Антъни Бруно
Лоша кръв (15)

15.

— Няма ли подсладител? — попита д’Урсо. — Няма ли още подсладител, Мишел?

— Ще го донеса — каза тя и се върна в къщата.

Всички бяха на терасата и пиеха кафе. Тоци веднага разпозна д’Урсо по снимките, които бе виждал в картотеката на ФБР. Поддържана стоманеносива коса, фигура като издялана от гранит, гладките европейски дрехи — не може да го сбъркаш.

Младежът, който се опита да му се скара в събота, също пиеше кафе там горе. Тоци дочу д’Урсо и жена му да го наричат Боби. Днес бе облечен в доста модерен свободен тютюневокафяв костюм. Носеше ризата си със закопчана яка без вратовръзка. Истински господин „Последна Дума на Модата“ е този Боби, който и да е той.

Госпожа д’Урсо бе жена с нервен вид, дребничка, с тънки малки китки, които заплашваха всеки момент да се прекършат. Имаше буйна руса коса с цвят на мед и, изглежда, се гримираше като за бал още със ставането сутрин. Изглеждаше почти като онези неотразими кучки от едновремешните пиески, които непрекъснато дърпат конците на другите и карат всички останали герои да изглеждат жалки, само дето зад всичкия грим се криеха очи на изплашен заек. Изведнъж Тоци се замисли дали зайците, които се използват за изпробване на гримове, в крайна сметка заприличват на Мишел д’Урсо.

От мястото, където беше сега — коленичил в лехите, ограждащи задната страна на къщата, — Тоци не виждаше много през храстите, но ги чуваше доста добре, макар че щеше да е къде по-лесно, ако можеше само да посади едно микрофонче под терасата и се върне в колата да подслушва. Само че Тоци нямаше как да изпише оборудване, без Айвърс да разреши, а знаеше, че той изобщо не би повярвал на тази история. Щеше да обезумее, ако Тоци му разкаже за японските детегледачки. Колко хубаво е да си имаш шеф, с когото можеш да си приказваш.

Тоци се промъкна малко по-близо, така че да бъде съвсем под терасата. Под храстите имаше купчини окапали листа. Ако някой минеше, щеше да започне да ги изважда с ръце, давайки си вид, че е зает с почистване.

— Тази моята сестра май още те яде за това. — Тоци разпозна гласа на господин Последна Дума на Модата. — Дебелоглава е също като старата.

— Само е нервна, това е всичко. Не се притеснявай за нея. — Д’Урсо имаше изненадващо мек глас.

— Не ми е ясно, по дяволите, за какво има толкова да грачи. Нали и тя ще бъде далеч по-добре, когато успееш.

Д’Урсо не отговори и Тоци се питаше защо. Може да бе отвърнал с жест или пък не му се говореше за онова, с което неговата жена му създаваше неприятности.

Точно тогава чу високите токчета на Мишел д’Урсо да тракат по дъските на терасата. Тя придърпа един стол и настъпи момент на неловка тишина.

— Джон — каза най-после тя, — не искам да ставам досадна с това, наистина не желая, но просто не разбирам защо трябва да променяме нещата. Няма смисъл, щом работим толкова добре с тях. Струва ми се много рисковано.

— Ох, за бо…

— Млъкни, Боби. — Д’Урсо му се скара като на куче. — Не е рисковано, Мишел. Има здрав делови смисъл. Погледни бизнеса с колите. Японските коли бяха много евтини в тази страна, но после оттатък се изхитриха и вдигнаха цените. И какво стана?

— Не знам, Джон. Какво?

— Търговците започнаха да вкарват по-евтини коли от Корея. Разбираш ли, скъпа, трябва да се съобразяваш с пазара. Да търсиш най-изгодната цена.

— Но, Джон — изхленчи тя, — ние не говорим за коли.

— Слушай, дай да ти го обясня с пример от твоята област — гувернантките. Тези момичета сега ни струват по двадесет и пет хиляди на парче, нали? Това означава, че трябва да настаним всяко момиче в някой дом и то да работи четиринадесет месеца, докато си възвърнем първоначалната инвестиция. Сега, ако получаваме момичетата по-евтино, можем да съкратим времето за оборот на средствата и съответно да получим печалба по-рано.

— Да, Джон, но ти не разбираш. — Хленченето й се засили. — Японските момичета имат реноме. Хората ги желаят в домовете си. Те са нещо възприето. Обаче порасналите деца на войната от Виетнам, Лаос и Камбоджа? Опомни се, Джон. Няма да се продават толкова лесно. Не могат да заменят японките.

— За какво идват при теб тези дами, Мишел? За японски украшения или за гувернантки. Повярвай ми. Предложи им добра цена, и те ще наемат бебетата на войната.

