Джеймс Хол
Профил на убиец (18)

16.

Стан и Дженифър бяха в коридора на третия етаж на болницата „Джаксън Мемориал“. Стан се придвижваше с помощта на алуминиевите патерици, които му беше донесла Дженифър. Гипсът на левия му крак стигаше почти до коляното. Пет килограма. Носеше син анцуг „Адидас“, срязан по шева на левия крачол заради гипса.

Докато той куцаше с патериците, Дженифър държеше ръка на рамото му, като че ли това щеше да й помогне да го подхване, ако изгуби равновесие. Когато наближиха стаята на сестрите, две чернокожи жени спореха за нещо и всички останали ги слушаха. Стан не откъсваше очи от пода и внимаваше да не бърза прекалено много. Никой не ги спря.

Качиха се на асансьора, за да слязат в подземния паркинг, където Дженифър бе оставила колата.

— Леле — въздъхна тя. — Адски напрегнато беше.

Стан изчака да стигнат между първия и втория етаж, пресегна се и натисна червения бутон „стоп“.

Дженифър вдигна поглед към цифрите. Беше с къса червена рокля без ръкав, която показваше луничките по раменете й. През последните три месеца Стан бе използвал всяка възможност да излиже тези лунички. Носеше тъмни кожени сандали и обеци от пера и мъниста — падаше си по индианските накити.

От невероятния секс, който толкова много пъти бяха правили, Стан беше насъбрал огромни количества добра воля към Дженифър Макдугъл. И в момента тъкмо това му помагаше да не й разбие зъбите.

— Кажи ми, Джен, оставила си около два милиона долара в гардероба си. Наистина ли си мислеше, че си ги скрила?

Тя продължаваше да гледа към светлинните цифри.

— Не бяха в моя гардероб, а в гардероба в гостната.

— Уф, добре, гардероба в гостната. Да бе, да, това е трябвало да ги заблуди. За нищо на света е нямало да се сетят, нали?

— Виж, много ми е неприятно, Стан, наистина. Съжалявам. Но такива неща се случват. Пък и на нас с теб не ни трябват чак толкова много пари. И така сме си щастливи. Нали, Стан?

— Такива неща се случват — повтори той. — Парите не ни трябват. Просто ей така. Да не си се побъркала, Дженифър? Да не си си изгубила ума? Разбира се, че ни трябват тези пари! Рискувах си живота за тях. Без парите, нямам нищо.

— Имаш мен, Стан.

Дженифър рязко отметна косата си назад като кон, който пъди мухите с опашка. Само че в асансьора нямаше мухи. Нямаше причина час по час да отмята проклетата си коса. Може да го беше правила и преди, без той да забележи. Може да бе един от десетте хиляди досадни навика, които Стан едва сега започваше да открива, защото в момента не беше надървен и я виждаше такава, каквато е, момиче, чийто ум още не е настигнал тялото и навярно никога няма да го настигне.

Дженифър го чакаше да й отговори със съответната реплика.

Имаш мен, Стан.

Да, скъпа, това ми стига. Не ми трябват някакви си милиони долари.

Ала Стан не играеше на тази игра и тя се отказа да чака.

— Ти ми каза да ги скрия и аз ги скрих — нацупено рече момичето. — Не знам защо толкова се ядосваш.

Той заотстъпва настрани, колкото може по-надалеч от нея, и се облегна на лявата стена на асансьора.

— В гардероба в гостната. На това ли му викаш криене?

— Натрупах отпред няколко пуловера и други неща.

— А, добре. Няколко пуловера.

— Не ми харесва, когато се държиш саркастично, Стан. Не ми харесва.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Не ти харесва, когато се държа саркастично, а? Ами, Джен, ей, знаеш ли какво? На мен пък не ми харесва, когато се държиш толкова тъпо. А доколкото виждам, ти го правиш през почти цялото време.

Тя зяпаше неясното си отражение в стоманените врати — малко кокалесто лице, тънък, прав нос, руси вежди, тънки устни. Казваше, че искала да стане модел, ала никога не беше опитвала. Просто продължаваше да работи на рецепцията в местното представителство на „Тойота“ и по цял ден викаше имената на кубинските продавачи по аудиоуредбата.

— Знам, че не говориш сериозно, Стан. Знам, че си раздразнителен от опиатите, с които са те натъпкали. И че си шокиран от загубата на толкова много пари. Затова ще забравя, че си се държал с мен толкова гадно.

