Антъни Бруно
Лоша кръв (6)

6.

Гибънз смучеше карамелен бонбон и разглеждаше Тоци, който бе седнал на стола до него. Коляното на Тоци подскачаше, докато той шареше с очи по бюрото на Айвърс и се опитваше да чете вестниците, разпръснати наопаки отгоре. Изглеждаше неспокоен. Напоследък все така изглеждаше.

Главният специален агент Брант Айвърс седеше зад прекалено голямото си махагоново бюро, с кацнали на носа му очила с половин стъкла, докато четеше доклада в ръката си. Може и така да му се струваше, но Гибънз би се заклел, че Айвърс беше започнал да посивява по слепоочията. Сивият оттенък, съчетан с цивилния тъмносин костюм и бялата риза, му придаваше почти бащински вид. Нещо като кръстосана порода между Теди Кенеди и Ози Нелсън. В интерес на истината поведението на Айвърс бе станало съвсем бащинско, откакто дойде Тоци. Гибънз хвърли поглед към снимката на тримата синове на Айвърс върху бюрото. Децата те състаряват, Брант. Гибънз се усмихна подличко.

Айвърс надзърна над очилата си, погледна Гибънз и после спря скептичния си взор върху Тоци. Това беше още един от оттренираните му жестове, който би трябвало да означава нещо. Глупости. Ако нямаш доверие в Тоци, защо, по дяволите, се съгласи изобщо да участва в това разследване, задник такъв? Хайде, започвай.

Айвърс изпусна дълга, примирена въздишка и поклати глава. Гибънз го чакаше да каже нещо, но той продължаваше да клати глава.

— Е, каква е историята, Брант?

Айвърс му се намръщи и пак се загледа в Тоци.

— Не е много обещаваща, Бърт.

Гибънз преметна няколко пъти карамелчето върху езика си. Той мразеше първото си име — Кътбърт, както и всяка вариация върху него, но рядко казваше някому повече от веднъж, че предпочита да го наричат с фамилното му име. Ако наистина го познавате, то тогава знаете, че не бива да го наричате със собственото. По този начин познаваше кои са истинските му приятели.

— Какво е становището на лабораторията за двата трупа? — попита Тоци.

Гибънз му беше казал само да слуша и мълчи, но Тоци го лазеха мравки, когато слуша. Никога не слушаше. Започвай да тракаш като пищов, глупако. Точно това чака Айвърс — повод да те натика обратно в архивата. Ама че гений.

Айвърс пак погледна Гибънз. Изглежда, нямаше желание да се обръща директно към Тоци. Откъде да знаеш — може и да хапе.

— Доколкото съм запознат, и двамата знаете, че труповете, намерени във фолксвагена, са на мъж и жена. Костният анализ определя, че са на около двадесет години. Съдейки по чертите на лицата, считат, че двамата са били или корейци, или японци, но това е само предположение. Не намерихме регистрирано обаждане за изчезнали лица, съвпадащо с техните описания. Компютърът не разпозна отпечатъците от пръстите им, затова можем да заключим, че са чужденци. Ще се опитаме да издействаме от корейските и японските власти проверка на отпечатъците, но основавайки се на досегашния си опит, от Вашингтон ми казаха, че сътрудничеството в международни разследвания не е на много преден план в програмите им там, на Изток.

— Разрезите ли са били причина за смъртта? — попита Тоци.

Айвърс поклати глава и зарови внимателно из страниците на доклада, докато намери онова, което търсеше. Явно още не му се щеше да погледне Тоци. Вероятно не можеше да забрави, че тези двамата го бяха накарали да преглътне изпражненията съвсем неотдавна, като го принудиха да вземе отново Тоци на работа. Кой знае? Може би Айвърс още се чудеше на себе си.

— Раздробените вратни прешлени на двете жертви свидетелстват за силен удар с някакъв тежък предмет. Раните по торсовете са нанесени след умъртвяването.

Тоци издаде напред долната си устна и зарея поглед през прозореца. Гибънз познаваше позата. Той вече сглобяваше една от забележителните си теории. Гибънз се кълнеше в Бога, че ще го изрита в зъбите, ако пак измъкне дяволските култове.

— Споменава ли лабораторията нещо специфично по отношение на раните? — Карамелчето издрънча в кътниците му.

