Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (19)

Раждането на „Епъл“

След като са решили да основат компания, трябва да измислят име. Джобс пак заминава за фермата „Всички заедно“ да подрязва дръвчетата. Когато се връща, Возняк го взема от летището и по пътя за Лос Алтос обсъждат различни варианти за име. Обмислят думи от стандартния технически жаргон като Matrix („Матрица“), неологизми като Executek („Егзекютек“) и дори някои откровено скучни имена като „Пърсънал Къмпютърс Инкорпорейтид“. Крайният срок изтича на другия ден, когато Джобс трябва да попълни документите. Накрая предлага компютърът да се казва „Епъл“ („Ябълка“).

— Това бе една от плодовите ми диети — обяснява той. — Тъкмо се връщах от ябълковата градина. Звучеше забавно, духовито и не стряскащо. „Епъл“ — „ябълка“ — щеше да тушира страховитото звучене на „компютър“. Освен това щяхме да влезем в телефонния указател преди „Атари“.

Казва на Возняк, че ако до следобеда на другия ден не им хрумне нещо по-сполучливо, ще остане това. Така и става.

„Ябълка“. Много сполучлив избор. Името внушава добронамереност и простота. Звучи едновременно нестандартно и нормално като парче сладкиш. Носи привкус на алтернативна култура, хармония с природата и в същото време е съвършено американско. Освен това една до друга двете думи „компютър“ и „ябълка“ звучат забавно противоречиво.

— Не звучи логично — казва Майк Марккула, който скоро след това става първият председател на новата компания. — Кара те да се замислиш. Ябълка и компютри, изобщо не си пасват! Но точно това кара името да изпъква.

Возняк все още не е готов да посвети цялото си време на начинанието. Сърцето го тегли към „Хюлет-Пакард“, затова иска да запази дневната си работа там. Джобс осъзнава, че му трябва съюзник, който да му помага да вразумява Воз и да бъде арбитър при разногласия. Затова поканва приятеля си Рон Уейн, позастарелият инженер от „Атари“, който навремето е имал фирма за ротативки.

Уейн знае, че няма лесно да накарат Возняк да напусне „Хюлет-Пакард“, пък и не е необходимо да става веднага. По-важното е да го убедят, че създадените от него компютри трябва да са собственост на „Епъл“.

— Воз имаше бащинско отношение към интегралните схеми, които проектираше, и искаше да може да ги използва в други устройства или да ги предостави на „Хюлет-Пакард“ — разказва Уейн. — Ние с Джобс осъзнавахме, че схемите ще бъдат сърцето на „Епъл“. Два часа спорихме с Воз у нас, но накрая го убедих.

Основният му аргумент е, че един велик инженер може да запише името си в историята само ако обедини усилията си с един велик търговец, а за тази цел идеите му трябва да станат собственост на фирмата. Джобс е толкова благодарен на Уейн, че му дава 10-процентов дял от компанията, което му отрежда ролята на арбитър при евентуално несъгласие с Возняк.

— Двамата бяха много различни, но бяха силен екип — споделя Уейн.

Джобс понякога го хващат дяволите, докато Воз е толкова наивен, сякаш го управляват ангелчета. Джобс е неразумно смел, което му помага да постига каквото реши, даже ако трябва да манипулира хората. Той е обаятелен, дори хипнотичен, но също хладен и жесток. Возняк, напротив, е срамежлив и непохватен в общуването, което го прави по детински очарователен.

— В някои отношения Воз е много умен, но е като някакъв мъдър отшелник; адски е скован, когато трябва да преговаря с непознати — обяснява Джобс. — Двамата бяхме много добър екип.

Друго, което им помага, е възхищението на Джобс от инженерния талант на Воз и възхищението на Воз от търговския усет на Джобс.

— На мен никога не ми е хрумвало да преговарям с някого и да се бутам в бизнеса, но Стив умееше да се обади на някой непознат и да го убеди да работи с него — спомня си Возняк. — Понякога беше груб към хора, които не смяташе за много умни, но с мен никога не се е държал зле, дори в последните години, когато може би не съм оправдавал докрай очакванията му.

Дори след като убеждават Возняк, че схемите на новия му компютър трябва да станат собственост на „Епъл“, той се чувства задължен да ги предложи най-напред на „Хюлет-Пакард“, защото работи там:

— Смятах за свой дълг да кажа на хората от компанията какво съм проектирал, докато съм работил за тях. Това беше най-правилното и най-моралното.

Затова прави демонстрация пред ръководството през пролетта на 1976 г. Главният директор е впечатлен и явно се двоуми, но в крайна сметка казва, че продуктът не е от интерес за „Хюлет-Пакард“. Било любителска работа и поне за момента не се вписвало в сериозната пазарна стратегия на компанията.

— Бях разочарован, но вече имах свобода да се включа в „Епъл“ — споделя Возняк.

