Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (93)

Обратно в бъдещето

Първият изключително успешен дизайн, резултат от сътрудничеството на Джобс и Айв, е компютърът iMac, представен през май 1998 г. iMac е настолен компютър, предназначен за домашна употреба. Джобс има много конкретни изисквания за него. Продуктът трябва да включва всичко — клавиатура, монитор и компютър, готови за употреба веднага след изваждането им от кашона. Задължително е да има необичаен, отличаващ го от всички други дизайн, който буквално да „заявява“ марката. И да се продава за приблизително 1200 долара (по онова време „Епъл“ нямат компютър по-евтин от 2000 долара).

— Каза ни да се върнем назад, към корените на първия „Макинтош“ от 1984 г. — спомня си Шилер. — Този „Макинтош“ представлява мултифункционално интегрирано устройство от типа „всичко в едно“, а това означаваше, че дизайнерите и инженерите трябва да работят заедно.

Първоначалният план е да се създаде мрежов компютър — идея, налагана от Лари Елисън от „Оракъл“. Мрежовият компютър представлява евтин терминал без твърд диск, чието основно предназначение е да се свързва с интернет и други мрежи. Но Фред Андерсън (по онова време финансов директор на „Епъл“) настоява продуктът да е по-мощен и да има повече възможности — да се добави твърд диск и да се произведе завършен настолен компютър за домашно ползване. В крайна сметка Джобс се съгласява.

Джон Рубинщайн, който отговаря за хардуера, приспособява микропроцесора и останалите „вътрешности“ на PowerMac G3, високотехнологичния професионален компютър на „Епъл“, за целите на новата машина. Предвижда се тя да има твърд диск и оптично дисково устройство, но Джобс и Рубинщайн предприемат и един много смел ход — решават да не включват обичайното флопидисково устройство. Джобс цитира максимата на хокейната звезда Уейн Грецки: „Отиди там, където отива шайбата, а не там, където е била.“ Е, той донякъде изпреварва времето си, но в крайна сметка устройствата за дискети изчезват.

Айв и главният му заместник Дани Костър започват да проектират футуристичен дизайн. Джобс безцеремонно отхвърля първите десетина модела от пяна, които му представят, но Айв знае как да го поведе в посоката, в която иска. Той се съгласява, че никой от моделите не е точно какъвто трябва, но му посочва един, който според него е обещаващ. Моделът има извит, закачлив корпус и не прилича на неподвижен каменен постамент, пуснал корени в масата.

— Създава чувството, че току-що е кацнал на бюрото ти или пък че всеки момент ще подскочи и ще хукне нанякъде — казва той на Джобс.

После Айв усъвършенства този „игрив“ модел. При следващото си посещение Джобс, в характерния си стил, заема коренно противоположна позиция и възторжено обявява, че страшно го харесва. Грабва прототипа от пяна и започва да го разнася из централата, за да го покаже тайно на доверените си хора и членове на управителния съвет. В рекламните си кампании „Епъл“ се хвали колко е важно да мислиш различно, но до този момент не са предложили нищо, което да се различава особено от съществуващите компютри. Най-после Джобс има нещо наистина ново.

Пластмасовата кутия, предложена от Айв и Костър, е синьо-зелена (по-късно този цвят бива наречен „бонди-синьо“ на името на известен австралийски плаж и цвета на тамошните води). Освен това е прозрачна и човек вижда вътрешността на машината.

— Опитахме се да възпроизведем идеята, че компютърът се променя в зависимост от нуждите на съответния човек, че е като хамелеон — обяснява Айв. — Затова ни хареса прозрачният корпус. Имаше цвят, но цялостното усещане бе за подвижност, за променливост. Беше дързък и симпатичен.

Прозрачността е връзката между устройството на компютъра и външния дизайн — и в буквалния, и в преносния смисъл. Джобс и преди е настоявал редиците чипове и веригите по платките да са спретнати и добре подредени, макар че не се виждат. При новия iMac те са на показ. Благодарение на прозрачната кутия става ясно колко старание е вложено в изработката на всички компоненти на компютъра и в подредбата им. Закачливият дизайн въплъщава простотата, като същевременно разкрива задълбоченото разбиране, от което изхожда истинската простота.

В действителност тази простота на пластмасовата обвивка е постигната по много сложен начин. Айв и екипът му работят с корейските производители на „Епъл“, за да доусъвършенстват процеса на изработване на кутиите; дори посещават фабрика за желирани бонбони, за да открият начин да направят прозрачната оцветена пластмаса съблазнителна като бонбон. Цената на всяка кутия е над шейсет долара, което е три пъти повече от нормалното. Другите компании вероятно първо биха поискали презентации и маркетингови проучвания, за да проверят дали прозрачният корпус ще вдигне продажбите достатъчно, за да оправдае допълнителното оскъпяване. Джобс изобщо не отваря дума за подобни анализи.

