Джеймс Хол
Профил на убиец (6)

4.

След като Стан излезе, Алекс облече Лоутън по тъмнозелени къси панталони и риза с къс ръкав и го настани пред телевизора.

Докато оправяше леглото в спалнята, тя слушаше новините от другата стая. Репортерът разказваше за последната жертва на Кървавия изнасилвач. Служителка в престижна адвокатска кантора. Наскоро разведена, едва предишния месец пристигнала в града. Семейството й в Балтимор я предупреждавало, че в Маями е прекалено опасно, ала тя не послушала родителите си. „Вярваше на туристическите реклами“, изсумтя брат й.

Когато репортажът свърши, Алекс отиде при гардероба, взе банана и го закопча на кръста си. После се приближи до прозореца, извади снимките и ги вдигна към светлината, пет странни йероглифа. „Задъхващата се“, „Прегърбената“, „Мухобойката“, „Маршируващата“, „Полумесецът“. Внимателно ги разгледа една по една, сякаш под силните утринни лъчи можеше да зърне важната подробност, която й убягваше.

Носенето на служебни материали вкъщи нарушаваше правилника на управлението. Ала не бе успяла да се сдържи. Дан Романо имаше право, разбира се. Този случай я измъчваше, смущаваше и без това неспокойния й сън. Нощем често се събуждаше с отговора в главата си, но когато се пресегнеше към него, образът избледняваше и оставаше някъде извън нейния обсег като настойчив предупредителен сигнал.

През последните няколко седмици една по една беше прибирала снимките в банана си и сега навсякъде ги носеше със себе си, вадеше ги, когато оставаше сама, гледаше ги, съсредоточаваше се, опитваше се да установи онзи неосезаем детайл, който не преставаше да я тормози. Отговорът бе във фотографиите, не се съмняваше в това, някъде в ярко осветените изображения. Някакъв ключ, откровение. Понякога й се струваше, че залогът не е само решаването на конкретния случай, че ако успее да открие липсващата подробност, ще намери и разковничето на собствената си безкрайна мъка.

Тези жени нито бяха спали с безразборни партньори, нито бяха поемали излишни рискове. Те бяха искали същото като всички останали, ала в разбираемата си жажда за любов всички те бяха пуснали в дома си един и същ мъж — мъж, чиято истинска същност бяха осъзнали едва в последните мигове от живота си.

Александра виждаше на снимките самата себе си. Виждаше как с ужасяващ педантизъм наместват голото й тяло в съответната поза. Бяха изтекли осемнадесет години, откакто бе напуснала тялото си и се беше издигнала високо в небето, облак от зареден с енергия газ, избягал от физическата си същност. И въпреки че през тези безкрайни години постепенно се бе върнала обратно, вече не беше същото. Обвивката не й бе по мярка. Продължаваше да я измъчва някаква необяснима тревога. Дори годините на тренировки по бойни изкуства — разтеглянето, дълбокото осъзнаване на физическите способности и слабости — не й бяха позволили да си възвърне някогашната си естествена цялост. Беше напуснала тялото си и не се бе върнала напълно. И онази нейна част, която все още продължаваше да се рее свободна, понякога сякаш намираше временно убежище в жертвите, които фотографираше.

Загледана в снимките, Алекс можеше да се превърне в тези жени, проснати на пода на апартаментите си. Да стане също толкова студена и безжизнена, далечна и празна. Тези жени, които вече ги нямаше, които бяха оставили само своите образи, кристали на сребърна сол в химически разтвор върху бяла хартия.

— Искаш ли да разгледаш албума? — Лоутън сковано стоеше на прага.

Алекс припряно прибра фотографиите в банана си и го закопча.

Лоутън държеше албума в дясната си ръка.

— Трябва да тръгваме за „Харбър Хаус“, татко.

— По дяволите, какво ще ми направят, ако закъснея, при директора ли ще ме пратят?

