Антъни Бруно
Лоша кръв (8)

8.

Часът беше почти седем, когато влакчето, тръгващо от Световния търговски център, навлезе шумно в спирка Хобокен. Вагонът на Тоци беше претъпкан. Множество куфарчета от говежда кожа, шлифери, рогови очила, крака в чорапогащници и бели маратонки „Рийбок“ — и всичките искаха да слязат тук. Докато чакаше ред да се измъкне през оградените серпантини, Тоци си мислеше дали Хобокен беше наистина най-подходящото място за него. Той се изкачи заедно с тълпата по стълбите до тротоара и пресече павираната улица. Докато се приближаваше към отсрещния бордюр, той видя отражението си в стъклената витрина на един украсен с папрати бар. Светлосивият костюм и черните италиански мокасини бяха съвсем нови, още не бяха улегнали по него. Огледа се добре и малко се разочарова от това, което видя. Не изглеждаше много различен от тълпата. Може би там му беше мястото.

Беше обещал на дамата в „Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“ да бъде там в седем, но си мислеше, че може да потърси и друг апартамент, защото нямаше начин да го одобрят за онзи на „Адамс стрийт“, който му беше показала госпожа Карлсон. Никакъв шанс без съпруга. Мислеше да отиде на срещата с наемодателя в петък и да им каже, че съпругата му е починала внезапно — тумор в мозъка или нещо такова. Може би хазяинът щеше да го съжали и да го вземе, но реши, че това е много глупаво. Всичко беше глупаво.

Цял ден се опитваше да направи някаква връзка между труповете в „Бръмбарът на смъртта“, култовите убийства и сабите и не успя да измисли абсолютно нищо. Беше позабравил колко изтощително може да бъде понякога ровенето из компютърните файлове и съпоставянето на различни варианти, да прекараш дълги часове, опитвайки да подредиш фактите, та да заработят в желаната посока, и накрая да откриеш, че това, което си считал за брилянтна теория, не струва пукната пара. Дълбоките разрези в двата трупа не съвпадаха с нищо от регистрираните в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Лабораториите продължаваха да твърдят, че разрезите са направени едновременно с един удар, а в компютъра нямаше нищо подобно. На Тоци му беше трудно да го възприеме, когато го чу за първи път, и все още се съмняваше. Беше физически невъзможно. Медицинският експерт сигурно е сгрешил.

Ставаше студено, вятърът започваше да хапе. Тоци пъхна ръце в джобовете и му се прииска да си беше облякъл шубата, но после се сети, че вече няма такава шуба. Трябваше да си купи нова. Мамка му. А беше хубава шуба.

Докато вървеше по „Уошингтън стрийт“, той забеляза нарисувания върху картон тиквен фенер, залепен на витрината на доста модерен ресторант с италиански деликатеси. Непосредствено до вратата имаше цял рафт със специалитети от „паста“, а до него — хладилна витрина с най-различни замразени подправки. В семейството му казваха макарони, не „паста“, а „подправки“ беше сос. Не си падаше много по тези нови заведения, специализирали се по разните варианти с домати и печурки. Харесваха му по-старите местенца по страничните улици, където можеш да си поръчаш голям сандвич от питка с шунка и сладки червени чушки, където ти правят питката в кухнята на заведението, където можеш да заложиш десетачка на някой кон, ако те познават. Честно казано, харесваше му този тип заведения, които се харесваха и на тарикатчетата. Само че той не беше тарикат. Беше от федералните.

„Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“ се намираше в следващия блок. Тоци крачеше енергично, с нетърпение да влезе и избяга от студа, с нетърпение да си намери жилище. Точно тогава в погледа му попадна малка табелка, написана на ръка и закачена над един вход: „Хобокенско кооперативно училище по самоотбрана“. Под думите имаше изписана купчина японски или китайски йероглифи. Тоци отстъпи до бордюра и погледна към втория етаж над цветарския магазин. Всички прозорци светеха ярко. Успя да види няколко фигури с бели униформи, които се движеха насам-натам. Веднага се сети за двойката убити и за силните удари по вратовете, които са ги умъртвили. Погледна нататък по улицата към кантората на „Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“. Можеше да почака. Това е по-важно. Той отвори вратата и се изкачи горе.

