Антъни Бруно
Лоша кръв (16)

16.

Рейко винаги правеше така, когато се любеха. Яхнала бедрата му, тя го яздеше бавно, ритмично, възбуждащо, навеждаше назад главата си, за да може дългата й копринена коса да гали топките му, докато тя прокарваше леко върха на пръста си по линиите на татуировките. Най-напред започваше от зеления дракон на лявото му рамо, очертаваше зъбите, докосваше алените точки на очите, описваше вълнообразните люспи, проследяваше навитата опашка на звяра чак до подмишницата. После се прехвърляше на дракона върху дясното рамо и повтаряше същото с него.

Оттам преминаваше към лявата дяволска маска на ребрата му, винаги проследяваше най-напред езика, после дългия син нос, приличащ на пенис. След това идваше ред на десния дявол, в същата последователност като левия: език, нос, уста, очи.

После продължаваше с дебелото черно фугу в средата на гърдите му, започвайки от месестите устни на рибата, преминаваше през тъпото чело, нагоре и надолу по дъгата на гърба, спускаше се зигзагообразно по очертанията на опашката и спираше, за да защрихова мембраните й, след което продължаваше със силуета, проследявайки издутия дебел корем, преди да се изкачи към бузите, и завършваше рибата със завъртане на пръста си по изпъкналите жълти очи.

Накрая тя се заемаше с нарисувания върху страната на рибата медальон — емблемата на Фугукай, старателно изписвайки йероглифите, които оформяха името на организацията им. Нагаи винаги се питаше защо спазва този сложен ритуал, още повече че се виждаха най-много веднъж седмично. Вече не беше кой знае колко еротичен. Това, което наистина го възбуждаше, беше гъделът от дългата коса на Рейко по топките му. Затова беше казал никога да не я подстригва, каквото и да става.

Тя свърши с рисуването и залюля бедрата си, поглъщайки го с влажните си гънки. Сплетоха пръсти и тя продължи да се люлее, като леко се повдигаше. Обаче сега косата не достигаше съвсем до топките му, а това изведнъж го направи нетърпелив. Беше се надул, готов да се пръсне. Той подпря лактите си, вдигна я от себе си и я прекатури на скърцащия матрак. Тя падна всред собствената си коса като принцеса, спуснала се от небето. Той отново намери меката й влажност и се вмъкна, разклащайки бедра, за да направи присъствието си по-осезаемо. Искаше му се да я гали и възбужда, но беше неспокоен и нетърпелив. Тя харесваше да го правят бавно. Казваше, че бавното любене кара времето да спира. И за него понякога сексът беше това, но не често. Не откакто дойде в Америка. Трудно е да накараш времето да спре, когато на паркинга пред този скапан мотел Маширо и още две от гаменчетата на Хамабучи чакат да те придружат в Ню Йорк за среща по обяд с някои от проклетите делови партньори на Хамабучи.

По дяволите. Започна да губи възбудата си, щом се замисли за работа. Трябваше да побърза, преди съвсем да я е изгубил. Нагаи учести тласъците, възбуждайки се по този начин, за да не изпадне в неудобното положение да не може да свърши. По челото му изби потна роса. Работеше усърдно, блъскаше, опитвайки да се мобилизира. Помпаше и помпаше, и помпаше, а ръцете му работеха под нея, мачкайки дупето и прелестната й черна коса, преплетена между пръстите му. Представяше си Рейко в стаята на красива къща сред природата, косата й толкова дълга, че застилаше с дълбок пух всичко чак до стените от оризова хартия. Тя живееше там гола, само за него. Косата й служеше за облекло, за мебели, за постеля. Слънцето грееше през прозорците и караше вълните на косата й да блестят. Изведнъж той започна да се изпразва. Да. Това винаги даваше ефект.

Когато отново отвори очите си, главата на Рейко бе отпусната върху бицепса му. Беше се намръщила.

— Правиш го като американец — каза тя на японски.

Той вдигна поглед към окачената на стената над леглото картина. Червени карамфили в китайска ваза, нарисувани върху черно кадифе. Цветята бяха увиснали надолу. Искаше му се да заспи.

— Откъде знаеш как го правят американците?

— Виждала съм от видеокасетите, които носят вкъщи. Трябва да се правя, че не разбирам, да се изчервявам при сексуалните сцени и другите дивотии. Д’Урсо си мисли, че е много смешно. — Презрението й към семейството на д’Урсо много лесно изплуваше на повърхността. Той се питаше дали наистина е толкова добра артистка, за каквато се мислеше. Това го тревожеше.

— И как чукат американците?

— Бързо. Като изнасилване, само дето в самия край винаги казват „обичам те“. Истинска помия. Гледал ли си „Оттук до вечността“? Класика, ми каза скъпата Мишел. Има си собствено копие. Бърт Ланкастър на плажа върху онази блондинка. Съвсем набързо. Ужасно!

— Кой е Бърт Ланкастър? — ухили се той. Знаеше кой е Бърт Ланкастър.

Тя се нацупи и се обърна, облягайки бузата си върху гърба на десния дракон. Моят принц.

