Димо Кисьов
Открадването на Дионис (12)

Глава дванадесета

Не отидох на пресконференцията. Трябваше да остана с Кавара. Тя наистина беше готова да му отмъсти. По-добре с мене, отколкото с някой случаен мъж.

Щом Андрей влезе в плъзгача, тя ме хвана под ръка. После ме прегърна. Поведе ме по пътеката към Зеления нос, към копите с миналогодишна слама. Седнахме така, че от никъде да не се виждаме. Освен откъм морето.

Бризът повдигна полата й. Тя не я върна към колената си. Захапа сламка и с въздишка се протегна.

„Германе, не гледай краката й. Нито издутата й блуза!“ Продължително се взирам в яхтата. Край нея сноват моторници. По палубата й пълзят мравки. Една от тези мравки е Андрей. Той е пленен от журналистите и няма време да гледа с морски бинокъл към копите на Зеления нос.

Кавара отново въздиша. Подсеща ме. Не съм й казал, но знае, че я обичам. От погледа ми, от трепването, когато се приближава към мене. От оная вечер на запознаването ни до лампата с пеперудата в нейната стая. От мига, когато днес усети устните ми. След награждаването…

Подбирам думите си.

— Аз вярвам в Андрей.

Изсмя се пресилено. Да не сме говорили за него.

— Андрей ми е приятел, искам да говорим за него.

— Между мен и Андрей всичко е свършено. Бих му повярвала, че не отива при американката, ако тя беше грозна и нямаше яхта. Ако той не беше станал шампион… Не познаваш жените. Оная е предоставила яхтата си за пресконференция заради Андрей. Той не само мене излъга, а и тебе… Завижда ти. Докато ви чаках, поговорих с Коста. Според него, ако не си бил ти, Андрей е щял да види златен медал на куково лято. Ти си бил майсторът, Андрей ти е чирак…

Не възразих. Искаше ми се да е така.

— Ти го превъзхождаш интелектуално. Ти си патриот. Андрей е предател. Знаеш какво римляните казват за гърците…

— Защо се подчиняваш на римското мнение за гърците, а не послушаш разума си?

— Защото римляните не са се поддавали на излишни чувства, когато са управлявали света. А ние разсъждаваме робски. Каква ни е американката, та й се слагаме? Празна кокона с чанта долари… Баща й сигурно е каубой, а майка й — доячка. Дърт мошеник минал край фермата им, харесал задника на дъщерята и я направил мис Лукън. Самолет, яхта, скъпи курорта, флиртчета с глупави снобчета, а сигурно не знае кой е Дионис…

— Може би знае, но не в подробности.

— Знае витрините на модните магазини… Пресконференция. Да си покаже тоалета. Да напои глупаците с уиски, за да й ръкопляскат, поклон да правят на доларите й. Открай време българската интелигенция е била подкупна, затова чужденците са режели народа ни като пита кашкавал. Крали са от историята ни, а ние сме се ласкаели, загдето царските ни дъщери са били заключвани в императорските гинекеи и в султанските хареми. Защо трябва любезно да се усмихваме и да мълчим пред богатите и силните? Римляните са били прави, когато са казвали: „Мълчанието е мъдростта на глупака“. Аз не искам да бъда мъдра глупачка…

— Не се вълнувай!

— Защо милицията не го арестува?

— За среща с жена не се арестува.

— Това е най-малката му вина. Всички мъже сте такива… Държавата е харчила пари не да…

— Вече си го казвала. И за мене е харчила.

— Ти си друг. Ти си замесен от нашенско тесто…

Кавара внезапно се обърна, целуна ме и бързо задиша. Затворих очи, видях колко сме жалки и я отблъснах.

Скочи, завъртя се като манекен, за да я огледам отвсякъде.

— Не ме ли харесваш?

— Разбира се, че те обичам, но с някакво порочно чувство… Сякаш ти си ми сестра.

— Германе, любовта е мъртва — да живее любовта! Приготви нещо силно за пиене. С разум нищо няма да направим. Довечера ще дойда в бунгалото ти. Казват за нас, че всичките сме били еднакви, но аз съм по-различна. Ще се увериш…

Бе си намислила още нещо да каже, но само изхлипа, хвърли се на земята и я заудря с юмручетата си.

Избърсах й сълзите, после носа. Заведох я до спирката и я качих на автобуса. Примъкнах се в бунгалото и заключих вратата. Спах непробудно до сутринта, както спят шампионите…

 

 

Всеки ден чудеса не стават. Златните медали на останалите класове грабнаха западните ветроходци. На Барбароса му се скърши кефът. Цяла година бе се мъчил със своите момчета, за да му се изплюят на брадата по време на състезанието.