В малката, евтино обзаведена чакалня нямаше никой, затова той напъха глава в студиото. Беше голяма зала, почти колкото цялата дължина на сградата, с белеща се боя по тавана и ярко осветление. Дървеният под беше почти изцяло покрит с големи сини тепихи, а върху тях имаше десетина или малко повече души, главно мъже, четири жени с горе-долу еднакъв брой бели, оранжеви, сини и кафяви пояси. Бяха разпределени по двойки и упражняваха някаква хватка, която включваше хвърляне на нападател, хванал те за гърлото откъм гърба. Учителят — сенсей, както си спомни Тоци — беше човек с кротък вид, червеникавокафява брада и започнала да се отдръпва нагоре по челото му коса. Той кръстосваше между двойките и ги наблюдаваше, спираше ги често, за да коригира грешките им. Беше облякъл нещо, което приличаше на дълга плисирана черна пола-панталон върху белия си екип „ги“. Тоци беше учил малко карате в Куантико като част от обучението му във ФБР — силно опростен вариант, специално пригоден за полицейски нужди. Помнеше, че неговият сенсей носеше само черен пояс. Тези поли-панталони бяха нещо ново за него.

Като погледа малко как сенсеят инструктира учениците, бързо разбра, че това не е карате, освен ако не е някой от по-непознатите му стилове. Съмняваше се обаче, понеже изобщо не приличаше на карате. Нямаше удари с ръце и крака. Всички изглеждаха много спокойни и отпуснати. Щом се разделяха за упражнение, започващият атаката неизбежно губеше, завършвайки обикновено проснат по гръб или политнал с главата напред над тепиха. Кафявите пояси и особено някои от сините влагаха съвсем малко усилие, когато хвърляха съперника си. Беше почти нереално. На Тоци му стана интересно. Стоеше облегнат на вратата и гледаше, когато сенсеят обяви края на упражнението по тази техника. Партньорите спряха, поклониха се един на друг и после бързо коленичиха в редица с лице към своя учител.

Тогава сенсеят извика най-едрия от групата — едно черно момче с фигура на четирикрилен гардероб. Подаде Му дървен меч и обяви японското име на техниката, която ще демонстрира. После се разделиха, като черното момче държеше меча с две ръце. Изведнъж той вдигна главата си и нападна, сякаш искаше да разсече сенсея от горе до долу. Тоци би се заклел, че този ще пръсне главата на учителя си, но сенсеят просто отстъпи встрани, сграбчи дръжката на меча над големите ръце на негъра, разлюля ги нагоре-надолу веднъж и преметна бабанката с главата напред. Да го вземат дяволите! Подът се разтресе, когато черният се просна върху тепиха. Сенсеят стоеше спокойно с дървения меч в ръка. Тоци се шашна. Това приличаше на епизод от филм за кунгфу. Когато негърът се изправи на крака, сенсеят отново му връчи меча. Направиха това движение още няколко пъти. Черният нападаше с повече злоба всеки път и всеки път се удряше по-силно в тепиха. На Тоци му се струваше почти нереално.

— Шомен-учи Кокю-наге — изрече сенсеят. — Познато е също и като хвърляне „парен чук“. Този път в движение, за демонстрация — добави той с лека усмивка.

Сенсеят кимна на своя партньор, после се обърна и побягна, преследван наблизо от негъра. Тоци се изненада, че той бягаше, вместо да застане и да се отбранява. Нямаше съмнение, че негърът ще го настигне, като се има предвид дължината на крачката му. Обаче и сенсеят беше бърз, та черният трябваше да положи усилие да го догони на удобно за нанасяне на удар разстояние. Внезапно сенсеят промени посоката. Негърът го последва, но когато стигнаха средата на тепиха, сенсеят се обърна и застана с лице към нападателя, налитащ върху него с пълна сила. Мечът се стовари с остро свистене. Той отстъпи встрани и сграбчи дръжката, направи същото едва забележимо помпащо движение с ръце и горкият негър сега наистина летеше. Тоци потрепери. Този път черният се изтресе върху тепиха със страхотна сила. Не бързаше да стане. Сенсеят стоеше там спокоен и изправен с меча в ръка.

