Джеймс Хол
Профил на убиец (27)

25.

Александра лежеше в мрака и се вслушваше в шепота на вятъра. Над Залива бушуваше буря. Приглушени от облаците, мълниите осветяваха цели участъци от небето. От открехнатия прозорец нахлуваше хладен, сладък въздух. От леглото си виждаше светкавиците и чуваше скърцането на къщата, което отначало й заприлича на пращене на пламъци, ала скоро разбра, че е пясъкът от плажа, леко драскащ стъклата на прозорците.

Лежеше будна повече от час. Искаше й се да стане, да отиде в дневната и да постави ръка на рамото на Джейсън. Да го събуди, да поговори с него. И още нещо, да. Нещо, за което дори не си позволяваше да мисли. Целувката му от предишната сутрин все още пареше устните й като слънчево докосване.

После й хрумна, че познава тялото на Джейсън по-добре, отколкото това на мъжа си. Неговите силни и слаби места, бързината му. Познаваше мириса му в покой и след продължително физическо усилие. Дъха му, когато се напрягаше и когато бе спокоен. От десетките тренировки през последните няколко години, без да го прави нарочно, Александра беше опознала мускулите и жилите му, пръстите, ноктите и тъмните косъмчета на китките му.

В известен смисъл познаваше тялото му по-добре от своето. Безброй пъти го бе виждала стремглаво да се носи насреща й, да изисква от нея светкавична прецизна реакция. Беше се научила да чете езика му, да предусеща настроението му, желанията му, вероятността да свърне наляво или надясно, да се наведе надолу. Познаваше го така, както фигуристката познава отдавнашния си партньор.

Тя протегна крака, изпъна пръсти. Неубедително се прозя, намести се по хълбок и се загледа през прозорец в неравномерно пулсиращата светлина. Вятърът издаваше звуци между къщите като ранено животно. Във въздуха тегнеше някакво напрежение. Нещо не на място. Зажадняла тишина, която изпълваше къщата.

Алекс се надигна и стана. Носеше една от фланелките на Джейсън. Тя вдигна дясната си ръка и допря нос до памучния ръкав. Дълбоко под мириса на праха за пране се криеше уханието на неговия афтършейв и на мъжката му пот.

За миг застана до прозореца. Три светкавици непосредствено една след друга разцепиха небето на юг. Ала без гръмотевици, без дъжд. Без да разредят напрежението, което стягаше тъмните висини.

Изведнъж за няколко секунди на мимолетната светлина тя отново се превърна в онова момиче, много отдавна изправено до прозореца на вилата, което после бе станало сегашната жена, разкъсваща се между тези две състояния. Както се бе разкъсвала през целия си живот, никога напълно едната или другата. Нито тогава, нито сега. Цял живот на несигурност, на неудобство в собственото й тяло, в собственото й сърце.

Александра се извърна от прозореца, дълбоко си пое дъх, бързо пристъпи към прага и без да се замисля какво ще направи или ще каже, отвори вратата.

И той беше там, застанал на крачка от нея, с очи, проблеснали на светлината на далечна светкавица, с полуусмивка на устните, неподвижен — сякаш пуснал корени в дъските на пода, сякаш расъл там от години в очакване Алекс най-после да събере смелост.

— Джейсън?

— Ти кого очакваше?

— Откога си тук?

— От години.

Тя пристъпи напред, Джейсън разпери ръце и я пое в топлата си прегръдка. Притиснаха се един към друг в мрака и далечният грохот над Залива се сля с туптенето на сърцата им. На улицата издрънча нещо като метал в метал.

Вятърът духаше откъм морето и силно миришеше на дъжд. От плажа се разнесе вой като зловещ плач на кит, минаващ в опасна близост до брега.