На върха на макета пък има дръжка, сгушена в специална вдлъбнатина. Тя е по-скоро закачка и има символично, а не функционално значение. Това е настолен компютър; едва ли някой смята да го разнася за дръжката. Ето какво обяснява обаче Айв:

В онези години хората се притесняваха от технологията, чувстваха се неудобно. Ако се страхуваш от нещо, няма да посмееш да го докоснеш. Майка ми буквално се боеше да се допре до компютъра. Затова си помислих, че ако отгоре има дръжка, ще е възможно помежду им да се създаде връзка. Ще изглежда достъпен, интуитивен, разбираем. Дава ти позволение да го докоснеш. Все едно ти показва уважението си. За съжаление изработването на подобна дръжка струва много пари. При старото ръководство на „Епъл“ със сигурност щях да изгубя спора. Стив обаче се държа съвсем различно, беше направо страхотен. Видя го и каза: „Това е жестоко!“ Не му обясних всички идеи, които се бях опитал да пресъздам, но той интуитивно се досети за смисъла. Веднага разбра, че това е част от достъпния, закачлив и приветлив характер на iMac.

Джобс трябва да обори възраженията на инженерите и производствения отдел, подкрепяни от Рубинщайн. Обикновено те се тревожат, че практическото претворяване на естетическите стремежи и дизайнерските хрумвания на Айв струва твърде скъпо.

— Когато го занесохме на инженерите — спомня си Джобс, — те посочиха трийсет и осем причини, поради които не можели да го направят. А пък аз им казах: „А, не, не — ще го направим!“ Попитаха ме: „Ама защо?“ и аз им отвърнах: „Защото аз съм изпълнителният директор и смятам, че може да бъде направено!“ Така че в крайна сметка, макар да не бяха особено съгласни, го направиха.

Джобс моли Лий Клоу, Кен Сегал и останалите от екипа на рекламната агенция TBWA\Чиат\Дей да долетят и да разгледат проекта, който разработва. Отвежда ги в строго охраняваното дизайнерско студио и с драматичен апломб им разкрива прозрачния модел на Айв с форма на сълза, който сякаш е изскочил направо от „Семейство Джетсън“, анимационния сериал за бъдещето. За момент те се слисват.

— Бяхме като гръмнати, но не можехме да му го кажем направо — разказва Сегал. — В действителност си мислехме: „Божичко, имат ли представа какво правят?“ Толкова бе радикално.

Джобс ги кара да предложат име за модела. Сегал му дава пет варианта, един от които е iMac. Първоначално Джобс не харесва нито едно от имената, така че след седмица Сегал му представя нов списък с уточнението, че от агенцията все още предпочитат iMac. Джобс отвръща: „Тази седмица не ми е така противен, както миналата, но все още не го харесвам.“ За проба името е отпечатано върху няколко от прототипите и постепенно започва все повече да му допада — и така моделът бива наречен iMac.

С наближаването на крайния срок за завършване на iMac легендарните избухвания на Джобс стават все по-често явление, особено когато се сблъсква с някакви проблеми в производствения процес. На една среща му докладват, че нещата се развиват твърде бавно.

— Тогава избухна в неописуем гняв, истински и неподправен — спомня си Айв.

Джобс обикалял масата и нападал всички наред. Започнал с Рубинщайн, като му изкрещял вбесено: „Знаеш, че в момента се опитваме да спасим компанията, а вие прецаквате абсолютно всичко!“

Точно както екипа, създал първия „Макинтош“, създателите на iMac успяват да го завършат „на косъм“, точно преди големия ден. Не им се разминава обаче един последен гневен изблик. На генералната репетиция на представянето Рубинщайн показва на Джобс двата работещи прототипа, приготвени за презентацията. До този момент Джобс не е виждал крайния продукт. Сега хвърля поглед към тях и забелязва някакво копче отпред, точно под монитора. Натиска го и устройството за компактдискове се отваря. „Какво е това, по дяволите?!“ — пита той, макар че същинските му думи не са така „учтиви“.

— Никой от нас не отвърна каквото и да било — разказва Шилер. — Беше ясно, че много добре знае какво е CD-устройство.

Джобс продължава да беснее. Настоява, че устройството е трябвало да има само слот — процеп, в който да се поставят дисковете, каквито вече има в някои луксозни коли, — а не плъзгаща се поставка.

— Стив, точно това устройство ти показах, когато обсъждахме компонентите — обяснява му Рубинщайн.

— Не, нямаше вадеща се поставка, а процеп! — знае си своето Джобс.

Рубинщайн не се отказва, гневът на Джобс не стихва.