Друг да си ги подготвя за олимпиадата. Друг да ги бичи, дялка, рендосва. Стига му толкоз. Тридесет и три години е киснал по езерата и язовирите. Иска да умре на път в морето…

Говореше по дърводелски. Намесваше длета, бургии, триони. Идеята за реставрирането на средновековния кораб го пареше.

Щели сме да разберем кой е Барбароса, въпреки че брадата му вече не е червена.

 

 

Световното първенство по ветроходство завърши с костюмиран бал върху феерично осветените тераси на казиното.

Кметът на града връчи на състезателите по един пергаментен адрес, скрепен с печата на Карвуна.

Театърът и музеят бяха дали възможност на гостите да си подберат костюмите и казиното гъмжеше от италиански търговци, средновековни военноначалници, рицари, адмирали и пирати…

Деспота бе наметнал пурпурна хламида на златни лъвове. Островърхият му шлем бе опасан с кожа на белка и завършваше с рубинов кръст.

— Писарю, доволен съм от тебе — рече ми той. — Не само защото донесе спортна слава на града ни, но и затова, че успя да разбудиш мъртвите от нашите некрополи. От мое и от тяхно име аз ти благодаря и те дарявам с това писмо.

Пъхнах писмото в джоба си и му се поклоних.

Певци се надвикваха с електрическите китари. Пирати бяха обсадили бара и развяваха знамето на Веселия Роджърс. Дансингът се люлееше от фаворитите на историята: Александър, Цезар, Атила, Наполеон. На този бал всеки искаше да бъде завоевател. Дрънкаха мечове, лъщяха еполети. Три реда ордени надничаха в деколтираните кринолини. Само Кавара бе надянала добруджанска носия. Уж беше скромна селянка, пък пиеше шампанско и чужденците не я изпускаха от прегръдките си.

Американската яхта продължаваше да се полюшква в залива. От вчера Андрей не се вестяваше.

— Селим, ага! — поздрави ме турчин с пискюлия фес, наметнат със сърмен кафтан. — Харесва ли ти моабетът?

Беше Якуб, барманът на къмпинга.

— Харесва ми, бейолу!

— Не съм бей. Слуга съм на Амира. Подарил съм му живота си. Той ме изпрати при тебе.

— Не познавам такъв турчин.

— Амира е прякор на Андрей Василев. Амир значи владетел. Голяма титла. Почетна…

— Къде е Андрей?

— В морето. Заповяда ми да му донеса кафтана и феса тук и да ти кажа, че въстанието започна.

— Кафтан! Фес…

— Защо се чудиш? През османското робство не бяха още на мода дънките и сафарито.

Хвърли бомбата си, направи темане и се оттегли.

Дръпнах Кавара от прегръдките на някакъв генуезки търговец и я поведох към усамотена маса. Проклетите прожектори вървяха по петите ни.

— Сигурно е много приятно да си известна личност, винаги да плуваш в светлина — подметна ми тя.

— От много светлина ми притъмнява… Какво е това шампанско? Какви са тези танци с чужденци?

— Друг трябва да ме ревнува, но той предпочита да ме лъже.

Яхтата на мис Лукън бе вдигнала котва и сребрееше в тъмнината като молец. Акцията „Открадването на Дионис“ бе завършила и вече можех да говоря. Разказах на Кавара всичко. Тя ме изслуша с полуусмивката на Мона Лиза и недоверчиво поклати глава.

Ядосах се. Ревността й още пречеше да схване истината.

— Ако напрегнеш малко мозъка си, ще разбереш, че мис Лукън не е дошла за твоя Андрей, а за Дионис от легендата. Глупачката сама се е хванала на въдицата — креснах й ядосан.

— Я не ме залисвай с криминални измислици! Андрей не се навърта край богаташката от патриотизъм, нито за ветроходна слава. Познавам мъжете.

— Съмнявам се. Александър не завладя света заради жена. Херострат не подпали храма на Артемида в Ефес заради жена. Мъжът не бленува за семейно щастие…

— Сигурно бленува за платоническа любов?

— Не! Любовта е физиологическа необходимост, хитрост на природата, инстинкт…

— Така ли? А аз смятах, че двукракото животно се е превърнало на човек, когато е опитомило този инстинкт, когато…

Внезапно млъкна, хвърли се на шията ми и силно се притисна към мене. Опитах се да се освободя от прегръдката й, но тя като удавник бе се впила в мене и не ме изпускаше.