Тя го последва в дневната и седна до него на тъмносиния плюшен диван до източния прозорец, мястото с най-добра естествена светлина в къщата.

Баща й разтвори тежкия албум и го остави наполовина в своя, наполовина в нейния скут.

Големи гланцирани снимки на Сисайд, Флорида, с онези грижливо подредени пастелни дървени къщи с метални покриви, построени край дюните на по-малко от километър от Сийгроув, където Александра бе прекарала един вълшебен август. Принцесата на захарните пясъци. Зад тясната ивица на магистралата синееше Мексиканският залив. Същите онези спокойни води, които в далечината се сливаха с небето.

Сисайд съществуваше едва от десет години, ала през това време бе станал прочут град. Прочут сред архитектите и градостроителите, които го обявяваха за модел на новата Флорида — град, притежаващ изяществото и красотата на една отминала епоха. Лаборатория за по-прости, по-човешки сгради. Известен с автори на пътеписи, които искаха да отведат читателите си на уникално пътешествие в колоритна, измислена страна от миналото. Великолепна смесица от съвременни приумици и стари архитектурни модели. Комбинация от Чарлстън, Ки Уест, Кейп Код и сантиментален блян. Диви храсти и цветя в градините. Никакви изкуствени чимове, никакви косачки.

Тухлени улици, градски площад, прелестни павилиони на плажа и всички онези възхитителни къщи в нежно лилаво и слънчево жълто с много орнаменти, тераси и лъскави метални покриви. Еднаквите архитектурни планове бяха забранени, но всички сгради бяха рожба на един и същ носталгичен сън, стотици различни варианти на идеалната крайбрежна вила. Нямаше ги занемарените дъски, хлътналите подове и ръждивите тенекии, които си спомняше от едно време Алекс. Като че ли всички тези талантливи млади архитекти бяха обединили въображението си, за да създадат минало, което никога не е съществувало. Място, по-съвършено от съвършеното място в спомените й.

Баща й безцелно прелистваше лъскавите цветни снимки и тихо си мърмореше. Преди няколко седмици бе забелязал албума в една книжарница и беше отказал да си тръгне без него. Сега го разтваряше винаги, когато бе разтревожен или смутен. И само няколко минути с тези прости дървени къщи сякаш напълно го успокояваха.

— Знаеш ли защо толкова много ми харесва този албум?

— Да — отвърна тя. — Защото градчето е невероятно красиво. И ведро.

— Не. — Лоутън издърпа книгата от ръцете й и я затвори. Намръщи се, укорително изгледа дъщеря си, после леко се отдръпна от нея.

— Е, кажи най-после, татко? Защо ти харесва албумът?

— Защото ми припомня. Раздвижва паметта ми.

— За какво ти припомня?

Той извърна лице.

— Няма значение. Няма да разбереш. Вие си мислите, че съм забравил всичко. Смятате ме за дете идиотче. Само ми се подигравате.

— Аз не ти се подигравам, татко. Никога не съм ти се подигравала.

— Няма значение. Съжалявам, че повдигнах този въпрос. Да вървим. Ще закъснея за работа.

— Добре.

— Това не е работа. Просто място, където ме водиш. Как се казва?

— „Харбър Хаус“.

— Знам името. Да не мислиш, че не знам името на мястото, където ходя всеки ден? Да не мислиш, че мога да го забравя?

Той остави албума на масичката и се изправи.

— За какво ти припомня албумът, татко? Можеш да ми кажеш.

Лоутън я погледна, сви устни, прехапа ги и ги стисна като капризно момче, отказващо да признае вината си.

— Добре, щом искаш, не ми казвай.

— Припомня ми — каза той и дълбоко си пое дъх, — за мястото, където за последен път изпитах истинско щастие. Там, на онзи бряг.

 

 

Беше прекрасно октомврийско утро. Небето на Маями синееше като лъскав порцелан, лек ветрец гъделичкаше дланите, из ясните висини се рееха чайки и чапли.

