Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (75)

Лиса се нанася у семейство Джобс

Когато Лиса е в осми клас, учителите й извикват Джобс. Тя има сериозни проблеми и за нея може би е най-добре да не живее при майка си. Джобс извежда Лиса на разходка, разпитва я за проблемите и й предлага да живее при него. Лиса вече е голямо момиче, току-що е навършила четиринайсет години и в продължение на два дена обмисля предложението му. След това приема. Дори вече знае коя стая иска — до тази на баща си. Веднъж, когато е била там, в къщата не е имало никого и тя е пробвала стаята, като легнала на голия под.

Това са трудни години. Крисан Бренан, която живее на няколко пресечки от тях, понякога отива до къщата на Джобс, застава на двора и започва да крещи по тях. Когато неотдавна я попитах защо се е държала така и защо Лиса е трябвало да напусне дома й, тя отговори, че все още не може да си изясни случилото се. След това обаче ми написа дълъг имейл, в който се опита да обясни ситуацията.

Знаеш ли как Стив накара общинските власти в Удсайд да му позволят да разруши къщата? Някои хора искаха да я запазят, защото тя имаше историческа стойност, но Стив предпочиташе да я събори и да построи там къща с овощна градина. През годините той остави къщата да се руши, така че накрая вече бе невъзможно да бъде спасена. Стратегията, която използва, за да постигне това, бе да се придържа към линията на най-малката съпротива и съпричастност. Така че като не направи нищо за нея и години наред може би нарочно държа прозорците й отворени, той остави къщата да се саморазруши. Хитро, нали?… Стив действаше по същия начин, за да разруши влиянието и здравето ми по времето, когато Лиса беше на 13–14 години. Така я накара да се премести при него. В началото имаше една стратегия, но после я замени с друга, още по-разрушителна, която създаваше още повече проблеми за Лиса. Макар да не беше особено почтено, той получи това, което искаше.

Лиса живее с Джобс и Лорийн през четирите години, в които учи в гимназията в Пало Алто, и започва да използва името Лиса Бренан-Джобс. Той се мъчи да бъде добър баща, но от време на време се държи студено и дистанцирано. Когато Лиса изпитва нужда да избяга, тя отива при едно приятелско семейство, което живее наблизо. Лорийн се опитва да я подкрепя и именно тя присъства на повечето мероприятия в училището на Лиса.

Докато е в гимназията, Лиса, изглежда, бележи прогрес. Започва да работи за училищния вестник и става един от неговите редактори. Заедно със съученика си Бен Хюлет, внук на човека, който пръв назначава баща й на работа, тя разкрива, че училищното настоятелство тайно е увеличило възнагражденията на някои служители на администрацията. Когато идва време да постъпи в колеж, тя вече е избрала Източния бряг. Кандидатства в „Харвард“, като подправя подписа на баща си върху документите, които подава, защото по това време той не е в града. Приета е и постъпва там през 1996 г.

Докато е студентка, Лиса започва работа във вестника на университета, а после и в литературното списание „Застъпникът“. Разделя се с приятеля си и заминава да учи една година в „Кингс Колидж“ в Лондон. В студентските й години отношенията с баща й остават доста бурни. Когато се прибира, двамата се карат за дребни неща като това, какво ще има за вечеря, или че не обръща достатъчно внимание на останалите си деца. Тя и баща й не си говорят със седмици, понякога дори с месеци. Някои от скандалите са толкова сериозни, че Джобс спира да й плаща издръжката и тогава тя взима пари на заем от Анди Херцфелд и други познати на семейството. Херцфелд дори й заема 20 000 долара, защото Лиса предполага, че баща й ще откаже да плати университетската й такса.

— Стив ми беше много сърдит, че съм й дал парите — спомня си Херцфелд, — но още на другата сутрин се обади на счетоводителя си и му нареди да ми преведе сумата.

През 2000 г. Джобс не отива на церемонията по дипломирането й в „Харвард“.

— Тя дори не ме покани — казва той.

Разбира се, през тези години има и хубави моменти, като този през едно лято, когато Лиса се прибира у дома и участва в благотворителен концерт в полза на фондацията „Електроник Фронтиър“, която подкрепя достъпа до технологиите. Концертът се състои в клуба „Филмор“ в Сан Франциско, станал известен с участията на „Грейтфул Дед“, „Джеферсън Еърплейн“ и Джими Хендрикс. Тя пее химна на Трейси Чапмън Talkin’ bout a Revolution („Бедните хора ще се надигнат / и ще вземат своя дял…“), докато баща й стои най-отзад, гушнал дъщеря си Ерин, която тогава е на една година.