Алекс не беше готова за това, за този бавен танц назад към леглото. Бе прекалено дезориентирана, прекалено крехка, прекалено смутена, прекалено гневна. Ала не се съпротивляваше, докато се поклащаха в беззвучен ритъм. Нагаждаше тялото си към неговото и усещаше как силата му се напряга на сантиметър под спокойната повърхност. Топлината му, спокойната му прегръдка.

— Страх ме е — каза тя.

— От мен ли?

— От това.

— Знам. Страшно е.

— Навярно веднага трябва да престанем. Докато още можем.

— Искаш ли?

— Не, разбира се.

Александра отстъпи назад и го погледна на слабата светлина. После ръцете й започнаха да се повдигат, сякаш разперваше криле. Джейсън се пресегна, изхлузи фланелката през главата й и с плавно движение се измъкна от боксерките си.

На жълтата светлина на уличните лампи Алекс застана гола пред него. Леко сви пръсти в юмрук и бавно го насочи към брадичката му. Той се усмихна и също толкова бавно го блокира, хвана я за китката и я завъртя с гръб към себе си в каратистки менует.

Плътно се притисна към гърба й и плъзна дясната си предмишница под брадичката й. Китката му леко се опря в гърлото й, стандартна задушаваща техника. Целуна я по едното ухо, после по другото. Тя го остави да я подържи още няколко секунди, усещайки как пенисът му се надига по вдлъбнатината на дупето й, после хвана палеца на дясната му ръка, внимателно го натисна назад, освободи се от хватката му и се обърна към него.

— Не че сме непознати. Отдавна го предчувствахме.

— Млъкни, Джейсън.

Алекс пристъпи напред, целуна го по устните и го притегли още по-близо към себе си в ленивото поклащане на прегръдката. После се озоваха на леглото, под завивките, под прохладния памук, чисто бял и пулсиращ от мълниите. Пръстите на Джейсън се плъзгаха по кожата й, изучаваха тялото й, финия пух по ръцете, лицето и корема й — сякаш правеше всичко възможно да запомни ъглите, заобленостите и точния релеф на кожата й.

След това беше неин ред да направи същото. Задъханият трепет на откритието, милването, галенето, прокарването на пръсти по този непознат терен, по падините между ребрата му, по твърдите зърна на гърдите му, по мускулите му, по космите от пъпа до слабините му, по този мъж, който й се откриваше, който лежеше по гръб и се наслаждаваше на докосването й, уязвим и сигурен едновременно.

Когато бурята най-после стигна до сушата, вихрите й брулиха къщата само за миг-два, после ги обгърна дъждът. Капките внезапно забарабаниха по ламаринения покрив, сякаш от стратосферата се сипеха монети. Все по-високо, докато накрая заглушиха всички останали звуци.

Двамата яхнаха гребена на шума и се скриха в глъбините му. Александра усети, че я напуска онзи страх, който толкова отдавна бе стаила в душата си.

Тя беше върху Джейсън и контролираше положението, беше по хълбок и по гръб, и той проникваше в нея. Алекс се разтваряше за него, привличаше го все по-дълбоко, докато двамата се сляха и остана само безсловесна топлина и вибриране. Топеше се твърдият възел в гърдите й. После всичко свърши също толкова бързо, колкото бе започнало и бурята продължи навътре към сушата. Ала тогава вече не им трябваше нейната закрила.

Бяха навлезли в тези дълбоки води и сега се мъчеха да останат на повърхността, кроул, бруст и бътерфлай, гмуркане и изплуване, стройни тела в безвъздушното море. Час, може би два, не знаеха. Той я гонеше, тя го гонеше, двамата се плъзгаха във водата. Милувките, пъшкането. Задъхването. Вдигането на възглавниците от пода.

— Умори ли се?

— Още не. А ти?

— Не знам. Изтръпнала и уморена едно и също ли е?

— О, не. От мен ли си изтръпнала?

— Ще ти кажа, когато толкова изтръпна, че повече не мога да продължавам.

