Джеймс Хол
Профил на убиец (21)

19.

Здраво стиснала вибриращия волан, Александра шофираше в нощта. От мрака пред нея като мишени на стрелбище се появяваха магистрални знаци и автомобилни фарове. През няколко секунди поглеждаше в огледалото и винаги, когато някой автомобил започнеше да се приближава, гърдите й се свиваха и тя затаяваше дъх, докато колата ги изпревари.

Опрял глава на прозореца, Лоутън спеше. На два пъти се будеше и презрително отговаряше на някакъв досаден герой от съня си, после незабавно пак се унасяше.

Александра на три пъти спира да налее бензин и да използва тоалетната. Бързо напредваха на север по I-75. Все същите четири ресторанта на всеки ярко осветен площад, все същият топъл вятър, носещ същите хиляди насекоми във въздуха около пращящите флуоресцентни лампи. Беше се схванала, в главата си чуваше гласове от последните две денонощия. Заплахите на Стан, молбите на Габи, телевизионните репортажи, безсмислените думи на баща й, обясненията на Скарлет Роджърс. Откъси от разговори, сякаш превключваше запаметени радиоканали.

И през цялото време кънтеше неговото омразно име.

Дарнъл Флинт. Дарнъл Флинт…

Името му на устните на Стан бе проклятие, пулсиращо от отвратителна черна магия. Човекът, за когото се беше омъжила, се бе превърнал в онзи, който я измъчваше насън — седемнадесетгодишното момче, което лягаше отгоре й винаги щом се унесеше.

Сякаш през младостта й не се беше случило нищо друго. Онази сутрин се издигаше толкова нависоко, че всяко друго събитие от детството й се губеше в сянка. Никакви рождени дни и Коледи, яркочервени велосипеди, великденски рокли, кукли, весели следобеди, прекарани в печене на бисквити с мама. Никакви филми, учители, щастливи сутрини, изпълнени с кипящата енергия на юношеството, уханни летни нощи, танци със светулките, игри на двора, нищо не излизаше извън сянката на Дарнъл Флинт.

Спомняше си всичко, разбира се. Ала то се сливаше, изместено от един по-голям, по-мрачен спомен. Като някакъв тумор, който растеше и протягаше пипалата си към всички кътчета на мозъка й.

Дарнъл Флинт бе причината да тренира карате, изкуството да отклоняваш човешкото докосване. Дарнъл беше избрал Стан Рафърти за неин съпруг, човек, абсолютно неспособен да й даде обичта, от която се нуждаеше. Пак той бе избрал Габриела за нейна приятелка, жена също като Алекс, чиито детски рани не бяха зараснали. Дарнъл дори беше избрал професията й, така че нощ след нощ да гледа през обектива си и да вижда неговите кървави останки.

Преди осемнадесет години Дарнъл Флинт я бе принудил да бяга, за да спаси живота си. И тя все още бягаше.

 

 

Призори, когато дърветата и хълмовете започнаха да изплуват от мрака, Алекс отби от междущатската магистрала, спря в едно крайпътно заведение и се нареди на опашката. Лоутън отиде до тоалетната, докато тя купуваше „Талахаси Демократ“ и две големи кафета.

Когато се върна в пикапа, Алекс откри кратко съобщение на страницата със събития от щатски мащаб.

В петък следобед беше убита Габриела Ернандес, известна политическа фигура от Маями. Надупченото от куршуми тяло на госпожа Ернандес било открито на пода в дневната от един от двамата й сина. На въпроса дали смята, че смъртта на госпожа Ернандес е свързана с неотдавнашната й противоречива среща с кубинския диктатор, Хари Антрим, говорител на полицейското управление на Маями отговаряше: „В този град животът ви може да се окаже в сериозна опасност, ако имате неправилна външна политика“. Убийството става още по-загадъчно, тъй като откритата на отбивката тойота е регистрирана на името на Александра Рафърти, служителка в отдела за идентификация в полицейското управление на Маями. „Естествено, че сме разтревожени — заявяваше Антрим. — В петък вечер госпожа Рафърти не се яви на работа и не се обади по телефона. Да, всички сме много загрижени.“

Александра остави кафето си настрани и се загледа в светлата тухлена стена на ресторанта. Опита се да диша равномерно, да се вземе в ръце. Но след миг усети, че в гърлото й засяда буца и зад очите й заприижда гореща вълна.

