Джеймс Ролинс
Окото Господне (38)

34.

25 ноември, 11:28 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Дънкан седеше гол до кръста на табуретката.

Иглата на татуировчика пареше задната страна на ръката му, където трицепсите му образуваха твърда подкова. Изгарящата болка изглеждаше напълно уместна, като се имаше предвид образът, татуиран върху плътта му.

Малка комета с дълга извита опашка.

В изображението имаше нещо азиатско и то напомняше на кометата от златната скулптура на острова в езерото Байкал, висяща в небето над китайския владетел, който подаряваше кръста на св. Тома.

В момента много археолози и историци на религията проучваха пещерата на Олхон. Все още пазеха информацията в тайна от широката общественост заради огромното количество злато и дванайсетте корони от завоеванията на Чингис хан. Дънкан предполагаше, че накрая това място ще се превърне в нова Мека за индийските християни — всъщност за всички християни, а най-вероятно и за потомците на древните монголи.

„Вигор щеше да се гордее“ — помисли си той.

Монсиньор Верона не само беше спасил света със своята саможертва, но и навярно щеше да възроди вярата на милиони хора.

Клайд изправи гръб и избърса с окървавена кърпа последното си допълнение към мозайката, покриваща тялото на Дънкан.

— Добре изглежда.

Рен завъртя глава към огледалото, разгледа пъстрата, гневна татуировка и издаде собствената си присъда.

— Изглежда фантастично!

Клайд Скромно сви рамене.

— Вече имам опит. — И посочи съседната табуретка, на която седеше Джейда.

Тя се наклони и доближи голата си ръка към неговата, за да сравни двете изображения. Изглеждаха еднакви, общ спомен за преживяното от двамата приключение.

Само че за младата астрофизичка това беше първа татуировка, начални щрихи върху голо платно.

— Какво ще кажеш? — попита я Дънкан.

Джейда му се усмихна.

— Вече съм влюбена в нея.

И блясъкът в очите й издаваше, че това може би не се отнася само за татуировката.

Радостни с новите си придобивки, те излязоха от склада. Под обедното слънце на паркинга лъщеше черният му форд „Мустанг Кобра Р“. Мощната кола си оставаше символ на неговото минало, преследвано от спомени за малкия му брат Били, мъглява смесица от радост и скръб — и отговорност.

„Аз останах жив, а той умря“.

Дънкан вярваше, че трябва да живее и за двамата, за всички свои приятели, които бяха изгубили живота си преждевременно.

След като отвори вратата на Джейда, той седна зад волана, постави ръка върху скоростния лост — и върху нея леко кацнаха нежни пръсти. Дънкан се обърна към Джейда и видя, че очите й сияят, пълни с неизречени възможности.

Спомни си нейния разказ в планината, обяснението за сдвоените съдби, идеята, че смъртта е просто срив на жизнен потенциал само в един времеви поток, че може да се отвори друга врата и съзнанието да потече в нова посока.

„Тогава навярно не се налага да живея за всички тях…“

Наведе се към нея и я целуна, осъзнал в топлината на този миг, че като се опитва да живее за другите, не може да живее за себе си.

— Колко е бърза тази кола? — измърка тя, когато устните им се разделиха, и палаво повдигна вежди.

Дънкан се усмихна също толкова дяволито.

Превключи на скорост, настъпи газта и се стрелна напред. Фордът се понесе по слънчевите улици — вече не бягаше от призраците на миналото, а летеше на крилете на обещанието за бъдещето.

Защото в този свят един живот стига за всеки човек.

16:44 ч.

— Мерси за возенето — каза Грей на слизане от джипа и нарами сака си.

В отговор Ковалски вдигна ръка и се наведе към дясната врата с пура в уста.

— