Джеймс Хол
Профил на убиец (31)

29.

Алекс излезе на предната веранда и седна на люлеещия се стол до Джейсън. Улицата тънеше в сенки и в нито една от къщите наоколо не светеше. От северозапад духаше ветрец, приток на студен канадски въздух. Някъде в далечината крякаха гъски. Скоро отново щяха да започнат всички сезонни миграции.

— Много си напрегната, Алекс. Отнесена си.

— Така е — призна тя. — Никола не съм била по-напрегната и отнесена.

— Какво става? Какво има?

— Мисля за разни неща. Коя съм, какво правя.

Джейсън мълчеше.

— Цял живот бягам — продължи Алекс. — Отстъпвам, заобикалям. Това е принципът. Още отначало го усвоих и го спазвам. Вече съм професионален беглец.

— От какво бягаш?

Тя го погледна. В гласа му се долавяше нетърпение или раздразнение.

— Разхленчих се — каза Александра. — Разболяла съм се от тежка форма на самосъжаление.

— От какво бягаш? — Пак същата интонация.

— От всичко.

Джейсън се загледа в някакво куче на улицата.

— Ти снимаш местопрестъпления, за бога. Това не ми прилича на бягство. Ти гледаш право в очите на злото.

— Гледам, виждам, но не правя нищо. Фотографирам престъпления, нищо повече. Аз съм просто наблюдателка. Гадна воайорка. Правила съм го през целия си живот и ако не внимавам, завинаги ще си остана такава.

— И какво лошо има в това?

— Пасивността. Тя е смърт. Оставям други хора да решават съдбата ми. Това е бягство, Джейсън. Ето какво е лошото.

— А какво трябва да направиш, да си купиш пелерина и сабя и да тръгнеш на бой за справедливост ли?

Тя не отговори.

— Искаш ли за седмица да се сменим? — продължи Джейсън. — Опитай се по цял ден да приказваш по телефона и да приемаш поръчки за акции. Купуваш, продаваш. Продаваш, купуваш. Гарантирам ти, че това моментално ще повиши самочувствието ти. Лакей. Пионка. Пълно нищо. По дяволите, Алекс, прекалено високо оценяваш цялата тая работа с контролирането на съдбата си. Спомни си какво правим на тепиха. Използваме инерцията на противника и обръщаме силата му срещу него. Идеята е същата.

— Глупости, Джейсън. Боят и животът са различни неща. Тук не са в сила законите, които важат на тепиха.

— Естествено, че са в сила. Или си жертва, или не си. Няма средно положение.

За миг Александра се вгледа в него. Искаше й се да му каже, макар да знаеше, че не може.

Тя отправи очи към пустата улица. Кучето беше изчезнало.

— Омръзна ми да чакам да ме нападнат, Джейсън. Постоянно в отбрана. Озъртам се назад, вслушвам се за стъпки, претеглям всяка ситуация за потенциална опасност. Това не е живот.

— Е, признавам, че когато го представяш така, звучи доста мрачно.

Тя постави длан върху ръката му.

— Когато бях малка, с мен се случи нещо. Нещо лошо.

Джейсън заби поглед в осветените от луната дъски на верандата.

— Свързано с онова момче Дарнъл Флинт, нали? — Той завъртя глава и се втренчи в плажа. Там сякаш се събираха лунни лъчи, бяло сияние зад дюните.

— Точно така. Дарнъл Флинт. Съседското момче. Беше по-голям от мен.

— И те е закачал.

Александра се отпусна назад. Песъчинките под люлеещия се стол на Джейсън хрущяха като чупещи се кости.

— Виж — каза тя, — съжалявам, Джейсън, но мисля, че за известно време трябва да остана сама.

— Ей, извинявай. Избързах, не биваше да довършвам изреченията вместо теб. Не спирай. Моля те. Извинявай.

— Няма нищо, Джейсън. Просто още не съм готова за този разговор.

— Нямаш ми доверие.

— Нямам доверие и на себе си. — Алекс го погледна, ала очите му бяха неразгадаеми.

— Виж, Алекс. Не исках да те пришпорвам. Извинявай.

— Няма нищо. Наистина. Просто сега не ми се говори за това. Имам нужда от уединение. Това е всичко.

Джейсън не отговори веднага.

— Искаш ли да се преместя в мотел? — попита накрая той.

— Не, не. Само за час-два. Разходи се по плажа, иди да пийнеш нещо в „Бъд & Алис“. Трябва да се обадя по телефона. Служебен разговор.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че не искаш да довършим този разговор? Аз просто ще седя тук и ще те слушам. Този път няма да те прекъсвам, обещавам.

Той се обърна към нея, пресегна се и леко прокара палец по брадичката й, но Алекс се скова и Джейсън отдръпна ръката си.

— Благодаря — каза тя. — Но не, още не. Не съм готова.

Устните му потръпнаха, сякаш се мъчеше да преглътне груб отговор. Без да откъсва очи от нея, младият мъж се изправи на крака.

