Антъни Бруно
Лоша кръв (10)

10.

Кабинетът на д’Урсо беше просторен, но Нагаи се чувстваше притеснен. Запали цигара, дръпна няколко пъти и после я постави в големия червен венециански пепелник върху масичката за кафе, изработена от хромирано желязо и тъмно стъкло. Чувстваше, че му се повдига. Какво ставаше с д’Урсо, по дяволите? Как е могъл да го допусне? Онзи от ФБР е бил там и той го е оставил просто да си отиде. Всеки път, когато Нагаи се сетеше, стомахът му се свиваше и започваше да се чувства още по-зле. Хамабучи няма да обвини д’Урсо за това, ще обвини него. Хлапето е било там, видяло е всичко, така че Хамабучи вероятно вече знае цялата история. Нагаи пое дълбоко въздух, за да не повърне. Тази проклета миризма, идваща отдолу, никак не му помагаше. Долавяше стърженето на конвейерните ленти по пода на долния етаж и си представяше всичките тези дребни скелетчета как обикалят цеха като на парад. Пилешки изпражнения навън зад сградата, пилешка кръв и пилешки черва — навсякъде. Усети, че пребледнява. Той скръсти ръце на гърдите си, ощипа се по носа и продължи да седи съвсем неподвижно с очи, заковани в телевизора, наблюдавайки как човекът с черния шлифер отваря багажниците на колите. Гледаше записа вече за трети път. За какво, по дяволите, си е мислел д’Урсо, та е оставил този тип да си отиде? Така ли счита, че ще я карат, когато се отделят самостоятелно? Няма да стане!

Д’Урсо се беше облегнал наляво върху сивия кадифен диван с преплетени пръсти върху коляното на преметнатия му крак. Франчоне седеше на страничната облегалка на дивана, надвесен над шурея си. Имаха вид, сякаш гледат някакъв скапан филм, все едно че не ги интересуваше. Какво можем да направим с една глупава касета? Хлапето е било готово да се погрижи още тогава, на място, но д’Урсо го е спрял. Тъп задник. Хлапакът не е трябвало да слуша д’Урсо, а да убие човека на ФБР. Но Хамабучи няма да вини това хлапе, което ми е изпратил, няма да обвини и хората на Антонели. Не, той ще обвини мен, а от това ще възникнат проблеми. Проклети да са всички!

Нагаи премести поглед към д’Урсо. Нула реакция. Какво, по дяволите, става с него? На екрана онзи от ФБР се почеса по главата, изтегна се, после погледна направо в камерата и сбръчка грозната си физиономия. Да го вземат дяволите. Той вече трябваше да е мъртъв. Мъртъв!

— Името му е К. Гибънз — каза д’Урсо. — Така пише на картичката му.

Д’Урсо му показа визитната картичка, която човекът от ФБР беше дал на дебелия Джо.

Нагаи разгледа картичката и после вдигна очи към д’Урсо.

— Още не мога да разбера защо не сте го убили. Имали сте възможност. Моят човек е бил готов, защо си го спрял? — Искаше му се да кресне на д’Урсо, но беше в такова състояние, че нямаше сили.

— Опитах се да ти обясня, Нагаи, но ти не ме слушаш. Хрумна ми откачената идея, че можем да натопим Антонели — ФБР да го закове с тази история с робите, което ще отстрани конкуренцията, когато ние започнем, но после размислих. Няма да се получи. Прекалено пряко съм ангажиран. Ще ме прилапат далеч преди да стигнат до него. Идеята беше хубава, но напълно неосъществима.

— Тогава защо седим тук и гледаме телевизия? — Нагаи протегна ръка към петдесет и четири сантиметровия екран на сонито. — Да тръгваме да намерим този тип и да се отървем от него, преди да се е разприказвал.

Франчоне започна да се смее като клокочещ прегрял радиатор, а раменете му подскачаха нагоре-надолу:

— Хей, Нагаи, не знам как се справяте в Япония, но тук не можеш да стреляш по федералните агенти просто ей така. Да стреляш по ченгета въобще не е тарикатлък. Много се ядосват, когато гръмнеш някой от тях, и тогава започват да късат топки.

Господин Всезнайко. Глупаво хлапе. Ние не се страхуваме да стреляме по ченгета.

— Бих искал да застрелям теб, боклук такъв — измърмори Нагаи на японски.

Д’Урсо свали крака си и се наведе напред с обърнати нагоре длани:

— Знам, че си бесен, Нагаи, но чуй ме. Така или иначе не можехме да го очистим там.

— Защо не?

