Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (42)

Меденият месец

Скъли пристига в Калифорния точно навреме за фирмения семинар на „Епъл“ през май 1983 г. в Пахаро Дюнз. Въпреки че си е взел само един официален костюм, той трудно се нагажда към непринудената атмосфера. Джобс се настанява в предната част на конферентната зала, сяда на земята в поза лотос и разсеяно мърда пръстите на босите си крака. Скъли се опитва да въведе някакъв дневен ред; иска да обсъдят как ще представят продуктите — Apple II, Apple III, „Лиса“ и „Мак“ — така, че да се отличават един от друг. Дискусията обаче се превръща в хаотично обсъждане на идеи, оплаквания и спорове.

В един момент Джобс обвинява екипа на „Лиса“, че са направили неуспешен продукт.

— Ами твоят „Макинтош“ къде е? — контрира някой. — По-добре изчакай да видиш как ще върви твоят продукт, преди да критикуваш.

Скъли е потресен. В „Пепси“ никой не би си позволил да се държи така предизвикателно към председателя на компанията.

— А пък при тях всички се караха със Стив! — спомня си той.

Това го подсеща за вица, който чул от един рекламен агент на „Епъл“: „Каква е разликата между «Епъл» и скаутска организация? Това, че скаутите имат възрастни ръководители.“

Насред препирните стаята се разлюлява от леко земетресение. „Бягайте на плажа!“ — изкрещява някой. Всички хукват навън към морето. После някой друг извиква, че при предишното земетресение се образували големи вълни, и всички побягват обратно нагоре. „Нерешителността, противоречивите съвети, чувството за надвиснало бедствие бяха само бледи предвестници на онова, което щеше да се случи“ — пише по-късно Скъли.

Една съботна сутрин Джобс кани него и жена му Лизи на закуска. По това време живее в хубава, но незабележителна къща в стил тюдор в Лос Гатос с приятелката си Барбара Ясински — умна и сдържана красавица от фирмата на Реджис Маккена. Лизи донася тиган и прави вегетариански омлети. (Джобс временно се е отказал от строгото вегетарианство.)

— Да ме извинявате, ама още не съм се обзавел — казва Джобс. — Нямам време да се занимавам с това.

Това е един от трайните му недостатъци — взискателността и спартанският му начин на живот го карат да се въздържи от покупката на мебели, които не го вдъхновяват. За момента обзавеждането му се състои от лампа с цветен абажур, старинна маса и видеоуредба с телевизор „Тринитрон“ на „Сони“, но вместо столове и кресла използва дунапренени възглавнички. Скъли се усмихва и погрешно вижда в това прилика със собствения си „забързан и аскетичен начин на живот в тесен нюйоркски апартамент“ в началото на кариерата си.

Джобс споделя убеждението си, че ще умре млад, и затова трябва да постигне бързи успехи, за да остави следа в историята на Силициевата долина.

— Всички сме за малко на тази земя — заявява пред семейство Скъли, докато седят на масата. — Човек получава възможност да постигне само няколко велики неща. Никой не знае колко време му остава. Аз също не знам, но имам предчувствие, че трябва да постигна много неща, докато съм все още млад.

През първите месеци на познанството си двамата със Скъли разговарят по десетина пъти дневно.

— Със Стив се сдушихме. Почти постоянно бяхме заедно — разказва Скъли. — Разбирахме се с половин дума.

Джобс постоянно му прави комплименти. Когато се срещнат да обсъждат нещо, казва неща от рода на: „Ти си единственият, който ще ме разбере.“ Двамата често повтарят — толкова често, че понякога изглежда обезпокоително — колко са щастливи, че се познават и работят заедно. Скъли постоянно вижда прилики между себе си и Джобс и не пропуска да ги изтъкне:

Единият довършваше изреченията на другия, защото винаги бяхме на една вълна. Стив имаше навик да ме буди в два през нощта, за да сподели някоя внезапно хрумнала му идея. „Здрасти, аз съм“ — казваше невинно, без изобщо да си дава сметка колко е часът. Интересно, че и аз правех така през първите си години в „Пепси“. Стив често разпердушинваше презентацията, която трябваше да направи на другия ден; махаше цели слайдове. Аз също правех така в началото в „Пепси“, докато се опитвах да превърна публичните презентации във важен управленски инструмент. Като млад ръководител винаги съм бил припрян и често имах чувството, че нещо ще стане по-добре, ако го направя сам. Стив беше същият. Понякога ми се струваше, че гледам филм, посветен на мен, в който той играе моята роля. Приликите бяха невероятни и точно на тях се дължи удивителната симбиоза, която развихме.

