Джеймс Ролинс
Окото Господне (23)

19.

19 ноември, 13:23 ч. местно време

Монголия

Дънкан за броени часове се пренесе през няколко века.

След като напуснаха Улан Батор със стар модел тойота „Ландкрузър“, минаха през едно миньорско градче на изток, постапокалиптичен пейзаж с открити мини, тежки машини и саждиви сгради, останали от съветско време, но после завиха на север и се озоваха в долина, обрасла с тополи, брястове и върби.

Още по-нататък сребриста река се виеше из кехлибарени степи. Малки бели юрти, които Санджар наричаше „гери“, осейваха вълнистите хълмове като лодки в бурно море.

Докато се взираше в номадските шатри, Дънкан си мислеше, че от времето на Чингис хан тук не се е променило почти нищо. Когато напуснаха долината обаче видяха, че модерният свят постепенно слага отпечатъка си върху този древен начин на живот. Над една юрта стърчеше сателитна антена. До нея имаше каруца, в която беше впрегнат малък китайски мотопед.

Продължиха бавно да се изкачват към планината, която се издигаше пред тях. Най-далечният връх на север белееше от сняг. Асфалтовата настилка на пътя първо се замени с чакъл, после изчезна и той. Юртите оредяваха, ставаха все по-автентични, край тях пасяха кози и нискорасли кончета. Тук-там някой дребен, сбръчкан от слънцето монголец с овчи кожух и подплатена с кожа шапка излизаше от шатрата да погледа джипа.

Седящият зад волана Дънкан им махаше с ръка и те му отвръщаха с искрен ентусиазъм. Според Санджар гостоприемството било на почит сред монголците.

Монк изпълняваше ролята на копилот и навигатор. Беше разгънал в скута си карта и държеше джипиес в ръка.

— Скоро май ще трябва да завиеш наляво. Този път би трябвало да ни отведе до зоната на търсене.

Въпросната „зона“ обхващаше доста обширна територия. Координатите поставяха останките от спътника в квадратна мрежа със страна сто и шейсет километра. Е, пак по-добре от осемстотинте километра от предишния ден.

Дънкан зави наляво и мъчително бавно се заизкачва към планината. Теренът представляваше сериозно предизвикателство за двигателя на тойотата — скалисти и тревисти склонове, осеяни с иглолистни гори. Дъждовете бяха отнесли цели участъци от пътя.

— Не съм сигурен, че този район има нужда от специална защита — отбеляза Рен. — Природата и сама се справя доста успешно.

Санджар се наведе от задната седалка, на която седяха с Джейда.

— Точно затова нашите предци са избрали тази планина за гробище. Ще видите много гробове, понякога буквално един върху друг. И за съжаление, иманярството е ужасен проблем. Местните често издирват такива стари паметници, после идват посредници от града и купуват всичко плячкосано, за да го продадат в Китай.

Посочи един заоблен връх, който се извисяваше над другите.

— Това е Бурхан Халдун, нашата най-свещена планина. Говори се, че е родното място на Чингис хан, и повечето хора смятат, че е погребан там. Някои твърдят, че бил положен в огромен некропол под планината, където били не само неговото тяло и съкровища, но и тези на потомците му, включително на прочутия му внук Кубилай хан.

— Това означава фантастично богатство за онзи, който го открие — отвърна Дънкан.

— Хората търсят гробницата му от векове и тъкмо в резултат на това иманярството и вандализмът са придобили такива мащаби. За да защитят околната среда и историческото ни наследство, властите ограничават достъпа, дори по въздух.

Което беше една от причините да се придвижват с кола. Но имаха и друг мотив. Сателитите не бяха открили нито следа от разбития спътник. Издирването с хеликоптер или самолет едва ли щеше да постигне по-голям успех.

Имаше и вероятност спътникът напълно да е изгорял при навлизането си в атмосферата. Цялата операция можеше да се окаже безсмислена. И все пак бяха длъжни да направят опит.

— Трябва да ви предупредя, че има още едно основание за тези ограничения — каза Санджар.

Джейда се обърна към него.

— Какво основание?

— Говори се, че самият Чингис хан обявил планината за свещена. Много от тукашните жители смятат, че ако гробницата му бъде открита и отворена, светът ще загине.