— Ей, вие, влюбените, не можете ли да отидете на по-скрито място — чух зад гърба си гласът на Коста.

Разбрах защо Кавара ме прегърна и я отблъснах грубо.

— Приятелю, не бъди толкова груб с моята любима!

Обърнах се. Андрей, само по бански гащета, бе вдигнал една маса и се готвеше да я стовари върху главата ми.

— Недей! Аз нарочно го прегърнах — изплака Кавара и се опита да ме защити с тялото си.

— Значи така, а? — извика Андрей и остави масата на пода. — Аз да кисна в морето, да се мъча заедно с американски водолази да опаковам Дионис между въздушни възглавници, да го прикачвам с найлоново въже към яхтата на мис Лукън, да простивам от патриотизъм, а те се прегръщат и не се сещат да ми поръчат един коняк…

— Аз мислех, аз мислех… — запъна се Кавара.

— Какво пак си измислила?

— Ами… че си избягал с оная…

— Извинявай, нямам намерение да те оставям на Герман.

Коста си смъкна брадата и остана само по прабългарските си мустаци.

— Хайде, честито! — стисна ми ръката. — Оная офейка. Халал да й е генералът…

 

 

Когато се събличах, нещо изшумоля в джоба ми. Беше писмото, което ми връчи Деспота. С подател Герман Германов!

В първите страници се разказваше за онова, което вече знаех от Кавара, следващите — ми спряха дъха.

„… Щом научих за провала, веднага отидох да я предупредя. Намерих я в училището, беше в клас. Седнах на последния чин, докато свърши урока си. Говореше на децата и ме гледаше враждебно. Още ме смяташе за провокатор.

След завършване на часа грубо я поведох към квартирата й. Селото беше празно: младежите — мобилизирани, възрастните — на къра и само няколко бабички клечаха пред портите си. Дочувах как ме пустосват. Блъсках Кавара по-бързо да върви и същевременно й съобщавах за провала и за страшната опасност, надвиснала над нея. Тя вървеше пред мене с гордо вирната глава и сякаш не ме чуваше. Не бях я виждал отдавна. Беше малко понаедряла, но лицето й бе все така младо и нежно.

Живееше в окрайнината на селото в къщата на бай Коста, преселник от Северна Добруджа. През деня той продаваше вода в Каварна, а вечер се завръщаше с кончето си на село.

Видях го под сайванта. Дялаше наплат за каручката си. По враждебния му поглед разбрах, че и той ме смята за провокатор. Не подозираше, че писмата, които разнасяше до наши другари, са написани от моята ръка. От омразния му общински чиновник.

Кавара ме остави да претърсвам стаичката й и бързо излезе. Дъх на сушени ябълки и на липа ме върна в ученическите години. Някога стаята на Кавара пак така приятно дъхаше. Когато се обичахме. Когато си разменяхме снимки за «вечен спомен».

— Горе ръцете! Не мърдай, мръсник!

Обърнах се. Коста държеше барабанлия револвер, Кавара надничаше зад рамото му със зъл поглед.

— Нямаме време за комедии. Вчера убиха Орела. Добри е арестуван. В казармата е станал провал. Задържани са много наши хора. Всеки миг в селото може да нахлуе полицията.

— Познавам ти табихетите. Казвай защо си дошъл? Ще те пречукам като въшка!

— Това е хубаво, но пречукай, когото трябва. Сега трябва да свършим друга работа. Циклостилът, книжата и боеприпасите трябва да отнесеш в резервната землянка в Батова. Още тази нощ трябва да откараш Кавара при Андрей. Скривалището напълни с плява, та когато дойдат…

Цевта на барабанлията потрепера.

— Абе ти кой си, та разправяш такива врели-некипели?

— Провокаторът, чиито писма разнасяше до наши другари… Дай да запалим от твоите, че моите са нещо влажни…

Щом чу паролата, бай Коста прибра барабанлията.

Кавара ме прегърна и глухо зарида на рамото ми.

— Стига, даскалице! Смятах те за друга, а виж…

— Друга съм, бай Коста. Четата няма да има полза от мене. Очаквам дете…

Коста захапа мустак. Тютюневият дим заседна на гърлото ми. Кавара не биваше да остане в селото. Полицията не се шегуваше и с бременните.

Поисках й личната карта, седнах и й направих нова, с ново име — Мария. Попълних и пропуск. Наредих й, преди да замине, да изгори цялата си лична архива — снимки, писма. Запитах я де ще се установи, за да съобщя на Андрей.

