Антъни Бруно
Лоша кръв (29)

29.

Гибънз натисна рязко спирачките и спря колата отдясно до черния мерцедес на д’Урсо, използувайки го за преграда между тях и онези в микробуса. Той държеше под око мерцедеса с „Ескалибур“ в ръка, да не би случайно някой да се е скрил в него, докато Тоци се измъкваше и заемаше позиция до задницата на д’Урсовата кола с къса ловджийска пушка в ръка.

— ФБР — извика Тоци към групата в микробуса. — Хвърлете оръжията си.

Гибънз се напрягаше да види дали Лорейн е още вътре. Съзираше фигури в тъмния фургон, но не можа да я различи. Обаче разпозна жената на д’Урсо и приятелката на Тоци. Лорейн трябва да е зад тях. Гърлото му беше пресъхнало, опитваше се да преглътне. Добре, че тя беше зад тях. По-малка е възможността да бъде засегната от случаен куршум — съвсем реална възможност с дванадесетмилиметрова ловджийска пушка в немирните ръчички на Тоци. О, Исусе.

— Не стреляйте! — изпищя изрусената. — Ние сме вътре!

Някой започна да вика на японски, после единичен изстрел внезапно пръсна задното стъкло на мерцедеса. Дойде иззад стария кадилак, спрян до микробуса.

Гибънз видя познатото изражение върху лицето на Тоци — стиснатата челюст, обезумелия поглед. Олеле, започва се.

— Добре, глупако. Да бъде, както искаш.

Тоци насочи пушката и избълва оръдеен изстрел, който отнесе предното дясно стъкло на кадилака и направи купето да изглежда като ренде за сирене. Гърмежът отекна над паркинга. Нямаше ответен огън. Това ги респектира.

— Тръгвам след лимузината — викна Гибънз към Тоци.

— Забрави за лимузината — отвърна Тоци и му хвърли загрижен поглед, казващ „а не се напрягай толкова“.

Майната ти, Тоци.

— Да внимаваш с това нещо — каза той и кимна към пушката. — Да не застреляш Лорейн.

— Не се притеснявай за това.

Нов изстрел иззад кадилака натроши още стъкла. Тоци незабавно отговори със същото и добави още дупки в колата, която се разклати на ресорите си. Гибънз се поколеба и погледна в микробуса. Нагласи огледалото, като го фокусира към лимузината, която завиваше по съседната пътека с някакъв откачалник, увиснал, изглежда, през прозореца. По дяволите. Той се снижи зад волана, включи на скорост и потегли, изсвистявайки около края на редицата тойоти, после набра скорост по правата. Погледна към партньора си, стиснал пушката. Тоци по-добре да внимава с тази проклетия. Ако Лорейн пострада, ще го заболи задникът.

Лимузината беше далеч напред. Изведнъж Гибънз забеляза, че белите светлини за заден ход се включват. Беше попаднала в задънено пространство. От двете страни имаше плътни редици тойоти чак до оградата. Гибънз се озъби в усмивка. Лимузината беше заклещена.

Той отново чу пушката зад себе си — два бързи изстрела. Сърцето му спря. Лорейн! Обърна глава, за да види дали не е пострадала, и остри болки прободоха основата на врата му. Дявол да го вземе! Несъзнателно той стъпи на газта. Болката пулсираше. После вниманието му бе върнато във фокус от невероятно тряскане. Отпред дългата лъскава лимузина забиваше задницата си в дясната редица от малки коли. Гумите пушеха напред и назад, докато се опитваше отчаяно да пробие отвор в редицата. Само че тойотите не се помръдваха лесно, а едно малко дяволче реши да заклещи бронята си с тази на лимузината. Онзи, дето висеше през прозореца, сега беше по корем на предния капак, вкопчил се в чистачките като за живота си.

Гибънз стъпи здраво на газта и полетя към лимузината. Спря рязко, изчака и после отново се стрелна, за да направи хода си точно навреме. Лимузината изрева, изпуши с гуми и бутна упоритата тойота назад в редицата. Гибънз бързо спря до лимузината с предница, забита плътно до решетката й, и с опрени брони.

— ФБР — изкрещя той през прозореца и блъсна ръчната спирачка.

Лимузината изръмжа и скочи напред, като разтърси зеления ЛТД и натроши своите и неговите фарове. Колата на Гибънз силно се разлюля нагоре-надолу и шината на врата му се оказа недостатъчна да омекоти това действие. Гибънз изскърца със зъби от болка, стъпи на спирачката с двата крака и подпря колената си, за да не поддадат. От болезненото скърцане на метал той предположи, че броните са се заклещили. Чувстваше се, сякаш се опитва да задържи диво животно, голямо диво животно.