— Извинявай — каза той накрая. — От време на време ставам… нервен, раздразнителен. Понякога е трудно да се отпуснеш.

— Знам. — Той почувства въздишката й върху голите си гърди. — Затова не ти казвам никога нищо, преди да сме свършили, но това, изглежда, вече няма значение. Ти си все така.

Глупости. Хайде сега не ми натяквай тия глупости, моля ти се.

— Съжалявам. Понякога не мога да надвия себе си. Нещата ще се оправят. Скоро, надявам се.

— Няма да се оправят. — Тя се надигна и го загледа намръщено. Горчиви сълзи напираха в очите й.

Държеше се толкова театрално. Просто й харесваше да го дразни. По някаква причина жените обичат да виждат мъжете си ядосани от време на време. Глупачки.

— Е, какво има! Казвай.

— Кое искаш да чуеш първо — лошите новини или по-лошите?

Той се намръщи:

— Не ми харесват тези игри.

— Д’Урсо каза на жена си, че възнамерява да убие Антонели.

Тя се подпря на лакът в очакване на гневната му реакция. Нямаше да й направи това удоволствие. Вместо това погледна към карамфилите. По дяволите.

— Не си изненадан?

Той се взираше в карамфилите и се чудеше как ли се рисува върху кадифе.

— Д’Урсо ми каза, че е запланувал нещо голямо. Предполагам, че е говорил за това. Мислех, че този негодник има повече мозък.

Той придърпа главата на Рейко върху гърдите си и започна да гали косата й, докато размишляваше как би се отразило това на него и на излизането му от Фугукай заради сътрудничеството с д’Урсо. Ако д’Урсо е достатъчно силен да го осъществи, то това е прекрасно за бизнеса с робите. Конкуренцията на Антонели и Хамабучи ще бъде премахната. Ще останат единствената сила в града. Но ако д’Урсо направи опит да се отърве от боса си и не успее, той може да попадне в кръстосания огън на отмъщението на Антонели. Нагаи се потри по слепоочието. Може би ще е по-добре за него, ако остане необвързан с д’Урсо, докато стихне тази игра на надмощие. Да те хванат, че си поддържал губещия в подобно нещо, никога не е било проява на голям ум.

— Има ли д’Урсо някаква подкрепа във фамилията? — попита той, спомняйки си своя опит да убие Хамабучи и за предполагаемите поддръжници, които мислеше, че има.

— Чувала съм д’Урсо и Боби да разговарят за приятелите си във фамилията. Казват, че някои от тях са „много свестни момчета“. Изглежда, в това влагат смисъл, че са по-лоялни на д’Урсо, отколкото на Антонели. Споменават и имена, но не мога да ги запомня. Италианските имена ми звучат все еднакво. Ип-пе, Дел-ле, Ро-ло, Ро-ле — тя сбърчи чело с отвращение.

— Д’Урсо каза ли как ще убие Антонели?

Рейко поклати глава:

— Никога не обсъжда подробности с жена си. Горката Мишел обикновено изпада в истерия и от малкото, което й казва. Помислих, че ще припадне, когато й каза за това. Беше пребледняла. По-късно предупреди Боби, че някой си Винсент ще ги убие преди това.

Нагаи кимна. Ах, да… Винсент. Твърде опасен вероятно. Маширо може да се погрижи за този Винсент вместо д’Урсо. Ако Нагаи реши да премине на страната на д’Урсо. Ако…

Нагаи се отпусна на възглавниците и се загледа в червените карамфили. Но защо изобщо д’Урсо си прави такива сметки? Никаква поука ли не си е взел от големия гаф, който Нагаи направи? И все пак част от него искаше да даде съвет на д’Урсо така, че той да може да повтори собствения му опит срещу Хамабучи и да докаже, че е било възможно да успее. Само че мафията не си поплюва — на силата отвръща с равна сила, автоматически. Антонели няма да си играе на мъдър стар господар с д’Урсо, както Хамабучи бе постъпил с него. Това е неразумно.

— Казах ти, че има още лоши новини — проговори Рейко, прекъсвайки мислите му. — Не искаш ли да ги чуеш? Не изглеждаш много разтревожен.

Тя не криеше раздразнението си. Невинаги се е държала така смело и предизвикателно с него. Чак след като започна да шпионира за него, тя започна да му говори по този начин.

Той вторачи поглед в очите й и мислеше да я зашлеви здраво през лицето, та да й напомни къде й е мястото:

— Слушам, говори!

— Д’Урсо и Мишел се скараха заради мен. Той иска да ме махне от къщата и да ме направи проститутка в неговия публичен дом — тя изрече това като заплаха.

— Казали ли са ти вече да си събираш багажа?

— Не. Тя иска да остана с детето, обаче той е решил и винаги постига своето. Само че отсега ти казвам — няма да стана проститутка. По-скоро ще избягам.

Той я гледаше втренчено. Не му се нравеше тази нейна войнствена дързост. Придобила я е в дома на д’Урсо.

— Още не си там. Не се притеснявай за това, преди да е станало.