— Казват, че раните са причинени от дълго, едностранно, режещо като бръснач острие. Най-вероятно някакво извито острие. Нашите хора потвърждават мнението на медицинския експерт, че и двете рани са нанесени с един удар. Айвърс рязко пое въздух. Гибънз знаеше, че това е само за ефект. При Айвърс всичко беше така. — Една от техничките в лабораторията е добавила собствена бележка. Тя мисли, че е възможно оръжието да е било… катана, не знам как се произнася. Японска самурайска сабя. Има десетки търговци на принадлежности за бойните изкуства в страната, които ги продават с пощенски поръчки. От Вашингтон ще ни изготвят списък.

Гибънз премести карамелчето от другата страна на устата си:

— Съвпада ли начинът на извършване с някой, който имаме вече регистриран? — Освен Джак Изкормвача.

Айвърс поклати глава:

— Компютърът избълва сума обезобразявания, настъпили след смъртта. Конкретно обаче — нищо подобно.

Тоци захапа долната си устна и погледна към Гибънз:

— Може би това е някаква ритуална история?

— Чудесно, Тоци. Продължавай, покажи му, че си се върнал в приказния свят.

Най-после Айвърс погледна Тоци в очите. Той свали очилата си и ги задържа в двете ръце:

— Имаме предвид това, Майк. Правят се проучвания в тази насока. — Той отново си сложи очилата.

Исусе!

— Ами ударите, които са им счупили вратовете? — попита Тоци. — Някаква идея какво е било оръжието?

— Не е била нарушена целостта на кожата по вратовете и на двамата. Би могло да е някое от следните неща: кол, гумена палка, какъвто и да е заоблен метален предмет, може би нещо, увито в парцал.

Гибънз ставаше нетърпелив:

— Не са ли открили нещо друго? Нещо в колата?

— Колата е била съвсем чиста, струва ми се — каза Айвърс, като проверяваше доклада, за да се увери. — Но са открили някои интересни неща в дрехите. По кадифените панталони, които е носел мъжът, са намерени синтетични влакна, които са идентични с мокетите на някои японски коли, произвеждани сега.

— Тези влакна не са ли били от бръмбара? — попита Гибънз.

— Не. Фолксвагенът не е имал мокет. Фирмата не го е влагала в този стар модел. — Айвърс обърна страницата. — Имало е очевидни следи от пилешка кръв по панталоните му.

— Сатанински култ — каза незабавно Тоци. — Те принасят в жертва пилета.

Гибънз заби поглед в партньора си и силно стисна карамеления бонбон.

— В джоба на панталона на жената — продължи да чете доклада Айвърс — е намерена малка ножичка. Ето тази — Айвърс им показа черно-бяла снимка, осем на десет, на по-изхабена ножичка — къса, със заострени върхове и големи като заешко ухо дръжки. — От лабораторията казват, че точно този модел ножици се използва обикновено за кастрене на бонзай. Тази е била произведена в Япония.

Коляното на Тоци вече подскачаше из целия кабинет. Копнееше да си тръгне. Гибънз схруска последните отломчици от карамеления бонбон.

Айвърс си свали очилата и ги хвърли върху доклада:

— В основни линии това е, което имаме.

— Не е съвсем нищо — каза Тоци. — Ще ни трябва списък на всички коли, които имат такива мокети. Ножичката като че не пасва. Единият от нас ще трябва да поразгледа тук-там, да отиде в някое магазинче, където се продава бонзай, и да види можем ли да се закачим за нещо. Може би този вид ножици се използуват и за друго. Култовият аспект също трябва да се провери. Ако няма регистрирано нищо подобно, ще надникна в онази окултистка книжарница на Деветнадесета улица да видя дали нещо няма да ми щракне. Междувременно…

— Задръж, Тоци. — Айвърс не изглеждаше очарован. — Има няколко въпроса, които трябва да разясним още тук, преди да захванем каквото и да е.

Гибънз се усмихна доволно. Казах ли ти да си затваряш човката, тарикатче?

— Не съм особено въодушевен от идеята да предприемаш самостоятелни действия, Тоци. Тъй като този случай не е приоритетен, считам за най-добре ти и Гибънз да работите по него само заедно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Хей, Айвърс, чакай малко. Не си зарязах пенсията, за да ставам бавачка на този тук.