— Страхотно — изпъшка Дънкан. — Ако открием гробницата му, светът ще загине. Ако не я открием, е обречен.

— Каквото и да направим, резултатът ще е същият — измърмори Джейда.

Рен срещна очите й в огледалото и тя едва забележимо му се усмихна.

— Нещо, което каза директор Кроу преди да замина на тази операция — поясни младата астрофизичка. — И май че е прав.

Забил нос в картата, Монк се размърда на седалката си и каза:

— Никога не залагай срещу Пейнтър.

 

 

14:44 ч.

След около час — Джейда дремеше на задната седалка — Дънкан възкликна:

— Край на пътя, хора!

Тя се поизправи, разтърка очи и видя, че Рен не говори метафорично. Черният път свършваше при група от пет юрти. Когато джипът се приближи, пред него се разбяга стадо кози. По-нататък имаше голямо оградено пространство, в което пасяха коне.

След като бяха стигнали до границите на зоната на търсене, Санджар ги посъветва да се отклонят по този път, който не фигурираше на картите. По думите на монголеца обаче най-добрият начин да открият спътника бил да разпитат местното население.

„Те познават всяко камъче наоколо — каза Санджар.

— Ако в района е паднало нещо голямо, със сигурност са го видели“.

Тойотата спря и Санджар изскочи навън.

— Елате!

Всички слязоха от джипа. Джейда се протегна и раздвижи схванатите си крайници. Когато се събраха, младежът тръгна към най-близката юрта.

— Познаваш ли тези хора? — попита го Монк.

— Не, лично не. Обаче това е сравнително постоянно селище.

Санджар се приближи до яката дървена врата и я отвори, без да почука. Беше им обяснил, че тук традициите са такива — поредната особеност на монголското гостоприемство. Ако почукаш, семейството щяло да се обиди, все едно се съмняваш в доброто им възпитание и тяхната щедрост.

Влезе вътре като у дома си.

Нямаха друг избор, освен да го последват. Джейда послушно изпълни инструкциите му, като внимаваше да не настъпи прага и веднага да се обърне надясно.

В юртата се оказа изненадващо просторно и топло. Таванът беше укрепен с греди, стените — с летви. Дебели пластове овчи кожи и плъст изолираха шатрата от вятър и студ.

Вътре ги посрещнаха с усмивки, сякаш ги очакваха. Семейството се състоеше от четирима, двете деца още нямаха пет годинки. Мъжът тържествено закопча яката на традиционния си халат, наричан „дел“, и им даде знак да седнат на столчетата.

Още преди да се е усетила, Джейда държеше чаша чай, която приятно сгряваше дланите й. Ако се съдеше по тенджерите, които къкреха на разположеното в средата огнище, семейството се хранеше. Ухаеше на къри и овнешка яхния. Пред нея се появиха купа и чиния. Широко усмихната, съпругата я подкани да започне да яде, като жестикулираше с ръце.

— Тази супа се нарича „борц“ — поясни Санджар. — Много е вкусна. А тези късчета в чинията, които приличат на чирепи от строшено гърне, са сирене арул, страшно е здравословно.

Джейда не искаше да прояви нелюбезност и опита сиренето, което се оказа твърдо като чиреп не само на вид. Накрая взе пример от самите монголци и го изсмука като бонбон.

„Когато си в Рим, прави като римляните…“

Санджар разговаряше с домакина, като и двамата постоянно жестикулираха. Съпругът енергично закима и посочи на североизток.

Младата астрофизичка се надяваше, че това е добър знак.

Диалогът им продължи и тя можеше само да ги наблюдава. До нея децата се захласваха по протезата на Монк, който държеше едното момченце в скута си и му показваше, че дори след като я свали от китката си, пръстите пак мърдат.

Самата Джейда не намираше това за особено приятно.

Малчуганите обаче бяха възхитени.

Накрая Санджар вдигна купата си и започна да яде супата, като в същото време обясняваше.

— Вчера нашият домакин Чулун се срещнал с някакъв човек, който идвал от север и разправял, че видял огнено кълбо в небето. Уж паднало в езерце под съседния връх и водата завряла.

Кокалис се намръщи.

— Ако останките са под водата, нищо чудно, че сателитите не са ги открили.