— Не знам, Джон. Тези японски момичета ми държат ръцете вързани единствено да ги контролирам, а кой знае какви ще бъдат новите? Само ще ми се трупнат нови главоболия. Може би е добре да изчакаме малко, преди да направим промяната.

— Прекалено се тревожиш за всичко, Мишел. — Господин Последна Дума на Модата трябваше да пусне своята лепта. — Мислиш, че якудзите са единствените, които могат да държат твоите момичета в пътя? Майната им, не са ни нужни. Момичетата няма да ти избягат, повярвай, защото даже след излизането на якудза от играта нашите хора ще държат здраво юздите на всички.

— Боби — каза тя, — те не са глупави. Някои започват да усещат, че са измамени. Всички момичета имат достатъчно възможности да избягат. Не е като да са вързани с вериги или каквото и да е. Имат пари…

— Джобните пари, които им даваш? Къде ще отидат с тях? Дори ако ги спестяват, колко далече мислиш, че може да стигне някое от тези деца без зелена карта и паспорт? Събуди се, Мишел! Както и да е, повечето от твоите момичета в общи линии още са доволни. Неприятностите ни ги създават момчетата от фабриката.

— Нали! Сигурно си забравил, че едно от твоите момичета избяга с гаджето си и бе убито от твоя приятел Маширо.

Тоци спря да диша. Кажи му пак името, дявол да го вземе. Не ми е приятел.

— Още имам кошмари, като си спомня онова заглавие за „Бръмбарът на смъртта“. Постоянно се питам кога ли вестниците ще публикуват нейна снимка. Тогава какво ще разправям на семейството, при което работеше, а? Ще ме хване язва, за бога.

— Скъпа, казвал съм ти много пъти, че вестниците няма да публикуват снимката й — каза д’Урсо. — Ако имаха такава, досега да са я използвали.

— Как можете и двамата да бъдете толкова спокойни, по дяволите? — изхленчи тя. — Държите се, като че нищо не е било. Страхувам се!

За момент никой не проговори.

— Знам, че се тревожиш — каза тихо д’Урсо, — но това, от което се тревожиш, е старецът, нали?

— Разбира се, че се страхувам от стареца — отвърна тя с полугласен шепот. — Ти наруши изричната му заповед. Каза ти да не използваш момичетата за проститутки, но въпреки това ти реши и го направи. Какво ще стане, ако научи за публичния ти дом в Атлантик сити?

— И какво, като разбере?

— Той ти каза да не ги използваш за проститутки, Джон! Той е шефът, Джон! Той ти каза, а ти не се подчини.

— О, всемогъщи Исусе — каза Боби, повишавайки тон. — Те са скапани робини. Ще правим каквото си искаме с тях.

Тя го сряза моментално:

— Кармине Антонели само изглежда като добър дядо, Боби. Той ще ти извади сърцето и ще го изяде на закуска, ако го ядосаш, и ти го знаеш това. Ще ни избие всичките. Ще го направи. А какво ще стане с детето ми? О, Господи! Аманда! И нея, Боби! Антонели не прави разлика! Ще я убият и нея!

Устата на Тоци беше пресъхнала. Това, което току-що чу, не беше за вярване, но хлапакът го каза повече от ясно. Мафията търгува с роби! Исусе Христе! Тоци реши да се промъкне през лехите и да изчезва оттам, преди да са го открили легнал в прахоляка. Ще се усъмнят, че ги подслушва, а хора като д’Урсо не са много силни в оправдаването поради липса на доказателства. Тоци пропълзя зад ъгъла на къщата, докато д’Урсо се опитваше да успокои истеричната си съпруга. Съдейки по това, което се чуваше, не постигаше голям ефект.

Д’Урсо седеше сам на терасата. Мишел беше вътре да си измие лицето. Боби също беше влязъл — да се изсере или за нещо друго. Наблюдаваше слънчевите отблясъци по водата в басейна и внезапно се замисли кога, по дяволите, ще дойдат онези от поддръжката да го изпразнят. Вече е октомври, за бога. Защо не ги е извикала Мишел? Какво й става, нищо ли не забелязва? За малко да влезе вътре и да й се развика, но се въздържа. Достатъчно беше откачила вече. По-добре да я остави на мира. Той се пресягаше през масата към каната с кафето, за да си сипе още половин чаша, когато чу стъклената врата да се плъзга зад него.

— Тате!

— Хей! Ето го моето момиченце.

Тригодишната дъщеря на д’Урсо Аманда притича и скочи в скута му. Тя обви ръце около врата му, сви стегнато устните си и го целуна по носа шумно. Д’Урсо я прегърна плътно и потри гърба й. Днес пак беше облечена в анцуг. Защо Мишел не й облича рокличка от време на време?

