Джеймс Хол
Профил на убиец (26)

24.

Седяха в едно сепаре в „Бъд & Алис“, ресторант сред дюните, недалеч от Сисайд. Лоутън и Джейсън от едната страна, Алекс от другата. Баща й носеше анцуга си, чист и сух. Със сресана коса, с лице, възвърнало нормалния си цвят, но малко смутен, озърташе се наоколо така, сякаш се мъчеше да възстанови веригата от събития, довели го на това място. И му липсваха няколко брънки.

Джейсън беше извадил куфара от багажника на взетата си под наем кола, бе го занесъл в стаята на Лоутън и си беше облякъл светлокафяви джинси и тъмносиня риза на златисти палми. Тя за пръв път го виждаше по нормални дрехи. Опитваше се да не го гледа прекалено често, но очите не й се подчиняваха.

„Бъд & Алис“ беше Г-образна сграда, чиито прозорци гледаха към Залива. Ресторантът бе в стила на крайбрежните заведения от същото време като къщите оттатък шосето и изглеждаше по-истински от града, който обслужваше. Беше едновременно скромен и елегантен с полирания си дъбов под, малък уютен бар, обикновени столове и маси от черешово дърво. По стените висяха черно-бели фотографии, които показваха голите дюни и ниските хълмове през деветнадесети век преди крайбрежието на Флорида да се превърне в модерно убежище за зъболекари от Атланта и пластични хирурзи от Тъскалуса. Поне на такива приличаха шумните пияни клиенти в съседните сепарета със стилните си спортни дрехи и прически за по сто долара.

Вечерята в „Бъд & Алис“ беше великолепна. Алекс отдавна не бе яла такава храна. Филе от жълтоперка, пикантни печени картофи, чудесно вино, избрано от Джейсън. Всичко прясно, домашно приготвено, с фини подправки — сосовете, зеленчуците, топлият пълнозърнест хляб. Дори обслужването се отличаваше със спокойна ефикасност. Персонал от страхотни млади хора по бермуди и фланелки, които нито бяха мудни, нито прекалено сервилни. Във въздуха като че ли се носеше златисто сияние, светлина, която се излъчваше от стените и обгръщаше помещението в защитния си ореол, сякаш пиеха шери пред камината в някоя зимна английска провинциална странноприемница. По всяко друго време в живота на Александра тази вечер щеше да й се струва безупречна.

— Хайде още веднъж да повторим, Алекс. Натъкваш се на онази къща в Гроув и откриваш чантата с парите просто зарязана там, така ли? — Джейсън напълни чашата й с шардоне и остави бутилката обратно в леда. — Ей така, на открито. Искам да кажа, това си е доста шантаво.

— Не беше на открито, беше на една лавица — обади се Лоутън. — И не забравяй, синко, че я придружаваше опитен детектив. Аз.

— И всъщност си нямаме работа с изпечени престъпници — отбеляза Алекс.

— Онези хора, дето са ви преследвали, убийците на Габриела Ернандес ли бяха? Сигурна ли си?

— С жълт пикап — отвърна тя. — Същите бяха, категорично. Или са били съучастници на Стан, или са тръгнали след парите отнякъде другаде.

— Добре, тогава защо бягаш? Можеше просто да се обадиш на своите приятели в управлението, да им разкажеш всичко и да предадеш парите. Сделка ли се опитваш да сключиш? За да защитиш Стан ли?

— Харесва ми този младеж — широко му се усмихна Лоутън. — Харесва ми как разсъждава. Има глава на раменете си. Не е като повечето младоци, които напоследък срещам. Вземи например оня Франк Синатра. Виж, той е роден неудачник.

Александра избърса устните си и остави салфетката до чинията.

— Не защитавам Стан. Копелето ще отиде в затвора. Той е крадец и убиец.

— И кръшка — добави баща й. — С едно миньонче. Представям си я като някое диско гадже.

— Не виждам проблема, Алекс. Просто вдигни телефона и го предай. Или си мислиш да задържиш парите?

Александра стисна устни.

— Не става дума само за обира — отвърна тя.

— Да, Стан знае за Дарнъл Флинт — каза Лоутън. — Заплаши да разкрие цялата гадна история.

— А кой е този Дарнъл Флинт?

— Едно момче — отвърна баща й. — Много отдавна отнесе куршум в лицето.

— Моля те, татко. Не искам да говорим за това.

— Сигурно. Не е приятна тема за разговор на вечеря.

Джейсън изправи рамене. Беше се изчервил и втренчено гледаше Александра, като че ли се опитваше да проникне в мислите й. Тя потръпна и се извърна.

— Куршум в лицето ли? Какви са тези неща, Алекс?