— Тогава как ще ги извадим? — попита Джейда.

Не се бяха сетили да вземат екипировка за гмуркане, камо ли неопренови костюми.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Монк. — Първо трябва да се уверим, че останките са там, и чак тогава ще поръчаме да ни докарат каквото ни трябва.

— Трябва да знаете, че пътят до това място е много опасен — предупреди ги Санджар. — Няма да можем да се придвижим с кола. Помолих Чулун да ни заеме четири коня.

Джейда се сепна. Можеше да язди, но не много добре.

„Не че имам друг избор“.

— Той съгласи ли се? — попита Кокалис.

— Да. Някой от роднините му ще ни заведе там. Ако имаме късмет, ще стигнем до езерото преди залез-слънце.

Монк се изправи.

— Тогава да вървим.

Джейда последва примера му и признателно се поклони на домакините. Чулун ги придружи навън и каза нещо на едно от децата си, което отпраши към съседната юрта, явно за да доведе роднината.

Монголецът посочи съседния връх, чиито по-високи склонове бяха покрити със сняг.

Очевидно щяха да се отправят натам. Не изглеждаше на повече от трийсетина километра. Осъзнала близостта на целта, Джейда се изпълни с тревога и бремето на отговорността тежко легна на плещите й. Светът очакваше от нея отговори, начин да предотврати надвисналата гибел.

Сякаш доловил страховете й, Дънкан се приближи до нея, отговаряйки на безмълвния й въпрос.

„Ето как“.

Като работят заедно.

Вниманието им привлече раздвижване при съседната юрта. Отвътре изскочи млада жена, не повече от осемнайсетгодишна, като в движение закопчаваше яката на овчия си кожух. Дългата й черна коса стигаше до средата на гърба й. С помощта на кожен ремък тя за секунди я сплете на плитка, грабна опрения на шатрата извит лък и нарами колчан със стрели. На другото си рамо носеше пушка.

„Тя ли ще ни води?“

Жената се приближи до тях. Беше обута във високи до коленете доста изтъркани наглед монголски ботуши.

— Аз съм Хайду — представи се тя на английски със силен акцент. — Искали сте да отидете на Вълчия зъб. Ще ви заведа. Времето е хубаво за път.

Като че ли бързаше не по-малко от самите тях.

На прага се появи по-възрастен мъж и й извика нещо.

Тя изсумтя и се отдалечи.

— Кандидат за ръката й — поясни Санджар. — Най-вероятно предварително уговорен брак.

„Нищо чудно, че иска да се махне“, помисли Джейда.

Всички последваха Хайду към заграденото пространство, където пасяха конете.

Монк се усмихна.

— Пътуването ни започна да става по-приятно.

— Ти си женен — сръга го Дънкан. — Че и с деца.

— Казваш го така, все едно съм умрял — намръщи му се Кокалис.

Джейда въздъхна.

„Може би в крайна сметка щеше да е по-добре да бях сама…“

 

 

15:33 ч.

Дънкан току поглеждаше заснежения връх. Планината наистина приличаше на извит зъб, насочен към небето.

Слънцето вече беше високо и скоро стана по-топло. Беше приятно време за езда, още повече че минаваха през изключително красиви места — пасища със слонска трева, гъсти брезови гори, обрасли с боровинки и къпини.

Джейда очевидно не споделяше радостта на Дънкан от ездата и той бързо го забеляза.

Монк държеше тила, а Хайду яздеше начело със Санджар. Най-отпред обаче летеше Херу.

Соколът, изглежда, се беше възстановил от вчерашното си премеждие. Пуснат на свобода, той се рееше в ясното синьо небе и от време на време се спускаше при своя стопанин, подчинявайки се на острите му изсвирвания.

Санджар очевидно се опитваше да направи впечатление на Хайду и като че ли успяваше. Тя често се навеждаше към него, задаваше му въпроси или му сочеше някаква особеност на терена.

В същото време вниманието на Джейда не беше насочено към небето, а към хлъзгавия шистов склон под копитата на коня й.

Дънкан правеше всичко възможно да я накара да се отпусне.

— Просто му се довери! — Агентът потупа петнистия й жребец по шията. — Той си знае работата. Самият Чингис хан някога е яздил такива яки монголски коне.