Наведе се напред, опря чело във волана, обгърна гърдите си с ръце и заплака. Скръб, на която отдавна не бе давала отдушник. Сълзите пареха — преглъщани толкова дълго, те се бяха превърнали в киселина. Тя запуши устата си с длан и тихо зарида, докато се задъха и я заболя стомахът. Докато Лоутън протегна ръка и я докосна.

Алекс избърса очи, отпусна се назад на седалката и го погледна.

— Има ли ни във вестника? Имената ни?

Тя поклати глава.

— Не, татко.

— Преди името ми често се появяваше във вестника. Някога показвал ли съм ти колекцията си от изрезки? Бях медиен любимец.

— Виждала съм ги.

Александра извади хартиена кърпичка от банана си, издуха си носа и изтри сълзите. Изчака да възстанови нормалното си дишане. После сгъна вестника и го пъхна между седалките.

Запали двигателя, изкара тежкия пикап от паркинга, качи се по рампата на I-10 и потегли на запад. Фордът плавно набра скорост.

— Е, няма нищо по-хубаво от едно ново начало — каза баща й.

— Аз я убих, татко. Убих най-добрата си приятелка.

— Нима?

— Аз отведох онези копелета при нея.

— Между другото, кои са тези хора?

— Не знам. Приятели на Стан, предполагам. Негови съучастници.

— Сигурна ли си, че не са дошли да почистят басейна?

— Не, татко. Те бяха убийци.

— Ами тогава те ще горят в ада, не ти. Ти не знаеше, че са там. Не може да се чувстваш виновна за всичко, Алекс. Има си име за това, забравих какво. Хора, които си мислят, че са виновни за световните проблеми. Не можеш да живееш така. Господи, никой няма да върши никаква работа, ако винаги си мисли, че е виновен за всяко лошо нещо, което се е случило. Всъщност къде отиваме? В Охайо ли, Алекс?

— Не, татко.

— Излязохме ли вече от Флорида? — след малко попита той.

— Почти.

— Мъченици, това беше думата. Мъченици, като Жана д’Арк. Която, между другото, е била изгорена на клада, защото е вярвала в такива глупости.

Ниските тъмносребристи облаци бързо се плъзгаха над тях. Тук-там ги пронизваха снопове лъчи, като прожектори на десетки полицейски хеликоптери.

— Откраднахме ли онези пари? Бягаме ли?

Тя го погледна, после отново впери очи в пътя.

— Не, не сме ги откраднали, татко. Просто ги взехме със себе си, докато реша какво да правя.

— Звучи ми неестествено — каза Лоутън. — Да бягаме. Като лоша шега.

Той се подсмихна, отвори жабката, надникна вътре и я затвори.

— Отдавна искам да се преместя. Напоследък в Маями стана прекалено опасно. Днес никъде не можеш да идеш, без да се натъкнеш на случайна стрелба. Когато с майка ти се оженихме, не беше така. Не, беше спокойно и безопасно. Всички в града се разбираха, говореха на един и същ език, щото тогава всички си бяхме от Охайо или Индиана. Сега всеки срещнат на улицата спокойно може да се окаже от Тибет. Адски шантаво е. Забелязала ли си, Алекс?

— Да, забелязала съм.

— Носим много пари. Предимно стотачки. Мога да ги преброя, ако искаш.

— Не искам да знам колко са.

— Не искаш ли? Защо?

— Защото не са наши.

Лоутън се наведе напред и дяволито се усмихна.

— Наши са, естествено.

— Трябва да ги върнем, татко.

— Защо?

— Защото са чужди.

— Вече не са. Наши са.

— Не са, татко.

— Смятам, че сме си ги заслужили след всичко, което преживяхме.

Алекс въздъхна. Трябваше да го учи на морал така, както някога я беше учил той.

— Това, че някой несправедливо е пострадал, не означава, че има право да нарушава законите. Сам го знаеш.

— Господи, смърдя отвратително. — Лоутън хвана подмишницата на анцуга си и я приближи към носа си. — Имам нужда от баня. Даже две. А може би три.

Тя го погледна да види дали отново се шегува, ала баща й я наблюдаваше със смръщено от тревога чело.

— Сигурна ли си, че не бягаме?