Дженифър отново отметна коса.

— И престани да правиш това.

— Кое?

— Това гадно отмятане на косата.

Тя наклони глава настрани, като че ли се опитваше да улови ехото на думите му.

— Не знам за какво говориш.

— За тоя твой конски навик с косата. Да гониш мухите.

Дженифър Макдугъл се обърна, сключи ръце зад гърба си и се облегна на отсрещната стена. Наведе брадичка и намръщено го погледна. Тази сутрин бе избрала червена текстилна рокля. С толкова дълбоко деколте, че ръбът минаваше на милиметър от розовите зърна на гърдите й. Рокля, която не може да остане незабелязана по коридорите на болницата, пълни със сестри с колосани бели престилки.

— Просто си зарязала чанта с един-два милиона долара. Излязла си и си я оставила. Опитвам се да го проумея. Опитвам се да си представя как работи скапаният ти ум, Дженифър.

— Божичко — каза тя. — Излязох само за половин час, за да се подстрижа. Исках Шери още веднъж да подреже цъфналите краища на косата ми, преди да заминем на пътешествие. Но после докато седях там, започнах да си мисля, че всичко ще се промени, че двамата с теб най-после ще сме заедно някъде другаде, и казах на Шери, по дяволите, давай, направи ми нова прическа, отстрани ме подстрижи на етажи като онова момиче по телевизията, дето ни хареса. Така й казах и тя ме попита дали съм сигурна, и аз казах да, съвсем сигурна съм, и тя веднага започна да ме подстригва. После дойдох тук, а ти приказваше само за парите, устата ти не млъкваше, и изобщо не спомена за новата ми прическа. Не те смятах за такъв, Стан. Мислех те за по-чувствителен. А ти само пари, та пари!

Дженифър дъвчеше дъвка. Стан усещаше мириса й. Не знаеше защо толкова много мразеше миризмата на дъвка. Напомняше му за онези кръгли сини ароматизатори в обществените писоари.

— Би ли изплюла дъвката? Хвърли я в онзи пепелник.

— Дъвката ли? Защо?

Тя го погледна. Настроението й беше отвратително. Опитваше се да не го дразни, защото бе изгубила парите и може би се чувстваше малко виновна. И не знаеше точно колко е бесен Стан, какво ще й направи, затова приемаше нападките му. И той не знаеше какво ще прави. Просто трябваше да чака.

— Защо ли? Щото любезно те помолих да изплюеш дъвката. Защото ще повърна от миризмата й. От съчетанието й с всички други бълвочи, дето си ги слагаш.

— Ако продължаваш да се държиш гадно с мен, просто ще те оставя тук. И аз имам гордост, Стан Рафърти. Не съм от ония курветини, на които можеш да си изкарваш яда. Не съм ти боксова круша. Не съм такава.

Тя раздразнено изпуфтя и поправи подгъва на роклята си.

— Абсолютно нищо ли няма да кажеш за косата ми?

— Майната й на косата ти, Дженифър. Шери можеше да те подстриже нула номер и пак нямаше да ми пука. Парите ги няма, Александра ги е взела.

— Александра! Тя е влизала вкъщи!

— Взела е парите и знае всичко. Може да ме прати на електрическия стол, Джен. Заради нея може да ми изпържат задника.

— Може ли вече да слезем в колата, Стан? Започвам да изпитвам клаустрофобия. Може ли?

— Изхвърли дъвката, по дяволите! Преди да съм се издрайфал.

Тя се поколеба за миг, преднамерено бавно завъртя дъвката в устата си и я глътна. После гордо го изгледа, виждаш ли какво съм готова да направя за теб, Стан. Виждаш ли докъде мога да стигна. По същия начин го бе погледнала онази първа нощ, когато беше преглътнала спермата му. Моментът, в който Стан осъзна, че е впримчен.

— Добре де, добре.

Той бързо превъртя записа в главата си, онази първа нощ, страстния секс. Крещяха и се боричкаха, и двамата облени в пот. Лижеха се, хапеха се, дращеха се. Нищо общо с Алекс — студена и мъртва като риба.

— Добре — каза Стан. — Ще ти дам пример какво се очаква от теб, Джен, за този нов живот, който отсега нататък ще водиш.