И тя се наслаждаваше, доставяше наслада на него и на нещо извън тях. Плът и нервни окончания. Разтърсващо задъхване и свободно плаване в атмосферата. Сън, продължил един час и дълбок петнадесет километра, мъчително събуждане. През завесите се процеждаха първите лъчи, синя светлина, идеален въздух, протягане и прозявка. Алекс се чувстваше преизпълнена с нещо толкова ново, толкова необяснимо, че трябваше да се напрегне, за да си спомни коя е и къде се намира.

 

 

Ема остави хлебарката да пълзи по пастелнорозовия парапет на верандата. Отпусна й много от зеления конец. Насекомото бясно размахваше пипала, завладяно от необичайна нервност. Прекалено на открито. Прекалено на слънце.

— Какво чакаме?

Норман носеше черни боксерки, които сутринта бе купил от един магазин оттатък шосето. Жълта фланелка, последна мярка. Стоеше на верандата на третия етаж на „О-ла-ла“, тяхната къща за седемстотин долара на ден. Четириетажна, с две огромни спални, кула и две веранди, които опасваха втория и третия етаж. С електроуредите и картините, които можеше да открадне от къщата, Ема щеше да живее цяла година.

Оттатък улицата и две къщи по-близо до плажа се намираше Чатауей. Готино малко бунгало, в което бяха скрити два милиона долара. Автоматът на Ема с лъскавото му дуло лежеше в краката й, пистолетът — върху яркозеления стол. С боеприпасите, които беше взела, можеха да издържат едномесечна обсада от опълчението на Монтана. Или да изстрелят толкова много куршуми срещу къщата оттатък улицата, че стените й да се разпаднат.

— Какво си се разбързал, Норман? Да не би изведнъж да ти се е прищяло да се върнеш в Маями? Липсва ти мръсотията, нали? Липсват ти пукясалите псета, дето се разлагат на улицата, кофите за боклук, дето преливат от новородени бебета, а? Вонята в коридора, денонощно виещите полицейски сирени. Кажи ни, Норман. Искаме да чуем, нали, Дженифър? Искаме да разберем защо някой толкова бърза да напусне това място и да се върне в гадния Маями.

— Да, Норман, защо?

Откъм Залива духаше прохладен ветрец и развяваше гъстата златиста коса на Дженифър.

— Престанете — каза той.

Дженифър също си бе купила нови дрехи, дълга до глезените пъстра рокля с дълбоко деколте, тюркоазени обеци, сандали и бейзболна шапка с избродиран надпис „СИСАЙД“. Отиваха й. Тя спокойно се усмихваше. Ема привлече погледа й и й намигна. Дженифър й намигна в отговор.

Тъмнокожото момиче носеше светлокафяв анцуг с емблемата на курорта. Нищо луксозно, но въпреки това я караше да се чувства добре, нова дреха, ново начало. Неочаквана промяна на посоката в живота й. Чисто новата Ема Лий Потс дълбоко си поемаше дъх и се канеше да се развихри.

Предишната нощ с Дженифър бяха спали на голямото легло. За пръв път и двете спяха с жена. Отначало започнаха несръчно, Ема се пресегна, докосна я по хълбока, Дженифър уплашено се отдръпна, двете се смутиха, започнаха да се извиняват, после дълго лежаха в неловко мълчание.

Но накрая Ема си каза, какво пък, по дяволите, претърколи се, целуна я по устата, облиза устните й с език, после продължи надолу по стройното, гладко тяло на Дженифър, като я целуваше и опипваше, докато не се озова чак в меките й, влажни, захарни гънки и изведнъж й направи всички неща, които винаги беше искала някой да направи на нея. И това толкова възбуди Дженифър, че тя започна тихо да вие като вълчица, която сънува кошмар. Двете се гърчиха и мятаха толкова силно и дълго, че Норман се втурна в стаята да види какво става.