Когато негърът се приготви, сенсеят му върна меча и повториха техниката бавно, като той обясняваше тънкостите на групата. Накрая двамата с негъра коленичиха и се поклониха един на друг.

— Шомен-учи Кокю-наге — каза той. — Упражнявайте се в две редици. Без да се гоните, моля. — Няколко души се изсмяха.

Тоци беше заинтригуван. Никога преди не е виждал подобно нещо. Приличаше на номер, но той имаше чувството, че не е. Остана до края на урока.

Когато урокът свърши, той изчака учениците да се разпръснат, преди да отиде при сенсея, който беше свалил странната си пола-панталон и беше зает със сгъването й върху тепиха. Изглежда, беше доста сложна работа.

— Здрасти — каза той и клекна, за да слезе до нивото на погледа на сенсея.

Човекът заби поглед в обувките му:

— Не с обувки върху тепиха, моля ви.

Тоци незабавно стана и си свали мокасините засрамен. Трябваше да бъде по-предвидлив.

— Съжалявам. Кажете ми, това, което правехте тук, не беше карате, нали?

Сенсеят поглади плисетата на панталона и поклати глава.

— Курсовете по карате за възрастни са в четвъртък и събота.

Отговорът му не беше неприязнен, но притежаваше нещо от онази любезна уклончивост, характерна за много хора през шестдесетте години. Задаваш въпрос, той ти отговаря, но ти се струва, че не си получил никаква информация.

— И какъв беше този курс? — трябваше да попита Тоци.

— Айкидо.

— Айкидо — кимна Тоци. Беше чувал за това, но не знаеше нищо за него. — Кажете, какво е айкидо?

Сенсеят спря и вдигна поглед към него. Той като че ли преценяваше Тоци, опитвайки се да определи какъв тип отговор може да възприеме.

— Айкидо е японско бойно изкуство. Базира се на влизането в хармония със силата на една атака и обръщане инерцията на нападателя срещу самия него.

Тоци кимна отново:

— Хареса ми онази хватка, която направихте с едрото момче. Онова с меча.

Сенсеят се усмихна и продължи да скатава панталона си, приглаждайки гънките надолу от колана, преди да ги скатае.

— Шомен-учи Кокю-наге? — Той погледна нагоре към Тоци. — В движение?

— Да, в движение. Май сериозно трябва да се напънеш, за да хвърлиш някой толкова голям. Направихте го да изглежда много лесно.

— Това е едно от нещата, към които се стремим — минимално усилие.

— Искате да кажете, че беше лесно?

— Не беше трудно — сви той рамене.

По-трудно, отколкото да се разговаря с теб?

— Вижте, казвам се Майк Тоци. — Той извади легитимацията си и му я показа. — Специален агент във Федералното бюро за разследване. — Той се спря за секунда, осъзнавайки внезапно, че за първи път изпълнява тази процедура, откакто се беше завърнал. — Бих искал да задам няколко въпроса. За бойните изкуства по принцип. Впрочем вие не сте обект на това разследване, така че не се притеснявайте.

— Не съм се притеснил. — Сенсеят вдигна черния панталон, вече сгънат в прибран вързоп, и се изправи. Протегна ръката си към Тоци. — Нийл Чейни.

Тоци премести мокасините в другата ръка и се здрависа. Застанал редом до него, той забеляза колко дребен е в действителност Чейни. Изглеждаше някак по-голям, по-страшен, когато практикуваше айкидо.

— Разследвам двойно убийство, при което жертвите са починали от единичен удар във врата, повредил фатално гръбначния стълб. Изглежда, е извършено с някакъв тъп, тежък предмет, но на този етап не изключваме нищо. — Тоци не понасяше начина, по който говори. Приличаше на онези облечени в колосани яки и полиестерни костюми с жилетка ченгета, които не можеше да търпи. Замисли се дали все така ще се изразява. Искрено се надяваше, че няма. Съзнателно се опита да отпусне лицето си, преди да зададе въпроса. — Би ли могъл някой, който владее бойно изкуство като айкидо, да кажем, да извърши нещо подобно?

