Джеймс Хол
Профил на убиец (16)

14.

Алекс се обади на Габриела от фоайето на болницата, взе новия й адрес — квартал на запад от летището. Потегли по магистралата „Долфин“, като шофираше в крайното дясно платно. Стигна до новото жилище на приятелката си за петнадесет минути. Един-два пъти й се стори, че забелязва жълтия пикап да я следи на няколко автомобила разстояние, ала си каза, че си въобразява.

— Къде сме? — попита баща й, когато завиха по тясната бетонна отбивка на Габриела. — Това място не ми е познато.

— Трябва да се видим с Габриела Ернандес. Нали си я спомняш? Двете бяхме мажоретки в гимназията. Миналия месец тя се кандидатира за кмет.

— Оная, дето я хванаха да се целува с диктатора.

— Точно така.

— Защо ще се срещаш с нея?

— Тя познава разни хора, татко, адвокати, политици. Има много връзки. Мисля, че ще може да ни помогне да изберем подходящ адвокат.

— Трябва да се чупим, Алекс. Да вземем парите и да избягаме.

— Не, татко. Веднъж завинаги трябва да реша този проблем. Няма да позволим на Стан да ни държи като заложници. Но първо трябва да потърсим място, където да си в безопасност. Само докато всичко това свърши, докато уредя нещата със Стан. Няма да рискувам да те пратят някъде.

— В лудница ли, по дяволите? Няма проблем. По цял ден ще играя шах с идиоти, какво толкова?

Беше два часа следобед и на улицата грееше убийствено слънце. По отбивките на този работнически квартал нямаше автомобили. Прозорците на повечето от малките къщи бяха с решетки, зад високите телени огради се виждаха статуи на светци. Ротвайлери, добермани и немски овчарки пазеха голите предни дворове или лежаха на сянка в краката на Богородица, Йосиф или самия Христос.

Габриела ги посрещна на вратата и бързо ги въведе вътре. Тя огледа улицата, после заключи вратата и спусна стоманеното резе.

Александра остави чантата на Стан върху масата в трапезарията, дръпна ципа и я разтвори така, че приятелката й да види какво има вътре.

— Мили боже, Алекс!

Габриела носеше широки джинси и бяла мъжка риза. Тя беше слаба жена с плоски гърди и тесни хълбоци на дванадесетгодишно момиче. Без грим лицето й издаваше всеки мрачен безсънен час, всяко мъчение от последния месец обществени унижения. Под очите й висяха подпухнали, тъмни торбички, в ъгълчетата на устата й имаше ситни бръчици, сякаш се канеше да подсвирне на кучето си пазач. Черната й коса бе небрежно свита в кок. И когато Габи извади две залепени с бандерол пачки стодоларови банкноти, Алекс видя, че ноктите й са изгризани до месото.

Габриела изчака да премине поредният самолет.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Не. Имаме нужда от адвокат.

— От адвокат ли?

— Затова дойдох тук, Габи. Аз познавам само безплатни защитници, но сега ми трябва някой много добър.

— За какво ти е? За Стан ли?

— Не, за мен. И за татко.

— Какво искаш да кажеш, Алекс?

— Има още нещо. Освен парите. Чакай да си поема дъх и ще ти разкажа всичко.

— Може би не е зле да изпиеш чаша вино.

— Казваше се Дарнъл Флинт — обади се баща й. — Оттам започна всичко това.

Габи погледна Лоутън, който се бе настанил на пъстрия диван до предния прозорец. Той прелистваше стар брой на „Нешънъл Джиографик“ и си тананикаше някаква песничка.

Къщата завибрира от поредния самолет, порцелановите чаши затракаха в шкафа, вентилаторът на тавана за няколко секунди наруши ритъма си.

— Човекът от агенцията за недвижими имоти каза, че ще свикна — надвика рева Габриела. Тя вдигна очи към тавана, като че ли очакваше мазилката да падне. — Предполагам, че ми трябва малко повече време.