— В София! При старите ми хазаи Хаджипарови. Андрей ги познава…

Когато се разделихме, Кавара за пръв път ме целуна. Пошегува се: ако родяла момче, щяла да го кръсти на мене…

Андрей геройски загина в сражение с жандармеристите. Така бе загинал за свободата и дядо му. Съсякъл го черкезки ятаган. За свободата и баща му бе пронизан от куршума на румънски полицай…

След победата намерих Хаджипарови. Бяха си осиновили момченце, чиито родители били загинали по време на бомбардировките. Разказаха ми подробности за Кавара. За да я запазят от полицията, регистрирали я като тяхна слугиня. Заедно се евакуирали в Калофер. Бременността й се развивала нормално, но когато по радиото и във вестниците съобщили, че полицията е успяла да убие командира на Добруджанската чета, Кавара получила родилни болки и Хаджипаров я отвел в Карловската болница. На другия ден при раждане починала.

Стари приятелю, благодаря ти за радостната новина. Поздрави Герман и го замоли да ме почака. В края на месеца ще пристигна в Каварна…“

Прочетох последните редове на писмото и започнах отново. Четях и преповтарях, докато къмпингът се събуди.

В историческата игра лесно убивах отдавна умрели хора и вечер спокойно заспивах. Щом научих, че моят прадядо, моят дядо и моят баща са били убити, сънят ми избяга. В ушите ми пищяха зурли, чаткаха копита на стражарски коне, тракаха габари на маршируващи ботуши.

И тримата бяха загинали по-млади от мене. Синовете им са оставали сираци. Една кръв е изтичала, бликвала е друга…

„Открих родителите си. Щастлив съм и не знам какво да правя.

Ваш Герман.“

Рано сутринта изпратих телеграмата до Феодор Григориевич и се втурнах към музея. Изтичах край витрините на всички епохи и със сила паднах пред снимката на баща си. Бях наследил неговото лице, неговите коси, неговите устни. Очите му си оставаха само негови. Те не търпяха шега. Те сякаш знаеха всичко за миналото и гледаха в упор бъдещето.

Не намирах думи да го заговоря. Не смеех да го целуна. Галех ризата му. Навих часовника му и сякаш чух миговете на неговото време. Радвах се и плачех…

 

 

Пет дена не се прибрах в къмпинга. Измъчвах Лада по урви, по диви местности, където още моторно колело не беше се търкаляло. Вървях по партизанските пътеки, промушвах се през шубраци и гори, спях в землянките. Силно вдъхвах влагата, ядосвах се на дървояда, който със скърцане се мъчеше да изгризе миналото…

Дъвчех букови листа и корени от папрат. Жълъдът горчеше. Тичах по остри камъни, по сипеи, за да усетя как са болели стъпалата. Бягах, подгонен от въображаем неприятел. Препъвах се в корените на стари дървета, докато стигнех прималял до мръсна локвичка и жадно я изпивах.

Търсех баща си. Откривах себе си.

Някъде долу фучаха коли. От гънките на планината се обаждаше транзистор с тенекиен глас. Табели ме съветваха да вървя само по пътеките, да не късам цветя, да не кърша клонки, а на партизанските поляни се печеха кебапчета, търкаляха се изпити бутилки, празни консервни кутии… Ние бяхме навсякъде, но баща ми го нямаше. Осмелих се да имитирам живота на партизаните, но разбрах, че бях започнал непозволена игра. Игра, която не всякога и не всеки може да играе…

Лада с нацепени гуми и аз с разранени стъпала се довлякохме до къмпинга. Кавара и Андрей отдавна ме очаквали в бунгалото.

— Вече си наш. И да искаш, не можеш да ни избягаш… Върна се навреме, иначе ние щяхме да посрещнем твоя Феодор Григориевич.

Грабнах телеграмата. До кацането на самолета оставаха два часа… Втурнах се към колата.

Коста щял да ни отведе с катера. Неприлично било ветроходци да доведат гостенина си по суша, а и да сме го посрещнели, преди да е изтекло османското иго.

Влязохме в складовете на Амира, сега превърнати в таверни. На една маса Коста и Барбароса оживено разговаряха… Я, нима треньорът още не си е отишъл! Ходил до София, за да си даде оставката, и веднага се върнал. Та кой друг по-добре от него ще построи кораба на Добротица?…

Складовете бяха изградени от древни камъни. Тук-там по стените им личаха фрагменти от капители и отломъци от мраморни паметници. Архитектът бе ги превърнал в таверни, без да ги загрози с махагонови ламперии и дразнещи светила. Той бе разбрал, че Каварна не би била Каварна без складовете на Амира.

