Антъни Бруно
Лоша кръв (18)

18.

Асансьорът спря с поклащане. Стомахът на Тоци и бездруго не беше спокоен.

— Хайде, хайде! — каза той, нетърпелив да изчака отварянето на вратата.

Роксан стоеше до него и изглеждаше притеснена.

— Май трябваше да те изчакам долу във фоайето.

— Не, остани с мен.

Той гледаше нагоре към светещата цифра 9 над вратата на асансьора — етажа, на който беше Гибънз. Девет беше щастливото число на Тоци. Надяваше се, че ще бъде щастливо и за Гиб. Тогава вратите се разделиха. Първото нещо, което видя, бе Брент Айвърс, застанал до стаята на медицинските сестри, той разговаряше с набит доктор в бяла престилка. Докторът имаше голяма гъста брада и носеше очила с телени рамки. Приличаше на някой от рокгрупата „Грейтфул Дед“. Тоци се надяваше, че това не е лекарят на Гибънз. Гибънз не би го понесъл.

— Майк. — Айвърс протегна ръката си и привлече Тоци в разговора им. Той стискаше рамото на Тоци силно, като на боен другар, все едно че наистина го харесваше. Задник.

— Как е той? — попита Тоци.

— Още не знам — отговори Айвърс, преди докторът да успее да пророни дума. — Всеки момент очакваме резултатите от изследванията.

— В съзнание ли е?

— Ами… — започна докторът, но Айвърс го прекъсна:

— Като че ли беше започнал да се пробужда преди около два часа, но после пак изпадна в кома.

— Не е кома, терминологично погледнато — поправи го докторът. Проявяваше забележително търпение към налитащия в неговата област Айвърс.

— Както и да е, сега е в безсъзнание — каза Айвърс. — Правят каквото могат за него — той стисна устни, хвана рамото на доктора и му се усмихна окуражаващо.

Този Айвърс е роден за ръководител. Тоци се питаше къде ли, по дяволите, типове като Айвърс се учат на тези номера.

— Братовчедка ти е тук, Майк. — Айвърс посочи с кимване нататък по коридора. — Иди да я видиш, сама е. Щом разберем нещо, ще ти кажа.

О, господи, Лорейн. Сигурно е много зле. Тоци кимна и се запъти по коридора, после си спомни, че и Роксан беше там. Грабна ръката й и я помъкна със себе си.

— Може да се получи неловко, Майк. Сигурен ли си, че не е по-добре да те чакам долу?

— Не, остани. Моля те.

Щом влязоха в чакалнята за посетители, той веднага забеляза Лорейн. Беше седнала сама, с подгънати под нея крака, върху тапициран с ябълковозелена изкуствена кожа диван, а на масичката пред нея имаше цяла колекция от чаши за кафе. Беше облечена в една от нейните „даскалски униформи“ — светлокафяв костюм с дантелена блуза и тясна вратовръзка. Гибънз постоянно се мръщеше на „даскалските“ й дрехи. Сигурно е дошла направо от час. Беше зареяла поглед в пространството.

— Лорейн. Как се чувстваш?

Лорейн премигна и погледна нагоре. Първо видя Роксан и смръщи лице. После забеляза него.

— О, Майкъл, това си ти.

Тя хвана ръката му и го придърпа до себе си на дивана. Роксан стоеше права и гледаше, сякаш предпочиташе да е някъде другаде.

— Лорейн, това е една моя приятелка. Роксан Ийстлейк.

Лорейн се усмихна насила и кимна.

Роксан седна във фотьойл с оранжева изкуствена кожа от другата страна на бялата масичка:

— Съжалявам за това, което научих, че…

— Моля — вдигна ръката си Лорейн, — стига съболезнования. Вече се наслушах достатъчно. Още не е умрял.

Роксан нацупи устни и погледна към Тоци.

Той сви рамене. Жената беше в депресия. Не можеш да искаш от нея да бъде учтива при тези обстоятелства.

Лорейн изпусна дълга въздишка.

— Съжалявам, ако съм била рязка — каза тя на Роксан. — Извинете…

— Няма нищо — измърмори Роксан.

Тоци започна да пука пръстите си, преди да е осъзнал какво прави. Може би Роксан трябваше да почака долу.

— Как е той? Какво казват? — запита братовчедка си той.