Александра закара баща си в центъра за възрастни хора на километър и половина западно от южната магистрала. Половината й месечна заплата отиваше при чудесните хора в „Харбър Хаус“, които се грижеха за сигурността и забавленията на баща й по шест часа дневно, пет дни в седмицата.

Лоутън Колинс тридесет години бе служил в полицията на Маями. Отличен полицай, награждаван и редовно повишаван. И имаше много приятели. Повечето бяха отишли на тържеството по случай пенсионирането му в яхтклуба, а след година-две бяха присъствали на погребението на майка й. Напоследък бяха престанали да се отбиват — не бяха могли да изтърпят повече от две-три такива посещения.

Отначало баща й съзнаваше какво става с него. Внимателно изслушваше лекарите, разбираше диагнозата. Казваше, че ще се бори с болестта. През живота си се бил сблъсквал и с по-лоши неща. Всички го окуражаваха.

Заобиколен от купища книги, той четеше онова, което учените знаеха за неговото най-вероятно бъдеще. Реши да се постави на диета с много протеини и да прави физически упражнения. Съвсем скоро се изпълни с енергия и изглеждаше по-бодър и съсредоточен от всякога. Ала след няколко седмици започна да се губи, докато тичаше по улиците. Малко по-късно заряза месото и яйцата и се прехвърли на хляб, сладкиши и бира. След шест месеца от мускулест, забавен възрастен човек се превърна в това подпухнало непредсказуемо дете, седнало в тойотата до нея. Също като невинните граждани в „Нашествието на крадците на тела“, една нощ Лоутън бе заспал и се беше събудил променен. Същото лице, но с очи, настроени на друга програма. Часове наред необясними смущения, после продължителни периоди на идеално приемане. Бащата, който винаги бе обичала.

Напоследък през половината време беше нормален. Но това все още бе началото на цикъла, предупреждаваха лекарите. Не се знаеше колко стремително ще е спускането, нито кога ще започне. „Радвайте се на времето, през което е на себе си“ — казваха те. И Александра се опитваше.

Беше спряла на светофар край Лъдлъм, когато той разкопча колана си и понечи да отвори вратата. Но преди месец Алекс бе монтирала автоматично заключване и след няколко неуспешни опита Лоутън се отказа.

— Вратата е повредена.

— Къде искаш да отидеш, татко?

— Трябва да си купя куфар. Заминавам.

— Имаш хубав куфар. С твоите инициали и всичко останало.

Тя отново потегли и пресече кръстовището.

— Между другото, какви са ми инициалите? Забравил съм.

— Л. А. К. Лоутън Андрю Колинс.

— Къде отиваме? Къде ме водиш?

— В „Харбър Хаус“, татко.

Той почука по прозореца и махна с ръка на младата жена в колата до тях. Тя се намръщи, натисна газта и ги изпревари. Дружелюбният Маями.

Лоутън отново се обърна към Александра.

— Стан полицай ли е?

Тя въздъхна.

— Не.

— Тогава защо носи униформа?

— Защото е шофьор на бронирана кола.

— От ония, дето карат пари ли? Квадратните? Със стоманени стени и бронирани прозорци?

Алекс потвърди, без да откъсва очи от огледалото. Плътно я следваше някакъв задник с черно камаро. Само тестостерон и нищо между ушите.

— Опасна работа е да караш бронирана кола. Страхуваш ли се за него?

— Понякога.

— Точно както майка ти се страхуваше за мен. Обаче нали знаеш, аз оцелях. Ще ми се да можех да й го кажа. Всичките ти страхове не променят абсолютно нищо.

Задникът я изпревари и изчезна.

— Татко, онова, което направи сутринта, стрелбата с пистолета, не беше хубаво. Знаеш го, нали?

Лоутън бръкна в джоба на червено-черната си риза и извади стара изрезка от вестник. Разгъна я, приглади я на таблото и я подаде на Александра.