През двете предни стъкла той виждаше Джон д’Урсо зад волана, с лице към него. Японецът върху капака се опитваше да се закрепи на колене. Пословичната идеално вчесана стоманеносива коса на д’Урсо сега не беше толкова идеална. Лъскавата му копринена връзка бе изкривена. Подобните на паяжини пукнатини в предното стъкло на неговата кола разделяха на фрагменти пълното лице със зли, обезумели очи. Пара и сини изгорели газове замъглиха пространството между двете стъкла.

Гибънз прехвърли „Ескалибур“ в лявата си ръка и го насочи навън през прозореца. В дъното на гърлото си усещаше вкуса на горещ антифриз.

— Ти! Сложи ръцете си на тила! — извика той. — Д’Урсо, загаси мотора и постави ръцете си на волана така, че да ги виждам. И двамата сте арестувани.

Обаче никой от тях не би могъл да чуе Гибънз през оглушителното бучене и пронизителното пищене на прегретия мотор на лимузината. Започна да вика отново, но нямаше полза. Вратът пулсираше от болка.

— Откажи се, д’Урсо — изкрещя японецът. Беше насочил пистолет към стъклото.

— Махни се от погледа ми, Нагаи!

Нагаи стреля с оръжието от упор през стъклото. Нямаше начин да не улучи.

И тогава Гибънз видя през спуканото стъкло как първо една длан, после цяла ръка с пистолет се подават от задната седалка.

— Лягай долу! — извика той, докато залягаше зад таблото.

Експлозията на три бързи изстрела надви над шума от пощурялата лимузина. Нов изстрел последва след част от секундата. После още един. Гибънз изчака, докато чу, че моторът затихва почти до празен ход. Лимузината престана да се бори, усети го по педала на спирачката. Когато погледна нагоре, видя, че сега предното стъкло беше напукано в объркана кристална плетеница, нарушена от четири разсеяни дупки. Нагаи беше проснат върху капака. Не мърдаше. Кръв се стичаше от устата и, носа му и се събираше на капки върху лъскавия черен метал. Още кръв се изцеждаше от две малки рани в гърдите му. Гибънз погледна към дупките в стъклото. Трябваше да бъдат пет.

Той свали крака си от педала, за да види дали ръчната спирачка ще задържи работещата без газ лимузина. Зеленият ЛТД подскочи назад. Нямаше да устои.

— Изгаси мотора и изхвърли пистолета — нареди той. — ФБР!

Миг по-късно лимузината спря да натиска. Гибънз изгаси своя мотор и внезапната тишина обви главата му като памук. Тогава отново видя ръката да се подава от задния страничен прозорец и да оставя револвера на покрива. Ръката плъзна пистолета напред, той премина по покрива, спусна се по предното стъкло, прескочи гнездото на чистачките и се спря между краката на Нагаи. Беше малък пистолет, автоматичен. Вероятно калибър 22.

После задната врата на лимузината се отвори, удари се в сребристата тойота до нея и ръцете се появиха разперени над вратата. Стари, кокалести, луничави ръце.

Гибънз отвори вратата си, блъскайки я в изпомачкана яркочервена корола. Той продължаваше да държи пистолета си насочен към онази врата, докато се катереше с голямо усилие по изпомачканите коли и се опитваше всячески да не обръща внимание на кабарите, които го пробождаха. Щом скочи от заклещените брони, той разкопча шината от врата си и я захвърли. Изведнъж почувства студ по влажната кожа. Поприбра леко брадичката си и много внимателно приведе глава. Така болката не беше толкова непоносима. Той направи крачка към отворената врата, като внимаваше да държи тялото си изправено и още повече внимаваше да държи пистолета насочен към тъмно оцветеното стъкло под ръцете. Когато надникна над вратата, той откри Кармине Антонели седнал на ръба на седалката с висящи навън крака. Гибънз изпусна дълга въздишка.

— Ставай — каза Гибънз.

Старецът се подчини със спокойно изражение на лицето, а Гибънз го претърси и започна да му декламира правата.

— Не си правете труда. Слушал съм ги и друг път — изграчи Антонели с уморен глас.

