Антъни Бруно
Лоша кръв (9)

9.

Гибънз се колебаеше, докато наблюдаваше огромния товарен кораб, надвесил над ръба на пристана гигантското си петнисто сиво-зелено туловище, приличащо на динозавър. Какво, по дяволите, се очакваше да намери тук? Основанията за идването му на пристанището бяха нищожни, но Тоци настоя. Синтетичните влакна по кадифения панталон на убития младеж били от нов вид мокети, предлагани само в хондите и нисаните, произведени тази година. И какво от това? „А бе иди и провери“ — продължаваше да повтаря Тоци. „Вносители на азиатски автомобили“ — входната врата за всички японски автомобили в района. „Иди и провери“. За какво? „Не знам — вика Тоци и свива тъпо рамене като имигрант. — Поразгледай, надникни в няколко багажника, може да видиш нещо“. Гибънз се намръщи и поклати глава. Единственото нещо, което щеше да види тук, са колите. Ама че досадник беше този тип!

Корабът започна да се измъква тежко към залива с помощта на няколко буксира. Създаваше се илюзията, че се движи не той, а брегът — толкова беше огромен и тромав, гледан от такова близко разстояние. Гибънз го наблюдаваше през телената ограда, която заобикаляше безкрайния паркинг, претъпкан с чисто нови вносни коли, разтоварени преди съвсем малко от японския кораб. Той се взря в кърмата му, където беше написано „ХОНДА“ перпендикулярно на отвесен ред японски йероглифи. После огледа дългите редици от покриви на хонди. Мънички годзилки, родени току-що от търбуха на огромната мама-сан. Гибънз извади носната си кърпа и се изсекна. Е, вече съм тук — разсъждаваше той. — Щом е така, мога да вляза и да хвърля едно око. Доволен ли си, Тоци?

Той напъха ръцете си в джобовете на черния шлифер и се запъти към охраната пред входа на паркинга — черен младеж в униформа на наемен полицай, който го гледаше изпод вежди непрекъснато, откакто беше слязъл от колата. Докато Гибънз се приближаваше към кабинката му, хлапакът си сложи чифт огледални очила. Гибънз се ухили и поклати глава.

— Не можете да влезете тук, сър — извика пазачът, преди още Гибънз да е дошъл наблизо до будката. — Вход само за служители.

Гибънз кимна и продължи да върви.

— Казах, не можете да влезете — пак кресна пазачът.

Гибънз не му обръщаше внимание и крачеше направо към будката. Хлапакът постави заплашително ръка върху кобура на пистолета си, обаче кобурът беше закопчан. Много бързо ще извадиш пищова от затворен кобур, умнико.

— Кой е началникът тук? — попита Гибънз.

— Тук не се продават коли. Не може да влезете.

Лицето на Гибънз беше като от камък, докато се взираше в огледалните очила на младежа. Оттам го гледаха две зли ацтекски божества.

— Не желая да купувам кола. Вземи телефона и повикай този, който отговаря за това място.

— Съжалявам, сър, но не можете…

— Намали тона, не сме на строева подготовка, приятелче! Чувам те. Просто вземи телефона и кажи на началника си, че е дошъл да го види един специален агент от ФБР.

Лицето на хлапака замръзна. Ноздрите му се разшириха и повдигнаха очилата. Не му се вярваше.

Гибънз извади легитимацията си и я мушна пред лицето на младежа.

— Това прави ли те по-щастлив?

Хлапакът дълго се взира в нея.

— Това не е порнографска книга, умнико.

— Какво?

— Няма значение.

Гибънз тръгна да заобикаля повдигащата се врата на жълти и черни ивици.

— Хей, върнете се веднага тук! Казах ви, че не може да влизате.

Той изскочи от будката, но Гибънз се обърна и застана с ръце, заплашително пъхнати в джобовете на шлифера. Хлапакът още държеше кобура. Със същия успех можеше да се държи и за пишката.

— Не се напъвай, младежо. Аз ще кажа на шефа ти, че си направил голяма битка. Ще му кажа, че е било точно като Аламо.

— Като какво?

Гибънз се намръщи и се обърна отегчен. Всеки знаеше за проклетия Аламо^[1]. Ако не знаят, да научат.

Младежът се върна обратно в будката с явното желание да се обади, преди шефът му да е забелязал натрапника да се разхожда сам наоколо. Гибънз се запъти към зидания от бетонни блокчета бункер в далечния край на паркинга, близо до водата. Трябва да беше на поне четвърт миля от портала. Докато ходеше, той забеляза по осветителните стълбове въртящи се телевизионни камери, които наблюдаваха паркинга. Който и да беше в бункера, той вече знаеше за идването му.