— От архива ми е.

Тя няколко пъти хвърли поглед към изрезката, но не успя да разбере статията. Накрая спря на червен светофар на Сто двадесет и четвърта улица. Бързо прочете текста. Мъжът на снимката наистина приличаше на Стан!

— Франк Синатра — продължи баща й. — Аз го арестувах и го пратих на север. В края на седемдесетте, точно както ти казах.

Александра не можеше да не се подсмихне.

— Какво? Да не си мислеше, че приказвам за певеца? За оня Франк Синатра. Ей, да не съм ти някой идиот? Имам отлична памет за имена. За имена и лица. Това ми е работата. Никога не съм бил добре с ориентацията. Питай майка си. Тя ще ти каже. Не можех да различа север от юг. Дай ми компас, карта, каквото щеш, пак ще се изгубя. Но помня имена и лица. Такава е полицейската работа. Питай майка си, тя ще потвърди всичко.

— Добре, татко.

— Знаеш ли, майка ти ме обвинява, че съм те насочил към полицейската работа. Тя не разбира защо нейното момиченце иска да се занимава с такива неща. Непрекъснато отвратителни местопрестъпления. Мръсна работа. По цяла нощ. Всяка нощ. Не може да го проумее.

— Но ти разбираш, татко. Нали? Разбираш ме.

— Естествено. Ти си моето момиче. Познавам те като собствената си длан.

Александра хвърли поглед към него. Баща й тъжно се усмихваше.

— Но, Алекс — загледан право напред, каза той, — никой не бива цял живот да се самонаказва.

— Какво?

— Има и такива неща като помилване за добро поведение.

— За какво говориш, татко?

— Знаеш за какво говоря, Алекс. За онова, което се случи много отдавна. Причината да се захванеш с такава работа.

Тя спря на светофар и се обърна към него.

— И като съм започнал, още нещо. Знам, че понякога съм адски досаден, все повтарям разни неща. Чувам се, но не мога да спра. Все едно че съм дълбоко под вода, а на повърхността плува друг човек и аз го чувам да дрънка всички тия глупости, опитвам се да му извикам да млъкне, обаче когато отворя уста, оттам излизат само мехурчета. Защото съм много надълбоко, нали разбираш, като водолаз. Знам, че е ужасно да ме слушате. И Стан е прав. Аз съм стар глупак. Но не мога да престана да дрънкам, за да си спася живота. Обаче се опитвам. Искам да го знаеш, Алекс. Опитвам се да съм добър. Мъча се да не ви лазя по нервите. Но е трудно. Адски трудно. Водолаз на дъното. Мехурчета.

Той я погледна. За миг очите му замигаха между двата свята, в които живееше. После изгубиха фокус и помътняха. На устните му се изписа глуповата усмивка.

— Напоследък не виждаме често майка ти, а?

Александра дълбоко си пое дъх и спря на паркинга на „Харбър Хаус“. И други дъщери водеха майките и бащите си. Два пъти повече майки. Въпреки че жените бяха с двадесетина години по-възрастни от него, това съотношение се харесваше на Лоутън. Той имаше шест-седем гаджета и винаги се прибираше вкъщи с кутии домашни бисквити.

— Майка ти почина, нали?

— Отдавна, татко. Отдавна.

— Не биваше да криеш от мен. Мога да понасям тежки новини. Повярвай ми, Александра, през живота си съм се справял с много сериозни ситуации. Трябваше да ми кажеш, че майка ти е починала.

Александра отметна косата си назад. Имаше нужда от подстригване. От години не бе ходила на маникюр. От години не си беше купувала нищо луксозно или непрактично.

— Добре, татко. Вече няма да крия нищо от теб. Ще споделям всичко.

 

 

Обикновено не си правеше труд да чете вестник. Тази сутрин си купи „Хералд“, само защото искаше да види дали репортерите са се добрали до позите.