Лорейн отдръпна косата си от лицето и сви рамене:

— Има една руса сестра, която излиза всеки час и ми казва да не се тревожа, щял да се оправи. Обаче хирургът ме кара да се чувствам, като че трябва да отида да проверя цените на надгробните плочи. Докторът с брадата каза нещо за мозъчно сътресение и страхотно натъртване на гърдите. Всеки път, когато го попитам за нещо ново, ми казва, че трябва да изчакаме излизането на всичките резултати от изследванията, преди да могат да определят нещо със сигурност. Съвсем съм объркана.

— Какво се е случило? Не знаеха никакви подробности, когато се обадих в службата.

— Знам само това, което ми каза шефът ви господин Айвърс. Хората от приемната за спешни случаи твърдят, че днес следобед един набит азиатец внесъл Гибънз, поставил го на една свободна количка, извадил от джоба си ескалибура, върнал го в кобура на Гибънз и после веднага излязъл. Явно този азиатец е докарал колата на Гибънз тук, защото са я намерили изоставена с ключовете на стартера в паркинга за линейки. Хора от ФБР изследват колата и пистолета за отпечатъци и всичко останало, което търсят. Има един от съдебната медицина, забравих му името, който разговаря с докторите. Това е всичко, което знам. — Лорейн затвори очи и сълзи се процедиха от тях. — Той ми обеща, че ще се пази, Майкъл. Каза, че няма да допусне да се случи това. Дяволите да го вземат!

Тоци кимна. Въпросът никога не опира до това да не допуснеш случката. Тя просто се случва. Когато се случи, трябва да се оправяш колкото можеш по-добре. Той погледна към Роксан, която седеше с ръце на скута като дете в канцеларията на училищния директор.

— Защо го мразите толкова, момчета? — изненадващо попита Лорейн.

— Кого?

— Айвърс.

— Той е задник.

— Държи се доста любезно с мен.

— Наистина ли? Е, може би Айвърс не е чак толкова лош. — Тоци не искаше да спори за това с Лорейн, не сега.

— Разбира се. В него има нещо — не мога да го определя. Предполагам, че ако поработите с него нормално, може и да ви влезе под кожите.

Да, като херпес.

— Майк? — Айвърс беше застанал на пет-шест метра от вратата и му махаше. Тоци забеляза доктора от „Грейтфул Дед“ да крачи по коридора в другата посока. — Може ли да те видя за минутка?

— Разбира се. — Тоци стана и погледна към Роксан. Лорейн още висеше на ръката му. — Ще се върна веднага. Сигурно ме търси заради някоя феберейска фъшкия. Веднага се връщам.

Той се освободи от ръката на Лорейн и вдигна вежди към Роксан, обръщайки се да види какво иска Айвърс.

Лорейн проследи с поглед братовчед си, запътил се към своя шеф. Айвърс го издърпа в коридорчето, където застанаха близо един до друг, със свъсени вежди, единият говореше, другият кимаше — и двамата много сериозни. Тя поклати глава и започна да се смее горчиво:

— Винаги правят така, тези двамата.

— Моля? — изрече Роксан.

— Майкъл и Гибънз. Свикнали са да говорят с пренебрежение за това, което е завладяло напълно мозъците им. Само някаква „феберейска фъшкия“. Ха! Божичко, те живеят и дишат за Бюрото. Не знам какво ще правят без него. — Лорейн се наведе и вдигна хартиената си чаша с кафе. Погледна изстиналото кафе, подвоуми се и после го остави обратно.

— Искаш ли ново кафе? — каза Роксан. — Ще се опитам да намеря.

Приятелката на Майкъл се чувстваше неудобно. Търсеше повод да се измъкне. Лорейн си спомни, че се чувстваше така, когато баща й беше в болницата и умираше от рак. Сякаш с месеци бе на границата на смъртта. Тя се ужасяваше от отиването в болницата и винаги гореше от желание да свърши каквато и да е услуга за когото и да е, само и само да излезе от онази проклета розова чакалня.

— Не, няма нужда. Вече изпих прекалено много кафе.

— Няма да ме затрудни, наистина.

Лорейн се заслуша в акцента и за първи път я огледа по-добре. Британка? Не е за Майкъл. Лорейн се намръщи на себе си. Господи, мисля също като майка ми.

— Сигурно е ужасно да се чака така, без да знаете нищо. — Роксан се опитваше да прозвучи ободрително. Не знаеше какво друго да каже.