Без да го поглежда, Александра се опита да запази самообладание.

— Хайде просто да приемем, че с мъжа ми сме имали скандал. Той отправи някои заплахи и аз ги приех съвсем сериозно.

Джейсън дълбоко си пое дъх, въздъхна и сведе очи към празната си чиния.

— Добре. Както искаш.

Лоутън се зае с остатъка от фидето си, нави го на вилицата си и неуверено го насочи към устата си.

— Сега е твой ред, Джейсън. Искам да чуя обяснението ти. Какво правиш тук?

Той я погледна, отметна тъмен кичур коса от очите си и се насили да се усмихне.

— Е, ще си поръчаме ли десерт? — попита младият мъж. — Кафе?

— Аз не искам десерт — отвърна Лоутън. — Трябва да внимавам за талията си. Не искам да стана сто и трийсет кила като оня проклет Джордж Мърфи. Момичетата няма да ми обръщат внимание. А, не.

Джейсън вдигна ръка, привлече вниманието на келнера и му даде знак да донесе сметката. После отново се усмихна на Алекс и отпи глътка вино.

— Мислех да се разходим по плажа, да погледаме звездите. Да се изкъпем на лунна светлина.

— Не, благодаря — каза баща й. — За днес достатъчно се къпах.

— Не е съвпадение, нали, Джейсън? Идването ти тук.

Той проследи с поглед едно младо семейство, което напусна сепарето си и се насочи към изхода.

— Вече ти казах, търсех те.

— И дойде тук? Ей така избра Сисайд?

— В четвъртък ти го спомена на плажа, спомняш ли си? Твоето романтично убежище. Не се сетих за друго, затова рискувах.

— Но защо, Джейсън? Защо изобщо дойде?

— Сутринта пишеше за теб в „Хералд“, Алекс, в репортажа за убийството на Габриела Ернандес. Открили колата ти на нейната отбивка. Прочетох го и тръгнах да те търся.

— Качил си се на самолета и си изминал целия този път, само защото си предположил, че съм тук, така ли?

— Разстоянието не е малко, да — призна той. — Трябваше да взема самолет до Атланта, да се прехвърля на друг и после на още един до Панама Сити. След това наех кола. Истинска одисея. — Джейсън допи чашата си и я остави настрани.

— Искам да чуя защо, Джейсън.

— Защото се тревожех. Стан катастрофира. По цялата улица се разсипват пари, дават го по националните новини. На другия ден намират колата ти пред къщата на убита жена. И не стига, ами и двамата изчезвате.

— Стан е изчезнал от болницата, така ли? — като се наведе напред, напрегнато прошепна Алекс.

— Явно снощи е избягал — отвърна Джейсън. — Полицията проверила у вас. Нямало те, него също. По телевизията говореха, че същите кубински екстремисти, които убили онази Ернандес, имали нещо общо със случилото се с вас със Стан. Че вие сте били невинни жертви, убити, само защото сте били свързани с онази жена.

— Онази жена ми беше приятелка — каза Алекс. — На близката ми приятелка.

Джейсън помълча, вперил очи в чинията си.

— Извинявай — накрая каза той. — Бях груб. Много съжалявам, Алекс.

Александра отново се опита да преглътне горещата буца, която през последните няколко часа й пречеше да диша, но не успя. Загледа се във високата трева навън, която сияеше на светлината на ресторанта като платинено бяла пшеница, леко поклащаща се на вечерния ветрец.

— Така или иначе — продължи Джейсън, — гледах репортажите по телевизията, прочетох вестника и кой знае защо кубинската версия нещо не ми се стори достоверна.

— И какво си помисли? Че със Стан сме избягали заедно ли? Че ще откриеш тук и него?

Той сви рамене.

— Решил си, че сме съучастници, че изчезването ми е свързано с парите на „Бринкс“.

— Мина ми през ума.

— И ти се е приискало да си поиграеш на ловец на съкровища.

— Вече ти казах, безпокоях се за теб, Алекс. Бях загрижен. Не ми се струваше в твоя стил. Освен ако не си била принудена.

— Принудена. Решил си, че Стан ме е принудил да му стана съучастничка, така ли?

— Съмнявам се, че някой може да те принуди за каквото и да е, още по-малко Стан.

Лоутън се обърна към Джейсън.

— Знаеш ли кое не става на вода? — Старецът всмука последното фиде в устата си. — Отговорът е „кръвта“. Кръвта вода не става. — Той се усмихна на Алекс. — Виждаш ли, спомням си някои неща. Само трябва да се съсредоточа, нищо повече. Да упорствам.

Александра го потупа по ръката.