Не бяха, идиоти такива. Или съдействаха на полицията. Човек вече не можеше да е сигурен. Напоследък не можеше да се вярва на вестниците. По дяволите, не можеше да се вярва и на нещата, които ги нямаше там.

Обядва рано в „Денис“ на Бискейн булевард. Докато автомобилите профучаваха край него, той бавно четеше статията и слушаше две келнерки да си приказват за последната жертва. Неговата сервитьорка имаше рядка черна коса и дебела талия. И беше висока. Носеше тежък грим и гривни на двете китки. Космите по ръцете й бяха тъмни и по-дълги от нормалното. Той внимателно ги наблюдаваше, докато жената му наливаше още кафе.

— Ужасно, нали? Онази млада жена, искам да кажа.

— За какво говорите?

— Ами за статията, която четете.

Той се вгледа в очите й и не отговори. След няколко секунди келнерката смутено поклати глава и отнесе каната си с кафе и насочи глупавото си дърдорене към друг клиент.

Изнасилвачите и убийците във филмите винаги бяха буйстващи безумци. Живееха в помещения, в които летяха отвратителни насекоми или по стените бяха залепени хиляди ужасяващи изрезки от вестници. Бяха неудачници, носеха смешни дрехи и дебели, омазнени очила. Изнасилвачите във филмите нощем се мъкнеха по курви и стриптийзьорки. Но той не беше такъв. Не следеше новините, много четеше, ала не претендираше, че е интелектуалец. Можеше да е мрачен, но и да се смее. Притежаваше добър вкус за облекло и мебели, стил — съчетание между модерен и класически, беше умен и имаше много приятели, и мъже, и жени. Печелеше добре. Караше двугодишна хонда, най-често срещаната кола по улиците на Маями. Пееше вярно и чудесно разказваше вицове. Винаги гласуваше и даваше приноса си за опазването на околната среда. От време на време ходеше на църква, но не беше фанатик. Държеше се любезно с хората в магазините и кината и беше добър шофьор. Обичаше да яде и пие, но не беше лаком. Посещаваше и закусвални, и четиризвездни ресторанти. Поддържаше спортна форма с вдигане на тежести и тичане. Играеше шах и дартс в един ирландски бар. Хората го познаваха по име, харесваха го и понякога му се обаждаха да поплачат на рамото му, дори го канеха да гледат заедно по телевизията борба и бейзбол. Можеше да отиде навсякъде, без да го забележат. Чувстваше се добре почти във всякаква обстановка.

В него нямаше нищо зловещо. Абсолютно нищо. Той наблюдаваше движението по Бискейн булевард и отпиваше от кафето си. Мразеше вестниците, още повече телевизията. Мразеше журналистите. Тяхното високомерно, цинично отношение, сякаш бяха виждали всичко, престъпления и мръсотия, и нищо не ги изненадваше. Наричаха го „Кървавия изнасилвач“, подиграваха се с него.

Размърда се на пейката, за да се намести по-удобно. Чувстваше се изтощен и го боляха ставите. Май се разболяваше от грип. Кучката сигурно го бе заразила с всички ония целувки на дивана, пъхайки езика си навътре в гърлото му, сякаш е зажадняла за нещо дълбоко в него.

Беше уморен и кой знае защо потиснат. Тези неща му струваха все повече. Възстановяването можеше да отнеме цяла седмица. И още толкова преди пак да започне да мисли за това, да потърси друга жена, да усети кипенето на кръвта. Не бе похотлив по природа — винаги готов за оная работа като някои мъже на неговата възраст. Всъщност се възбуждаше бавно.

Ненавиждаше онези телевизионни експерти с техните заучени обяснения на акта на изнасилване. Така наречените власти твърдяха, че това било чисто насилие и нямало нищо общо със секса. Че произтичало от необходимостта на мъжа да наложи властта си над жената, от омразата му към нея или от някакви други глупости. Ала не беше така. Ако причината бе омраза или насилие, мъжът нямаше да изнасили жената, а жестоко да я пребие, да я удуши и да я остави просната на пода.

