувал от кръчмарското… Значи на даляна бил, а не се сети веднъж да й изпрати рибица. Да съм му напомнел. Обичала лефер. Можело и карагьоз да й изпрати, но повечко, за да си го насоли. Ех, когато бил жив мъжът й…

Слушах мърморенето й и очаквах да се появи Кавара. По лицето й исках да прочета какъв ефект е предизвикало писмото. Останах разочарован. Пристигна съвсем нормално. Седна до мене и запуши цигара.

Както винаги заговорихме на френски, за да притесним бабата. И този път успяхме. Взе столчето и отиде при наблюдателницата си. Тукашните бабета умират да гледат през дупчица на дворната врата какво става на улицата.

— Е?

— Нищо. Човекът си намерил родителя…

— Това нищо ли е?

— Ако родителите му бяха живи, щеше да е нещо, но сега…

— Откровено да ти кажа, аз смятах, че е дошъл за пакост в нашия град…

— Какво ти дава основание да мислиш така?…

Запънах се.

— Имаше предчувствие или се страхуваше да не се влюбя в него?

— Имам вяра в тебе…

Кавара се изсмя и баба й пристигна да види какво се е случило. Отново заговорихме на френски и тя се отдалечи.

— А кое ти дава основание да промениш мнението си за него?

— Ами родителите му…

— Родителите на еничарите може би са били добри, но еничарите са служили на осиновителите си. Не бързай!

— Кръвта вода не става…

— Не вярвам на поговорки… Кога пристига твоята американка?

— Не ме интересува.

— А аз се заинтересувах… Ще пристигне по време на състезанието. С яхта… Ако се срещнеш с нея, веднага заминавам при тате. Ще те освободя да правиш каквото си намислил…

— Ще съжаляваш за тези думи…

— Ни най-малко… Дошло е време и аз да помисля за своето щастие. Досега бях наивна. Освен тебе не познавах друг мъж… Преглътнах миналогодишния срам, преглътнах Атина заедно с фалшивата ти леля, но ако и сега се повторят тези истории, край!

— Хората ни завиждат. Настройват те. Ще се радват да ни видят скарани. Службата ми изисква да бъда любезен с чуждестранните гости. Мис Лукън е богата, носи валута и аз трябва да бъда внимателен с нея. Да я развличам. Иначе ще полудее от скука и ще избяга от „Русалка“. Ще отиде, да кажем, на Хавайските острови. Аз печеля повече, отколкото бих печелил в музея. Събирам пари за вноска, за апартамент. В тази ли съборетина ще живеем? При това ужасно бабе… Ти ме обиждаш, но не предполагаш колко страдам: да се правя на наивен, да угоднича на тъпите милионери… Но аз честно си изкарвам прехраната, не съм Каяка…

— „Гордея“ се с тебе. И всичко това сигурно за мене правиш?…

— И за тебе, и за всички нас…

— Хем да спиш с американката, хем да мислиш за мене?

През пролетта се хваща сенна хрема, а Кавара я пипва ревността. Поне да я прикрива… Жените не умеели да мислят логично, но имали вътрешно чувство, което им помагало да догаждат истината. Това е измислица на психолозите. Жените по-лесно възприемат лъжите. Достатъчно е да им се закълнеш във вечна вярност и се успокояват. Жените възприемат нещата формално.

— Няма вече да се срещам с мис Лукън! Заклевам се!

Кавара още не ми вярва, но настроението й се разведрява.

— Само тебе обичам. Заклевам се в бъдещите ни деца!

Вече можехме да говорим по мъжки.

Обясних й задачата. От нея се изискваше: първо — постепенно да се подготви Герман за новината; и второ — в никакъв случай той да не я узнае, преди световното по ветроходство да е завършило.

Съгласи се.