— През последните няколко месеца татко има бели петна в паметта. Но както виждаш, прави всичко възможно да го компенсира.

— Да. Впечатлен съм — отвърна Джейсън.

Техният келнер, млад рус мъж с коса, завързана на опашка, остави сметката до ръката му.

Джейсън хвърли кредитната си карта отгоре и сервитьорът я взе.

— Готов съм да си лягам — каза Лоутън. — Мисля, че ми се отразява разликата в часовите пояси.

Алекс извинително се усмихна на Джейсън.

— Ще трябва да отложим разходката на лунна светлина.

— Естествено — отвърна той. — Може би утре вечер. Или вдругиден.

Тримата излязоха от ресторанта и бавно тръгнаха по улицата със сергии, на които предлагаха качествени фланелки и всевъзможни дреболии. Лоутън спря пред витрината на очарователна малка книжарница.

— Какво прави тук, по дяволите? Това си е моят албум. — Той посочи албума на Сисайд. — Някой го е откраднал.

— Всичко е наред, татко. Книжарницата е затворена. Утре ще дойдем да го вземем.

— Сигурно пак проклетият Франк Синатра. Няма да се изненадам, ако тоя крадец е следил всяка наша стъпка.

— Спокойно, татко. Наслади се на прохладния ветрец. Чудесно е, нали?

— Проклетият Синатра! Трябваше да го натъпча с олово, когато имах възможност.

Въздухът приятно се разхлади, докато мълчаливо вървяха по лъкатушните улички и пясъчните алеи до Ийст Ръскин. Повечето къщи бяха тъмни, навън нямаше много хора. Пред Чатауей тримата спряха за кратко и погледаха небето. Алекс не бе виждала толкова много звезди от предишното си идване тук.

— Отседнал ли си някъде, Джейсън?

— На идване видях един мотел малко по-нататък по пътя.

— Остани при нас — предложи Лоутън. — Може да те използваме, в случай че ни се прище да поиграем на карти. По-добре трима, отколкото двама. Когато идваме тук, винаги много играем на карти. Особено когато вали.

— Благодаря, но ще се настаня в мотела. Утре сутрин ще се видим.

— Имаме диван — чу се да казва Алекс. — Изглежда доста удобен.

— Не, наистина. Не мога.

— Можеш да спиш с дъщеря ми — заяви Лоутън. — Мисля, че й се иска. Цяла вечер те зяпа замечтано. Не съм толкова одъртял, че да не познавам тоя замечтан поглед.

— Татко! Престани. Държиш се невъзпитано.

— Е, може би ще приема да спя на дивана — подсмихна се Джейсън. — Само за тази нощ.

Алекс продължи да гледа небето. Нещо прелетя над нея, навярно прилеп, танцуващ странния си танц, или просто понесено от вятъра парче хартия. Усещаше, че двамата мъже я наблюдават.

Прилепът закръжи над нея, спусна се надолу и размаха криле като полудял ангел. Сякаш нечия душа за последен път летеше над земята, за да се наслади на земния въздух, преди завинаги да напусне планетата.

— Спомням си това място — каза Лоутън. — Сега вече всичко си спомням.

— Какво си спомняш? — попита Джейсън.

— Това място. Сисайд. Тук бяхме щастливи. Разхождахме се по плажа, играехме на карти. Беше само за един месец, за трийсет кратки дни, но помня всеки един от тях като че ли е било вчера. Като че ли продължава и до днес.

— Хайде, татко. Трябва да си лягаш. Късно е.

— Същите звезди, същата луна, същият прибой. Нищо съществено не се е променило. — Той отвори портата и закрачи по алеята. — Съществените неща не се променят. Забранено е.

 

 

— Прекалено е скъпо — каза Норман.

— Хайде, Норман, поживей си, позволи си малко разкош.

Служителката зяпаше Норман Франкс, откакто влязоха в стаята. Полиран дъсчен под, ваза с маргаритки на лавицата зад гишето. Бели стени и голи греди на тавана. Вентилатор. Приличаше на хижа в летен лагер. Летен лагер за богати възрастни.

— Не ми пука, че е скъпо — заяви Дженифър. — Искам да остана тук.

— Хайде, Норман, фрашкани сме с мангизи. Какъв е проблемът?

Служителката имаше къдрава бяла коса и носеше текстилен тъмнозелен панталон с остри ръбове и синьо поло с надпис „СИСАЙД“ отляво на гърдите. Приличаше на неотдавна овдовяла жена, която е постъпила на работа, за да може да спести за пластична операция на лицето.

— Прекалено е скъпо — повтори Норман.