— Борих се да не бъдат разрушени заради тебе, Амира. Нали булдозерите сметоха старите кафенета и кръчмички, а заедно с тях и твоите приятели и врагове? Те трябваше да живеят и затова им запазих складовете, та да могат пак дюкянджиите, училищните настоятели, даскалът и попът да се събират в тях. Иначе къде щяха да подхвърлят шеги за мързеливия мюдюрин или за гръцкия поп, който по велики пости лъхаше на вино и на козя пастърма? Къде щяха да се водят препирни, коя вяра е по-права: преселнишката или гагаузката?

— Тя бе една и съща.

— Една и съща бе, но в гагаузката черква пееше гръцки поп, а в нашата, преселнишката — български… Ти се гърчеше, Амира. Беше силен, надменен, многознаещ и влюбен във всичко елинско. Наричаше селяните цубани, вместо чобани, за да приличаш в устата на гърците. Глезеше се, защото беше богат, защото бе син на джераха, който нявга бе излекувал султанката от зла болест и бе получил от Абдул Азис благодарствена тапия и сърмен кафтан…

— Вие ми завиждахте, затова ме мразехте…

— Не ти вярвахме — намесих се аз.

— Не ми вярвахте, защото бяхте прости. Защото не бяхте ходили нито във Виена, нито в Истанбул, нито дори до Тулча.

— Беше си надвил на харча и се разхождаше по света. И всеки път, като се завърнеше, носеше ни торба с лъжи за армаган. Уж в Цариград си бил видял гроба на Настрадин ходжа. Не бил ограден с нищо, а имал врата с катинар. Хората във Виена пък си светели със стъклени мехурчета без газ.

— Не аз, а други ви лъжеха, но вие не се усещахте… Аз помагах раните ви по-бързо да засъхнат, лошият цирей да се пукне навън. Лепях пиявици по вратовете на шишкавите, за да не ги удари дамла. Помагах ви да си продължите скотския животец, а мечтаех да открия оня чудотворен лек, дето ще пробуди градеца ни от робски сън…

Мълчаха черковните клепала и само на Великден страхливо се обаждаха, за да не разсърдят муезина. По прашните улички Али чауш влачеше подкованите си калеври и следеше, щото раята да работи през деня, а след заник да умира по одърите. Купуваше, пиеше и ядеше, без да плаща. Мюфтията в Балчик съдеше според рушвета. Мюдюринът възхваляваше аллах за мъдростта му, дето е отредил на неверниците мъката, а за правоверните — кефа. Навсякъде вонеше на насилие и простотия…

— И затова правеше ортаклък с гръцкия поп, наричаше ни магарета? — подметнах аз.

— Такива бяхте. Смелостта си търсехте във виното. Глътнехте ли оканица, започвахте да ревете от патриотизъм. Щом изтрезнеехте, от страх си бодяхте езиците с игла. Мечтаехте, за свободата, но чакахте друг да ви я поднесе. Надявахте се дядо Иван да помете турчулята, а вие на метеното да седнете…

— Въртеше си койрука и на агите, и на кириосите.

— А кой гръмна срещу страшния Якуб, бе? Ти ли, или аз?

— Ти, но лесно се измъкна. Щом човек имаше парици и срещу султана да гръмнеше, пак щеше да се отърве.

Поднесоха ни кафе — тежко, сладко, каймаклия във филджани заедно с вода от Сребърната чешма. Черпеше ни Коста. Какво ли си говореше с Барбароса?

— Андрей, признай си, че стреля срещу Якуб заради мене? Татаринът ме харесваше и като гладен пес обикаляше къщата ми. И ти май ме заглеждаше…

— Защо да те заглеждам? Нали беше невяста на Герман?… Якуб ме мразеше, защото живеех по-добре от него — господаря. Беше як и прост. Силата и простотията му се удвояваха от закона, който му разрешаваше безнаказано да върши зулумлиците си. Гръмнах го не защото беше мюсюлманин, не защото носеше син елек и се славеше с непобедимостта си, нито заради тебе, а заради това, че татаринът искаше да смачка не само волята, а и ума на раята…

— Уж беше смел, пък ръката ти затрепера от страх. Не успя да умериш читака. Пак от страх две шепи грошове ми натръска, та да те отведа с каика си в Мангалия… Къде ти остана гордостта?