— Доста ужасно е… не е никак приятно.

— Да… представям си.

Дали би могла? Беше много хубава. Майкъл страшно си пада по хубавите лица. Гибънз й беше казвал това.

Роксан пусна още една ободрителна усмивка. Тя се опитваше, наистина се опитваше, но какво можеш, по дяволите, да кажеш на една жена, която е седяла цял ден на диван от изкуствена кожа в очакване да чуе дали човекът, когото обича, ще живее, или ще умре, или ще остане сакат? Какво да кажеш?

Лорейн погледна към тавана и се опита да спре новите сълзи. Господи, това е толкова егоистично. Стига вече.

— Роксан — започна тя, като избърса очите си, — вие… вие с Майкъл… срещате ли се редовно?

— Ами да… донякъде. Но ми се струва, че сега не ви се разговаря за…

— Надявам се, че още не сте влюбена в него — измърмори тя.

— Моля?

Лорейн се изчерви. Нямаше намерение да казва това гласно.

— Извинете. Трябва да е прозвучало доста недружелюбно. Нямах предвид това.

— Поставяте ме във вашето положение, нали? — услужливата усмивка на Роксан излиня, акцентът също. Беше хубава, когато се усмихваше, красива, когато не го правеше. Доста необикновена красота.

Лорейн въздъхна:

— Цял ден разсъждавам за това какво означава да си съпруга на полицай, но да си омъжена за специален агент сигурно е по-лошо. Не се приключва със свършването на смяната. Постоянно са на работа и, изглежда, в осемдесет процента от времето — в смъртна опасност. Така го виждам аз. Не е лесно да обичаш такъв човек.

— Гибънз по-конкретно… темпераментен ли е в работата си.

— Темпераментен? Не. Непрекъснато мърмори за нея. Всеотдаен е, да. Упорит. Вманиачен, също. Но темпераментен? Не, мисля, че по-скоро Майкъл е такъв. За него съм се тревожила повече, отколкото за Гибънз.

— Защо? — Роксан изглеждаше изненадана. Сигурно не го познава много добре.

— Той е безразсъден, лудетина. А и твърдоглав. Божичко, някои от нещата, които е правил, не можеш и наполовина дори да си ги представиш. — Тя спря рязко и се овладя. Не биваше да й казва всичко това. Сигурно звучи ужасно.

— Може и да те разбирам погрешно, Лорейн, но това някак си звучи като предупреждение.

Лорейн наведе очи към масичката:

— Всичко това е много преждевременно, Роксан. Вие току-що сте се запознали. Не бива да те плаша така.

— Не ме плашиш. Мисля, че просто си загрижена. И разтревожена.

Лорейн погледна Роксан в очите и видя нея на своето място. Сега може и да не мисли така, но и на нея е възможно да се случи. Да не дава господ. Лорейн отмести косата си от лицето. Знаеше, че изглежда като развалина, но от гледна точка на Роксан сигурно повече прилича на призрака на Джейкъб Марли, повлякъл оковите след себе си. Това е добре. Роксан има нужда от здравословна доза страх и реализъм. Нищо против Майкъл и напъпилите му шансове, обаче тя трябва да бъде подготвена. Никоя жена не заслужава да преживее всичко това.

После Лорейн забеляза доктора с брадата, застанал в залата с Майкъл и Айвърс. Той говореше, а те слушаха. Не можеше да определи изражението му през брадата и очилата. Стомахът й се сви. Не можеше да помръдне. Умрял е. Това им казва. Майкъл ще дойде и ще й каже, че Гибънз е мъртъв.

Майкъл кимаше срещу доктора. Тя кръстоса ръце и притисна корема си. Майкъл се отдалечи от двамата мъже и влезе в стаята. Искаше й се да се свие на две, но се беше вкаменила.

— Лорейн — каза той тихо.

Както винаги нежният успокоителен глас, който съобщава лошите новини. Той посегна към ръката й, но тя не можеше да мръдне. Седна до нея и докосна коляното й. Не, не го казвай!

— Лорейн, докторът току-що каза. Събудил се е. Ще се оправи. Прескочил е трапа.

Тя затвори очи и почувства как всичко се изцежда от нея, докато остана напълно изтощена и празна — като спукан балон на земята. Той ще се оправи. Мили боже!

— Ще се оправи — повтори шепнешком.