— Не, татко, не бягаме. — Алекс се пресегна и го потупа по крака. — Стратегическо отстъпление, нищо повече. Само колкото да си поемем дъх, да подготвим следващия си ход.

Сред облаците в небето се рееха ястреби. Александра погледна към огледалото — голям червен камион с рев профуча покрай тях.

— Знаеш, че е опасно постоянно да зяпаш назад — каза Лоутън. — Така не се шофира. Не можеш да следиш пътя.

— Знам, татко.

— Не е разумно да се движиш в една посока и да гледаш в друга. Известно време можеш да го правиш, но рано или късно ще се блъснеш в нещо.

Когато въздушната вълна на камиона ги разлюля, тя хвърли поглед към баща си.

Лоутън забарабани с пръсти по таблото и избърса някакво петно на прозореца.

— Знам за огледалата. О, да, знам. Отлично познавам това състояние.

— Аз съм внимателен шофьор, татко.

— О, това ме е измъчвало през целия ми живот. Трябваше да съм при теб и да те защитавам. Трябваше да съм от онези бащи, с които децата споделят, а ти си решила, че си длъжна да отидеш и сама да се справиш с онова момче. Толкова много мислех за това, че беше като развалена грамофонна плоча, въртях едно и също и не продължавах напред. Затова знам, Алекс. Знам какво е да гледаш в огледалото. Но напоследък това нещо, дето се случва с мен, тая загуба на паметта, е истинско облекчение, всичко изчезва. Малко по малко с всеки следващ ден. Не че е най-приятното нещо на света. Но поне прекарвам повече време в настоящето и това не е толкова лошо. Горещо го препоръчвам.

Александра притискаше гръб към облегалката. Очите й бяха замъглени, но тя премигна и впери поглед в бялата кола пред тях.

— Не ми обръщай внимание — продължи Лоутън. — Какво знам аз, по дяволите? Старец със скапан мозък. Кой съм аз, по дяволите, че да давам съвети на умна жена като теб?

— Слушам те татко. Винаги съм те слушала.

— Ние бягаме, за да си спасим живота. Само с ризите на гърба си и с една торба пари. Леле, колко забавно!

Алекс продължи напред през възлести храсти, палми и борови гори. Нямаше много движение, само от време на време ги изпреварваше някой камион. Баща й вдигаше и сваляше ципа на анцуга си и си тананикаше стара песничка от едно време, когато нещата не бяха толкова сложни.

На няколко пъти трябваше да спира, за да се консултира с картата, ала накрая се насочи на юг по лабиринт от тесни провинциални пътища, които я изведоха на 30А — крайбрежното шосе. И изведнъж въздухът се изпълни със силно, богато ухание на море. Слънцето ярко грееше, небето беше по-синьо, отколкото само допреди километър.

Прекосиха обширните блата в щатския парк „Грейтън Бийч“, пресякоха ниско, покрито с бетон пространство, направиха остър завой и излязоха на права отсечка, която минаваше точно покрай дюните. И най-после го видяха.

Изскочило от кафявите шубраци и ниски борове, градчето представляваше весело съчетание от пастелно лилаво, жълто, розово и тъмносиньо. Десетки островърхи викториански кукленски къщички с ламаринени покриви, бели веранди и балкони, дъсчени стобори, сложни орнаменти и филиграни. Приказно, абсурдно място.

— Какво е това, по дяволите? — Лоутън се бе навел напред, опъваше предпазния колан и се взираше в града.

— Сисайд. Сисайд, Флорида.

— Хм, проклет да съм. Какво е това, увеселителен парк ли?

— Това е град, татко. От онзи албум, който толкова много ти харесва.

— Град ли? Какъв албум?

— Построили са го съвсем близо до мястото, където почивахме онова лято. Спомняш ли си? Сийгроув.

— Спомням си, разбира се. Но защо се връщаме, по дяволите? Да не сме забравили нещо?

— Реших да продължим да строим онзи пясъчен замък. Спомняш ли си го, татко? Гигантския пясъчен замък, който строихме с теб?

— Дали няма лунапарк? С въртележки. И смешен голф. Някога бях много добър в голфа.

Тя се загледа в пъстрия хаос от крайбрежни къщи, изпъкващи на еднообразния фон на храсталаците, палмите, боровете и дъбовете като вълшебно царство, красиво и забавно.

— Известно време ще поостанем тук, татко. Ще сме на сигурно място, докато уредя някои неща.