После забеляза Рейко, застанала до вратата. Разкошната й коса бе спусната по гърба. Някои от тези японски кучки бяха невероятни. Рейко е една от най-красивите, които бе виждал. Готов беше да се обзаложи, че не е по-зле от онази японска мръсница, с която се позабавлява в нюйоркското заведение на Хамабучи. Нямаше нищо против да провери. Ще върви добре в Атлантик сити.

— Рейко — каза той, поглаждайки косата на дъщеря си, — искаш ли чаша кафе?

Тя сбърчи чело объркано. Не говорим английски? Това може да се окаже проблем. Обаче може да се научи.

— Кафе — повтори той и вдигна каничката, — искаш ли кафе?

— Не се бой, Рейко — каза Аманда, спусна се в скута на баща си и се пресегна за ликьорена бисквита. — Можеш да си пийнеш.

— Разбира се, че може — каза д’Урсо и наля една чаша. — Искаш ли мляко, захар, подсладител? — Той вдигна поглед към нея, посочи нещата и се ухили. — Ами мен?

Рейко отметна глава, за да прехвърли косата си през рамото, докато правеше колеблива крачка напред. Тя посочи към сребърната захарница и с пръстите си направи знак „съвсем мъничко“.

Точно тогава излезе Мишел. Беше пооправила грима си, но още изглеждаше доста вкисната.

— Мамо. — Аманда скочи от коленете на баща си и изтича при нея. Тя хвана ръката на Мишел и я поведе към един стол. — Заповядай, седни тук, мамо. Ти си болна, а аз ще съм лекарка. Седни и ще те излекувам. — Тя взе още една ликьорена бисквита и започна да я троши на масата. — Ще ти направя малко хапчета, искаш ли, мамо?

Щом видя какво прави детето, Рейко посегна да го спре, но Мишел й махна с ръка:

— Няма нищо, Рейко — каза тя и кимна одобрително. — На тази възраст за нея е полезно да играе с въображението си.

Д’Урсо се изхили:

— За какво го казваш това? Тя не разбира английски.

— А как иначе ще се научи, ако никой не й говори?

Д’Урсо сви рамене и приглади връзката си. Още беше докачлива.

— Седни, Рейко. — Мишел направи знак с ръка към неподвижната пейка на терасата. — Сядай.

Рейко остана на мястото си с чашата и чинийката в ръка, докато Аманда отиде при нея и я поведе за ръката към пейката.

— Можеш да ми помогнеш да направим хапчетата — каза момиченцето. Тя се върна при масата за нова бисквита и започна да я рони на пейката. Рейко събра трохите и ги сложи в чинийката си, после постави чинийката под ръцете на детето, за да не се разпиляват трохите по цялата тераса.

Д’Урсо отпи от кафето и наблюдаваше настроението на жена си, докато се опитваше да измисли как да подхване разговора.

— Чуй — започна той, — имаш ли добри момичета? Добри като Рейко, искам да кажа.

— Какво имаш предвид под добри?

— Добри с децата. Какво друго мислиш, че мога да имам предвид?

— Ами да, има няколко с добри качества. Така поне казват семействата, при които работят.

— Мислиш ли, че е възможно да си вземеш обратно една от тях? За заместване, разбираш ли?

— Защо? — Мишел вече гледаше подозрително.

— Искам да имаме добра гувернантка за Аманда. За Рейко имам други планове.

Мишел се вторачи в него, очите й се свиваха. Мамка му! Пак започваме.

— Няма да стане, Джон. Не. Вече говорихме за това. От това момиче няма да направиш курва. Разбра ли ме?

— Не ми казвай какво да правя. Казах, че взимам Рейко и толкова.

— Не можеш да я вземеш. Аманда я обича — пак хленчеше. — Ще бъде много разрушително. Господи, всички книги казват, че това е толкова критичен момент в развитието на едно дете. Не, не, не можеш да сториш това на собствената си дъщеря.

— Хайде, ще престанеш ли, Мишел? Два дни с новото момиче и тя дори няма да си спомня за старата. — Той погледна към седналата на пейката Рейко. Тя помагаше на Аманда да рони ликьорените бисквити. Косата се бе спуснала над лицето й като лъскава черна завеса. Господи, сигурно е страхотна.

— Изобщо не те интересуват грижите за децата, нали, Джон? Мислиш, че е лесно и всеки може да го направи. Мислиш, че е като да пратиш някого на конвейера в птицекланицата. Е, изобщо не е така. Трябва да си наясно какво правиш с децата. Трябва да спечелиш доверието им. Рейко и Аманда са си изградили такова отношение. Не можем да го разрушим само защото ти трябва още една проститутка.

— Знаеш ли, ще взема да изхвърля всичките проклети книги за възпитаване на деца, които имаш. Вече съвсем си се побъркала. Дали на майка ти са й били необходими милион книги, за да се научи как да отгледа едно дете? На майка ми — не.