Тогава някой излезе оттам и се запъти към него много забързано. Когато фигурата се приближи, Гибънз успя да определи, че това е мъж с голям корем и остатък от дебела пура в устата, който се мъчеше да се пребори с разстоянието. Начинът, по който бягаше, създаваше впечатлението, че се опитва да заобиколи огромното си шкембе, но това се оказваше досадно препятствие. Изглежда, не тичаше много често.

— Хей, хей, хей, какво става там, какво става? Какво мога да направя за вас, приятелю?

Онзи беше останал съвсем без въздух, задъхваше се през стискащите пурата зъби. Той разкопча ципа на зеленото подплатено с вата яке и разкри камилския си корем. Копчетата на кафявата му фланелена риза агонизираха, мъчейки се да останат на местата си. Беше истинска скица. Сигурно е зет на някого, който има влияние в профсъюза. Това е начинът този тип хора да получават такъв тип леки длъжности, което пък е начин да направят този тип шкембета.

Гибънз не каза нищо, само вдигна легитимацията си. Онзи я гледаше и мигаше. Държеше шкембето си като плажна топка и го масажираше с разтворени пръсти.

— Специален агент К. Гибсън — прочете на глас. — А К-то какво замества?

Гибънз го зяпна:

— Гибънз, не Гибсън, а за К-то не се притеснявайте. — Тъпанар.

— Окей, окей, окей. — Дебелакът сега се взираше и мигаше като откачен. — Та какво мога да направя за вас, г-н Гибсън? Какво мога да направя за вас?

Гибънз затвори очи. Не си струваше усилието.

— Искам да поразгледам наоколо.

— Ъхъ — настъпи дълга пауза. — Да разгледате за какво?

Гибънз го погледна втренчено. Още една дълга пауза.

— Нямам право да ви кажа, господин…

— Джанела. Джо, казвайте ми Джо. — Той се усмихна и потри шкембето си. Когато се усмихваше, очите му изчезваха някъде в дебелото лице. — Търсите нещо, а? И к’во търсите? Джими Хофа^[2]?

— Знаете ли къде е той?

— Не, не, разбира се, не. Беше само майтап. Майтап, знаете. — Джо изглеждаше нервен.

— Виж, Джо, хайде да ти обясня всичко, окей? Аз съм от ФБР, а ти не си. Това те поставя в неудобно положение, защото, ако не се разкараш от мен и не ме оставиш да си гледам работата, мога да те обвиня в създаване на пречки пред правосъдието и да те арестувам като заподозрян съучастник в каквото и да е онова, което разследвам и за което ти казах, че не мога да ти кажа. Така че ти ми блъскаш топките сега, обаче аз наистина ще изритам твоите по-късно. Разбрахме ли се?

Джо започна да кима като марионетка, тресейки главата и раменете си нагоре-надолу, докато казваше едно непрекъснато „ъхъ, ъхъ, ъхъ“. Гибънз искаше да го фрасне в окото, понеже знаеше, че този тлъст лигльо се опитва да го мотае.

— Вижте, господин Гибсън, вярвам, че сте това, за което се представяте, ама само да предположим, че не сте. Искам да кажа, че доколкото знам, можете да бъдете нещо като шпионин на някоя фирма, разбирате ли? Значи другите автомобилни компании непрекъснато се опитват да провалят конкуренцията. Правят малки дупчици по тръбите на спирачките, малко захар в резервоара, та да залепнат клапаните. Разбирате за какво приказвам, нали?

Гибънз искаше да препарира този тип по най-лошия начин, но беше достатъчно разумен да не го стори. Щяха да предявят такива обвинения срещу Бюрото, че да направят невалидни всички улики, които можеше да открие тук. Ох, къде са добрите стари времена, когато Дж. Едгар командваше парада, когато законът не се изправяше на пътя на справедливостта. Той захапа език и бръкна за портфейла си, откъдето извади визитна картичка.

— Ето. Обади се на този номер. Това е управлението на ФБР в Манхатън. — Гибънз посочи към небостъргача на Световния търговски център, издигащ се над хоризонта. Джо изглеждаше от онзи тип хора, на които са им нужни нагледни средства. — Помоли ги за потвърждение.

Джо взе картичката и замига срещу нея.

— Хайде — изкомандва Гибънз, — обади се! Аз ще чакам тук. Побързай.

Джо пак започна да кима в своя стил „хъката-мъката“:

— Да, добре, окей. Ще го направя. Веднага се връщам. Само почакайте, господин Гибсън — малко по малко той се обърна и се запъти към бункера, разучавайки картичката.

