Джеймс Хол
Профил на убиец (12)

10.

— Дъщеря ми търси номера на една кола, Сузи. Трябва й адресът на нейния собственик.

Баща й подаде листа хартия на пълната жена. Днес Лоутън Колинс, Бог да го благослови, беше с всичкия си. Сякаш бе уловил вибрациите на Александра и беше решил, че трябва да компенсира поведението си, да се вземе в ръце, сякаш инстинктивно усещаше, че ако поне единият не запази здрав разум, скоро и двамата ще пострадат. Някакъв природен закон на симбиозата — по-малката лудост временно отстъпва на по-голямата.

Александра можеше да получи името и адреса на собственика на автомобила от всеки компютър в собствения й офис, но не искаше някой от любопитните й приятели да се надвеси над рамото й и да започне да я разпитва. Пък й баща й я бе уверил, че Сузи Куевас му дължи достатъчно услуги, за да изпълни тази проста и бърза операция.

Сузи вдигна поглед от компютъра си и дръпна от цигарата си без филтър. На стената зад нея висеше голям червен надпис „СГРАДА С ЧИСТ ВЪЗДУХ“, но на бюрото пред нея имаше пепелник, препълнен с угарки.

Преди половин век естественият цвят на косата на Сузи трябваше да е бил червен, но сега, след като я бяха напуснали повечето й протеини, тя имаше силен металически оттенък. Жената ги гледаше през тежки черни очила с рогови рамки, сякаш купени преди двадесетина години от магазин за преоценени стоки. Стъклата бяха толкова дебели, че куршумите сигурно щяха да рикошират в тях.

— Струва ми се, че вече си пенсионер, лейтенант Колинс. Нямаш право да ползваш услугите на управлението.

— Трийсет години, Сузи. Трийсет години на улицата.

— Спомням си, че присъствах на банкета по случай пенсионирането ти. Не съм била на купон с по-кофти храна. По уредбата дънеше рап. Отвратително!

— Аз съм човек със скромен вкус, Сузи.

— Чух, че си бил болен.

— Имах известни проблеми — отвърна Лоутън. — Нищо, което да не може да се излекува с проверката на един регистрационен номер.

— Не мога. Не е законно. За всяка такава проверка трябва да изписвам тонове бумаги.

— Е, не искам да участваш в нещо, за което после ще се чувстваш виновна. Остави сърцето си да определи решението ти.

Александра видя, че жената се взира в баща й. И преди го бе наблюдавала да манипулира хората, да изтръгва истината от тях, лекичко да ги побутва насам-натам, докато постигнеше своето. Майка й го наричаше „майстор на манипулацията, психологически стратег“. Лоутън твърдеше, че не знаел за какво говори тя. Просто колкото можел по-добре излагал позицията си и я сравнявал с аргументите на противника си.

Сузи почука с гумичката си по бюрото.

В коридора зад тях гъмжеше от полицаи, секретарки и нехайно облечени прокурори. Алекс се мъчеше да крие лицето си. Познаваше повечето по име.

— За какво ви е? Да не би някой да ви е засякъл по пътя и да искате да му натриете носа?

— Не, нищо подобно — отвърна Лоутън. — Нямаше да ти губим времето с нещо толкова дребно, Сузи.

— Семеен проблем? Опитвате се да откриете другата жена, така ли?

— Добре, по дяволите — намеси си Алекс. — Да, така е. Другата жена. Трябва да поговоря с нея, да разбера какво става. Ще ни помогнете ли, Сузи, или да си вървим?

Жената я погледна, дръпна от цигарата и всмука бузите си така, като че ли бе сламка, потопена в най-гъстия шоколадов шейк на света. Дълбоко вдиша дима, после с наслада го изпусна. Въздухът помежду им стана синкав.

— Хубава жена като вас. Защо ще ви мами мъжът ви?

Лоутън опря лакти на гишето, наведе се напред и чаровно се усмихна.

— Не че не сме го виждали, а, Сузи? Двамата с теб безброй пъти сме виждали да се разиграва тази тъжна драма. Красива съпруга, мила, възпитана, усърдна и грижовна, отлична готвачка. Мъжът го засърбява оная работа и хоп, започва да кръшка. Просто е необяснимо. И няма лек за женската болка. Единствената утеха е жената да получи колкото може повече информация, преди да откъсне ташаците на оня идиот.