— Тогава ще се помотая по плажа. Един час, нали? Достатъчно ли е?

— Да.

— Добре. — Той колебливо й се усмихна. — Ще броя звездите, ще ти съобщя последните данни. Кои са паднали, кои още светят.

Алекс стана, целуна го по бузата и когато Джейсън се отдалечи, влезе вътре, седна на дивана и се втренчи в призрачното си отражение в стъклената врата.

След малко вдигна слушалката и набра номера на Дан. Когато детективът отговори, тя бързо си пое дъх и го поздрави.

— Къде си, Алекс? Кажи ми къде си!

— Не ме карай да затворя, Дан.

— Нали знаеш, че можех да проследя обаждането ти? Можех да взема съдебна заповед дори само на базата на онова, което следобед ми каза.

— Знам, Дан. Но не си го направил, нали? Не си го направил. Защото ми вярваш.

Той не отговори веднага, после ядосано каза:

— Пак имах съвещание с проклетите психолози. Накарах ги да дойдат от игрището за голф.

— Казал си им, че копелето изписва моето име.

— Да. Отначало не повярваха. Съпротивляваха се. Твърдяха, че било странно съвпадение. Че сме фабрикували измислици. Но това не продължи дълго. Хич не им хареса, обаче накрая се съгласиха. Сега искат да разговарят с теб, да ти зададат някои въпроси.

— Убедена съм.

— Е, хайде, Алекс, изплюй камъчето. Искам да знам какво мислиш. Кой може да е тоя изрод и изобщо за какво става дума.

— Помислих върху този въпрос, да.

— Престани с глупостите, Алекс. Търпението ми се изчерпа.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Да провериш нещо. Няколко имена. Виж дали ще откриеш сегашните им адреси, занимание, такива неща.

— Няколко имена. И кои са те?

— Дарнъл Флинт Старши, приблизителна възраст шейсет години. Последна месторабота — „Кока-кола“. И жена му, ако не са се развели. Даже да не живеят заедно, искам моминското й име и местонахождението й. И на дъщерите. Моли и Мили. И на сина, Джей Ди. Момчето е на двайсет и четири, двайсет и пет, момичетата са на двайсет и девет. Преди осемнайсетина години учеха в началното училище „Норланд“. Не знам нищо повече. Ще го направиш ли?

— Ами семейното куче?

— Можеш да го направиш, Дан. Знам, че ще го направиш. Искаш ли да го повторя?

— Запомних го. Нямам представа за какво ти е, но го запомних.

— Може да не е нищо. Но трябва да науча всичко, което успееш да изровиш. Служебни досиета, настоящи адреси. Абсолютно всичко.

Дан вътрешно кипеше.

— А сега ми разкажи за психолозите — весело продължи Алекс. — Когато накрая отстъпиха, хрумнаха ли им някакви идеи?

— Една-две.

— Слушам те.

— Според информацията от местопрестъпленията, те твърдят, че убиецът е перфекционист на десета степен. Педант във всяка подробност. Трябва да свърши всичко по абсолютно същия начин, попаднал е в затворен кръг, някакъв ритуал или нещо подобно.

— Това вече го знаем.

— Въпросът е, че най-вероятно ще се опита да довърши цикъла.

— Да допише името ми.

— Точно така. Още три. Д-Р-А. Копелето се движи като по релси и не може да се отклони, каквото и да става. Поне според психолозите. Но аз не съм съвсем сигурен. Според мен, ако разбере, че сме по следите му, ако разбере, че най-после си разчела посланието, може да промени курса си. Може това да е целта му. Просто да привлече вниманието ти, да те уплаши. Това може да го поохлади.

— Ще ми се да беше вярно, Дан. Но не, мисля, че вече е загрял. Забавлява се, със сигурност ще се опита да довърши онова, което е започнал.

— Мамка му. Знаех си, че ще кажеш така.

— Нещо за Стан?

— Още не. Но ще го открием, не се бой. Разпратихме снимката му по факса из целия щат. ФБР го издирва, ще го покажат и по вечерните новини. „Бринкс“ предлага сто хиляди за залавянето му. Това би трябвало да ускори нещата, но още не се е появил.

— Нали не си казал на никого, че парите са у мен?

— Въз основа на твоите сведения основен заподозрян за обира е Стан Рафърти. Където е той, там са и парите. Затова „Бринкс“ предлагат тия сто бона.

— Благодаря, Дан.

— Длъжница си ми, Алекс. Трябва да ми кажеш къде си.

Тя видя, че по Ийст Ръскин стрийт бавно минава син автомобил.

— Не мога, Дан. Още не.

— Господи, Алекс. Не бъди толкова твърдоглава.

— Басирам се, че се сещам коя е другата идея на психолозите.

— Кажи ми, Алекс. Къде се намираш?

— След като напише още две букви, „Д“ и „Р“, апетитът му ще достигне кулминацията си и тогава ще дойде за мен. Аз съм последното „А“, величественият финал. Нали така смятат?

Алекс го чу да въздиша.

— Да.