— Пак ли е някаква история за престъпници? Щото ако е така, трябва да те предупредя, Стан, че ми омръзна постоянно да слушам за престъпници. Като че ли няма за какво друго да си приказваме.

— Просто ме изслушай. Чуваш ли! Млъкни за момент и ме изслушай.

Тя сви устни и обидено го погледна.

— Чувала си за Майър Лански, нали?

Дженифър се намръщи.

— Разбира се. Не съм глупачка. Някакъв мошеник в Маями Бийч. Някъде по време на Гражданската война.

— Каква Гражданска война те тресе, по дяволите! Той е днешен мафиот. Голяма клечка. Шеф на шефовете. Един от най-големите престъпници на века. И Майър Лански имал жена. Казвала се Телма, обаче й викали Теди. И макар че била омъжена за тоя велик гангстер, Теди продължавала да се държи като дама. Имала класа, носела хубави дрехи, грим, страхотни прически, всички глупости, по които си падаш ти, Дженифър. Кристали и фин порцелан. Двете с нея наистина много си приличате. Имате скъп вкус.

— Благодаря, Стан. Благодаря, че го признаваш.

Той потърка четината по брадичката си с кокалчето на показалеца. Пищялната кост го болеше в гипса и патериците бяха прекалено къси, караха го да се привежда напред, от което го болеше гърбът.

— Та значи, разказвам ти това, Дженифър, заради начина, по който се държала Теди, когато Майър имал проблеми, когато се разболявал или имал нужда от алиби.

— Добре.

— Теди винаги го поддържала. Даже да се налагало да лъжесвидетелства, да рискува, да я хвърлят в затвора. Веднъж заявила в съда, че мъжът й не можело да е платил за някакъв гангстерски удар, както твърдял един полицейски доносник, щото според нея по това време Майър Лански бил в някакъв бостънски хотел и се възстановявал от операция на херния и тя се грижела за него. Съдебните заседатели й повярвали и Майър се измъкнал. Щото тя имала класа. Никой не вярвал, че жена като нея може да излъже. Теди била умна. И му била абсолютно вярна. Устоявала и на най-мъчителните кръстосани разпити. Защото знаела, че ако прецака нещо, все едно си прерязвала гърлото.

— Но те са били женени — отвърна Дженифър. — Различно е.

— Женени, неженени, все тая, Дженифър. Трябва да стоиш зад гърба на мъжа си.

— Нали сега съм тук? Какво искаш да кажеш?

Стан се отпусна на патериците. Чувстваше дробовете си така, сякаш са пълни с пясък. Опита се да отговори, но от гърлото му се изтръгна само сумтене.

— Щом аз съм Теди, ти си Майър Лански. Това ли се опитваш да кажеш, Стан? Един обир, и ставаш голяма клечка, а аз съм твоята жена. Не знам. Струва ми се малко прибързано, май че изпреварваш нещата. Особено след като вече нямаш пари. Още ли се смяташ за голяма клечка, след като са ти откраднали парите, които ти открадна?

Тя многозначително му се усмихна.

— Виждаш ли? И аз мога да съм саркастична.

— Няма значение — отвърна Стан. — Няма значение, мама му стара. Безнадеждно е.

Дженифър пристъпи напред, хвана кичур с дясната си ръка, после го пусна и отметна косата си назад.

— Знаеш ли какво, Стан? Мисля, че ти все още обичаш жена си. Ето какво мисля. Съпругата си е съпруга. А аз съм ти просто гадже. Не ме оценяваш по достойнство. Защото очевидно не знаеш, Стан, не знаеш колко ми беше трудно онова, което вчера извърших. Трябваше да облека оня глупав дъждобран и блузона с качулка, да отида там, да взема двата тежки чувала и да избягам. Беше адски страшно да дойда в оня опасен квартал с всички ония хора наоколо, просяците и наркоманите. И след няколко часа го показаха по новините. Целият свят гледаше какво сме направили, по всички предавания само за това говореха, по радиото, навсякъде! И после отивам на фризьор, за да ме харесваш, и когато се връщам вкъщи, всичко е обърнато надолу с главата, някакви хора ровят в нещата ми, лежат на леглото ми, пипат ми вещите. А ти изобщо не беше споменавал за такова нещо. Не беше споменавал, че ще влизат с взлом вкъщи, нито че ще ме заплашва опасност. Аз правя всичко това, излагам се на риск, а сега ти изведнъж не ми харесваш дрехите, дъвката, прическата, нищо. Не ми благодариш за помощта. Вместо това ми четеш лекции за жената на някакъв мафиот. Ей, Стан, аз не съм виновна, че парите ги няма. Щом си искал да ги скрия на сигурно място, трябваше да ме предупредиш. Трябваше да кажеш: „Дженифър, скрий ги под дъските на пода, миличка, в басейна или на някое друго хитро място. Щото може да дойдат едни хора и да ги потърсят“. Обаче, тъй като ти не ми каза нищо подобно, аз ги прибрах там, където смятах, че е сигурно. Вкъщи няма много скривалища, нали знаеш. Не е лесно да скриеш нещо. Много е тясно. Имам само два гардероба.