Когато настана тишина, Габи попита Алекс дали иска червено или бяло вино и Лоутън каза, че искал и от двете. Александра я последва в кухнята. Приятелката й се обърна, успокоително й се усмихна и разтвори ръце. Алекс се сгуши в прегръдките й.

— Разказвай, Алекс. Какво има? Какво се е случило?

Александра се отдръпна назад и двете седнаха на масата в бокса. Габриела хвана дланта й в своите и Алекс започна разказа си. За Дарнъл Флинт. Изнасилването и прикритието. Заплахата на Стан да я издаде на полицията. Накрая Габи се отпусна назад на стола си и заопипва джоба на ризата си, сякаш търсеше цигарите, от които отдавна се бе отказала. Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна.

— Леле…

— Мрачна история, а?

— Мрачна, да. Но поне сега разбирам.

— Какво разбираш?

— Как си допуснала грешката да се омъжиш за Стан. Защото си получила травма като дете. Била си тежко наранена и не си се излекувала, това е нарушило преценката ти за мъжете.

— Струва ми се, че имаш право.

— През всички тези години мълчах. Приятелите не казват такива неща. Пък и нямаше да има смисъл. Колкото и да се обичаме, мисля, че нямаше да запазим приятелството си. Но още отначало ми беше ясно, Алекс, че на този мъж му липсва нещо важно. В емоционално отношение той е на равнището на петнайсетгодишно момче.

— Прекалено великодушна си.

— Е, тогава дванайсет.

Двете се засмяха. Ала смехът им бързо утихна. Габриела се изправи от масата и отиде при хладилника.

— Трябва да заведеш баща си на сигурно място.

— Знам. Това е най-важното.

— Аз бих го взела при себе си, разбира се, но Стан ще го потърси първо тук. Ще ме намери. Знаеш, че е така.

— Знам, Габи. Не тук. Трябва да заведа татко другаде, далеч от Маями и да се уверя, че е в безопасност. И после ще се върна, готова за бой. Ще оправя тая работа със Стан. И с Дарнъл Флинт. Време е да реша проблема. Отдавна трябваше.

— Решила ли си къде ще отидеш?

— Да.

— Не бива да ми казваш. Ако по-късно ме разпитват, не искам да лъжа. Можеш да ми се обадиш, когато стигнеш там, и да ми съобщиш, че си добре.

— Кога ще свърши всичко това, Габи? Просто продължава и няма край.

Габриела мъчително преглътна и се насили да се усмихне.

— И аз често задавам този въпрос.

— Няма край, нали? Щом се случи нещо лошо, всичко се променя. Не можеш да се върнеш обратно, да пренавиеш лентата, да започнеш наново.

— Не, но можеш да преживееш много повече трудности, отколкото си мислиш, Алекс. Поне това научих. Можеш да намериш щастие, няколко секунди тук, няколко секунди там. Но все пак е щастие. Все едно че скърбиш за нечия смърт. Струва ти се, че никога няма да го преживееш, но всичко минава. Продължава да те боли, но пак се научаваш да дишаш, дъх по дъх. Трябва.

— Когато татко се разболя — каза Алекс, — попрочетох нещо от книгите му. За паметта и неговата болест, нали разбираш. Описваше се един случай, пациент, когото наричаха господин М. Трябвало да го оперират, за да го излекуват от епилепсия. Та случаят станал много известен, защото неговият лекар експериментирал с радикални лоботомии и опитал съвсем нова процедура. Искал да види какво ще стане, ако извади голяма част от мозъка на пациента. Затова пробил дупка в черепа на господин М. и изсмукал парче, голямо колкото юмрук. Хипокампуса му.

— Господи!

— Когато дошъл в съзнание, господин М. нямал памет. Абсолютно никаква. Можел да говори, но нищо повече. Паметта му била напълно изтрита. От този момент нататък не запомнял нищо. Идваш при него, разговаряш и си отиваш, след минута се връщаш и той изобщо не си спомня коя си. Все още имал чувство за хумор, обичал да ходи на различни места, да се среща с хора. Но по-късно нищо не си спомнял. Абсолютно нищо.