Това усещане е измамно и неминуемо предвещава бедствие. Джобс си дава сметка за това доста рано:

— Имахме различни разбирания за света, хората, ценностите. Започнах да осъзнавам това няколко месеца след идването му. Не усвояваше бързо новите неща, а хората, които искаше да лансира, обикновено бяха некадърници.

Въпреки това решава да манипулира Скъли, като насърчава убеждението му, че двамата си приличат. Колкото повече го манипулира, толкова повече започва да го презира. Внимателните наблюдатели в екипа „Мак“ като Джоана Хофман скоро осъзнават какво се случва и че така неизбежният разрив ще бъде още по-апокалиптичен.

— Стив караше Скъли да се чувства необикновен — споделя тя. — Скъли никога не беше изпитвал това усещане. Главозамая се, защото Стив му вменяваше цял куп качества, които не притежаваше. Когато стана ясно, че няма тези достойнства, изкривената действителност на Стив породи взривоопасна ситуация.

След време симпатиите на Скъли също започват да отслабват. Важна слабост при опита да управлява една нефункционална компания е желанието му да се хареса на другите — една от многото черти, които го отличават от Джобс. Той е възпитан човек и затова се дистанцира от грубото държане на Стив към колегите си.

— Понякога отивахме в офиса в единайсет вечерта и те му показваха някоя програма — спомня си Скъли. — Случваше се дори да не я погледне. Просто заявяваше, че за нищо не става. „Как може толкова лесно да я отхвърлиш?“ — питах го, а той отговаряше: „Сигурен съм, че ще я направят по-добре.“

Скъли се опитва да го превъзпита. Веднъж му казва:

— Трябва да се научиш да се сдържаш.

Джобс се съгласява, но просто не е в негов стил да внимава и да преценява докъде да стигне в изразяването на чувствата си.

Скъли започва да подозира, че непостоянният характер на Джобс и безотговорното му отношение към служителите се коренят в някакъв психологически проблем, може би дори в наченки на лека циклофрения. Настроенията му рязко се променят — ту го обхваща рязка възбуда, ту депресия. Понякога изпада в гневни словоизлияния и се налага Скъли да го успокоява.

— След двайсет минути отново ми се обаждаха, защото Стив пак си изпуснал нервите.

Първото им сериозно противоречие е ценовата политика за „Макинтош“. Моделът е замислен като машина за 1000 долара, но промените, въведени от Джобс, вдигат цената на 1995 долара. Когато започват да обсъждат масовото пускане на пазара и рекламната кампания, Скъли решава, че трябва да я качат с още 500. За него разходите за маркетинга са част от производствените и трябва да се включат в крайната цена. Джобс ожесточено се противопоставя:

— Това ще унищожи всичко, което символизираме. Искам да направя революция, не да изстисквам печалби.

Скъли заявява, че трябва да избира между две неща: или да задържи цената на 1995 долара, или да лансира мащабна рекламна кампания, но не и двете едновременно.

— Това няма да ви хареса — казва Джобс на Херцфелд и другите инженери, — но Скъли настоява да предлагаме „Мак“ по 2495 вместо по 1995 долара.

Новината наистина ужасява хората му. Херцфелд изтъква, че са замислили „Мак“ като компютър за обикновените хора и прекаленото му оскъпяване е „предателство“ към принципите им. Затова Джобс обещава:

— Не се безпокойте, няма да го допусна!

В крайна сметка обаче Скъли се налага. Дори двайсет и пет години по-късно Джобс се вбесява при спомена за това решение:

— Това беше основната причина, поради която продажбите на „Макинтош“ зациклиха и „Майкрософт“ завладя пазара.

С това решение в него се загнездва чувството, че губи контрол над продукта и фирмата си, а това е толкова опасно, колкото да притиснеш див звяр, без да му оставиш възможност за отстъпление.