— Не искам да ставаш бавачка на никого, Бърт. Просто мисля, че Тоци трябва да се върне в практиката постепенно.

Тоци го погледна в очите:

— Защо?

Айвърс моментално впери поглед в него:

— Защото Бюрото не ръкопляска на индивидуалните действия, Тоци, а ти май имаш такива наклонности. Това, че потулихме онази история, не означава, че е забравена. Ако възнамеряваш да останеш специален агент, трябва отново да заработиш по правилата на ФБР.

— Казах ти, че се връщам в стадото. — Тоци се усмихваше пресилено, като полагаше огромно старание да не каже на главния да ходи да се шиба.

— Нека само ти припомня някои от основните. Всички операции на ФБР трябва да отговарят на три изисквания, преди да бъде атакуван заподозрян престъпник: числено превъзходство, по-добро оръжие и елемент на изненада. Тук работим като колектив, Тоци. Запомни това.

Тоци прокара език покрай бузата си, преди да отговори:

— Добре.

— Наредил съм на Джими долу да не ти дава никакво оборудване без писменото ми разрешение. Никакви прибързани решения за подслушване или каквото и да е. Искам да знам какво правиш още преди да си го направил.

— Ще те държа много информиран.

— И още нещо, Тоци. Оставяй личния си арсенал вкъщи. В случай че си забравил — служебното оръжие на специалния агент е револвер „Магнум 357“. Ако имаш намерение да останеш специален агент, ще носиш такъв револвер. Разбрахме ли се?

— Да. — Тоци вече вреше.

Гибънз потриваше краищата на устните си и наблюдаваше развитието на тази малка драма. Направо беше жестоко от страна на Айвърс да приказва така за пистолетите. Тоци беше много придирчив при избора на оръжие и никога не се е чувствал удобно с един вид пистолет. Винаги казваше, че чака някой да направи идеалния пищов — затова ги сменяше толкова често. „Магнум 357“ не му харесваше. Казваше, че е много шумен, и беше прав. Гибънз внезапно се сети за своя верен 38-калибров „Ескалибур“^[1] в кобура под мишницата му.

Сега Айвърс се обърна към Гибънз:

— Имаш ли нещо да добавиш, Бърт?

— Не. — Гибънз стана да си тръгва. — Не ги обичам тези подробни инструкции, Айвърс.

— Добре тогава. Можете, да вземете копия на тези доклади от помощничката ми. И помнете — искам да ме уведомявате за всичко. Ежедневно.

Гибънз кимна, Тоци стана от стола и закрачи по скъпия виненочервен дебел килим.

— Да, сър — каза Тоци, — ще ви държим в течение.

— Постарай се.

Гибънз излезе пръв.

— Мамка му — измърмори Тоци под носа си, докато хващаше дръжката на вратата.

Гибънз забеляза грозния израз върху лицето на Тоци, когато тежката врата политна обратно. Той я хвана, преди тя да се тресне, и я затвори с леко изщракване.

Гибънз изцеди последните няколко капки бира от бутилката в чашата си. Тоци беше седнал странично в другия край на сепарето и гледаше към бара. Той въртеше бутилката „Ролинг Рок“ разсеяно върху масата. На бара беше седнало едно зашеметяващо парче с дълга, права руса коса и невероятни крака, което споделяше с джафкащите си приятелки кана леденостуден коктейл „Сини маргаритки“. Гибънз беше сигурен, че Тоци я съблича с поглед, мръсното му копеле. Същото правеше и той.

— Ще го послушаш ли? — попита Гибънз, зазяпан в краката на блондинката. — Говоря за магнума.

— Не.

— Ще ти скъса топките, ако разбере.

— Няма да разбере. — Тоци отпи голяма глътка. Очите му не се откъсваха от момичето. Наистина беше приятно да видиш миниполите отново на мода.

— Ами ако се наложи да стреляш и след това балистичната експертиза открие неразрешен куршум?

Тоци сви рамене.

— Ще му кажа нещо.