— И ти се е искало да си като него.

— Точно така. Струваше ми се истинско блаженство. Идеално.

— Е, някъде тук ми се намира бормашина.

Алекс се усмихна.

— Щеше да го направиш, нали? Ако те бях помолила, щеше да ми изсмучеш мозъка.

— Страх ме е от кръв, но да, щом така искаш, Алекс.

Когато над къщата прелетя следващият самолет, Лоутън извика от дневната:

— На двора има ли басейн?

— Не, Лоутън — отвърна Габриела. — Няма басейн. Съжалявам.

— Е, тогава тези хора трябва да са се объркали.

Алекс скочи на крака и се втурна в дневната. Баща й седеше наведен напред на дивана и се взираше през френския прозорец.

— Пак са онзи едрият с неговата странна приятелка. Като че ли този път са намислили нещо сериозно. Въоръжени са до зъби. Най-добре залегнете, момичета. На пода.

— Татко!

Вратата избухна на сантиметри от рамото на Александра и в шията я удари парче дърво. Лоутън все още седеше наведен напред и гледаше през мъглата от разбито стъкло.

— Играят си с адски тежки оръжия — каза той, докато ревът на самолетните двигатели заглъхваше. — Използват шума на самолетите, за да заглушат залповете им.

— Залегни, татко! Махни се от прозореца.

Алекс притисна гръб към стената и предпазливо започна да се придвижва.

— Телефонът не е свързан — изпищя от кухнята Габриела. — Мобифонът е на малката масичка. Аз ще го взема, Алекс. Ти стой там.

— Остави мобифона. Трябва ни оръжие, Габи.

— Нямам оръжие. Мразя оръжията.

Когато над къщата мина следващия самолет, от прозореца изригна още стъкло. Синята ваза на масата в трапезарията се пръсна и розите се посипаха на пода. Габриела застана на четири крака и се притисна към пода.

Лоутън изтупа стъклата от скута си и със спокойна въздишка се отпусна назад на дивана.

— Какъв квартал. Винаги ли е толкова шумно?

Габриела се пресегна за мобифона си. Грохотът се усилваше.

Лоутън запуши ушите си с пръсти.

На тридесетина сантиметра от дивана, Алекс силно притисна гръб към стената. Не виждаше нищо през прозореца, освен смълчаните къщи оттатък улицата. От нападателите нямаше и следа. Ала когато реактивният рев достигна кулминацията си, и последните парчета стъкло бяха изтръгнати от рамката, по отсрещната стена се посипаха куршуми, разбиха шкафа и колекцията на Габриела от порцеланови балерини. Канонадата продължи няколко секунди след като самолетът отмина. Нападателите ставаха по-дръзки. Очевидно смятаха, че са сразили съпротивата на врага и се готвеха за последна атака.

Габриела бе приклекнала на пода и притискаше мобифона към ухото си. На гърба й бяха разцъфнали три кървави петна. Алекс впери очи в раните, постави им рамки и направи снимките си с присъщата си професионална безпристрастност.

Лоутън се изправи и се обърна с гръб към прозореца.

— Стори ми се, че чух нещо за вино — каза той.

Над покрива се издигна нов самолет и куршумите полетяха към отсрещната стена, изкривиха алуминиевата дограма, разкъсаха бялата дамаска на фотьойла. И баща й стоеше невредим насред всичко това с безумното спокойствие на дете идиотче. Алекс прескочи масичката и го изблъска назад, докато опря гърба му в стената.

— Ей! Я по-спокойно! Какво правиш?

Габриела се бе свлякла върху ориенталския килим. Мобифонът се беше изплъзнал от ръката й и главата й бе наклонена наляво. Тъмните й очи бяха изцъклени и далечни.

