Антъни Бруно
Лоша кръв (28)

28.

Антонели седеше в края на задната седалка откъм отворената врата на лимузината и сочеше с костеливия си пръст към д’Урсо. Лицето на стареца бе почервеняло — толкова бе побеснял. Дори скалпът му бе червен под рядката бяла коса.

— Това, което искам да знам, е какво си намислил, та вдигаш стачка на своя глава. Кажи ми, Джон. Искам да знам.

Д’Урсо сви рамене и улови в погледа си Винсент, застанал настрани между предниците на лимузината и мерцедеса. Големият Винсент изглеждаше нервен. Продължаваше да се обръща назад към телената ограда, към изгнилия кей над водата и изоставената лодка, обърната наопаки до оградата.

Д’Урсо хвърли поглед към бодливата тел, навита на спирала в горната част на двуметровата ограда. Какво си мислеше Винсент, по дяволите? Че някой главорез ще изскочи изпод лодката с автомат и ще започне да стреля през оградата? Скапан глупак. Обаче му харесваше да гледа за разнообразие как Винсент се поти. Едрият мъж се озърташе наоколо към дългите редици от малки японски коли и поглеждаше нервно към Боби, който се подпираше върху решетката на мерцедеса, скръстил ръце на гърдите си, и се опитваше да не изпуска стареца от очи, което и трябваше да прави. Винсент се чудеше накъде да погледне. Знаеше само, че е сгафил и е допуснал старецът да попадне в трудно положение. Ако имаше запланувано нападение, то можеше да дойде от всички посоки. Д’Урсо се радваше да го види разтревожен.

— Слушаш ли ме, Джон? Искам да знам какво си имал предвид, като си направил това. Обясни ми. Отношенията ни с хората на Хамабучи ли се опитваш да разрушиш? Това ли е?

Грапавият глас на стареца вече звучеше като предсмъртно хъркане. Кожата около очите и по бузите му беше толкова изпъната, че можеше да видиш скулите под нея. Старецът практически вече беше мъртъв.

— Успокойте се, господин Антонели — намеси се Винсент, вероятно разтревожен, че Антонели ще получи сърдечен удар.

Старецът протегна два костеливи пръста към горилата си и го погледна настойчиво. Стой там!

Д’Урсо присви устните си, за да не забележи старецът леката усмивка. Щеше да бъде почти лесно. Непрекъснато го проиграваше в мисълта си и винаги се получаваше съвсем както го искаше. Почесва се по бузата, за да даде знак на Боби. Боби изважда онзи пищов — „Линда“ — и започва да дупчи горилата. През това време той вече е извадил собствения си пистолет от кобура на глезена и се заема да наниже още няколко парчета олово във Винсент за по-сигурно. После се обръща към трогателния старец, който, даже и да носи пищов, не би имал сила да дръпне спусъка, и го застрелва от упор в главата. Бързо и елегантно.

— Дявол да го вземе, Джон, ти дори не ми обръщаш внимание! Отговори ми, за бога! Защо си вдигнал стачка, без да дойдеш първо при мен?

— Ами, господин Антонели, да си призная честно истината, поръчах стачката на своя глава, защото счетох, че е необходима. Обаче знаех, че няма да ме разберете, и затова се наех и го направих сам.

Старецът беше пламнал целият. Устните му бяха хлътнали, устата здраво стисната като на бабичка.

— Не мога да повярвам…

— Не, не, чакайте — прекъсна го той. — Първо искам да ме изслушате. Тези японци ни разиграват почти от самото начало. Казвал съм ви го, но вие просто не ми обръщахте внимание. Хамабучи се мисли за най-големия тарикат, но греши. Намерил съм нови доставчици, по-евтини роби…

— Намерил си фъшкии. Казал съм, че ще работим с Хама…

— Изслушайте ме за момент. Знам как да направя пари от тази операция, много пари. Купуваш евтино и увеличаваш количеството. И доставяме повече момичета. Изкарваме хубавите да въртят игрички…

— Знаеш много добре какво казах за проституцията.

— Да, знам, че не одобрявате, но не сте прав. Вече няколко месеца въртя едно заведение с мацки на крайбрежието. Много е доходно. Нека да ви обясня.

Джон погледна към Винсент, докато старецът се мъчеше да изфъфли нещо. Гавазинът изглеждаше силно изнервен. Ръцете му бяха отстрани, готови да бръкнат под якето за пищова. Време беше. С типове като Винсент не бива да си играеш. Д’Урсо небрежно вдигна ръка и се почеса по бузата.