Все още приведен напред, той се оглеждаше наоколо.

— Е, това не е Охайо — каза Лоутън. — Но, по дяволите, мисля, че засега ще свърши работа.

 

 

Докато пристигаше сутрешната смяна, той наблюдаваше от паркинга. Седнал в синята си хонда „Акорд“ с тъмни прозорци, той беше анонимен и невидим. Колата бе паркирана така, че да му осигурява панорамна гледка.

По време на пътуването от бара до центъра на Маями каубойката беше повярвала, че е искрен и добросърдечен. Той я забавляваше с истории от миналото си, същите, които винаги разказваше, и те неизбежно я очароваха. Жените обичаха анекдоти за майки и сестри. Доверяваха се на мъже, които поддържат добри отношения и оценяват жените. Момичето толкова се трогна от една случка с майка му, че постави ръка на рамото му и не я вдигна, докато не спряха на пясъчния паркинг.

— Тук чувстваш ли се в безопасност? — попита той, когато двигателят утихна.

Тя погледна към високата сграда.

— Това ли е твоята райска градина, точно до полицейското управление на Маями? Господи, какъв си чудак!

— Такъв съм си.

Сега седеше в колата си с брой на „Хералд“ в ръце и час по час вдигаше очи от националните новини, за да погледне закъснелите секретарки и детективи, влизащи в служебния паркинг на четириетажната сграда. Съботната смяна.

Към девет часа настана затишие, точно когато свърши страниците с националната информация. Наводнения, безредици, политически провали и криминални безумия в далечни градове. Той остави подлистника настрани, намери местните новини и прочете част от статията на водещия журналист на „Хералд“, човек на средна възраст, който очевидно бе открил сарказма в пети клас и оттогава не беше успял да го преодолее.

Днес се пенявеше за нов жилищен квартал в края на неговия безценен Евърглейдс. Язвителна атака срещу някакъв бизнесмен, който имал нахалството да поиска да строи къщи на някогашното любимо място за риболов на журналиста. Тъй като бе израснал в Маями и си го спомняше като сънливо затънтено туристическо градче, човекът се мислеше за папа на алигаторите. Всеки трябваше да му се кланя, да целува пръстена му и да му позволява да решава какво да се строи и какво не. Проклети журналисти!

Когато отново вдигна поглед от вестника, работният ден най-после окончателно беше започнал. Неколцина добри граждани, които имаха работа с властите, но не можеха да намерят място за паркиране, започнаха да спират на пясъка до служебния гараж, където бяха посадени десетина палми.

Един млад мъж, който слезе от бял пикап, пръв забеляза каубойката. В продължение на няколко секунди той остана неподвижен, зяпнал голото й тяло, после бавно заотстъпва назад и завика за помощ. Униформеният служител на паркинга излезе от будката си.

След пет минути вече се бяха събрали тридесетина полицаи и между няколкото палми бе опъната жълта лента за ограждане на местопрестъплението. Появиха се телевизионни екипи, а високо в небето бучеше хеликоптер.

Ала той не обръщаше внимание на сцената пред себе си, защото погледът му беше попаднал върху основната местна новина за деня. Статия от три колони за Габриела Ернандес, известна окръжна активистка, чието надупчено от куршуми тяло в петък следобед било открито от един от синовете й.

Това обаче изобщо не го интересуваше. Не даваше и пукната пара за политиците. Той препрочиташе последните няколко изречения.

На местопрестъплението била открита нов модел тойота „Камри“, регистрирана на името на Александра Рафърти, служителка в полицейското управление на Маями.

В петък вечер говорителят на управлението Хенри Антрим заяви: „Нямам представа къде е госпожа Рафърти. А сега изчезна и съпругът й. Естествено, че съм разтревожен“. Господин Антрим има предвид Станли Рафърти, изчезнал от болничната си стая в „Джаксън Мемориал“, където лежеше със счупен крак след катастрофата на бронираната кола на „Бринкс“ в началото на седмицата.

Когато прочете съобщението, той внимателно сгъна вестника, остави го на дясната седалка и се загледа в полицаите. Яркото слънце на поредния ден. Клапите в него се отваряха, в кръвта му се вливаха силни стимуланти. Космите на ръцете му бяха настръхнали.

— Мама му стара! — измърмори под нос той. — Мама му стара…