Когато тътенът на самолета заглъхна, Александра хвана баща си за ръка и го задърпа към кухнята. По пътя старецът грабна чантата и я понесе със себе си. Когато стигна до задната врата, Алекс внезапно спря и изруга. Имаше десетки ключалки и резета. Тя се завъртя и потърси друг изход. Нямаше. От предния двор се разнесе мъжки вик и Александра чу металическото тракане от презареждане на тежко оръжие.

Тя припряно заотключва ключалките, като започна от горе надолу. Тъкмо успя да отвори, когато някой заудря по входната врата. Двамата се измъкнаха навън в малкия гол заден двор.

От двете им страни бясно залаяха кучета, немска овчарка се мяташе бясно край оградата на съседната къща. Алекс се запъти натам, помогна на баща си да прескочи телената мрежа и го последва. Кучето й се озъби, ала тя диво му изкрещя, уплаши го и го накара да се свре в колибата си.

Александра се затича към живия плет, като теглеше баща си след себе си, прескочи друга ограда, пресече още два задни двора и излезе на улицата. Наоколо не се виждаха коли, нямаше и следа от хора, сякаш се бе взривила бомба, която убива живите същества и оставя сградите непокътнати. Призрачна пустота.

След пет минути стигнаха до оживено шосе. Спасителен рай със заведения за хамбургери, пържени пилета и магазини за мебели втора ръка.

— Не си спомням откога не съм се забавлявал така — задъхано каза Лоутън, с лъснало от пот лице.

— Стигна, татко! По дяволите. Не е забавно.

— Не е ли? Добре де, добре. Няма нужда да ми се караш.

Александра навлезе в един автопарк за автомобили на старо и застаналият на съседната пътека младеж ги пресрещна до десетгодишен пикап форд, черен с червени линии.

— Бус ли ви трябва? — попита той.

— Да — отвърна Лоутън. — Местим се. Веднъж завинаги напускаме този град.

— Страхотно — каза младежът и се усмихна на Александра. — Ние предлагаме пълно обслужване. Дори кредити. Само се подписвате на пунктираната линия, качвате се в колата и потегляте.

— Ще платим в брой — заяви Лоутън. — Нали, скъпа?

Алекс се вгледа в безпомощните очи на баща си.

— Къде е телефонът ви?

— В офиса. Заповядайте.

Докато Лоутън въртеше волана на пикапа насам-натам, Алекс позвъни в полицията. Телефонистката се смееше, явно на шега на своя колежка.

— Имаше престрелка — каза Александра. — Една жена е убита.

Телефонистката продължаваше да се смее.

— Чуйте ме, по дяволите! Обърнете ми внимание.

— Успокой се, скъпа. Тук съм.

Тя даде подробно описание на жълтия пикап, едрия мъж и дребната русокоса жена, които бяха убили Габриела.

— Не видях номера, но съм почти сигурна, че пикапът е на фирма за почистване на басейни — „Саут Маями Пулс“. Сигурно е краден.

Телефонистката я попита за името й.

— Не се безпокойте за това — отвърна Алекс. — Бях там и видях всичко. Съобщете го по радиостанцията. Чувате ли ме? Веднага, преди да са успели да се избавят от онзи жълт пикап.

— Трябва ми името и местонахождението ви, моля.

Алекс затвори и се върна при Лоутън. Баща й стоеше до черния пикап и подритваше предната дясна гума.

— Сключих страхотна сделка, миличка. Накарах Рафаел да смъкне двеста долара. Нали, малкия?

— Да, госпожо. Баща ви е майстор на пазарлъка.

Някъде по редицата от коли някой затръшна врата. Лоутън рязко се завъртя и посегна към десния си хълбок, но не откри там нито кобур, нито револвер. Александра го хвана през кръста, притегли го към себе си и започна да го вика по име, докато се успокои.

Младият продавач нервно се усмихваше и не знаеше накъде да гледа.

— Пак ли ни гонят ония хора? — прошепна Лоутън. — Ще ни убият ли, Алекс? Ще умрем ли?

Тя го прегърна.

— Не, татко. Не и ако аз имам думата.