— Наистина се страхувах, Германе. Но страхът ми идваше от друго. Не ми се щеше да умра кучешки, а да загина като лъв… Избягах в Мангалия при брат си, докато гневът на татарина поугасне, но Якуб нарочно го раздухваше и сякаш продължаваше да живее, за да ми отмъсти…

Зимата мина, пролетта ми даде кураж и аз тръгнах за Каварна. Вървях по крайбрежната пътека и тихо си пеех:

„Нерда гезер ат, ер да титиер…“

Свечеряваше се и билките силно миришеха. Чучулиги се издигаха в небето, сякаш да видят къде ще залезе слънцето. Вече се белееше Чиракмана и на завоя към Зеления нос конят наостри уши. Скоро пред мен изпъкна силуетът на конник. Познах го. Някой бе предупредил Якуб, че съм напуснал Мангалия.

Конете ни се спряха на тясната пътечка един срещу друг и започнаха да се хапят. Дива злоба струеше от очите на татарина. Челюстите му се издуха, зъбите му заскърцаха от ярост. Скочи от коня и аз скочих от моя. Завързахме ги за храстите и измъкнахме ножовете си. Той замахна и аз замахнах. Той изпъшка и аз изпъшках. Биехме се мълчаливо и стръвно. Конете ни се ритаха и хапеха.

Луната прекоси залива, а още никой не можеше да надделее. Раните ни бяха еднакви на брой, дрехите ни тежаха от кръв, не ни останаха сили да замахваме, та се опирахме един в друг и се мъчехме да се изтласкаме от високия бряг. Дяволът реши да ни довърши — и двамата ни бутна в пропастта…

Пръв се съвзех. Вълните плискаха краката ми, кацналата на Чиракмана месечина сякаш ми се плезеше. Устата ми бълбукаше от кръв. Всяка рана ме болеше поотделно и всички болки се събираха в един смъртен страх… До мене хъркаше Якуб. Уж умираше, пък ръката му бавно се придвижваше към падналия между нас нож. Гледах я безволев и с глупаво, любопитство, но когато ножът блесна, сякаш някой ме накара да подскоча и да му го отнема. Нямах сили да го забия в гърлото му и несръчно започнах да го коля.

„Теслим!“ — изхърка Якуб и аз отпуснах ножа.

Татаринът ми подаряваше живота си.

Промих раните си и като костенурка запълзях към конете. Миришех на кръв и те се дърпаха от мене. Не знам как съм ги докарал до морето, как съм преметнал тежкото тяло на Якуб върху седлото, как съм го отвел в Каварна.

Месец и повече лекувах раните му в една плевня. Когато страшният Якуб стъпи на крака, тръгна след мене като послушно кученце… Такива сме ние гагаузите. Такива са били и нашите деди, когато са побеждавали турците заедно с казаците на Дивич. И не от добро гагаузкото племе се е изселило в Бесарабия и в Украйна.

— Та само гагаузите ли са помагали на казаците? Прадядо ми е балканджия, пък и той се е бил под командата на Дибич, и той заради отмъщението на турците се е изселил в Бесарабия, но се е върнал и тука останал… Какви преселници сме ние, Амира чорбаджи?… Бяхме бедни, нямахме оръжие, та затова се надявахме на дядо Иван. И ние имаме кръв за проливане… Веднъж не ти ли рекох: „Амира, сан ойсун, ким биза лаазъм. Поведи ни! Ние ще те следваме. Бъди нашият добруджански Левски, нашият каварненски Хаджи Димитър!“

— Чужди ми бяха тези имена, Германе. Апостолите сякаш не се сещаха за нашия край, все по балкана ходеха и никой не дойде да ни потърси в нашата степ. Може би ни смятаха за чуждестранни и не ни се доверяваха… Пък и ти говореше за въстанието мъгляво. Предлагаше ми да ви поведа, а не можеше да ми обясниш къде да ви водя. Нашата кръв не бе заклета върху апостолската кама и револвер. Тя не бе заложена за свободата в дебрите на Оборище. За нея девойка не бе везала на пряпорец „Свобода или смърт“. Затуй кръвта ви изтече, без да бъде прославяна, както бе прославяна в Панагюрище, в Перущица, в Батак…

— Прав е Амира! — обади се Кавара. — Триста загинаха във въстанието и повече от половината бяха гагаузи. Можеха да избягат, както избягаха чорбаджиите и гърците. Балчик е близо. И Варна не е далече. Там не вилнееха черкези…

— Ти го обичаш, затова го защищаваш.