Докато Сузи гледаше Лоутън, устните й леко се свиха в усмивка.

— Ти си стар мошеник, Лоутън Колинс. Ловък старец с меден език. Но наистина не трябва да го правя, нали разбираш, ти си пенсионер и така нататък.

Алекс се провря пред баща си, вдигна дясната си ръка над гишето и силно удари с юмрук. Сузи се ококори зад дебелите стъкла на очилата си.

— По дяволите, Сузи. Набери номера и ми дай името. Стига глупости.

Сузи Куевас облиза червените си устни и дълго гледа Алекс. После устните й се разтеглиха в усмивка, като че ли още отначало се бе опитвала да предизвика тъкмо такъв изблик.

Тя натисна шестте клавиша с гумичката на молива си и удари ентър. Алекс хвърли поглед към баща си. Очите му блуждаеха разфокусирано по отсрещната стена. Беше се уморил и отново потъваше в смута на безкрайната си унесеност.

Сузи Куевас хрипливо се изкашля. Когато си пое дъх, тя посочи екрана, прокара пръсти по редовете и без да вдигне поглед, каза:

— Дженифър Макдугъл, живее на Лийфи Уей две хиляди седемстотин и девет в Коконът Гроув. Лъскав квартал. Може би тъкмо това е причината — нафукана мадама, която го привлича с парите си.

— Когато горях листа — обади се Лоутън, — миришеше страхотно. Златисти, червени, оранжеви, приятно пращящи. Захарен клен, дъб и бреза. Няма по-приятно ухание.

Алекс го прегърна през раменете.

— Какви листа? — попита Сузи.

— Не бива да се криеш в купчините. Опитвал съм няколко пъти, обаче мама идваше с остра пръчка и силно мушкаше. И под ризата и бельото ми винаги се навираха парченца листа. После полудявах от сърбеж.

— Какво му е? — обърна се към Алекс жената.

— Нищо му няма, добре е. Благодаря ви, Сузи. Много ви благодаря за помощта.

Александра избра да отиде в Гроув по Бейшор Драйв, по-бавен, заобиколен и сенчест път. Искаше да помисли, да нарисува картина в главата си, да реши какво ще прави на Лийфи Уей номер две хиляди седемстотин и девет. Посред бял ден. Слънчев и ясен. Около двадесет и осем градуса. Трябваше да е в „Джаксън Мемориал“, да държи ръката на Стан. Да го успокоява, да изпълнява съпружеските си задължения. А тя дори още не го беше видяла — своя ранен съпруг.

Може би на Лийфи Уей щеше да почука на вратата, да се изправи на прага заедно с Лоутън и тримата щяха да обсъдят аромата на горящи листа в някогашен Охайо. Или просто щеше да удари един на русокосото момиче и после да каже нещо жестоко: „Аз съм жена му, мръсница такава“.

Лицето й пареше. В мозъка й прииждаха вълни, в гърлото й бе заседнала буца като юмрук, която й пречеше да диша. Предното стъкло като че ли потъваше в кървавочервена мъгла. Двамата със Стан отдавна се отдалечаваха от бреговете на брака си и се изненадваше, че вероятността той да й изневерява кара кръвта да пищи в ушите й.

— Предупреждавах те — каза баща й. — Предупреждавах те какво е намислил Стан. Но ти не искаше да ме послушаш.

Алекс спря на червен светофар срещу болницата „Мърси“.

— Трябваше да го застрелям, когато имах възможност — продължи Лоутън. — Днес няма ли да ходим в „Харбър Хаус“? Трябваше да получа кутия шоколадови бисквити. Илейн Дилашоу ми ги пече. Те са ми любими. Шоколадови бисквити с кокос и стафиди. Илейн им слага какво ли не, даже орехи, ако съм послушен. Трябва да отида до „Харбър Хаус“ и да си взема бисквитите. Къде отиваме?

— При една приятелка на Стан.

— При гаджето му ли?

— Така изглежда.