— Значи са стар модел, така ли? — дяволито му се усмихна Джейда, опитвайки се да си придаде храброст.

След няколко минути стигнаха до тясна пътека, от едната страна на която се спускаше стръмна урва. Дънкан се изравни с коня й, така че младата жена да не язди непосредствено до дълбоката пропаст, на дъното на която стърчаха остри скали. Сега не беше време за паника. За да я разсее, той я заговори за причината за тяхното пътуване.

— Според теб всъщност какво се е случило преди спътникът да се разбие? Онази снимка, искам да кажа?

Джейда го погледна.

— Времето и пространството се състоят от тъмна енергия. Когато сме привлекли толкова много енергия в гравитационния кладенец на Земята, гладката повърхност на пространство-времето около планетата се е огънало по нейния път.

— И резултатът е бил скок във времето — заключи Дънкан. — Ти спомена на Пейнтър и че Окото Господне може да се е сдвоило на квантово равнище с кометата.

— Ако е поело достатъчно тъмна енергия, да, възможно е. Ще знам повече, когато намерим останките от сателита.

— Тогава хайде да разгледаме и другата страна.

Тя го погледна въпросително.

— Кръстът — поясни Рен. — Да приемем, че е къс от кометата, паднал на земята при предишното й преминаване. Или че е астероид, който се е приближил до кометата и е поел енергията й като тъканите на Чингис хан, а после е паднал на земята като метеор.

— Не съм мислила за втората вероятност, но си прав. Възможно е.

— Така или иначе, не съм сигурен дали има значение. По-важно е как кръстът е позволил на свети Тома да предскаже този катаклизъм.

— Хмм. Сериозен въпрос.

— Значи успях да ви затрудня, а, доктор Шоу?

— Ни най-малко — възрази тя, очевидно разпалена от предизвикателството в гласа му. — Трябва да се вземат предвид три факта. Първо, тъмната енергия е движещата сила зад квантовата механика. Те са едно и също нещо. Универсална константа.

— Това вече го спомена.

— Второ, някои индивиди са по-чувствителни към електромагнитно излъчване. Даже без магнити.

Джейда многозначително се втренчи в пръстите му.

Дънкан всъщност беше запознат с концепцията за електромагнитната свръхчувствителност. Някои хора се разболяваха, ако прекалено дълго останат в близост до електропроводи или стълбове с телефонни клетки — проявяваха симптоми като главоболие, умора, шум в ушите, дори загуба на паметта. И обратно, при други се получаваше положителен ефект. Смяташе се, че радиестезистите — онези хора, които търсят вода, заровени метали и скъпоценни камъни с багети, — притежават уникалната способност да усещат едва доловимите промени в земното магнитно поле.

— Трето, невролозите са единодушни, че човешкото съзнание е разположено в квантовото поле, генерирано от огромната нервна мрежа, каквато представлява нашият мозък.

— Значи съзнанието е квантов ефект, така ли?

Тя се усмихна снизходително.

— Винаги съм намирала тази идея за особено утешителна.

— Защо?

— Защото, ако това е вярно, по силата на квантовата механика нашето съзнание е сдвоено с всички мегавселени. Смъртта може би просто представлява срив на този потенциал в нашия времеви отрязък и съзнанието ни се прехвърля в друг, където още сме живи.

Скептичната му физиономия я накара да доразвие обяснението си.

— Да вземем например рака. Тази клетка в тялото се дели ненормално, малка грешка в процес, който иначе тече непрекъснато в здравото тяло. Ако клетката се дели както трябва, рак няма. Ако се получи грешка, човек се разболява. Просто генетично теглене на жребий. Ези или тура.

Дънкан скришом потрепери. Думите й бяха улучили право в десетката и ръката му сякаш сама се вдигна, за да докосне татуираната върху гърдите му длан. Спомни си малкия си брат, останал кожа и кости на болничното легло, само призрак на някогашната му срамежлива усмивка. Били беше починал от остеосарком, изгубвайки генетичния жребий.

Джейда не забеляза реакцията му.

— Ами ако всички сме сдвоени в множество вселени? Това ни дава уникална възможност. В една вселена човек може да умре от рак, но тъй като е сдвоен, съзнанието му се прехвърля в друга вселена, в която изобщо не е болен.

— И продължава да живее, така ли?