Все пак Гибънз довърши рецитацията. Искаше му се да бе взел едни белезници със себе си, но после огледа по-добре немощния старец. Не можеше да избяга и да иска. Гибънз отвори шофьорската врата и надникна към предната седалка. Слънцето се процеждаше през обляното с кръв предно стъкло като през витраж. Тялото на д’Урсо бе отпуснато, катурнато на една страна. Сивата плюшена тапицерия беше напоена с кръв от раната на гърдите му. Задната част на главата му я нямаше. Малки пръски от мозъка му бяха полепнали по всичко.

— Убил си ги и двамата.

Старият бос погледна встрани и не отговори.

— Защо и двамата?

Антонели го погледна в очите:

— Самозащита. Става ли? Япончето искаше да убие Джон — той кимна към трупа на д’Урсо. — Трябва да защищавам хората си.

Гибънз се поизправи и намести главата си така, че болката да е поносима.

— А защо уби и твоето момче?

Антонели се изплю на земята:

— Той беше малък негодник. Предаде ме.

Гибънз се ухили доволно:

— Спести ми монолога на Крал Лир.

— И ти не си много млад.

— Да, знам. Хайде да тръгваме. — Той го хвана за лакътя, но Антонели не се помръдна. Взираше се вътре в лимузината.

— Не можех да го оставя на вас, момчета. Щяхте само да го пратите в затвора. Това какво е? Нищо. Джон опозори фамилията. Това, което стори, изисква правосъдие, но нашия вид правосъдие.

— Да, правилно. Много благородно от твоя страна. Би трябвало да направят филм за живота ти. Хайде, размърдай се. — Гибънз го издърпа от колата и не му остави друга възможност, освен да ходи. Антонели крачеше много бавно, облегнат на ръката му.

— Трябва ми телефон — изграчи той през хриповете си. — Заведи ме до телефон.

— Ще отмениш стачката?

— Не ти влиза в скапаната работа. Заведи ме до някой телефон.

— Не се притеснявай, ще проведеш разговора си.

Тогава над паркинга проехтяха още два залпа от пушката. Гибънз затегна захвата си около ръката на Антонели и се изпъна, за да види какво става около сребристосиния микробус. Да го вземат дяволите този Тоци. Неговата специална полицейска „Итака 37“ издумка осем пъти, а Тоци имаше още патрони в джоба си. Дванадесет милиметра с пневматично зареждане. Не е подходящо оръжие за Тоци. Гибънз не знаеше какво оръжие е подходящо за Тоци — много лесно се хваща за спусъка, кучият му син. Този откачалник никога не пазеше случайно попадналите около него. Ако нещо й се случи, ще го убия. Ще убия някого.

— Хей, по-леко с ръката — оплака се старият бос. — Причиняваш ми болка.

Гибънз не му обърна внимание. В далечината видя хора да се спасяват с бягане през паркинга. Тоци май най-после ги е подплашил с оръдието.

— Забави малко — изграчи Антонели. — Не мога да ходя толкова бързо.

На Гибънз не му беше приятно, че трябва да ходи с крачката на стареца. Правеше го да изглежда стар. Той не беше стар. Само малко контузен. Вратът му започваше да боли наистина много.

Пушката изтрещя отново и накара няколко чайки, летящи над тях, да се разкрякат от страх. Едната от вратите на микробуса падна от пантите и издрънча върху настилката.

— Дявол да те вземе, Тоци! — изкрещя той. — Внимавай!

— Какво се е случило? — попита старецът.

— Затваряй си устата!

Болката режеше в раменете му, сякаш имаше забита по една брадва във всяко. Вече не можеше да ходи много по-бързо от Антонели. За първи път в живота си той се чувстваше стар. Внезапно тревога сви корема му — тревога, разкаяние и страх. Съвсем самотен старец без Лорейн. Краката му искаха да се движат по-бързо, но болката го подкосяваше. Трябва да стигне до микробуса. Трябва да я види, трябва да се увери, че е добре, трябва да си оправи отношенията с нея, да й се извини. Трябва да я задържи. Лорейн.

Гърлото на Гибънз бе свито. Не можеше да преглътне. Все пак опита се да извика.

— А я улучиш, Тоци, а те убих! Кълна се в Христос, че ще го направя!

— К’во?

— Млъквай и върви!

Те продължаваха да ходят. Старецът се тътреше със скоростта на охлюв.

— Хайде! Размърдай се, да те вземат дяволите!

Само че старецът не можеше.

— Побързай!

Той се опита да дърпа след себе си Антонели, но не успя да го направи.

— Хайде, хайде! Върви!

Тогава Гибънз спря и почти изгуби контрол върху сълзите, които задържаше досега. Разбра, че самият той се бе подпрял на Антонели. Като старец.