— Но той е женен. Стан е женен. Знам го. Нали завърза възела с дъщеря ми в „Сейнт Джуд“. Онзи ден в църквата имаше чайка. Това беше поличба. Навремето го знаехме, но го забравихме. Лоша поличба, определено.

Упоен със сутрешната си дажба тиленол и кодеин, Стан зяпаше голата стена и чакаше сънят да го обгърне. В наркотичното си вцепенение той си представяше живота на Едуард У. Грийн, роден през 1833 година, първият човек, обрал банка в Америка. Тридесетгодишният Еди Грийн бил директор на пощата в родното си градче край Бостън. Осакатен в младостта си, Еди станал мрачен и порочен мъж, започнал да пие и задлъжнял.

Две седмици преди Коледа на 1863 година той влязъл в местната банка и видял, че там е само седемнадесетгодишният син на президента й. В главата му се разразила буря. Той изтичал до дома си, взел пистолет и се върнал обратно. Втурнал се вътре, прострелял младежа два пъти в лицето, взел пет хиляди долара и избягал. Изтекли два дни, преди идиотът да се сблъска с първия принцип на Стан Рафърти. Започнал да пилее пари, като кой знае защо си мислел, че никой няма да го забележи в това малко градче.

Ала полицията почукала на вратата му и го разпитала. Еди веднага си признал и след един месец го екзекутирали. Страшно бързо.

Нещо в този случай винаги бе привличало вниманието на Стан. Спонтанността. Бърза жестока постъпка. Без план, без предварително обмисляне. Бум-бум, бягаш вкъщи и броиш парите. Разбира се, последиците далеч не бяха привлекателни. Полицията го пипва, задава му няколко въпроса и той се предава. Край. Какъв елементарен, едноизмерен свят. Първобитната Нютонова вселена на престъпността. Удобна и уютна. Нищо общо със съвременността. Видеокамери, ДНК тестове, космическо сателитно заснемане. Можеха да върнат филма, да видят в кое платно се движи онзи червен мустанг, да изчислят скоростта му и траекторията на бронираната кола след завиването й по рампата.

Големият брат там горе, око в небето — всички бяха въоръжени с камери и искаха да са следващият герой за една нощ, да хванат ченгетата, докато скъсват от бой някой нещастник, превишил позволената скорост, да разпалят нови граждански бунтове. Днес светът бе хиляди пъти по-опасен за престъпниците, отколкото по времето на Еди Грийн.

Бедният порочен, глупав, импулсивен Еди, първият човек, обрал банка в Америка, и първият провалил се. Сега Стан също беше престъпник и можеше да се постави на негово място — можеше да си представи, че извършва престъплението, без план, просто от паника и пиянски импулс, втурва се вътре, стреля, взима мангизите, прибира се вкъщи, чака един ден, поти се, изпива и последната капка алкохол, изтрезнява, накрая отива до магазина, купува най-скъпото уиски, размахва пачка банкноти и подрънква със златни монети, може би нарочно, да се поперчи. За пръв път в живота си се чувства велик и свободен.

През деветнадесети век престъпната кариера на Еди Грийн беше продължила седмица, ала днес нямаше да продължи дори хилядна от секундата. Големият брат наблюдаваше, щеше да го види как изтичва вкъщи и се връща обратно, как влиза вътре и след няколко минути пак се измъква навън. Всичко щеше да е документирано на видеозапис.

Стан зяпаше голата стена и мътния телевизионен екран. Мислеше си за Еди, първият човек в американската история, обрал банка, усещаше как кодеинът вцепенява мозъка му и забавя кръвта във вените му. Възглавницата приятно охлаждаше кожата му. Мислеше си за Еди Грийн. Бедният идиот, нещастното копеле, поне бе разбрал половината от проблема — онази част за хаоса. Втурваш се вътре, убиваш, грабваш и изчезваш. Но беше прецакал втората половина. Втората част — най-сложният, най-опасен момент от всяко престъпление.

И докато се унасяше в сивата пяна на съня му хрумна нещо, което досега не му бе идвало наум. След като беше извършил престъплението, Стан Рафърти завинаги щеше да остане на това проклето място — във втората част.