Не, изнасилването беше свързано със секса. Със секса и само със секса. С кипенето на кръвта му, с онова гъделичкане дълбоко в аксоните на мозъчната му кора. С невроните, допамина и дендритите, с хилядите нетърпеливи създания в мозъка му. С Павлов и неговото куче. С веществата, които бяха еволюирали в продължение на милиони години, откакто някой негов праотец, нещо бяло и лигаво, бе излязло на сушата и се беше скрило под някой камък. Изнасилването бе свързано с гънките на кожата, с мириса на плътта, с твърдостта и мекотата, с огъването и хапането, с вмъкването в горещия тесен сфинктер на жената.

Той допи кафето си и вдигна чашата си високо във въздуха, без да търси с поглед келнерката. И въпреки че ръката започна да го боли, остана в тази поза, докато жената се появи с каната си.

— Ужасно е — усмихна й се той и се опита да я спечели. — Онази млада жена. Страшно и тъжно.

— Да — съгласи се келнерката и напълни чашата му. — Започва да ми писва от Маями. Не си струва да търпиш всичко това само заради хубавото време. Тъкмо казвах на Дорис…

— Вие сте много добра сервитьорка — прекъсна я той и завъртя глава към прозореца. — Отлично си вършите работата.

— Мерси.

— За мен е чест да ме обслужвате.

— Хм, благодаря.

Тя постоя още няколко секунди, после се завъртя на скърцащите си гуменки и се отдалечи.

Изнасилването бе свързано с жена, която не може да притежаваш. С точно определена жена. С образ в съзнанието ти, ясен, чист и неизменен. С лицето й, тялото й, гласа й, начина, по който се е полюшвала или е стояла. С една жена над всички други. С гризящия те копнеж, бавното горене дълбоко в теб.

Изнасилването беше свързано с необходимостта да се задоволиш с друга жена, по-лош вариант на онази, която всъщност желаеш. Изнасилването бе свързано с изкачването на стълбището до апартамента на онази жена в Коконът Гроув, жена, усмихнато застанала на прага, жена, която ти се предлага, пуска те вътре, приема те в дома си. С изкачването на онова стълбище — с омекнали, изтръпнали крака, свит стомах, разтуптяно сърце. С изкачването на онова стълбище, с изправянето пред нея, докато тя се отдръпва, за да те пусне в дома си, в онова тъмно, малко пространство, в което живее, с онова, което се случва после, през следващия час, с онези хиляди намигвания, неприлични лъстиви нотки, трепкане на мигли, предизвикателни жестове и усмивки, с облеклото й, с грима й, всичко, подготвено за теб, да те прелъсти, да покаже сексуалното й покорство. Да те съблазни.

Изнасилването беше свързано със секс. С потребността да се излееш от себе си. С желанието да имитираш и копираш, да повтаряш, повтаряш, повтаряш, докато всичко замлъкне. Докато изпиташ облекчение. Сладко насищане. Неподвижност, празнота, съвършенство. Докато гонгът в сърцето престане да бие. Докато огънят угасне. Докато настъпи ведрост.

И тогава ги убиваше — когато смущенията стихнеха. Вглеждаше се в тях и го виждаше в очите им: мразеха го, защото бе по-силен и взимаше каквото искаше, и тази омраза беше толкова свирепа, че ако не ги убиеше, щяха да го убият те. Правеше го, за да се спаси, за да може да продължи. За да оцелее.

Убийствата не бяха лудост, не бяха нелогично дело на социопат, нито някаква друга психоаналитична глупост. Просто едно животно се вглеждаше в друго и виждаше, че ако има възможност, то ще го убие, затова постъпваше както трябва. Инстинкт. Оцеляване на най-годния. Най-старият закон. Потънал в кръв от милиони години. Убивай или ще те убият.

Те не знаеха нищо за изнасилването.