— Нищо лошо — каза Ема. — Просто се опознаваме, това е. Обвързваме се.

— Добре ли сте?

— По-страхотно от добре — отвърна Дженифър със сънлив глас. — На петнайсетина километра по-нататък от добре.

В неделя сутрин се събудиха рано и пак го направиха, по-бавно и по-тихо, опитаха две нови пози, хапеха се, кикотеха се и после станаха съвсем сериозни. Ема с изненада установи, че другата жена има на какво да я научи.

— Ние лесбийки ли сме? — попита Дженифър, докато взимаха душ.

— Не сме. Просто сме две жени, успели да се издигнат над мъжете.

Това ги накара отново да се разкикотят. И продължиха през по-голямата част от сутринта. Тяхната тайна, тези нови, изненадващи чувства.

— Това място ми харесва — сериозно заяви Дженифър. — Подхожда ми.

Тя се облегна на парапета и се загледа на юг. Залива, колоритното градче с неговите тесни тухлени улички, бели беседки и паркови пейки.

— Искам да живея тук, Ема. Да не си тръгвам. Прилича на идеално тихо селце в Нова Англия. Само че е по-топло. И има плаж. И палми.

— Защото е във Флорида, а не в Нова Англия — отбеляза Ема.

Дженифър пак се разкикоти.

— Тук като че ли е прекалено красиво, за да е истинско — каза Ема. — Още не съм решила.

— О, Ема, бъди добра. Тук ми харесва.

— Напомня ми за един от ония филми, дето Джими Стюарт има железария и всички се познават. Ходят заедно на излети и църква, нощем седят по пейките под звездите и си разказват мили глупави истории.

— Недей да разваляш всичко, Ема. Недей да се майтапиш. Тук бих могла да съм щастлива. Наистина.

— По дяволите, ако комисията на собствениците ни направи проверка, Джен, моментално ще ни изхвърлят. Съмнявам се, че в Сисайд имат много професионални престъпници.

— Не бъди толкова сигурна — обади се Норман.

— Е, даже да нямат, ние просто трябва да сме първите. По дяволите, това място ми харесва.

— Това означава ли, че вече не искаш мъж и деца? Че изведнъж си се отказала от тази фантазия?

— Това беше тъпо. Тогава не знаех какво е… Нали разбираш, не знаех какво е…

— Без пенис — довърши Ема.

И двете пак се закикотиха. Ема не си спомняше някога да се е кикотила. Дори като малка. Особено тогава.

На улицата под тях майка и двете й червенокоси дъщери караха тромаво велосипеди. Момичетата забелязаха Ема, махнаха й и й извикаха „здрасти“. Тя също им махна.

— Много тъпо — каза Норман.

— Я се успокой, Норман. Ще вземем скапаните пари. Това е най-важната ни задача. Но оная Рафърти е тука, само на петнайсетина метра от нас. И не знае, че сме пристигнали. Да не бързаме. Трябва да изберем най-подходящия момент да нанесем удара си. За да го направим без много шум. Защото ако с Дженифър после решим, че искаме да останем тука, не бива да започваме по тоя начин, да ни гепят за убийство. Нали така? Съгласен ли си?

— Естествено — отвърна той. — Както кажеш.

— Добре разсъждаваш, Норм — похвали го Дженифър. — Много спокойно. Съвсем по сисайдски.

Ема й се усмихна и тя отвърна на усмивката й.

— Струва ми се, че съм гладна — каза тъмнокожото момиче. — Знам, че току-що ядох, обаче пак съм гладна. Трябва да е от прохладното време, от миризмата на океана или от нещо подобно. Но съм адски гладна. Ами ти, Дженифър? Гладна ли си?

Дженифър отметна коса от очите си.

— О, да. Умирам от глад. Не си спомням да съм била толкова гладна.

— Страхотно — отвърна Норман. — Тогава да вървим да ядем.

— Да — каза Дженифър. — Хайде.