Гибънз се потри по врата и погледна към будката на охраната. Не можеше да види главата на младежа, само краката му, подпрени на малкото гише. Вероятно дремеше. Този беше типичен Маршъл Дилън. Погледна обратно към бункера и видя как живата плажна топка пухти и пъшка, докато се справяше с разстоянието от четвърт миля, като притичва няколко крачки, после ходом, после пробягва още няколко и пак ходом. Гибънз погледна към забилата око в него видеокамера на стълба. Ще трябва да работи бързо.

Той бръкна в джоба на панталона и измъкна връзка ключове-шперцове, които беше взел от управлението. Запъти се към най-близкия ред коли — модел „Акорд“ с четири врати — и бързо намери ключа за „Хонда“ във връзката. Той хвърли бърз поглед към краката в будката и дебелака в далечината. Бързо завъртя ключа в бравата на багажника на кафявочервен седан със съзнанието, че няма много време. Живата плажна топка щеше да се върне в бункера след минута. Гибънз си го представяше как се сгромолясва в скърцащ канцеларски стол до разпиляно метално бюро, вдига телефона и започва да набира номера, след това поглежда към паното от черно-бели монитори точно насреща му и вижда как нахалното ченге рови из багажниците.

Гибънз поразклати ключа и накрая успя да отвори багажника. Огледа го бързо, повдигна постелката и провери гнездото за резервната гума, веднага хлопна капака и се премести на следващата, този път опушеносива кола. Знаеше, че това е незаконен обиск, но не му пукаше. Да издействаш разрешение беше направо гъзоболие — докато намериш съдия да го подпише, в девет от десет случая или това, което търсиш, вече не е там, или следствието те е отвяло в друга посока. Гибънз предпочиташе да пазарува на едно място.

— Мамка му!

Багажникът на опушеносивия „Акорд“ също беше празен. Той прескочи няколко коли от редицата и се захвана с една сребриста. Джо още не беше стигнал до бункера. Сега се опитваше да поддържа бърза крачка. Гибънз продължаваше да се вижда на мониторите — многобройни изображения от различен ъгъл. Май че трябваше да вземе разрешително.

Той отвори багажника и очите му се събраха, когато забеляза свит на топка спален чувал и една от онези шумящи найлонови торбички. Торбичката беше пълна. Той разрови набързо отгоре и намери опаковки от алуминиево фолио, найлон и целофан, както и няколко празни кутийки от кока-кола. Първоначално не забеляза нищо необикновено, понеже кутийките изглеждаха като съвсем нормални червено-бели опаковки от кока-кола. И тогава забеляза дребния страничен надпис върху едната. Беше с японски йероглифи.

Гибънз захапа вътрешната страна на бузата си. Може би тези японски работници в автомобилното производство не са чак толкова идеални, както постоянно ги показват по телевизията. Сигурно и те се осират както всички останали по света, само че го правят в багажниците на колите.

И тогава вниманието му привлече нещо друго. Бял пластмасов маркуч, мушнат между стената и пода на багажника. Нямаше никакви накрайници по него, а и не се забелязваше някакво очевидно предназначение. Разгледа го по-отблизо и му направи впечатление, че беше доста сдъвкан. Сграбчи маркуча и го бутна към другия му край. Движеше се свободно. Той затвори багажника наполовина, погледна през задното стъкло и отново раздвижи маркуча. Както и подозираше, другият край се скриваше и показваше от гънката на задната седалка.

Заобиколи откъм шофьорската врата и разгледа арматурата през прозореца. На таблото за регулиране на климата в купето лостът за вентилация беше поставен на положение „Приток отвън“. Направи си заслон с ръката над стъклото на съседната кола и видя, че лостът на проветрението бе на позиция „Рециркулация“. Явно проветрението на сребристата кола беше оставено отворено, за да има приток на свеж въздух към маркуча. Май някой беше прекарал известно време в багажника. Но наемите в Япония не са чак толкова високи!?

Гибънз се върна при багажника, изтегли маркуча, нави го около дланта си и го тикна в джоба на шлифера. Избра една кутийка от кока-кола, уви я с парче станиол, за да запази евентуалните отпечатъци, и я пъхна в другия си джоб. Затвори капака, пусна ключовете обратно в джоба на панталона и се върна на пътеката да чака Джо, като се питаше дали дебелият задник го е забелязал в монитора как завира глава в багажника на колата.

Вътре в бункера Джо се задъхваше, опитвайки се да овладее дишането си и показваше с ръка визитната картичка.

