Антъни Бруно
Лоша кръв (26)

26.

Лорейн бързаше надолу по стръмния тротоар, острият вятър я буташе отзад и завихряше косата й в лицето, докато се озърташе за номерата по фасадите на магазините и търсеше 49. Навсякъде около нея имаше хора, тръгнали да свършат обичайните за съботното утро задължения в едно предградие — голямо движение около супермаркета и магазина за домашни потреби. Една тайфа момчета пробягаха покрай нея като зли духове и вкупом се заблъскаха и заръгаха с лакти, за да минат през вратата на малък магазин с разнообразни стоки по-надолу, на чиято витрина бяха окачени десетки пластмасови и гумени маски, каквито децата слагат в деня преди празника Вси светии. Тя спря да погледа. Повечето от героите, които изобразяваха, бяха нови за нея, но разпозна няколко — Дракула, Фред Флинтстоун, Скелетор, Смърфовете, Чарли Браун и Люси…

Проклет да е.

Тя фокусира поглед върху собственото си отражение във витрината. Вятърът развяваше кичури коса пред подпухналото й лице. Имаше сенки под очите и изглеждаше толкова изморена, колкото и се чувстваше. Беше обула чифт разтеглени джинси, които трябваше да бъдат изпрани още миналата седмица, а раменете бяха провиснали от изтощение под старата груба вълнена риза на едри черно-бели карета, облечена набързо тази сутрин, когато й хрумна идеята да дойде в Мейпълууд. Тя се взираше в запуснатия си вид на фона на тези противни пластмасови физиономии и се видя като злата вещица на Дивия Запад. Ако беше вещица, то вината е негова. Гибънз я превръщаше в стара кукумявка, кучият му син.

Малко момиченце с къси, рижави плитки излезе от магазина, хванало се за ръката на баща си. То носеше островърха китайска сламена шапка с широка периферия и я притискаше към главата си със свободната ръка, за да не я духне вятърът. Лорейн не виждаше лицето й, само плитките. Момиченцето хленчеше, че вятърът ще го отнесе, а таткото го уверяваше, че няма да позволи това да се случи, само да върви. Не обърнаха никакво внимание на Лорейн, докато минаваха покрай нея.

Тя прехвърли поглед през улицата и започна да се взира във витрините отсреща в търсене на номера. Огледа бегло читалнята „Крисчън Сайънс“ и магазина за канцеларски материали в съседство и тогава го забеляза — номер 49, върху стъклената врата между магазините в партера на двуетажната сграда от жълти тухли. Бръкна в горния джоб на ризата си и извади оттам листчето хартия с информацията, която беше преписала набързо от телефонния указател: академия „Ийстлейк“, Мейн 49, стая 22.

Лорейн отмести косата от лицето си и притича през потока коли, забързана към стая 22. Тя хапеше устната си, докато тичаше. Дано да си там!

Нахълта през стъклената врата, изкачи стълбите и тръгна по посока на стрелките към академия „Ийстлейк“. Когато стигна до вратата, тя чу музика отвътре. Звучеше като концерт на Вивалди — много игрива и отривиста. Тя почука на вратата, изчака, пак почука, а после се самопокани. Повече няма да позволи на никого да я баламосва.

Чакалнята беше празна. Тръгна към музиката в съседната стая, където Роксан седеше зад бюрото, загледана през прозореца, с крака на радиатора. Музиката идваше от стереоуредба, качена заедно с книгите на висока етажерка.

— Здрасти.

Главата на Роксан рязко се обърна, а очите й бяха широко отворени от уплаха. За момент тя се втрещи в Лорейн. Не беше съвсем приветлив поглед.

— Божичко, изплаши ме. — Роксан стана и спря музиката. Изглеждаше, като че иска да бъде сама.

— Извинявай, че ти се натрапвам така, но както вероятно виждаш, почти съм обезумяла.

— Нещо не е в ред ли, Лорейн? Мога ли да помогна?

В гласа на Роксан имаше студена официалност, някакво строго безпристрастие, каквото вероятно предлагаше на клиентите си. Не беше онази нежна кошута, която срещна в болницата. Нещо я тревожеше.

— Не искам да те притеснявам, Роксан, но ти си последната ми надежда. — Лорейн седна в края на бургундскочервения диван. Не бе спала през по-голяма част от нощта и беше изтощена.

— Какво не е в ред?

— Гибънз. Той е единственото нещо, което никога не е в ред.

— Не те разбирам.

Роксан седна зад бюрото, много изправена и официална, все още твърде студена. Лорейн реши да не обръща внимание на това. Засега трябваше да се оправя със собствените си проблеми.

— Изписаха го от болницата вчера. Вчера! Необходимо е да почива, за бога! Обаче къде мислиш, че се намира в момента? На гюме с Майкъл.

— Гюме?

Лорейн въздъхна. Роксан не знаеше жаргона… все още.

— Така му казват. На разузнаване. Майкъл ми каза снощи по телефона.

— Разговарях с него тази сутрин. Трябваше да го видя снощи, но го задържало нещо важно. Каза, че ще работи тази сутрин, без да ми обяснява подробности.

Значи на това се дължи хладното отношение. Майкъл я е вързал да чака снощи и несъмнено братовчедка му е виновна по роднинска линия. Лорейн въздъхна. Изкушаваше се да каже нещо на Роксан, да сподели малко опит, но какво щеше да помогне това? Все едно че преподавател от колежа обяснява на умно гледащите си ученици, че търсенето на академична кариера може да се окаже грешка, че в нея няма бъдеще. Те вече са решили. Изобщо не слушат.