Тя го погледна свирепо:

— Не ме карай да приказвам за майка ти.

— Какво за майка ми? — Малка кучка.

— Нищо. — Не го поглеждаше.

— Какво значи нищо? Хайде, кажи какво мислиш?

Тя погледна към небето, стисна юмруци и захапа долната си устна:

— Виж, Джон, не желая да се карам с теб. Нямах нищо предвид за майка ти. Просто съм нервна.

— Нервна от какво?

— От всичко — от публичния дом, от това, че взимаш Рейко, от господин Антонели. Прекалено много промени, Джон. — Пак започваше да плаче. Исусе Христе!

— И защо те нервира всичко това? — мъчеше се той да сдържи яда си. Както казваше неговият дядо за баба му — това, което й трябва, е един хубав шамар и да й креснеш да млъква.

Тя захлипа като бебе:

— Антонели ще побеснее. Ще реши, че се правиш на много хитър за собствена изгода. Страхувам се от него, Джон, страхувам се от това, което ще ни стори.

— Какво има, мамо? Защо плачеш? — Аманда изглеждаше, като че се кани също да ревне.

Д’Урсо потри лицето си:

— Престани да плачещ, Мишел. Разстройващ Аманда. Спри да плачеш и ме изслушай. Няма да ти се налага още дълго да се притесняваш от стареца.

Тя спря да плаче, очите й се разшириха. Сякаш дъхът й секна:

— Какво казваш, Джон? — Гласът й премина в отчаян шепот.

Нямаше намерение да й казва, но вече беше твърде късно. Тя разбра. А и не беше трудно да се досети.

— Решил съм. Старецът трябва да си отиде.

Тя искаше да изговори нещо, но не можеше. Дишаше силно учестено. Постави ръка на устата си и погледна към Аманда.

Той сграбчи двете китки и полека я обърна с лице към себе си.

— Не изпадай в криза. Само ме изслушай за момент.

— Ти си луд! — изсъска тя. — Ти си луд! Само ако разбере, че подготвяш удар срещу него, ще ни избие всичките.

— Мишел, преди пет години можеше и да се съглася с теб. Тогава Антонели беше истински шеф, но сега е твърде стар. Вече е изгубил властта си. Слаб е, няма представа за действителността. Половината от бандите във фамилията правят каквото си поискат, без той дори да разбере. Той разрушава семейството.

Гримът се стичаше по бузите й. Сега тя приличаше на онзи тип Алис Купър.

— Този човек е босът, Джон. Ще го убиеш и ще започне война между клановете. Не желаеш това, нали?

— Благодаря ти, Мишел, много ти благодаря. Колко прекрасно е да имаш съпруга, която те подкрепя — отблъсна китките й към нея.

Тя престана да плаче и избърса очите си със салфетка:

— Не бива, Джон. Правиш голяма грешка.

Той тресна с юмрук по масата. Една чаша падна от ръба и се разби на пода.

— Старецът ни пречи да накараме тази история с робите действително да потръгне. Казва, че не бива да правим това, не бива да правим онова, обаче пак си иска шибаните четиридесет процента от цялата печалба. Как очаква да му плащам дела и да изкарам приличен доход, щом не ми разрешава да имам няколко момичета, които да изчукат нещо допълнително? Не искам много, обаче той казва не, не може да правиш това. Не е достойно. Ако ме питаш, той и приятелчето му Хамабучи са изкукуригали с това достойнство. Този човек просто трябва да умре. Вече достатъчно е поживял. — Той стана и закопча сакото на костюма си.

Изведнъж забеляза, че Рейко го гледа втренчено. Тя пак направи онова движение, за да преметне косата си през рамото. Той изтупа ревера си и наду устни, за да спре усмивката си. Да, и аз ви харесвам, сладурчета. Някой от тези дни, Рейко. Съвсем скоро. Обещавам!

Аманда скочи от пейката и занесе чинийката с трохите на Мишел.

— Хайде, мамо. Това са твоите хапчета. Изяж ги и ще се оправиш.

— Благодаря ти, скъпа — каза Мишел с подсмърчане и започна да яде трохите. Беше се навела над чинийката, като че ядеше рак, и бършеше очите си с мръсната, омазана с грим салфетка, като се правеше пред детето, че всичко е наред. Глупачка. Никога не е била толкова глупава. Жените изперкват, когато имат деца. Това ги унищожава.

— Ще се видим по-късно — каза той на съпругата си. — Чао, Аманда.

— Чао-чао, татко.

Когато се обръщаше да тръгне, той пак улови погледа на Рейко. Усмихна й се и намигна. Да, в близките дни, Рейко. Тези дни.