— Или поне съзнанието му продължава да съществува, слива се с другото. Това може да се повтаря и то винаги да се прехвърля във време, в което човек е жив… докато изживее най-пълноценния си живот.

Той си представи лицето на Били и намери утеха в тази възможност.

— А какво става после? — попита Дънкан. — Какво става, когато всички тези потенциали се изчерпат, когато остане само една вселена и човек умре в нея?

— Не знам. Тъкмо в това е прелестта на вселената. Винаги има нова загадка. Може би всичко това е само тест, грандиозен експеримент. Днес много физици са убедени, че нашата вселена е просто холограма, триизмерно построение, изградено на основата на уравнения, написани от вътрешната страна на обвивката на тази вселена.

— И кой е написал тези уравнения?

Тя сви рамене.

— Наречи го Бог, висша сила, свръхразум, кой знае?

— Май се отклонихме от темата. — Рен реши да се върне на въпроса за св. Тома и неговото предсказание за края на света. — Дай да резюмираме твоите три факта. Човешкият мозък функционира квантово, тъмната енергия е функция на квантовата механика и някои индивиди са свръхчувствителни към електромагнитни полета.

Астрофизичката го погледна, за да види дали е успял сам да стигне до крайния извод. Той прие предизвикателството.

— Ти смяташ, че свети Тома е бил радиестезист и поради това особено се е влияел от излъчваната от кръста тъмна енергия, която е огънала квантовото поле в мозъка му и му е пратила видение за това събитие.

— Има и по-просто обяснение.

— Какво например?

— Че е било чудо.

Дънкан въздъхна.

— Наука или чудо, пак ми е странно, че Окото Господне и вътрешното око на свети Тома случайно са видели събитието да се случва в един и същи момент.

— А „Бог не си играе на зарове със света“ — цитира тя думите на Айнщайн.

„Много мило“.

— Едва ли е случайно — отвърна Джейда. — Не забравяй, времето е просто измерение. То не тече нито назад, нито напред.

— С други думи, „разграничаването на минало, настояще и бъдеще просто е упорита илюзия“, така ли? — Дънкан я погледна с повдигнати вежди. — Виждаш ли, и аз мога да цитирам Айнщайн.

Тя се усмихна широко и заприлича на седемнайсетгодишно момиче.

— Тогава си представи времето като точка в пространството. Окото Господне и вътрешното око на свети Тома се плъзват към нея, най-вероятно когато образуваната от тъмна енергия корона на кометата е стигнала най-близо до Земята. И там засядат като грамофонна игла, попаднала в дълбока драскотина на плочата, и започват безкрайно да повтарят една и съща музика.

— Или в нашия случай, едно и също видение за гибелта на Земята.

Джейда кимна.

— А какво според теб ще се случи после?

— Ако се съди по информацията на директор Кроу за събитията на Антарктида, предполагам, че когато достигне своя максимум, короната от тъмна енергия ще огъне пространство-времето към Земята, също като гравитацията при нормални обстоятелства.

— Защото „тъмната енергия и гравитацията са тясно свързани концепции“ — цитира този път самата нея Дънкан.

— Точно така. Само че вместо гънка в пространство-времето, това ще предизвика улей, по който ще се изсипе метеорен дъжд.

— Звучи много обнадеждаващо.

— Това е само теория.

Рен обаче забеляза изражението й и разбра, че тя е убедена в предположението си.

След това Джейда замълча задълго, сякаш нещо я глождеше.

— Какво има? — попита той накрая.

— Не знам. Като че ли ми убягва нещо.

В този момент нечий вик насочи вниманието им напред. Бяха стигнали до края на опасния скален перваз и нататък се разкриваше обширно плато. Острият планински връх се издигаше точно пред тях.

Санджар препусна към групата, следван отвисоко от сокола си.

— Стигнахме Вълчия зъб!

— Виждаш ли, не беше чак толкова зле — каза Дънкан на Джейда. — Най-тежката част от пътя мина. Нататък би трябвало да е по-лесно.

 

 

15:34 ч.

— Открихме ги — докладва по телефона Арслан.

Батухан — седеше в кабинета си в сградата на парламента — махна на секретарката да излезе.