— Тези двамата са като деца — каза вместо това Лорейн. — Луди глави, сами си търсят смъртта. Проблемът при тях е, че Гибънз не може да признае пред себе си колко е стар в действителност. Мисли, че може да върви редом с Майкъл, а Майкъл не прави нищо, за да го разубеди. Той от своя страна иска да стане като легендата Гибънз — пиперливото старо куче на Бюрото. Така взаимно се подлъгват. Много са особени.

Роксан въздъхна и поклати глава. Ледът се стопяваше.

— Да, наистина са особени. — Тя погледна към етажерката с книги и се усмихна пресилено. — Знаеш ли, познавам братовчед ти само от седмица. Седмица и една сутрин, да бъдем по-точни, а вече ме кара да се държа като наивна идиотка. Постоянно мисля за него. Смешно е. Не съм се чувствала така заради някой мъж от гимназията насам. И никога не съм мислила, че ще се почувствам отново така. Толкова лекомислена, толкова… Искам да кажа — това просто не е поведение на възрастен. В края на краищата познаваме се само от една седмица… и една сутрин.

Лорейн въздъхна:

— Изглежда, здравата си се заплела.

Роксан само сведе очи към бележника си и сви рамене.

Силно боботене, идващо отвън, изпълни тишината. Малък самолет, предположи Лорейн. Тя поприбра ризата към тялото си. В кабинета на Роксан беше студено.

— Ходих до апартамента ти тази сутрин, но те нямаше вкъщи. Открих те по телефонния указател. Трябваше да те намеря, понеже ми е нужна услуга.

— Каква?

— Искам да ми дадеш адреса на онзи гангстер. Те са там. Искам да вразумя Гибънз, преди отново да е пострадал.

Роксан започна да си играе с пръстена на ръката си — плосък, овален оникс, обграден от сребърни топченца.

— Ами аз…

— Сигурна съм, че знаеш къде е. Гибънз ми каза, че ти си ги насочила най-напред към този тип д’Урсо. — Лорейн я гледаше настойчиво в очите. Няма да позволи да я залъже.

Роксан като че се стресна от решителността й:

— Е, да, вярно е, че казах на Майкъл за пиратския бизнес с детегледачки на госпожа Д’Урсо и че една от бившите ми клиентки, която си пъха носа навсякъде, ми обясни къде живее. Ходих с колата до къщата от чисто любопитство, така че мога да те заведа дотам. Само че… Майк и Гибънз няма да са много очаровани, като ни видят, нали? Нашата намеса… няма ли това да е един вид престъпление? Технически погледнато, искам да кажа. Като затрудняване на правосъдието или нещо подобно.

Лорейн я погледна втрещено:

— Толкова ли си сърдита на Майкъл, че не искаш да го видиш, или чак дотам те е заринал с тези фъшкии за ФБР? Накарал те е да мислиш точно както Гибънз ме караше да мисля през всичките тези години. Ти отваряш пространство за ФБР. Не можеш да вземеш човека без Бюрото. Това е комплексна сделка, никакви изменения. Мисля, че задължението да живееш с досадна и заядлива свекърва е за предпочитане пред това.

Роксан не спираше да върти пръстена около пръста си.

— Мислиш ли, че ще е разумно да отидем и да ги намерим? Искам да кажа — Гибънз ще те послуша ли наистина, ако му се явиш по този начин? Няма ли само да се вбеси и да стане по-несговорчив?

— Хич не ме интересува какво е мнението му. Уморих се да се приспособявам към чувствата му, да го коткам, да го галя, само и само да го накарам да види нещата от моята позиция. Сега за първи път се тревожа за себе си и това възнамерявам да му кажа. Ако наистина мисли за мен, ще се върне вкъщи и ще почива така както трябва. Лекарят казва, че може да си причини необратими неврологични увреждания, може би дори парализа, ако се напряга. Та ако ми излезе с приказките, че трябва да си свърши работата — дотук. Може да се навира под куршумите, без да ми пука, защото повече не го искам при неговите условия. — Тя пъхна ръце под мишниците си. Пръстите й замръзваха. — И така, ще ми дадеш ли адреса или не?

Роксан престана да си играе с пръстена:

— Предполагам, че ако съм в твоето положение, не би ми се искало да ме отблъснат. Може и да ми се случи. — Вдигна поглед към лавицата с книги и въздъхна. — Добре. Ще те заведа там.

— Само ми обясни, не е нужно да идваш.

— Нужно е. Иначе ще бъде двама срещу един — усмихна се с разбиране Роксан.

Лорейн поклати глава и отвърна на усмивката й. Роксан беше чудесна. Още не бе станала съвсем безнадеждна.

— Хайде — каза Роксан и заобиколи бюрото. — Ще вземем моята кола.

Щом видя блясъка на червената коса на Роксан, когато излезе на слънцето, Лорейн си спомни за малкото момиченце с рижавите плитки и сламената шапка.

— Чудесно. Само най-напред трябва да направим едно кратко отклонение.

Тръгвайки след Роксан към приемната, тя грабна една салфетка от кутията на бюрото и издуха носа си. Обединен фронт.

Този път май нямаше да я баламосат.