Стан затвори очи и заразтрива слепоочията си.

— Добре, Дженифър, ясно. Както кажеш. Къщата ти е малка. Аз съм виновен за всичко. — Остана със затворени очи. Може би в това време щеше да й се нагъне мозъкът.

— Ами косата ми? Не ти харесва, нали? Мислиш, че е грозна.

— Не, прекрасна е — отвърна той и отвори очи. — Ти си красиво, секси момиче. Аз съм късметлия, че те имам.

Изрече думите, които знаеше, че очаква Дженифър. По дяволите. Сам я бе избрал. Дженифър Макдугъл с нейното стегнато двадесет и една годишно тяло. Независимо дали му харесваше, трябваше още малко да потърпи.

Стан се наведе напред, натисна червения бутон и асансьорът потегли. Когато вратите се отвориха, пътя им препречи едър мъж с жълто спортно сако и син панталон. Грозен мъж, набит, с глава като циментов блок. До него стоеше русокосо момиче с кожа с цвят на кафе и злобни бледосини очи.

Мъжът не помръдваше.

— Ей, приятел, може ли? — каза Стан.

— Какво дали може?

— В нашата страна има обичай да пускаш хората да слязат от скапания асансьор, преди да се качиш. Нали разбираш? Така стоят нещата. В случай, че скапаният ти сал наскоро е стигнал до този бряг.

— Какъв сал? — попита мъжът.

— Хайде, Стан, да вървим. — Дженифър го хвана за ръката и задърпа. — Имаме важна работа, забрави ли?

Стан зяпаше момичето, може би осемнадесетгодишно, най-много двадесет. По предницата на ризата му пълзеше голяма кафява хлебарка, от която висеше зелен конец.

— Господи — изпъшка той. — Скапан град.

После закуцука към облака въглероден монооксид на паркинга. Когато се озърна назад, видя, че едрият мъж и момичето се качват в асансьора и го наблюдават, докато вратите се затварят.

— Трябва да мина през къщи и да си събера багажа — каза Дженифър. — После можем да заминем за Таос^[1], както бяхме решили. Ще си намеря работа и ще се грижа за теб, докато се изправиш на крака.

— Не — отвърна Стан. — Първо трябва да си върнем парите.

— Уф, Стан, откажи се. Ще постъпя в някое таоско представителство. Добре се справям с телефоните. Имам глас за тая работа. Ще се оправим. Само ние с теб и онези студени пустинни нощи.

Дженифър го поведе по редицата от коли към хондата. Тя отвори задната врата и му помогна да седне. Заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.

— Първо ще я убия — каза Стан. — Ще я убия, ще взема парите и тогава ще заминем на запад. Край с тия глупости за хаоса. Този път ще имам план. Логичен и строг. Търси и убий. Майната му на хаоса!

Дженифър прехвърли дясната си ръка през облегалката на седалката и се завъртя, за да го погледне. Кожата на лицето й бе опъната. В гърлото й изпъкваше буца, сякаш дъвката беше заседнала. Тя понечи да отвърне нещо, после се отказа и поклати глава.

— Какво има, Джен? Хайде, казвай.

— Харесваш ли ми прическата? Честно?

— Вълшебна е, Джен. Супер е. Страхотна прическа. Изглеждаш по-красива от всякога. Великолепна коса, мама му стара. Нали? Това стига ли ти?

Тя се обърна, излезе от паркинга, зави към будката на изхода и подаде квитанцията. Докато старецът броеше рестото, Дженифър привлече погледа му в огледалото.

— Благодаря ти, Стан. Много ти благодаря.