Боби извъртя очи към Винсент, увери се, че не го гледа, после рязко измъкна автоматичния пистолет изпод якето и започна да стреля. Близката пукотевица от автоматичния огън накара ушите на д’Урсо да заглъхнат. Горещите бели проблясъци от цевта привлякоха очите му към „Линда“ в ръцете на шурея му. Винсент бе успял да извади своя пистолет, но тогава Боби пусна нов ред в гърдите му и той падна назад с разкривени като на кретен ръце, а пищовът полетя във въздуха над главата му. Д’Урсо чу как пистолетът на Винсент се удря в телената ограда със звук на дрънчаща пружина като силно подадена бейзболна топка, спряла в мрежата зад забиващия играч.

Старецът се взираше втренчено в мъртвата горила, просната на земята между двете коли. Той вдигна очи към д’Урсо и изсъска:

— Мръсник!

 

 

Нагаи погледна към Хидео и Тошио. Те мълчаха. Хидео държеше пистолета в скута си. Нагаи потърси микробуса в огледалото. Ики се движеше наблизо, поддържайки постоянна дистанция. При тях бяха жените. Всичко, което трябваше да направят сега, бе да намерят д’Урсо, преди да е убил Антонели. Маширо е там, но Нагаи все пак се притесняваше. Маширо си го бива, но не може да спира куршуми. Трябваше да помисли за това снощи.

Той прелетя на жълто под сажденочерната желязна конструкция на „Пуласки Скайуей“ и се насочи към изхода за „Дормъс авеню“. Кадилакът затрополи по дупки на пътя. Нагаи чу дрънчене в колата, каквото досега никога не бе долавял. Проклетият път беше като бойно поле. Той отново погледна в огледалото за обратно виждане. Микробусът още беше зад него. В горния край на предното стъкло се виждаха нисколетящи самолети, приближаващи се към летището. Почти бяха стигнали. Пет минути. Пет минути, д’Урсо. Стой кротко само още пет минути. Нагаи стъпи на газта и задържа педала на пода. Майната им на дупките.

Старецът се мръщеше и фъфлеше нещо на италиански. Д’Урсо изобщо не можеше да разбере какво казва, но кой се интересуваше вече какво иска да каже? Боби стоеше изправен и стискаше здраво линдата, прицелена в Антонели. Изглеждаше много сериозен. Д’Урсо насочи пистолета си в лицето на Антонели и се усмихна.

— Хей, хей, хей! Млъкни и ме слушай, Антонели.

Старецът продължаваше да фъфли, седнал до отворената врата на колата, размахваше ръце и сочеше към Винсент като някой току-що превъртял стар глупак.

— Виж, Антонели, това е краят. Като шеф ти загуби. Трябва да си отидеш.

Антонели потърка брадичката си отдолу с обратната страна на дланта и се изплю на земята — старото сицилианско проклятие: „Кръв да плюеш дано!“ Исусе, този човек беше истинско изкопаемо.

— Слушай ме, Антонели. Ще ти предложа една сделка. Ти ще умреш — не е там пазарлъкът. Въпросът е дали да го направя безболезнено или не. Сега признай пред мен, че си сенилен дърт пръдльо, че обърка фамилията до такава степен, че даже не знам откъде да започна описанието на проблемите ни и че това, от което тази фамилия сега наистина се нуждае, е някой способен, по-млад, агресивен, мотивиран от печалбата човек. С други думи, искам да те чуя как казваш, че аз заслужавам да бъда новият бос.

— Върви да се шибаш!

Д’Урсо вдигна пистолета. Хайде, искам да го чуя:

— Защото, ако не кажеш това, ще започна от колената ти. После ще прострелям лактите ти. След това ще продължа с гърлото, а там ще боли като…

Ревът на приближаващи мотори го заглуши. Д’Урсо погледна през рамото си, за да види как един микробус лети в тяхна посока. Направи със скърцане тесен кръг и ги заобиколи така, че да застане със задницата към тях. Непосредствено след микробуса се движеше батмобилът — старият черен кадилак на Нагаи. Проклятие!

Той погледна към Боби, който изглеждаше силно объркан, сякаш го беше страх да отклони вниманието си от стареца. Събуди се, глупако! Над покрива на мерцедеса д’Урсо видя задните врати на микробуса да се отварят. Три кучки бяха завързани вътре гръб в гръб. Там отзад имаше и трима бандити от якудза с дръпнати очи. Държеха пистолети, насочени към кучките, докато ги ритаха и бутаха, за да се приближат до вратите и да се завъртат. Тогава д’Урсо разбра защо караха жените да се обърнат — за да види дребната блондинка, която бе от вътрешната страна. Проклетата му съпруга — ето коя беше. Исусе Христе всемогъщи!