Възходите и паденията в отношенията между Джобс и Лиса продължават и когато тя се мести в Манхатън, където работи като писателка на свободна практика. Проблемите им се изострят, защото Джобс е много ядосан на Крисан. Навремето той купува за нея къща на стойност 700 000 долара, която записва на името на Лиса, но по-късно дъщеря му я прехвърля на името на майка си, а тя на свой ред я продава. Парите използва, докато живее в Париж и за пътувания с духовния си водач. След като средствата свършват, тя се връща в Сан Франциско и започва да рисува „светлинни картини“ и будистки мандали.

— Аз съм „контактьор“ и с погледа си в бъдещето допринасям за развитието на човечеството и въздигащата се Земя — казва тя в сайта си, който Херцфелд поддържа. — Докато творя, аз преживявам формите, цветовете и звуковите честоти на сакралните вибрации и живея заедно с картините си.

Когато Крисан получава тежка инфекция на синусите и има проблеми със зъбите, Джобс отказва да й даде пари, заради което Лиса не му говори в продължение на няколко години. Отношенията им и занапред продължават да се въртят в същия кръг.

Мона Симпсън използва всички тези факти, както и собственото си въображение за основа на третия си роман „Обикновен човек“, публикуван през 1996 г. Прототип на главния герой е Джобс, а романът до известна степен се придържа към действителността. В него е описана лишената от показност щедрост на Джобс, който купува специална кола за един брилянтен учен и негов близък приятел, страдащ от дегенеративно заболяване на костите. От друга страна, романът разкрива много от нелицеприятните истории, свързани с отношенията му с Лиса, включително и факта, че в началото Джобс не признава бащинството си. Някои части обаче са чиста художествена измислица. Например Крисан наистина научава Лиса да шофира, докато тя все още е доста малка, но епизодът, в който Джейн сама кара камион през планината, за да намери баща си, не е истина. Освен това в романа има някои детайли, които, казано на езика на журналистиката, са прекалено интересни, за да бъдат подложени на съмнение. Такова е знаменитото описание на героя, чийто прототип е Джобс. Ето какво гласи първото изречение: „Той беше прекалено зает, за да пуска водата в тоалетната.“

На пръв поглед героят е обрисуван в доста сурови краски. Той е човек, който „не вижда никаква причина да угажда на желанията и капризите на останалите“. Хигиенните му навици са също толкова съмнителни, колкото и на истинския Джобс. „Той не смяташе за необходимо използването на дезодорант и често твърдеше, че ако се храниш, както трябва, и ползваш ментов сапун, нито ще се потиш, нито ще миришеш.“ Но романът е лиричен и сложен; до края читателят получава пълен портрет на един човек, който губи контрол върху огромната компания, която е създал, и се научава да цени дъщерята, която е изоставил. В последната сцена той танцува с нея.

По-късно Джобс казва, че никога не е чел романа.

— Чух, че аз съм главният герой — сподели той пред мен — и ако това е вярно, ужасно бих се ядосал, но тъй като не искам да се ядосвам на сестра си, така и не прочетох романа.

Но няколко месеца след излизането на романа той заявява пред „Ню Йорк Таймс“, че го е чел и че в главния герой вижда собствения си характер.

— Около 25% отговарят на моята същност, дори на маниерниченето ми — казва той пред репортера Стив Лор. — Но няма да ви кажи точно кои 25%.

Жена му казва, че всъщност Джобс е хвърлил един поглед на книгата и я е помолил да я прочете вместо него, за да си състави той мнение.

Мона Симпсън изпраща ръкописа на Лиса преди още романът да е излязъл от печат, но в началото Лиса прочита само началните глави.

— В първите страници се сблъсках с моето семейство, моите шеги, моите вещи, моите мисли, дори със самата себе си в образа на Джейн — отбелязва тя. — Но между истините бяха наблъскани измислици, които за мен са лъжи, и то много опасни, защото са близки до действителните събития.

Лиса се чувства наранена и обяснява защо в статия за „Застъпникът“. Първият вариант на статията е изпълнен с горчивина, но преди да я публикува, тя смекчава тона. Смята, че Мона е злоупотребила с приятелството й. „Не знаех, че през тези шест години събира материал за романа си“, пише тя. „Не знаех, че се е възползвала от мен, докато аз съм търсила от нея съвет и утеха.“ В крайна сметка Лиса и Мона се сдобряват. Двете излизат на кафе, за да си поговорят за книгата, и Лиса й казва, че не е успяла да я дочете. Мона я уверява, че краят ще й хареса. През годините двете се карат и се сдобряват, но в известен смисъл Лиса чувства Мона по-близка, отколкото баща си.