Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (7)

Воз

Джобс и Возняк в гаража, 1976 г.

Докато посещава курса на Маккълъм, Джобс се сприятелява с един студент, който е абсолютният любимец на учителя и истинска легенда в училището заради техническите си умения. Стивън Возняк, чийто по-малък брат ходи на плуване с Джобс, е с близо пет години по-голям от него и доста по-навътре в електрониката. На емоционално и психологическо ниво обаче той все още е един жаден за знания гимназист.

Също като Джобс, Возняк е научил много от баща си. Уроците обаче са различни. Пол Джобс, който няма дори средно образование, като монтьор се научил сам да избира авточасти и да извлича печалба от продажбата им. Франсис Возняк, наричан още Джери, е инженер, дипломирал се с отличие от Калифорнийския технически университет. По-късно става ракетен инженер в „Локхийд“. Той възхвалява висшето образование и гледа с пренебрежение на всички, които работят в търговията и маркетинга.

— Казваше ми, че инженерната наука е най-висшето ниво на човешкото познание — спомня си по-късно Стив Возняк. — Тя движи прогреса на обществото.

Един от първите спомени на Возняк е как един уикенд отива в работилницата на баща си и той му показва разни електронни части.

— Постави ги пред мен на масата, за да си поиграя.

Момчето смаяно гледа как Возняк-старши се опитва да изкара равна вълнова линия на един видеоекран, за да демонстрира, че интегралните му схеми работят.

— Виждах, че всичко, което татко прави, е важно и хубаво.

Воз, както го наричат още от малък, разпитва за резисторите и транзисторите, които вижда навсякъде из къщата. Тогава баща му изважда черна дъска, за да илюстрира начина им на действие.

— Обясни ми какво е резистор, като започна още от атомите и електроните. Когато бях във втори клас, ми разказа как работят, но не с уравнения, а като ме накара да си ги представя образно.

Бащата на Воз го научава и на нещо друго, което оказва трайно влияние върху стеснителното момче: никога да не лъже.

— Татко вярваше в честността, в абсолютната честност. Това е най-важното нещо, на което ме е научил. Аз никога не лъжа, дори сега. (Единствените изключения са случаите, когато иска да си направи майтап с някого.)

Освен това Возняк-старши внушава на сина си неприязън към прекалената амбиция, което отличава Воз от Джобс. На представянето на един продукт на „Епъл“ през 2010 г., четирийсет години след първата им среща, Воз коментира разликите между двамата:

— Татко ме съветваше винаги да се стремя към златната среда. За разлика от Стив аз не исках да се бутам между големите клечки. Татко беше инженер и аз исках да бъда като него. Винаги съм бил прекалено стеснителен, за да стана бизнеслидер като Стив.

В четвърти клас Возняк вече е, както сам се изразява, едно от „децата на електрониката“. По-лесно му е да общува с транзистори, отколкото с момичета, и придобива непохватната, леко прегърбена стойка на човек, който прекарва повечето време приведен над електронни платки. На възрастта, на която Джобс се удивлява на въглеродния микрофон, чието функциониране баща му не може да обясни, Возняк вече конструира съобщителна система с транзистори, усилватели, релета, крушки и звънци, свързваща детските стаи на шест къщи в квартала. На годините, когато Джобс конструира с „Хийткитс“, Воз сглобява приемник и предавател на „Халикрафтърс“, една от най-сложно устроените радиосистеми на пазара.

Воз прекарва голяма част от времето си вкъщи, като чете списанията по електроника на баща си и се вдъхновява от разказите за нови компютри като мощния ЕНИАК. Тъй като Булевата алгебра му се удава естествено, той се възхищава колко просто устроени са компютрите. В осми клас конструира калкулатор със сто транзистора, двеста диода и двеста резистора върху десет печатни платки. Устройството му спечелва голямата награда на едно местно състезание, организирано от Военновъздушните сили, въпреки че сред участниците има ученици и от най-горните класове.

Воз се затваря още повече в себе си, когато връстниците му започват да излизат с момичета и да ходят по купони — занимания, които му се струват много по-сложни от сглобяването на интегрални схеми.

— Изведнъж се оказах изолиран от компанията, в която бях популярен, от онези, с които съм карал колело и така нататък — спомня си той. — Струваше ми се, че от сума време никой не е говорил с мен.