— Мислиш ли, че в службата на този тип не са знаели къде е? Ако не се появи ден-два, ще проследят движението му до паркинга. Тогава наистина щяхме да загазим.

— Ние и сега сме загазили! Твърдя, че щеше да е по-просто да го убием тогава. Ако някой дойде да го търси, онзи дебел задник Джо можеше да каже — да, приятелят им Гибънз е идвал, но си е отишъл. Само толкова. — Нагаи усещаше, че бузите му горят.

— Ти наистина не знаеш какво представляват тези хора, Нагаи. Мислиш, че ФБР просто ще си тръгне само защото някакъв лигав дебелак от паркинга им казва, че техният човек си е отишъл. Не е много вероятно.

Д’Урсо се усмихваше. За какво, дявол да го вземе?

В корема на Нагаи пропълзя спазъм. ФБР ще разкрие търговията с роби и Хамабучи ще обвини него. Д’Урсо продължава да говори колко добре ще си сътрудничат, но още нищо не са подготвили. Те не могат да го опазят от Хамабучи. Всичко трябва да върви гладко, преди да се отцепят от босовете си. Искаше да изчака възможност да измъкне децата си от Япония, преди да са направили своя ход. Нагаи пак усети това пристягащо чувство в дъното на гърлото. Сега вече той никога няма да види децата си. Хамабучи ще се погрижи за това. Във въображението му изникна снимката на Хацу, Кенджи и бебето, която държеше в портфейла си. Не… не може да допусне това… стига да е по силите му.

Д’Урсо се облегна и протегна ръце напред:

— Слушай, Нагаи, виждам, че много се притесняваш, но единственото, което можем да направим в момента, е да го забравим.

— Не те разбирам. Дори не се тревожиш.

— Естествено, че се тревожа, но не можем да действаме прибързано. Считаш, че този Гибънз е разбрал всичко за робите. Обаче какво има той? Парче маркуч и кутийка от кола. Какво е това? Нищо. Аз наистина не мисля, че имаме причина да се тревожим в момента. Ако се върне и започне да задава още въпроси, да сочи с пръст… е, тогава ще се наложи да съчиним нещо. — Той вдигна поглед към шурея си. — Нали, Боби?

Франчоне се усмихна самодоволно с полуприсвити очи:

— Не се притеснявай, Нагаи. Аз ще се погрижа за този Гибънз, ако се стигне дотам.

Очите на Нагаи се ококориха:

— Той? — посочи към малоумния шурей. — Не говориш сериозно, нали?

Франчоне веднага насочи пръст към него и започна да крещи:

— Хей виж, Нагаи, първо — замислял ли си се някога защо, по дяволите, това ченге беше на доковете? Някога да ти е хрумвало, че може да е заради онзи фолксваген, дето го намериха в реката? Може би това разследва? Ако ти и Мишмош се бяхте отървали от двата трупа, както му е редът, сега нямаше да сме в това положение. Вероятно вината е твоя този Гибънз да души наоколо.

— Да, може и да си прав. Възможно е да съм виновен. — Нагаи стана, отиде до видеото и извади касетата. — Ако грешката е моя, то аз ще я поправя. Както аз знам. Това е единственото достойно нещо, което мога да сторя. — Той тикна касетата като нож под носа на Франчоне.

— Ей, хайде седни, Нагаи — каза д’Урсо. — Ние ще се оправим с това. Недей…

— Не, не, не. Аз ще се погрижа. — Той се запъти към вратата с касетата в ръка.

Малоумният шурей се надигна да го спре, но той го бутна обратно на стола, докато минаваше покрай него. Гаденето се беше уталожило. Сега го заболя главата. Когато му дойде времето, Маширо ще се погрижи и за шурея. Д’Урсо не бива никога да разбере.

Франчоне изкрещя след него:

— Остави лентата тук. Чуваш ли ме, Нагаи? Казвам ти.

— Нагаи — извика д’Урсо, — върни се и седни. Не можем ли да обсъдим това като разумни хора?

Нагаи се поспря в коридора.

— Остави го да върви, Джон — чу да казва Франчоне. — Как мислиш, че ще открие този Гибънз? Ще позвъни във ФБР и ще попита за адреса му? Глупав кретен.

Нагаи чу подигравателния смях на Франчоне, докато се движеше към стълбището. Задник. Мисли си, че знае всичко. Ще види.