Едно от кутретата допълни чашата на блондинката и разля малко на пода. Русокосата се поразмърда на стола и кръстоса крака, предлагайки на погледите им красиво дълго бедро. Гибънз се питаше какъв ли вкус имат „сините маргаритки“. Чувстваше, че сигурно няма да му харесат. Направо беше изненадан, че ги правят тук, в „Старият чим“. Изненадан беше, че има такива момичета тук. Никога не е имало.

— Защо не отидеш там и не поговориш с нея? — попита той.

— Мисля да го направя — отвърна Тоци. Приличаше на хипнотизиран. — Имам нужда от жена.

Гибънз се изсмя:

— Кой няма?

Тоци отпи още една едра глътка:

— Трябва ми съпруга.

— Какво?

— Не казвам да се оженя. Просто някоя да се представи за моя жена. Нали ти казах за онзи апартамент в Хобокен? Трябва да се срещна със собственика. Дава го под наем само на семейни и аз казах на посредничката, че съм женен. Трябва ми съпруга за петък.

— Аха. — Гибънз наблюдаваше как русокосата прокарва пръсти през косите си. Ноктите й бяха дълги и лилави, а на едното си ухо носеше обица от три гривни. — Откажи се. Опитай някоя от приятелките й. Повече приличат на съпруги. Тя не.

— Хм… имам предчувствие, че няма да повярва на историята ми. Ще си помисли, че това е покана.

— Не е лоша покана.

— Да… Обаче, ако си хазяин, ще дадеш ли жилище на жена, която изглежда така?

— Ако и аз живея в сградата, сигурно.

— Не знам… — Тоци пак отпи. — Не мисля така.

Гибънз изгълта каквото беше останало в чашата му.

— Е, как вървят нещата? Ти, а… нормално ли се възстановяваш? — Не знаеше точно как да се изрази, без Тоци да го възприеме като въпрос на психиатър към пациент. Тоци едва се беше измъкнал от едно доста лабилно състояние все пак. Та човекът беше минал в нелегалност, трябваше да се озърта през две минути, преследван денонощно отвсякъде — сигурно се е отразило по някакъв начин на психиката му.

— Да, пооправям се — каза Тоци, — но се чувствам много неестествено. Всичко, което имам сега, е ново. Страшно неестествено. Разбира се, предполагам, че не може да се очаква голям избор, след като си ограничил живота си до три пищова и куфар с мръсно пране.

Гибънз потри носа си и направи гримаса. Сега Тоци щеше да се разкисне и да заплаче над бирата си. Това го ядеше като червей отвътре. Той се пресегна за втората си бутилка „Ролинг Рок“, наклони чашата и започна да налива. Винаги си поръчваше бирите по две наведнъж. Спестяваше си чакането, докато го обслужат.

Тоци изведнъж отмести очите си от русокосата и погледна Гибънз:

— Кажи как са нещата с Лорейн. — Зададе въпроса с такава нота в гласа си, която явно показваше, че вече знае — затова не се опитвай да лъжеш. — Обаждах й се онази вечер. Здравата е разсърдена, че си решил да се върнеш на работа.

Гибънз упорито гледаше русокосата. Какъв беше той? Проклет агент на Лорейн? Какво си въобразява Тоци? Че може да му блъска топките само защото й е братовчед? По дяволите. Той и Лорейн бяха едно цяло много преди да научи за съществуването на Тоци. Разбира се, имали са спречквания. Сериозни спречквания. Но това изобщо не влиза в работата на Тоци.

— Казва, че е бясна, понеже си взел „едностранно решение“. Точно така го рече. Обидена е, че поне не си го обсъдил с нея предварително.

— Не сме женени, Тоц. — Гибънз отпи от бирата. — Не е нужно да обяснявам каквото и да е някому. Включително и на теб.

— Но защо просто не си поговорил с нея? Знаеш, да й обясниш своята позиция. Тя ще разбере… евентуално.

В този момент русокосата си изпусна портмонето. Тя стана от столчето, за да го вдигне, наведе се от кръста и си показа дупето на тълпата. Половината от мъжете в залата полетяха към рая.

— Само поговори с нея, Гиб. Това е всичко. Само поговори.

Гибънз го погледна втрещено:

— Гледай си шибаната работа, Тоци.

— Знаех, че ще ме разбереш — кимна Тоци.

Когато Гибънз се обърна назад, русокосата се беше запътила към вратата. Язък.