Намира отдушник, като измисля детински номера. В дванайсети клас конструира електронен метроном — едно от онези тиктакащи неща, които отмерват тактовете в часа по музика — и осъзнава, че звучи като бомба. Затова сваля етикетите от няколко големи батерии, залепва ги една за друга с тиксо и ги пъхва в едно училищно шкафче; нагласява метронома да започне да тиктака по-бързо, когато някой отвори шкафчето. Следобед го извикват при директора. Решава, че сигурно пак е спечелил голямата награда по математика на училището, но го посреща полицията. Когато учениците открили фалшивата бомба, извикали директора, който я взел, изтичал в училищния двор, като самоотвержено я притискал до гърдите си, и издърпал жичките. Воз се опитва да потисне смеха си, но не успява. За наказание го пращат за една нощ в затвора за малолетни. Престоят му там също има с какво да се запомни. Той показва на другите затворници как да откачат жиците на вентилатора и да ги свържат с решетката, тъй че всеки, който я докосне, да получи токов удар.

Токовите удари са нещо като отличителна значка за Воз. Той се гордее, че е хардуерен инженер, което означава, че от време на време неминуемо го хваща ток. Веднъж измисля нещо като руска рулетка, при която четирима души пъхат палците си в дупките на специално устройство; пускат топче и когато то се приземи, прави контакт и един от участниците се разтриса.

— Момчетата, които се занимават с хардуер, се хващат да играят, но програмистите са прекалено страхливи — похвали ми се той.

През последната си година в гимназията Возняк постъпва на половин работен ден в „Силвания“ и за първи път има шанс да работи на компютър. Научава FORTRAN от една книга и прочита ръководствата за повечето актуални за времето системи, започвайки от „Диджитал Екуипмънт PDP-8“. След това проучва характеристиките на последните модели микрочипове и се захваща да преработи устройствата с минимален брой части. Всяка вечер се опитва да подобри чертежите си от предишната нощ. Когато завършва училище, вече е майстор.

— Бях проектирал компютри с половината от броя микрочипове, използвани в първоначалния проект, но само на хартия.

Не казва нищо на приятелите си. Така или иначе седемнайсетгодишните момчета търсят друга тръпка.

В Деня на благодарността през абитуриентската си година Возняк отива в Колорадския университет. Заради празника учебното заведение е затворено, но той намира един студент от техническия факултет, който го развежда из лабораториите. Воз моли баща си да го пусне да учи там, макар че таксите за образование извън щата идват малко солено на семейството. Двамата сключват сделка: той ще учи в университета една година, но после ще се премести в общинския колеж „Де Анса“. След като отива в Колорадо през есента на 1969 г., прекарва толкова много време в измисляне на номера (като да печата купчини листовки с надпис: „Никсън да го духа“), че го скъсват на два изпита и трябва да прекъсне. Освен това написва програма за пресмятане на числата на Фибоначи, която толкова затормозява университетските компютри, че ръководството заплашва, че ще го накара да плати разходите. Затова с готовност спазва сделката с родителите си и се прехвърля в „Де Анса“.

След една приятна година в колежа Возняк прекъсва, за да припечели малко пари. Намира си работа в една фирма-производител на компютри за Калифорнийския отдел по превозните средства и един от другите служители му прави невероятно предложение. Колегата му ще осигурява микрочиповете, а Воз ще сглоби един от компютрите, които е скицирал по-рано. Возняк решава да използва възможно най-малко чипове — за по-интересно, а и за да не прекалява с щедростта на колегата си.

Голяма част от работата върши в гаража на един приятел в квартала — Бил Фернандес, който още е в гимназията „Хоумстед“. За да се подкрепят при тези сериозни усилия, консумират големи количества лимонада „Крагмонт“ — отиват с колелата до супермаркета „Сейфуей“ в Сънивейл, връщат бутилките, вземат си депозита и купуват още безалкохолно.

— Затова го нарекохме „лимонадения компютър“ — спомня си Возняк.

Става дума за изчислителна машина, която умножава числа, въведени с комбинация от ключове, и показва резултата в двоичен код, с няколко лампички.

Когато компютърът е готов, Фернандес казва на Возняк, че трябва да се запознае с едно момче от гимназията: „Казва се Стив, и той като теб обича да погажда номера и да сглобява разни електронни джаджи.“ Това е може би най-важното гаражно запознанство в Силициевата долина след посещението на Хюлет в гаража на Пакард двайсет и две години по-рано.