Миризмата беше непоносима, когато слезе на първия етаж. Комбинираният шум от тътренето на крака и този на машините, докато робите трескаво пренасяха закланите пилета из кланицата, беше оглушителен. Усети, че пак започва да му се повдига. Докато крачеше бързо към задната врата, той погледна надясно и видя процесия от цели оскубани пилета, окачени на неръждаеми куки, да се потапят едно след друго в мътна вода. Зад бункера стоеше един роб и го гледаше с убийствен поглед. Половината от лицето му беше мораво от охлузвания, едното око подуто и затворено. Беше момчето, което нахлу в задната стая онзи ден — Такаюки, същият, когото Маширо напердаши. Нагло копеле.

— Какво си ме зяпнал? — озъби се Нагаи.

Такаюки продължаваше да мие вонящите пилета и да го гледа със здравото си око.

Нагаи не издържаше на миризмата. Обърна се и се втурна навън, преди да е започнал да повръща.

 

 

Маширо беше коленичил на бетонния под. Една свещ трептеше над гърба му, сабята беше затъкната в пояса. Нагаи разтри студените си ръце и надникна над рамото на самурая. Пред него имаше сложена легнала дъска, а буркан гроздово желе стоеше малко по-настрани. Тъмна ивица от желето беше разлята по дължина на дъската. Маширо, Маширо! Нагаи поклати глава. Самураят подлагаше на изпитание търпението си, както и точността си с катаната. Очакваше хлебарките съвсем спокоен и напълно неподвижен в студения сумрачен склад. Нагаи пристъпи по-близо и успя да различи разсечените тела на две хлебарки, залепнали в желето. Той знаеше, че Маширо може да издържи на това бдение с часове в безконечно очакване предпазливите насекоми да се почувстват в достатъчна безопасност, за да се втурнат пак навън и да лапнат сладката примамка.

Нагаи тихо седна настрани, върху кашон консервиран нарязан ананас „Доул“, и постави в скута си видеокамерата, която носеше със себе си. Две гладни буболечки опипваха ръбовете на дъската. Маширо беше като от камък. Хлебарките се качиха на дъската и спряха с трепкащи и въртящи се антени. Маширо се беше слял с тъмнината. Първата хлебарка намери желето, ослуша се и стъпи направо в него. Втората поспря за момент и после се втурна в сладкото. Нагазиха в желето като сърни в поток. Внезапно сабята проблесна, после още веднъж. Още две разсечени тела се въргаляха върху дъската.

— Много добре — каза Нагаи на японски.

Маширо не се обърна.

— Никога не съм достатъчно добър — изръмжа меко той.

— За мен си достатъчно добър. Повече от достатъчно. — Маширо трябваше да бъде. Той беше единственият, към когото можеше да се обърне сега.

Нагаи погледна във визьора на видеокамерата. Вътре беше човекът от ФБР. Като хлебарка в ковчег. Ех, ако това любопитно копеле наистина беше в ковчег, по дяволите. Той натисна бутона за връщане на кадъра и Гибънз започна да се движи насечено, втурвайки се назад към хондата, и защъка около нея като буболечка. Той отиде до багажника, извади маркуча от джоба си и го пъхна вътре. Нагаи превъртя лентата до мястото, където Гибънз използува ключовете си, за да отвори багажника.

— Маширо.

— Хай.

Маширо се изправи и се запъти към господаря си. Никакъв признак на схващане или болка в краката му, а беше с три години по-стар от него. Забележително.

— Ето, погледни тук. — Той чукна бутона за възпроизвеждане и подаде камерата на Маширо, който я пое и погледна във визьора. — Този човек е ченге, агент на федералните власти, ФБР.

Маширо кимна с камера, опряна в лицето, и с едно затворено око.

— Той изважда дихателен маркуч. Значи знае за робите?

— Вероятно подозира нещо.

Нагаи наблюдаваше как Маширо гледа лентата няколко секунди. Тогава Маширо пак започна да кима:

— Интересно…

— Какво?

— Този човек от ФБР не е много млад. Изненадващо.

Нагаи сви рамене и се замисли за Рейко. Какво означава стар? Какво означава млад?

— Защо ми показвате това? — попита Маширо.

— Запомни лицето му. Искам да направиш нещо.

— Да го убия?

— Не. Според д’Урсо и гаменчето да убиваш ченгета, особено федерални, в Америка е лоша идея.

Маширо свали камерата и се намръщи:

— Неубедително извинение за страха, струва ми се.

— Може би — сви рамене Нагаи.

— Д’Урсо и хората му са длъжни да се грижат за полицията. Това е тяхната част от уговорката.

— Знам, знам, но той не иска да го направи. Казва, че ако го убиели, ще стане по-лошо за нас.

— Вярвате ли в това?

— Не съм убеден.

— Тогава защо да не убия този човек? Ей така, да проверим.