Секретарката беше младо момиче, облечено в тясна рокля и сако. Въпреки че дрехите й бяха съвсем европейски и в тях нямаше нищо традиционно, Батухан харесваше плътно прилепналата към тялото й кройка. Някои западни обичаи щяха да се възприемат в нова Монголия, империя, която Батухан възнамеряваше да създаде с богатството на Чингис хан.

Вече си представяше какво ще направи, когато намери гробницата. Първо щеше да избере и изнесе най-ценните предмети, съкровищата, които щяха да бъдат претопени или продадени на свободния пазар. После щеше да съобщи откритието си на света и да превърне славата във власт. Искаше да е най-богатият човек не само в Монголия, но и в цяла Азия. Щеше да завладее света като своя предшественик в миналото, построявайки могъща държава, начело на която щеше да стои той.

Само че преди това трябваше да реши някои проблеми.

След черната виелица в Казахстан един от хората на Арслан се беше върнал при Аралско море, за да потвърди смъртта на западняците и да прибере изоставения хеликоптер — и бе установил, че той е изчезнал.

Нямаха представа дали пилотът е избягал сам, или се е спасил още някой. Батухан не се страхуваше от последици лично за себе си, тъй като единствено Арслан знаеше кой е. И все пак прати шпиони из степите между Улан Батор и Хентий. Искаше да наблюдават всички пътища, които водят натам, в случай че евентуално оцелелите се опитат да продължат издирването на гробницата в свещената планина.

Честно казано, не очакваше в тази мрежа да се хване нещо. Шпионите бяха пратени главно да охраняват планината, където според легендите бе погребан Чингис хан. Той пък щеше да проучи откраднатите реликви и да опита да установи местонахождението на гроба.

Жалко, че отец Йосип трябваше да умре преди да успее да го разпита. Знаеше се, че Чингис е мразил изтезанията. Батухан смяташе това за най-голямата слабост на хана.

А сега и тази новина…

— Какво ще наредите да направя? — попита Арслан.

— Много ли са далече?

— Имат около час преднина, но досега не се опитват да се крият.

— Тогава още трийсетина минути не са от значение. Събери конен отряд от най-верните си хора, които проявяват най-големи способности в боя със сабя и лък. Аз ще дойда при вас и ще ви поведа.

— Ясно, Борджигин.

В гласа на Арслан отчетливо прозвуча копнеж.

Същото чувство караше да кипи кръвта на самия Батухан. В миналото бяха организирали учения в степите с реквизит и каскадьори и най-тежките наранявания бяха счупените при падане от кон ръце. Господарят на Синия вълк вярваше, че възкачването му на трона на новата монголска империя изисква кръвопролитие.

Нещо повече, винаги беше искал да забие стрела в нечии гърди. Сега имаше такава възможност.

— Трябва също да ви съобщя, че с тях е предателят Санджар — прибави Арслан.

„А, сега разбирам на какво се дължи страстната омраза в гласа ти“.

Батухан си спомни лицето на своя помощник след завръщането му от Казахстан — със скалп, раздран до самия череп, и пробита от птичи нокът буза. Явно искаше да отмъсти за обезобразяването си.

И щеше да го направи.

Предателите трябва да бъдат наказвани.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Министър Батухан, пристигнаха двамата представители на минния консорциум за срещата в четири часа.

— Задръж ги за малко.

Приключи разговора си с Арслан и се поколеба дали да не отмени срещата, но договорът можеше да се окаже изключително изгоден — едновременно да му донесе цяло богатство и да се превърне в поредната тухла в строежа на новата империя.

Батухан натисна бутона.

— Покани ги да влязат. И ни донеси чай.

Бяха западняци, така че сигурно предпочитаха кафе, ала той така и не можеше да свикне с вкуса на тази напитка.

„Крайно време е американците да свикнат с нашите традиции“.

Вратата се отвори и в кабинета му влезе висок мъж с тъмносини очи и сурово лице. Батухан усети тръпки на предизвикателство — веднага видя в госта достоен противник. Зад него вървеше секретарката му, красива жена със смесена европейска и азиатска кръв, облечена в строг официален костюм. Обикновено Батухан се чувстваше заплашен от представителки на нежния пол, но сега се наежи още повече.

Интересно.

Даде им знак да седнат.

— С какво мога да ви бъда полезен?