Вратите на кадилака се отвориха и други двама главорези се покриха зад тях с насочени пистолети. Нагаи показа главата си над покрива откъм шофьорската страна:

— Нямаш изход, д’Урсо — извика той. — Хвърлете пистолетите насам — и ти, и Боби!

— Да ти го начукам, Нагаи!

— Сляп ли си? Държим жена ти и приятелките й.

Нагаи викна нещо на японски към хората си в микробуса и те изправиха трите жени на крака. Д’Урсо изобщо не можеше да си представи кои бяха другите две. Мишел нямаше никакви приятелки. Какво се опитваше да изиграе Нагаи?

— Хвърлете пистолетите или започваме да стреляме!

Какво си мисли, че е това? Филмът „Бонанза“?

Нагаи кресна нещо друго на японски и един от главорезите в микробуса издърпа по-старата жена, онази с дългата тъмна коса. Сграбчи я за косата и тикна автоматичния пистолет до ухото й така, че всички да видят.

— Тя е първата — извика Нагаи. — После червенокосата. След това жена ти. Искаш ли да видиш дали се шегувам, а?

Д’Урсо хвърли поглед към Боби, който още изглеждаше объркан:

— Тия са хванали Мишел, човече.

Боби имаше вид, като че ще се разплаче. Този глупак прекалено много се тревожеше за проклетата си сестра. Не му обръщаше внимание.

— Джон! — изпищя Мишел. — Боби! Послушайте го, моля ви!

Затваряй си устата. Дявол да го вземе!

— Какво става тук, по дяволите?

Д’Урсо се обърна към грачещия глас. Старецът се изправяше, подпирайки се на вратата на лимузината.

— Господин Антонели — извика Нагаи, — той ви е докарал тук, за да ви убие.

— Мишел! — изрева Боби. Звучеше също като Силвестър Сталоун в края на първия филм за Роки, когато вика приятелката си. Изведнъж започна да стреля като луд с онзи идиотски пистолет по якудзите.

Д’Урсо клекна долу и се доближи до мерцедеса, за да се прикрие.

— Внимавай за проклетата си сестра — извика той, но Боби не можа да го чуе. После отвсякъде се разнесоха единични изстрели в отговор на стрелбата на Боби. Куршумите на якудзите дрънчаха по другата страна на колата му. „Майната му“ — каза си той и бързо се изправи на крака. Само един мерцедес не е достатъчна защита от тези маниаци. Той изтича с приведена глава и се хвърли към Антонели, натиквайки го заедно със себе си в лимузината. Бързо затвори вратата и надникна навън точно навреме, за да види как лудият огън на Боби разтърсва една от отворените врати на микробуса.

— Хей, Боби! Внимавай за сестра си, малоумник такъв!

Стрелбата спря за секунда и той дочу острите писъци на Мишел, която крещеше на брат си да спре. В този момент д’Урсо почти изскочи от кожата си, като усети костеливата ръка на стареца върху гърба си да сграбчва гънките на сакото му, опитвайки се да се надигне. Потръпна при докосването на стария негодник и отблъсна с удар ръката му. Антонели падна обратно на пода и от него започна да се чува странен гъргорещ звук.

В този момент като че ли изстрелите затихнаха, с изключение на бесните тройни серии от пистолета на Боби. Когато д’Урсо се изправи пак до прозореца, той видя защо якудзите бяха спрели стрелбата. Зад побъркания му шурей беше приклекнал онзи тип, който приличаше на голям гнусен броненосец, с шлем на главата, стиснал с две ръце злокобната си сабя. Исусе! Това беше проклетият Маширо!

Мишел изпищя:

— Боби, пази се!

Вече беше твърде късно. Сабята изскочи през корема на Боби. Набоде го като жалък ордьовър. Пистолетът на Боби изгърмя още веднъж и простреля гумата на мерцедеса до него. Маширо подпря краката си върху задника на Боби и измъкна сабята от тялото му. Боби се завъртя като тирбушон и падна по гръб. На сивата му риза имаше тъмен кървав кръг, а глупавата къдрица висеше над облещените мъртви очи.