— Ф… БР — изграчи той. — Исусе…

Джон д’Урсо седеше подпрян на ръба на разхвърляното метално бюро и леко поглаждаше стоманеносивата коса по тила си, докато наблюдаваше мониторите. Имаше осем — два хоризонтални реда по четири, всеки показващ сто и осемдесет градусова панорама от коли, коли и още коли. Всички, с изключение на втория отдясно на горния ред. Този монитор беше фокусиран върху любопитния възрастен мъж с ужасно изглеждащия еднореден черен шлифер — същия, който току-що натика маркуч и кутийка от газирано питие в джобовете си.

Той погледна към костеливия якудза с отвратителното спортно яке, облегнат на стената, който също зяпаше монитора. Вече беше измъкнал пищова си.

— Задръж малко, братле — каза д’Урсо на младия главорез от якудза, като размаха длан пред погледа му и посочи да си остане на мястото. Якудзът присви очи до едва забележими резки и го погледна, стиснал пищова с две ръце. — Всичко е наред. Скривай ютията. — Д’Урсо изигра пантомима на прибиране на пистолет под сакото. Неохотно хлапакът прибра пищова. Якудзите не обичаха да получават нареждания от него.

— Господин д’Урсо, този казва, че е от ФБР. Исусе Христе, какво ще правим, господин д’Урсо? — Джо още дишаше тежко и пот се стичаше по лицето му.

— Я и ти се успокой, окей? — Д’Урсо се пресегна към командното табло и натисна един бутон. Камерата бързо превключи на едър план, мониторът посивя и изгуби фокус, а шлиферът на Гибънз изпълни екрана. Д’Урсо върна малко и фокусира върху главата на Гибънз. Точно тогава той погледна нагоре и право в камерата.

— Много благодаря — каза д’Урсо с усмивка. Той погледна към видеомагнетофона „Панасоник“ на рафта под мониторите и заоправя вратовръзката си, докато наблюдаваше как сините цифри на брояча нарастват.

— Даде ми това, господин д’Урсо. — Джо му показа визитната картичка. — Каза ми да се обадя в службата му и да се уверя, че не лъже. Какво да правя, господин д’Урсо?

Якудзът тръгна към вратата и пак беше извадил проклетия си пищов.

— Хей ти, казах ти да сядаш. — Д’Урсо поклати глава и измърмори към Джо: — Господи, тези проклетници трябва да ги връзваш със синджир.

Якудзът се върна на мястото си до стената и зяпна монитора със скръстени на гърди ръце, а дулото на пищова надничаше изпод мишницата му.

— Успокой се, преди да си получил още някой инфаркт, Джо.

Джо се потеше като свиня, а лицето му приличаше на зрял домат. Д’Урсо пъхна нокът между зъбите си, докато обмисляше. ФБР, а? И какво знае? Вероятно нищо. Може би много. Би било добре обаче, ако е хванал дирята на робите. Може да го извъртим така, че Антонели и Хамабучи да отнесат пердаха за това. Отървавам се от конкуренцията и си разчиствам пътя. Зависи за какво е дошъл този тип. Ще трябва да изчакам малко и да видя.

— Слушай, Джо. Вземи телефона и се обади на номера точно както ти е казал този. — Д’Урсо посочи към Гибънз на монитора. — Ако разбере, че не си се обадил, ще знае, че има нещо, и пак ще се върне. Обади им се и се прави на побеснял, бъди истински обиден. Действай с убеждението, че е накърнил правата ти. Разбираш ли ме? След обаждането се върни и му помагай. Бъди много любезен. Ако иска да разгледа някоя кола обаче, кажи му, че нямаш ключове и че не можеш да ги набавиш днес. Бъди учтив и просто му кажи да дойде пак утре. Кажи му, че утре може да види всичко, което иска. Окей? А сега се обади.

Джо изтри с ръкав лицето си и вдигна слушалката. Когато набра номера, д’Урсо вдигна картичката и прочете името.

— Господин К. Гибънз, а? — Той погледна към монитора и видя възрастния да се оглежда наоколо. — Какво търсите, господин Гибънз? Какво е това, което търсите?

Джо се беше свързал и се оплакваше, че го тормози някакъв тип, който твърди, че е агент на ФБР. Настояваше да знае дали този „Гибсън“ не е фалшив и за какво, по дяволите, става въпрос в крайна сметка. Д’Урсо се усмихна и кимна окуражаващо. Джо беше доста убедителен.

Д’Урсо погледна към видеото, после към якудза, за да се увери, че стои кротко. Хлапакът не беше мръднал, но пистолетът още надничаше под мишницата му. В сянката приличаше на змийска глава. Погледна нагоре към Гибънз, който сега си щракаше кокалчетата на пръстите. Поглади косата на врата си. Обмисляше различни варианти, мислеше усилено.