Питаше се дали ще успее да промени решението й. Да има шпионин в публичния дом в Атлантик сити може и да е от полза. Не че не го е правила никога. Може би ще я убеди. Ще й обещае това-онова. Само че не сега. По-късно. Когато се успокои.

— Знаеш ли, той ме харесва. Постоянно го улавям, че се заглежда по мен и прави разни неприлични подмятания.

Нагаи сбърчи вежди:

— Кой?

— Д’Урсо! Иска да ме чука. В близките дни, когато Мишел излезе по покупки, той ще го направи. Ще ме изнасили. — Не изглеждаше разтревожена. Само в гласа й имаше повече от онази заплашителна войнственост.

— Никога не си ми казвала това за него.

— Е, сега ти казвам. Истина е. Той ме желае много силно. — Говореше като малко разглезено хлапе.

— Ако му позволиш — каза той бавно, — считай се за една от робините. Това ти го обещавам.

Тя се нацупи и изхленчи:

— Ами ако не мога да го спра?

— Това си е твой проблем.

Лицето й бе на границата да се сгърчи в плач. Знаеше, че го казва сериозно.

Той вдигна погледа си към разклонените пукнатини на тавана. Не наподобяваха нищо конкретно. Затвори очи. Можеше да се унесе моментално, но знаеше, че тя ще го събуди още щом го направи. Чу я да преглъща сълзите си.

— Какво ще направиш? — попита тя. — Това е сериозно.

Той отвори очи и заби поглед в нея, раздразнен от тормоза й:

— Ще реша какво да направя и кога да го направя.

— Но ти…

— Но нищо. Засега всичко е под контрол. Още не си в публичния дом и случайно знам, че точно сега Антонели е във Флорида. Д’Урсо няма да опита удар на непозната територия.

— Откъде си сигурен?

— Знам. — Преживях го. Д’Урсо търси отмъщение. Той иска да го види или да е достатъчно близо, за да го усети. Още една грешка.

Рейко седна и прегърна коленете си.

— Не ми е ясно как можеш да говориш, че всичко е под контрол. Не си си мръднал пръста още.

— Не е нужно да правя каквото и да е. Ако д’Урсо се опита да те махне от къщата, тогава ще се заемем с това, но при сегашното положение никой не ни притеснява. Както казва Маширо, нека нападателите дойдат при теб, не хуквай да ги гониш. Докато не ни обезпокоят, и ние няма да ги безпокоим. — Обаче само ако разбера, че д’Урсо продължава с теб…

Тя се пресегна над гърдите му и извади цигара от неговия пакет „Марлборо“ на нощната масичка.

— Това прилича на духовните дивотии, които учителите по карате се опитваха да ни пробутат в школата. Сега зен ли ми проповядваш? — Запали цигарата и хвърли запалката обратно върху нощната масичка. Тя отскочи и падна на пода. Не си направи труда да я вдигне.

Когато спомена школата, Нагаи се замисли за онзи роб от птицекланицата — Такаюки, заедно с когото беше ходила на училище. Дали се е държала така заядливо, когато нещастното копеле се е опитвало да спечели чувствата й с уроци по английски? Може да бъде жестока, когато поиска.

Той погледна към запалката на евтиния мъхнат килим.

— Не е зен, просто съм умен. Малко стратегическо мислене върши работа в такива ситуации. Попитай някога Маширо за това.

Тя издуха дима през едната страна на устата си:

— Не, благодаря.

— От него може много да се научи.

Не му отговори. Той знаеше, че за нея Маширо е просто един от главорезите в бандата, човек със значително по-ниско положение от нейното, незаслужаващ вниманието й. Но дали добрата жена струва повече от един лоялен мъж? Мъж със способностите на Маширо? Въпросът беше излишен. Маширо не отвръщаше с реплики.

Пак беше нацупена, все още прегърнала коленете си, наблюдаваше как димът се издига от върха на цигарата в ръката й. Той взе цигарата от нея и я мушна в устата си. Хвана кичур от косата й и я прекара през пръстите си, оформяйки с крайчето малка примка. Примижал от реещия се пушек, той надяна примката на едното й зърно и започна да стяга, докато накрая тя го блъсна. Той се изсмя тихо. Изведнъж Рейко го обгърна с ръце и зарови главата си в гърдите му, като закри татуировките с абаносовата си коса. Той се усмихна. Ето това обичаше да вижда.

— Обичам те, Нагаи. Всичко, което искам, е да бъдем щастливи заедно. Ето това искам.

Той усети сълзите по кожата си и я прегърна, плъзгайки пръсти през цялата й коса. Усмивката му повехна. Обичам те. Точно като в американските филми, сети се той. Бърт Ланкастър и блондинката на плажа… продължаваха… пълнеха банските си костюми с пясък… точно преди Пърл Харбър.

Той галеше косата й и гледаше запалката си на пода, заслушан в автомобилния поток зад спуснатите пердета. Сигурно вече става късно. Маширо чакаше. Жената на д’Урсо скоро ще я очаква да се прибере вкъщи от „разходката“. Време беше да тръгват.