— Не прави така, д’Урсо, предупреждавам те — изкрещя Нагаи. Той вече беше там, от другата страна на мерцедеса. — Убиеш ли Антонели, ние ще убием теб.

Нагаи заобиколи зад багажника на мерцедеса с насочен към задното стъкло на лимузината пистолет.

Д’Урсо прехапа долната си устна. За какъв, по дяволите, се смята този тип, та стои така там? За супермен? Какво си мисли, че само той има пистолет? Тъпо копеле. Д’Урсо прехвърли 38-калибровия пищов в лявата си ръка, изтри изпотената длан в панталона и после пак го върна в дясната.

— Не бъди глупав, д’Урсо. Излизай навън. Нищо няма да спечелиш.

Д’Урсо дръпна ръчката на вратата и изчака малко, за да накара Нагаи да си помисли, че се предава.

— Поне имам кураж да убия моя бос — извика той и отвори вратата с ритник. — Не мога да кажа същото за теб.

Д’Урсо натисна два пъти бързо спусъка. Нагаи се хвърли зад мерцедеса, а гигантският броненосец изскочи на пътя на куршумите. Идиотът просто застана там, закривайки шефа си. Ега ти благородството! Д’Урсо прехапа устната си и изстреля последните четири куршума в Маширо. Проклетият идиот просто стоеше там и скърцаше със зъби. Маширо трябва да беше улучен поне от три куршума — главата му подскачаше с всеки един. Той стоеше изправен със замръзнало на грозното му лице злобно изражение. Измина половин минута, докато глупавият японец най-после залитна назад и се препъна в тялото на Боби.

— Джон!

Мишел крещеше и плачеше. Тя още беше завързана за другите две жени, а зад тях видя клекнали поне двама якудзи. Тогава д’Урсо забеляза в далечината, оттатък микробуса, един тъмнозелен седан да връхлита с пълна скорост в паркинга. Седанът спря със скърцане на гуми, шофьорът слезе и отиде при багажника да вземе нещо. Той затвори багажника и заобиколи откъм страната на пътника.

— О, господи, Джон! Помощ!

Д’Урсо погледна над облегалката към стартера. Ключове нямаше. Мамка му! Пропълзя през стареца, който още лежеше на пода и хриптеше задъхано. Излезе през другата врата. Куршуми рикошираха от предния капак на лимузината, докато тичаше приведен към тялото на Винсент. Промъкна се под бронята и пребърка джобовете на мъртвеца за ключовете. Има късмет и веднага намери ключовете на горилата в джобовете на якето му. Златен талисман-подкова висеше на верижката. Много шибан късмет, Винсент.

— Джон! Господи! Джон!

Той изтича обратно в лимузината, като се молеше тези якудзи да стрелят така зле, както говорят английски. Вмъкна се зад волана и мушна ключа в стартера. Още със завъртането на големия мотор той го изфорсира.

— Джон! Помогни ни! Джон! О, боже!

Върви по дяволите, Мишел.

Той включи на скорост с ревящ мотор. Трансмисията придърпа, лимузината се опита да забуксува и после рязко излетя. Управляваше на сляпо, като държеше главата си ниско. Направи обратен завой в края на един ред короли.

— Джон! Джон!

Надникна над таблото и натисна газта до пода, шмугвайки се по пътеката между два дълги реда короли. Размина се със зеления седан, засилил се по съседното междуредие в обратната посока към кашата, с която той не искаше да има нищо общо.

— Джон!!! Джон, върни се!!! — крещеше Мишел д’Урсо към отдалечаващата се лимузина. — Мамка ти, Джон! Чуваш ли ме? Ти си минетчия, Джон!!!

Затваряй си мръсната човка, Мишел.

Д’Урсо се замисли за зеления седан — кой ли беше това? Погледна в страничното огледало от дясната страна и видя лицето на Нагаи, косата му се вееше. Какво по… Той се обърна. Нагаи се беше хванал за дръжката на задната врата, краката му опрени в ламарината, увиснал там като някакъв шантав спайдърмен. Кучи син!

Д’Урсо преметна ръката си през облегалката, както караше, насочи пистолета към стъклото на задната врата и натисна спусъка. Щрак. Празен. Мамка му!

Завъртя волана наляво-надясно и разлюля лимузината, карайки я да се движи като рибешка опашка. Обаче непоколебимото лице на Нагаи още стоеше в огледалото.

— Да те вземат дяволите, Нагаи! Дяволите да те вземат!

Д’Урсо стисна волана и продължи да кара.