— Дълго време седяхме на тротоара пред къщата на Бил и си разказвахме разни случки, най-вече за кофти номера, които сме погодили, и за електронните устройства, които сме направили — спомня си Возняк. — Имахме страшно много общо. Обикновено ми беше доста трудно да обяснявам на хората върху какво работя, но на Стив веднага му ставаше ясно. Харесах го. Беше слаб, жилав и кипеше от енергия.

Джобс също е впечатлен:

— Воз беше първият човек, който разбираше от електроника повече от мен. Веднага го харесах. Беше по-голям от мен, но малко незрял за годините си, тъй че нещата се балансираха. Воз беше адски умен, но емоционално бе на моето ниво.

Освен интереса към компютрите двамата имат и сходен музикален вкус.

— Това бе невероятен период в историята на музиката — спомня си Джобс. — Човек се чувстваше като съвременник на Моцарт и Бетовен. Наистина.

Именно Возняк отваря очите на Джобс за музиката на Боб Дилън.

— Издирихме един тип от Санта Крус, който публикува статия за него. Дилън записваше всичките си концерти, но явно около него имаше доста неморални хора, защото незаконни копия на записите можеха да се намерят навсякъде. А онзи тип имаше всичките.

Събирането на записи на Дилън скоро става съвместно начинание.

— Двамата обикаляхме Сан Хосе и Бъркли и разпитвахме за пиратски презаписи на Дилън — разказва Возняк.

— Купувахме брошури с текстовете на песните му и ги разучавахме до късно през нощта. Думите на Дилън стимулираха творческото ни мислене — добавя Джобс. — Имах над сто часа записи, включително всички концерти от турнето през 1965 и 1966 г.

Става дума за турнето, на което Дилън излиза с електрически акомпанимент.

И двамата си купуват мощни магнетофони ТЕАК.

— Използвах моя на ниска скорост, за да побера максимален брой записи на една ролка — обяснява Возняк.

Джобс не остава по-назад:

— Вместо големи колони купих две страхотни слушалки. С часове се излежавах и слушах.

Джобс организира клуб в гимназията, където пуска музика, прави светлинни спектакли и… измисля кофти номера! (Веднъж залепят боядисана в златисто тоалетна чиния върху седалката на една редосеялка.) Въпреки че вече са завършили, Возняк и приятелят му Алън Баум обединяват сили с Джобс в края на предпоследната му година, за да организират подобаващо изпращане на абитуриентите. Четири десетилетия по-късно, докато ми показваше училищния комплекс, Джобс спря и посочи мястото, където бяха погодили онзи номер:

— Виждаш ли онзи балкон? Там сготвихме белята със знамето, която затвърди приятелството ни.

На голям чаршаф, който Баум е боядисал в тон със знамето на гимназията — в зелено и бяло — тримата нарисуват огромна ръка, показваща среден пръст. Майката на Баум, иначе порядъчна еврейка, им показва как да очертаят контурите и каква щриховка да използват, за да изглежда по-реалистично. „Знам какво е това“ — подхилква се тя, докато им помага. Монтират система от въжета и макари, с която да разпънат плаката точно когато зрелостниците минават под балкона. Подписват творението си SWAB JOB — инициалите на Возняк и Баум плюс част от името на Джобс. Шегата дълго ще се помни в училището — и коства на Джобс поредното наказание.

За друг шегаджийски номер Возняк сглобява джобно устройство, излъчващо телевизионни сигнали. Той го внася в някое помещение, където много хора гледат телевизия — например спалня в общежитието — и тайно натиска копчето, за да се появят смущения на образа. Когато някой стане и удари телевизора, Воз пуска копчето и картината се оправя. След като известно време разиграва така нищо неподозиращата жертва, той усложнява нещата. Държи копчето натиснато, докато някой не бутне антената. Накрая нагласява нещата така, че хората да си помислят, че някой трябва да държи постоянно антената или да подпира телевизора, като стои на един крак. Години по-късно, по време на една лекция Джобс има проблеми с видеосистемата и се отклонява от темата, за да разкаже повече за забавленията с онова устройство:

— Воз го слагаше в джоба си и двамата влизахме в нечия стая, където пичовете гледаха нещо, примерно „Стар Трек“. Воз прецакваше телевизора и някой ставаше да го оправя. Щом вдигнеше крак от земята, Воз пускаше копчето; когато оня стъпеше, пак го натискаше. — Джобс застана в невъзможна изкривена поза на подиума и се разсмя, докато обясняваше: — И след пет минути някой заставаше по този начин!