— А ти му завиждаш, защото ти, беднякът, загина, а той чорбаджията, остана жив. Не се сърди на съдбата си!

Кавара погали ръката ми, както я погали оня ден, когато куршумът й отнесе пръстите.

— Не му завиждам — омекнах аз. — Нали някой трябваше да остане жив, та да отмъсти за нас загиналите.

Като градоносен облак черкезите се надвесиха над Каварна. Бяха хиляди, а ние нямахме и петстотин. Командувах залп и конете провлачиха убитите си господари. Пред дворните зидове, в лозята се загърчиха черкезките тела. Родната земя еднакво пиеше кръвта на гагаузи и преселници. Враждата между тях бе забравена, защото умираха като братя…

Разбойниците се оттеглиха с безсилен вой, но мухите налетяха и засмукаха раните ни. Жените раздраха ризите си, за да ги превържат. С тънки пръсти вадеха куршумите. На десетия ден засъхналите от барута устни бяха изсмукали събраната вода и майките разделиха млякото си между ранените и своите кърмачета… Така ли беше, Германе?

— Така беше, братко!… Щом парещото слънце поизгасна, черкезите отново тръгнаха към нас. Уплашени от точните ни изстрели, те бяха събрали всички чарди от полето и напредваха скрито зад тях. Обгърнати от прах, воловете тежко пристъпяха, сякаш се връщаха от паша. Залязващото слънце кацаше върху върховете на рогата им и се разбиваше на хиляди звезди. Ръката отказваше да стреля срещу невинните животни. Тревожна тишина надвисна над мерата и над Каварна.

„Стреляйте, братя!“ — извика ти и гръм, и рев се сля в едно. С ура се мъчехме да заглушим жалното мучене. С див рев ни отвръщаха черкезите и се препъваха в дуварите ни. Лумнаха плевните, къщите; въздухът се нажежи. Децата запищяха, бог не чуваше молбите на майките им, сякаш и той се беше съюзил с аллаха…

Паднаха крайните къщи. Черкезите вече тършуваха из тях. Въстаниците се разколебаха — едни побягнаха към пещерите, други потърсиха спасение в турската махала. Ранените безпомощно лежаха и храбро стискаха зъби, за да не уплашат стотината останали на поста си…

— Мразех те, Амира! — пошепна Кавара. — Мразех те, защото бе богат, хубав, силен, а не ме поглеждаше. Мразех те, защото не моят Герман, а ти поведе бунта пръв. Мразех те, защото в робството бе първенец и си остана първенец и в битката за свободата…

Подавах фишеците на Герман, плисках вода по парещата цев на шишането и те дебнех дали ще избягаш, дали ще ни оставиш сами. А ти с всеки изстрел поваляше черкез. Тичаше на помощ, където те призовяха. Калпакът ти сякаш се бе удесеторил — виждаха го по прозорците на училището, кацаше по дуварите, тичаше из сокаците, подскачаше на високо, сякаш да го видят всички…

Обичах те и те мразех, а през нощта ми стана брат. Ти донесе мляко на детето ми и сви цигара на Герман. Рече ми: „Хубавицо, барутът е изписал по лицето ти още по-голяма хубост. Като те гледах как вярно лежеше до Герман, как му помагаше в боя, силите ми се удвояваха, страхът бягаше от мене!…“ Тъй рече, наведе се, па ми целуна десницата на мене, бедната и простата…

— Черкезите не можаха да ни победят с пушки и докараха от Добрич топове — продължих аз. — Стените на училището рухнаха, по тях увиснаха телата на въстаниците. По калдъръмите зачаткаха черкезките атове. Лъскави ятагани на нови орди засвяткаха в лозята. Нови плевни и къщи пламваха…

Вече нямах пръсти, за да държа с тях шишането, и Кавара ме повлече към нашата изба, където бяхме скрили детето си. Щом хлопнахме капака над нас, черкезите налетяха. Топуркаха, къртеха и псуваха, защото къщата ни бе бедняшка и нищо ценно нямаше за отмъкване. Детето се уплаши, запищя. Затиснах му устата с шепа. Притиснахме се един в друг и се молехме черкезите да не повдигнат капака. Не се досетиха, палнаха къщата и избягаха. Щяхме да се опечем живи, грабнах детето и главичката му увисна. От страх да не изплаче аз, нещастникът, така му бях затиснал устицата, та… С рев докопах брадвата.