— Нашият приятел смята, че искате прекалено много — усмихна се на служителката Ема, но жената не й отвърна. — Мислите ли, че можем да се спазарим? Да се разберем за по-разумна цена? Навярно бихме могли да ви бутнем малко сухо за любезното ви съдействие. Добрият стар рушвет.

— Навярно ще сте по-доволни в „Мариът“, малко по-нататък по пътя — каза възрастната жена. — Стаите им са значително по-евтини.

— Искам да остана тук — упорстваше Дженифър. — Страшно е хубаво. След онова, което трябваше да направя през нощта, смятам, че съм си го заслужила.

— Джени иска да остане тук — обърна се към служителката Ема. — И внимавайте, ако не постигне своето, ще започне да циври. Повярвайте ми, няма да ви хареса. Тя е адски досадна ревла.

— „Мариът“ — обади се Норман.

Жената с пластичната операция пак го погледна. Никога не бе виждала толкова едър мъж. Толкова едър, толкова грозен и с толкова гъста брада. В тази стая никога не беше влизал човек с небесносин панталон, яркожълто спортно сако и сребриста риза на геометрични мотиви. Тя сведе очи към телефона под плота. Като че ли се чудеше дали да се обади в местната полиция. Ей, бързо елате. Тук има един тип с лъскави шестоъгълници на ризата. И с няколко паралелепипеди.

— Между другото, как се казва това място? — отново се усмихна на жената Ема в опит да я покори със сърдечността си.

— Сисайд — сухо отвърна служителката.

Норман гледаше стената зад нея, вперил очи в маргаритките, като че ли всеки момент щеше да прескочи гишето, да се приближи до тях и да ги помирише. Годзила среща Бамби.

— Знаем, че е Сисайд. Затова сме тука. Искаме да останем в Сисайд. Но какво е това, по дяволите, мотел ли?

— Това е град — отчетливо произнесе служителката.

— Хм, не прилича на другите градове. Искам да кажа, вече пообиколихме наоколо и не видяхме никой да се мотае по улиците. Щом е град, къде са хората?

— Сезонът свърши. Собствениците не живеят тук целогодишно.

— Не живеят, а? Никой ли не живее тука?

— Имаме шестима постоянни жители.

— А, шестима жители, и му викате град! Аз не му викам град на това. Шестима души не стигат даже да изиграят един волейбол. Според мен това тука е мотел и вие не щете да му викате така, защото не ви звучи достатъчно надуто и затуй му викате град, та хората да си мислят, че е нещо специално, някакво готино селце. Обаче, доколкото виждам, пак си е мотел, мама му стара.

— Моля, мерете си приказките. Ругатните ви ме обиждат.

— О, божичко. Простете ми, мама му стара.

— Това ли е всичко? — Жената я измерваше с даскалски поглед. Върни се на мястото си. Само още веднъж да ми създадеш проблеми, млада госпожице, и ще получиш един ден карцер.

— Пускате ли домашни любимци?

— Не.

— Ами хлебарки? Или и тях не приемате?

— Мисля, че търсите „Мариът“, не Сисайд.

Ема весело се усмихна.

— Добре, реших. Ще вземем най-хубавата ви къща. Голяма и привлекателна, с три спални, четири, която е най-хубава. С веранда от всички страни. Камина, балкон, кула, с една дума с всичко.

— Благодаря, Ема — каза Дженифър и я хвана под ръка. — Много ти благодаря.

Жената вдигна очи към тавана, сякаш за да призове на помощ цялото си възпитание. Какво ли не трябваше да търпи!

— Покажете ми кредитна карта.

— Имаш ли кредитни карти, Норман?

— Естествено.

— Ами тогава я дай на тази мила госпожа, за да ни приеме в града си.

Докато служителката проверяваше картата, Ема прибави:

— А, между другото, тук трябваше да се срещнем с едни приятели.

Жената отново я стрелна с хилядаватовия си даскалски поглед.

— Двама са. Старец и млада жена с дълга черна коса. Казва се Рафърти.

— Александра Рафърти — обади се Дженифър.

— Точно така. Александра Рафърти. Знаете ли в коя къща е отседнала?

— В Чатауей — отвърна жената. — На Ийст Ръскин.

— Какво облекчение — каза Ема. — След като бихме целия този път щеше да е жалко да се разминем.

— Тогава нека се настаним близо до нея — предложи Дженифър. — На един изстрел разстояние.

Ема се отдръпна назад и й се ухили.

— Ей, Норман, това момиче наистина започва да ми харесва.

— Да — потвърди той. — Тя е различна.

Ема се обърна към даскалицата и мило се усмихна.

— Най-хубавата ви къща близо до госпожица Рафърти. Но да е на един изстрел разстояние.