— Малко оставаше да се разплача, защото вече бе твърде късно да направим каквото и да било — спомня си по-късно Джобс.

И така, те прекратяват репетицията и известно време Джобс сякаш обмисля да отмени изцяло представянето на продукта.

— Руби ме изгледа, сякаш се питаше дали самият той не е полудял — спомня си Шилер. — Това бе първият продукт, който пусках заедно със Стив — и първия път, когато станах свидетел на тази негова нагласа — „Ако не е както трябва, няма да го пуснем в продажба.“

Най-после постигат съгласие да заменят поставката с процеп при следващата версия на iMac.

— Ще пусна продукта само ако ми обещаете по възможно най-бързия начин да замените всички поставки със слотове — с насълзени очи заявява Джобс.

Има и друг проблем — с видеоклипа, който смята да покаже. Във филмчето Джони Айв описва мисловния път, по който е стигнал до дизайна, след което пита: „Какъв компютър би подхождал на семейство Джетсън? Реших, че ще е бъдещето вчера.“ След тези думи се показва откъс от анимационното филмче — две секунди, през които Джейн Джетсън се взира в един видеоекран, а после още две секунди, в които цялото семейство се смее щастливо край коледна елха. По време на репетицията един от асистентите казва на Джобс, че ще трябва да махнат тези отрязъци, защото не са получили съгласие от „Хана-Барбера“ да ги използват. „Да си останат!“ — крясва му Джобс. Асистентът обяснява, че правилата не позволяват. „Не ме интересува“ — отсича той. — „Ще ги използваме!“ И клипчетата остават.

Лий Клоу подготвя серия от цветни реклами, които ще бъдат публикувани в различни списания, и изпраща на Джобс коректурите. В отговор получава гневно обаждане: Джобс твърди, че синият цвят в материалите е различен от този на iMac.

— Хора, вие изобщо не знаете какво правите — крещи Джобс. — Явно ще трябва да си намеря друг да свърши работата, защото вие сте прецакали всичко!

Клоу му възразява:

— Сравни ги!

Джобс, който в този момент не е в офиса си, настоява, че е прав, и продължава да крещи. В крайна сметка Клоу го убеждава да седне и да прегледа оригиналните снимки. „Най-после му доказах, че синьото е онова синьо, което той искаше.“

Години по-късно на страницата за Стив Джобс в сайта „Гоукър“ се появява интересна история. Авторът е човек, работил в един магазин в Пало Алто на няколко пресечки от дома на Джобс.

— Един следобед, както събирах количките от паркинга — разказва той, — видях сребристия мерцедес, паркиран на мястото за инвалиди. В него седеше Стив Джобс и крещеше по телефона в колата. Беше точно преди представянето на първия iMac и съм напълно сигурен, че чух думите: „Не е! Достатъчно! Синьо! Мамка му!!!“

Както винаги, Джобс напълно откача по време на подготовката за драматичното представяне. След като отлага една репетиция заради устройството за компактдискове, той нарочно проточва следващите. Иска да е сигурен, че шоуто ще е наистина грандиозно. Отново и отново пресъздава сюблимния момент, в който прекосява сцената и обявява: „Кажете «Привет!» на новия iMac.“ Държи осветлението да е идеално, така че ясно да се вижда прозрачният корпус на новата машина. Дори след тези повторения обаче все още не е доволен. Обзема го старата мания за сценичното осветление, на която Скъли става свидетел през 1984 г. по време на репетициите за представянето на първия „Макинтош“. Той дава нареждане лампите да се включват по-рано и светлината да е по-силна, но и това му се струва недостатъчно. Тогава изтичва по пътеката, тръсва се на един стол в средата на залата и метва крака върху седалката отпред. „Ще продължаваме така, докато не стане както трябва“ — казва той. Служителите опитват още веднъж да изпълнят изискванията му. „Не, не!“ — оплаква се той. — „Изобщо не ми харесва!“ При следващия опит осветлението е достатъчно ярко, но пък се включва твърде късно. „Омръзна ми да повтарям едно и също!“ — ръмжи Джобс. Най-после възлюбеният му iMac започва да блести точно както той иска. „Да! Точно така! Супер!“ — извиква той.

Една година по-рано Джобс е изхвърлил от управителния съвет на компанията Майк Марккула, някогашния си ментор и партньор. Но понеже е горд с iMac и е сантиментално настроен заради връзката на новата машина с първия „Макинтош“, кани Марккула в Купертино за нещо като предварително частно представяне. Марккула остава много впечатлен. Единствената му критика е към новата мишка по дизайн на Айв. Според него тя прилича на хокейна шайба и хората няма да я харесат. Джобс не се съгласява с него, но Марккула се оказва прав. С изключение на мишката новата машина — също както и предшественика си — се оказва грандиозен успех.