— Не ме убивай! В мене зрее нов плод! — извиках аз, безумната, а ти ме изгледа недоверчиво, възголи ме, опипа ми корема с кървавата си ръка, остави ме и тръгна. С главата си издъни капака. Чух грозния ти вик…

 

 

Феодор Григориевич беше измамил лекарите, както го подучих. Те не бяха забелязали новата бръчка, която дълбоко режеше челото му.

— Прав е Герман. Това наистина са редки черепи — възкликна той, когато му представих Андрей и Кавара.

— В нашите некрополи ги има с хиляди…

— Е, казвай! Как откри родителите си? Кои са те?

— Историята и спортът ми помогнаха да ги намеря, Феодор Григориевич. Напразно съм се безпокоял за произхода си…

Коста чакаше на пристана с поднос. Вече не се удивлявах на досетливостта му.

— С хляб и сол дедите ни са посрещали дедите ви. Така баща ми е посрещал баща ви, та и аз…

— Сгрешихте, Костя! Вашият баща посрещна мене. Нима изглеждам толкова млад?

— Посрещам вас, Феодор Григориевич, а не годините ви.

Професорът разроши косите му. Така гальовно се бе отнасял досега само с мене.

Помогнахме на стареца да влезе в катера и след миг вече се носехме над вълните.

— Хубаво! Станахте шампиони. Гледах ви по телевизията. А докъде стигнахте с историята? — запита професорът.

— До вас — отвърна Коста. — Само Андрей остана жив, нека той да ви я доразкаже.

— Най-сетне видях казаци и от радост припаднах — продължи Андрей и Феодор Григориевич го насърчи с поклащане на глава. — Оживелите каварненци дойдоха след мене. Ядосваха се, че не са умрели заедно с другите… Дадохте ни коне, пушки, саби. Поведох ги…

Първо пленихме турските обози и ви нахранихме, защото вашият генерал още ви държеше гладни на линията Кюстенжда — Черна вода. После се втурнахме към нашите села, освободихме ги, върнахме добитъка на хората, спасихме жените и децата им от гавра. След месец никой не се плашеше от черкезите. Черкезите бягаха от нас…

После половин година се бихме с редовния аскер. Изпратихте ни дълбоко в турския тил, за да прекъсваме телеграфните жици и да вдигаме с динамит железопътните гари. Нарекоха ни стършели, защото там, където се появявахме, всявахме паника…

Свободата на Каварна бе зачената с куршум в горещия юли. Окъпана в кръв, тя премина през стотици трупове, отмъсти на душманите и след седем месеца се завърна в родното си място, пораснала, хубава, за да стопли с усмивката си ледения февруари.

Каварненци смятаха, че очите им са се изплакали и дъх не им е останал за радост, а щом казаците се появиха откъм Кованлъка, щом старият свещеник вдигна кръст за благословия, заплакаха, а миг след това страшно извикаха и се простиха с робството…

Феодор Григориевич, бъдете ми съдник! Живях почти столетие, брадата ми израсна дълга, бяла, като на древен патриарх. Бяха ми останали силици, колкото да премятам зърната на броеницата. Чудех се на живота, защо още ме търпи… Най-сетне майка ми Ставрула се съжали над мене и в съня ми ме повика да се прибера при нея. Събудих се радостен и се застягах за дългия път. Повиках попа да ме изповяда и причести. Разказах му за всички паднали във въстанието, изброих му и черкезките глави, дето бях отсякъл за техен помен, и запитах, дали съм за ада или за рая.

Оня се стъписа, прибра си кръста и се отказа да ме причести. Когато съм се представел на господа, той щял да отсъди дали съм грешен или праведен… Отдавна съм умрял, а господ още не издава присъдата си. Феодор Григориевич, вие като учен може би знаете нещо по този въпрос?

Професорът неволно попипа платинената си пластинка и лицето му стана строго.

— Господ няма право да съди твоето дело, Амира — рече той. — То е предадено да бъде разгледано от Историята. Тя не се води по евангелските закони — не изпраща нито в ада, нито в рая. Тя осъжда или на забрава, или на вечен живот… Историята отсъди ти и твоите загинали за свободата другари да останете вечно живи!

Морето кипеше зад катера. Мълчахме.

— Не, няма да позволим да ни бъде откраднат Дионис! — провикна се неочаквано Кавара и заплашително размаха малкото си юмруче.

— Та нали затова ние… — прегърна я Андрей.

Коста зверски натисна газта, катерът подскочи и се стрелна към една нивга неугасваща светлина. Към Чиракмана…