Джеймс Хол
Профил на убиец (14)

12.

Александра Рафърти извади шперца от ключалката, отвори покритата с драскотини врата и прекрачи прага на къщата. Гласът на баща й я отведе в окъпана от слънце спалня. Той държеше котарака на ръце и продължаваше да подскача на матрака.

— Какво направи, татко? — мъчително прошепна Алекс.

Той я погледна. Котаракът отметна глава назад и също я измери с поглед. Беше пухкаво животно с дебел врат и изглежда подскачането му доставяше удоволствие. Песничката на Лоутън преля в нехармонично тананикане.

— Нали искаше да влезеш?

— Исках да поговоря с жената, не да влизам с взлом в дома й.

— Е, и без това бяхме тук. Спокойно можехме да поогледаме наоколо и да поразузнаем конкуренцията.

— Слизай, татко. Веднага.

— Не искаш ли да видиш мястото, където идват след работа Стан и Делвин? Където играят голф?

— Не искам. Това не е законно. Трябва да си вървим.

— Входната врата е била открехната и сме влезли. Няма нищо престъпно.

— Ти си отключил с шперц, татко. Влязъл си с взлом.

Тя му показа шперца.

— Нима?

— Да.

— Е, браво. Не съм си изгубил уменията.

— Хайде, татко. Ставай. Да си вървим. Веднага!

— Всичко е наред. Аз съм полицай. Мога да влизам с взлом в чужди къщи. Зад мен стои пълната сила на закона. Стига да има вероятно основание, а в този случай мисля, че определено е така.

— Ти вече не си полицай, татко. Пенсионер си.

— Не ми противоречи, Александра. Знам какъв съм. Мили боже, не съм чак толкова изперкал. Я се поогледай наоколо и когато внимателно претърсиш къщата, ще си тръгнем.

Тя отиде при леглото, хвана го за ръката и се опита да го изправи на крака, ала баща й се отпусна на матрака и не помръдна. Усмихна й се, като продължаваше да гали големия черен котарак.

Когато се заинатеше, нямаше спасение. Алекс го виждаше в мътните му очи, толкова потънали в блатото на заблудата, че дори сватбеният марш нямаше да му помогне.

Тя се наведе до него и престорено надникна под леглото.

— Е, тук няма нищо — заяви Александра.

После влезе в малката баня, отвори шкафчето, плъзна очи по претъпканите лавици и бързо го затвори. Сърцето й се сви и кръвта й изстина. Само един поглед й бе достатъчен, за да разбере каква жена живее в тази къща. С колекцията си от скъпи парфюми, модерни червила и лакове, Дженифър Макдугъл беше от онези момичета, които усърдно залягаха над месечните съвети за съблазняване на мъже в лъскавите и празни списания, момиче с достатъчно време и пари, за да си позволи всяко скъпо мазило и еликсир, които можеха да му помогнат да хвърли вълшебната си мрежа.

Със замъглени очи Александра се върна в спалнята.

— Добре, татко, видях достатъчно. Хайде да си вървим.

Баща й продължи да чеше котарака по врата, погледна я с присвити очи и поклати глава.

— Така ли са те учили да правиш оглед на местопрестъпление, Александра? Толкова повърхностно? Управлението трябва да е занижило изискванията си.

— По дяволите, татко, хайде! Говоря сериозно. Ставай.

— Искам да се върнеш обратно, да надникнеш навсякъде, да вдигнеш всяка възглавничка на дивана. Отвори всяка врата, души и надзъртай, докато не остане непретърсен и сантиметър. В такова жилище би трябвало да има хиляди скривалища, тайни места, за които изобщо не ти е хрумвало.

Александра тропна с крак по дъсчения под.

— Татко! — извика тя достатъчно високо, за да изтръгне и спящ от мъките на кошмарен сън. Но Лоутън само продължи да се усмихва.

— Хайде, върви, млада госпожо, и този път си свърши работата както трябва. Иначе ще се наложи пак да започнем отначало.

Сърцето й бясно туптеше и това нарушаваше кръвоснабдяването на мускулите на краката й. Лоутън Колинс весело подскачаше на леглото и подрусваше котарака в скута си като стар приятел, който и преди е минавал по този неравен път. През мръсните прозорци проникваха ярки слънчеви лъчи и някъде наблизо се носеше предизвикателната песен на присмехулник, докато в дневната вентилаторът люлееше пластмасовите делфинчета.

Сякаш изпаднала в нервен транс, тя обиколи къщата и погледна всяка вещ, като знаеше, че без да го желае, запаметява всичко видяно в онези дългосрочни бази данни, които не можеше да унищожи. В мивката се въргаляха мръсни съдове, останали от пет-шест вечери, върху захарницата пълзеше хлебарка и размахваше пипала, усетила сянката на Алекс по кухненския плот. Под мивката вонеше на застоял боклук, в някое чекмедже гниеше лук, по пода лъкатушеше колона мравки, която стигаше до езерцето от разлят сос върху печката.

Очевидно Дженифър Макдугъл не беше голяма домакиня. Момиче, което не си цапаше ръцете с гъбата за миене на съдове или с телта за търкане на печката. С кожа, мека като на бебе и приятно ухание. Деликатно създание, което беше оплело фината си кокетна мрежа от парфюми, лосиони, ружове и гланц за устни и бе хванало един безразборно кръшкащ съпруг.