На 1 април 1976 г. с Джобс отиват у Уейн в Маунтин Вю, за да измислят договора за съдружие. Уейн казва, че има опит „в писането на официални документи“, затова той съчинява трите страници. Малко прекалява с официалностите — документът е пълен с цветисти клишета от рода на: „според горепосоченото… съгласно гореописания член… същият, в съгласие със съответното разпределение на дивидента…“ Все пак разпределението на дяловете е описано ясно — 45 на 45 на 10, а всички разходи, надвишаващи 100 долара, трябва да се съгласуват с най-малко двама от партньорите. Освен това отговорностите са описани много точно: „Возняк поема общата и главна отговорност за електроинженерната дейност; Джобс поема общата отговорност за електроинженерната дейност и маркетинга; Уейн поема главната отговорност за механиката и документацията.“ Джобс се подписва с малки букви, Возняк — с прилежен ръкописен шрифт, Уейн — с нечетливи драскулки.

По-късно Уейн се разколебава. Когато Джобс започва да взема заеми и да харчи, той си спомня провала на старата си фирма; не му се иска да преживее всичко това отново. Джобс и Возняк нямат никакви собствени средства, но Уейн (който се страхува от глобален финансов крах) крие златни монети в дюшека си. Тъй като основават „Епъл“ като събирателно дружество, а не като корпорация, партньорите носят лична отговорност за дълговете си и Уейн се опасява да не би евентуалните кредитори да го погнат. Затова само единайсет дни по-късно отива в офиса в Санта Клара с „искане за оттегляне“ и анекс към договора за съдружие: „По взаимно съгласие на заинтересованите страни с този анекс Уейн се отказва от статута на съдружник.“ Отбелязано е, че въз основа на 10-процентния си дял от компанията е получил 800 долара, а скоро след това — още 1500.

Ако беше останал и задържал 10-те си процента, в края на 2010 г. щеше да има 2.6 милиарда долара. Вместо това сега живее сам в тясно жилище в Паръмп, Невада, играе на ротативки и се прехранва от социални помощи. Твърди, че не съжалява:

— В онзи момент това беше правилното решение за мен. Двамата бяха луди глави, а аз нямах необходимия кураж и не бях готов за такова приключение.

Джобс и Возняк заедно представят продукта си в клуб „Хоумбрю“ скоро след основаването на „Епъл“. Воз показва една от новите си платки и разказва за микропроцесора, осемте килобайта памет и версията на BASIC, на която е програмирана. Освен това изтъква основното достойнство на творението си: „лесна за работа клавиатура вместо глупавото, объркано контролно табло с куп лампички и ключове“. След него става Джобс. Той изтъква, че при Apple, за разлика от „Алтеър“, всички основни компоненти са вградени в компютъра. Сетне задава провокативния въпрос: Колко биха платили хората за такава прекрасна машина? Опитва се да накара приятелите си да осъзнаят удивителната стойност на Apple. През следващите десетилетия задава този реторичен въпрос на всяко представяне на новите си продукти.

Слушателите им не се впечатляват особено. Apple е направен с евтин микропроцесор, не с „Интел 8080“. Един важен човек обаче остава, за да научи повече. Това е Пол Теръл, основал през 1975 г. компютърния магазин „Байт Шоп“. Сега, година по-късно, вече разполага с три магазина и има амбиции да изгради национална верига. Джобс с голямо удоволствие му дава мостра от новия компютър. „Разгледайте го. Ще ви хареса“ — уверява го.

Теръл е толкова впечатлен, че им дава визитната си картичка и им казва:

— Обадете се.

— Ето, обаждам се — заявява Джобс на следващия ден, когато влиза бос в магазина.

Така прави първата си продажба. Теръл се съгласява да поръча петдесет компютъра. Поставя обаче едно условие: не иска само платки за по 50 долара, за които хората трябва сами да си купят чиповете и да ги сглобят. Това може да е интересно за шепа запалени любители, но не и за повечето клиенти. Иска платките да са в напълно сглобен вид. Готов е да ги плати по 500 долара в брой за всяка една.

Джобс веднага се обажда на Возняк в „Хюлет-Пакард“:

— Седнал ли си?

Воз отговаря, че не. Въпреки това Джобс му съобщава новината.

— Щях да падна. Направо щях да падна — спомня си Возняк. — Никога няма да забравя този момент.

За да изпълнят поръчката, трябва да купят части за 15 000 долара. Алън Баум, третият калпазанин от гимназия „Хоумстед“, и баща му се съгласяват да им дадат на заем 5000. Джобс се опитва да вземе на кредит още от една банка в Лос Алтос, но когато го вижда, управителят, съвсем разбираемо, не му дава. Джобс отива в „Халтек Съплай“ и предлага на собственика равен дял от „Епъл“, но той решава, че не иска да има вземане-даване с двама „раздърпани келеши“. В „Атари“ Олкърн е готов да им продаде чипове само срещу заплащане на място. Накрая Джобс убеждава управителят на „Крамър Електроникс“ да се обади на Пол Теръл, който да потвърди, че е поел ангажимент да изплати поръчка за 25 000 долара. Теръл е на фирмено събрание, когато му съобщават, че някой го търси спешно по телефона (Джобс е доста настоятелен). Управителят на „Крамър“ му казва, че в склада има двама дрипльовци, които развяват поръчка от „Байт Шоп“. Наистина ли има такава? Теръл потвърждава и управителят се съгласява да отпусне на Джобс частите на кредит за трийсет дни.