Чейни сви вежди, обмисляйки въпроса.

— Директен удар във врата? Не, не е айкидо.

— Защо не?

— Айкидо е чисто самоотбранително бойно изкуство. В айкидо никога не започваш атака. Реагираш, когато те атакуват, и използуват агресивността на нападателя срещу самия него. Това, което описвате, повече прилича на контактно карате, таекуондо, у-шу — твърдите бойни изкуства. Някой добре владеещ едно от тези изкуства вероятно би имал способността да убива.

— Но някой черен пояс в айкидо не би могъл да убива даже и да иска?

Чейни сви рамене.

— Зависи от ситуацията, но основната философия на айкидо е миролюбива, така че убийството не бива дори да присъствува в съзнанието на човека. Ако неизбежно трябва да се биеш, то целта е да неутрализираш противника. Да направиш нападателя безсилен с помощта на собствената му агресивност. Причиняването на болка не е в основата.

— Но айкидо може да причини болка.

— Може, но както казах — не това е основата.

— А каква е основата?

Чейни се усмихна:

— С двадесет и пет думи или по-малко? — Поклати глава и продължи да се усмихва. — Не е възможно да се предаде с думи. Вие търсите един хубав триредов енциклопедичен отговор. Не знам откъде да започна.

— Опитайте.

— Добре… нека просто кажем, че основата на айкидо не е в това как да сапунисаш другия, а как да построиш собственото си аз, така че да си способен винаги да се справиш с него. Тя е да се научиш как да стоиш спокойно и отпуснато, но все пак здраво дори и когато те нападнат. И това може да се приложи за всичко в живота, не само в борбата.

Тоци кимна. Не можеше да определи дали този беше фалшив или не. Всичко звучеше малко прекалено като Нова епоха. Но пък видя как Чейни обезоръжава огромния негър и го премята. Сигурно има нещо в тази работа.

Чейни се усмихна с разбиране:

— Май много-много не вярвате в това, нали? Наистина не е възможно да се обясни какво точно представлява айкидо. Трябва да го практикуваш, за да го разбереш. Ако се интересувате сериозно, заповядайте да погледате няколко урока. Наблизо ли живеете?

— А, да. Скоро ще се пренасям тук. — Надявам се.

— Добре. Даже може да ви хареса толкова, че да се запишете. Винаги можем да подхвърлим някой нов бял колан.

Тоци се замисли за момент. Идеята да бъде спокоен и отпуснат го привличаше. Не можеше да си спомни последния път, когато беше истински спокоен и отпуснат. Интригуваше го и идеята да противодействаш на нападение, като използваш инерцията на нападателя против самия него. Беше участвал в много ръкопашни схватки през живота си и знаеше как понякога засилването ти за удар може да те вкара в голяма беля. Освен това, ако предположим, че убиецът от „Бръмбарът на смъртта“ наистина е някой специалист в бойните изкуства, нямаше да навреди, ако вникне в психическата му нагласа, което би могъл да постигне с няколко посещения в дожото на Чейни.

— Да, може би ще опитам — каза Тоци. — Кога са уроците ви?

— Събираме се в осем часа в понеделник и сряда и от четири в събота. Надявам се да се видим… — Чейни се удари с пръст по челото. — Извинете, как казахте, че е името ви?

— Майк.

— Добре, Майк. Ще се видим тук. — Чейни отиде до ръба на тепиха, поклони се, обу чифт жълти джапанки и се запъти към редица стари гардеробчета до задната стена.

Тоци погледна часовника си. Беше осем и двадесет. Мамка му! Замисли се дали дамата в „Елижън — Недвижими“ още го чака. Надяваше се да е там. Много се проточи това търсене на апартамент. Писна му да живее като катунар. Трябваше да намери свое жилище, и то скоро. Скочи в обувките си и се запъти към вратата.

Може би тази вечер — мислеше си, докато се спускаше по скърцащите стъпала. Може и да имам късмет, кой знае?