Нагаи се замисли:

— Може и да са прави, не знам. Те са в страната си, би трябвало да знаят.

— Тогава, ако не искате да убия този човек, защо ми показвате това? — Маширо беше толкова прям, толкова точен. Беше чудесен.

— Искам да намериш този агент на ФБР и да го нараниш по такъв начин, че да не може никога да свидетелствува пред съда за това, което е открил на доковете.

Маширо сви рамене:

— Мога да му отрежа езика.

— Не. Без ножове. С ръце. Можеш ли да му направиш нещо, което ще го обезвреди, без да го убива? Разбираш ли, нещо като невъзвратима кома.

Маширо кимна веднъж.

На Нагаи му беше неудобно, че се държи скептично, но той трябваше да знае какво е намислил Маширо. Трябваше да се увери, че ще свърши работа:

— Какво можеш да направиш?

Маширо вдигна ръката си в позиция за каратистки удар и погледна към своя господар. После, без да каже дума, отиде до задната стена на склада, където беше окачена бронята на неговия прадядо. Нагаи не беше я забелязал, когато влезе. Мержелееше се като призрак на трепкащата светлина от свещта. Маширо събра наръч дъски от пода — чист чам, дълъг около половин метър и сантиметър и половина дебел, точно като онази дъска, на която беше разлял желето. Подреди ги върху две тухли от сгурия, като ги слагаше една по една.

— Десет — каза накрая, сочейки към малката купчинка.

Нагаи се приближи и Маширо зае стойка зад дъските с широко разтворени крака. Започна бавно да се прицелва с удрящата ръка, докосваше горната и пак вдигаше ръката, докосваше и вдигаше, докосваше и вдигаше, докато реши, че е готов:

— Хааиии!

Ръката му се стовари върху купчинката и… нищо не стана.

Паника проряза корема на Нагаи. Това беше първият път, когато вижда своя самурай да се провали. Страх го стисна за гушата.

— Какво…

Маширо спокойно вдигна пръст и се зае да разваля купчинката дъски една по една, разглеждайки всяка. Всичките бяха здрави, недокоснати. На Нагаи му призля.

Тогава Маширо вдигна най-долната. Беше така спукана, че единият й край провисна под прав ъгъл спрямо другия. Трески стърчаха от пречупеното. Беше счупил най-долната, а оставил всички останали непокътнати. Как, по дяволите… Нагаи се почувства толкова облекчен, че се ухили до болка.

— Когато работех в „Тойота“, в отдела ми имаше едно младо тигърче, което правеше нахални маневри за шеметен напредък в кариерата. Издигаше се бързо и за нула време го видях над рамото си, протегнал ръце към службата, за която аз чаках ред. Шефът харесваше много този младеж. Имах лошото предчувствие, че ще ме изпреварят. Една вечер след работа го проследих до един бар и го наблюдавах как пие с младите си сътрудници. Когато отиде в тоалетната, аз го последвах. Беше застанал там и пикаеше, когато му нанесох същия този удар във врата. По някаква причина тогава още се страхувах да убивам. Можех лесно да го направя, но се страхувах. Не знам защо. Затова тренирах, премервах си ръката така, че ударът ми да се спира малко преди границите на смъртта. Онзи млад тигър се превърна в маруля. Доколкото знам, още лежи в една стая в жилището на родителите му и спи непробудно. Вече четири години. Никога няма да се оправи. Родителите му се наказват излишно, като го поддържат. По същия начин ще затворя устата на този от ФБР. Без убиване. Няма проблем.

Нагаи се усмихна. Гърлото толкова го болеше, че не можеше да приказва. Винаги е вярвал, че Маширо може да направи това за него. Маширо можеше да направи всичко. Всичко! На кого му е потрябвала шибаната мафия? На кого са му притрябвали шибаните главорези на Хамабучи? На кого са притрябвали всичките? Една сълза се плъзна от ъгълчето на окото на Нагаи, докато се смееше.

— Знаете ли къде мога да намеря този човек от ФБР? — попита Маширо.

Нагаи бръкна в джоба на сакото си.

— Нашият човек на доковете онзи ден е излязъл достатъчно умен да го проследи до дома му. Ето адреса. — Той му подаде късче хартия.

— Гиб-бонз — произнесе Маширо, взирайки се в листчето.

— Така се казва — Гибънз.

Маширо кимна загледан в адреса и замислен над задачата си. Той се поклони на Нагаи, после се завъртя на пета и направи поклон към тъмната ризница, висяща над тях.

— Ги-бонз… Хай.

Нагаи преглътна през твърдата буца в гърлото си, затвори очи и издиша. Сайонара^[1], Ги-бонз.