Искаше й се да троши каквото й падне, а после да вземе парчетата и да ги разбие на още по-ситни.

Тя се извърна от мивката, отвори вратичката на хладилника и надникна в заскрежените му дълбини. Любимата марка бира на Стан, опаковка хотдог, бурканче горчица, купа бял ориз, кутия обезмаслено мляко, корнфлейкс, който трябваше да е тук, само за да не го нападнат буболечките. Всички тези неща дотолкова се вписваха в хранителния режим на Стан, че бяха достатъчни, за да получи присъда от Александра. Ала сиренето преля чашата. Триъгълник бри без целофанова опаковка, оставен да се втвърдява на мястото за яйцата с отхапано крайче и следи от мъжки зъби. Една от грубите привички на Стан, която някога й се бе струвала очарователен момчешки навик. Но сега беше уличаваща като кървави стъпки на местопрестъпление.

Повече не можеше да издържа. Тя затръшна вратата и се запъти обратно към спалнята.

Черният котарак се бе настанил на една от възглавниците, но Лоутън го нямаше. Когато се обърна към дневната, Алекс чу мъжки гласове някъде навън. Тя се закова на място, шепнешком повика баща си, ала не получи отговор. Със свито сърце се приближи до бамбуковата решетка, която покриваше двойните предни прозорци и погледна навън.

Насред Лийфи Уей набит мъж с бледосин панталон, жълто сако и сива риза разговаряше с Лоутън Колинс. На няколко метра от тях русокосо тъмнокожо момиче ровеше под синьото покривало в багажника на жълт пикап.

Баща й сковано стоеше пред мъжа с кафява кожена чанта в ръка. От десетина-дванадесет метра Алекс ясно виждаше отпечатания върху чантата символ — бяла кобра, очертана с оранжева линия, страшната емблема на гимназията в Южен Маями, и думите „НАПРЕД, КОБРИ, ВСЕ НАПРЕД“. А когато Лоутън размърда чантата, слънцето освети бялата олющена резка, която преди няколко месеца Стан Рафърти неуспешно се бе опитал да боядиса в кафяво.

Стаята изведнъж й се стори студена и прозрачна като аквариум. Алекс излезе на верандата и се спусна по стъпалата. Чувстваше се така, сякаш тялото й е течно и преминава през нереалните прегради в някакъв затворен в стъкло подводен свят.

Без да погледне застаналия пред баща й едър мъж, тя заобиколи колата, хвана Лоутън за лакътя, заведе го до дясната врата на тойотата и го настани на седалката. После кратко кимна на непознатия, озърна се към момичето, което припряно се приближаваше с пушка в ръце, втурна се към лявата предна врата, рязко я отвори, скочи вътре и завъртя ключа.

— Стой! — извика момичето. — Хей! — Мъжът се опита да им прегради пътя, ала закъсня. Алекс зави наляво, после изправи волана и здравенякът отскочи назад като подплашен кон.

Хванал чантата на Стан в скута си, Лоутън Колинс любезно махна с ръка на мъжа и русокосата, но те не го видяха, защото тичаха към жълтия пикап.

Александра излезе на главната магистрала, изпревари един пощенски бус, в последния момент се престрои, зави на север по Дъглас, после наляво по Кроуфорд, пак наляво към Пойнсиана, след това продължи на юг през лъкатушните улици на западен Коконът Гроув, без да обръща внимание на знаците „стоп“, за да се отдалечи колкото може повече от жълтия пикап и Лийфи Уей. На Кокоплъм Съркъл два пъти обиколи колелото, преди да избере по кой път да тръгне. Мина през сенчестия тунел от индийски смокини на Сънсет Драйв. Сърцето й бясно туптеше, очите й не се откъсваха от огледалото. Накрая навлезе в лабиринта от улички на Коръл Гейбълс и се насочи на север към националната магистрала №1, където можеше да потъне в безкрайния поток от коли.

— Какво ти каза той, татко? Какво ти каза онзи човек?

— Почти нищо — отвърна баща й. — Пита за чантата.

— За чантата.

— Да, интересуваше се какво има вътре. Казах му, че не е негова работа.

Александра спря на светофар на Алхамбра. Готвеше се да завие надясно по южната магистрала.

— Докато ти ровеше в кухнята, аз претърсих гардероба в спалнята и ето какво открих там. — Той потупа кафявата чанта. — Ако не греша, тя е на мъжа ти. На господин титуляря в регионалните бейзболни шампионати.

Алекс хвърли поглед към Лоутън.

— Между другото — продължи баща й, — момичето, с което ходи Стан, носи дрехи малки номера. Дребосък. Разгледах й роклите и обувките. Обича да ходи на танци. Има много такива рокли. Лъскави, къси, червени и черни, две бяха изкуствени. Червеното изглежда е любимият й цвят. И носи много високи токчета. Стан се е забъркал с някакво дребно курве, това е то.

— Стига, татко. Престани.

Светна зелено и Алекс подгони тойотата на север към града.

— Е, вече знаем — каза Лоутън и потупа чантата. — Вече знаем какво ще съдържат репортажите под заглавията.

— Какво?

— Репортажите, които няма да откриеш никъде другаде. Последните новини.

— За какво говориш, татко?

— За това. — Той бръкна в главното отделение на чантата и извади зелена пачка. — Говоря за адски много пари.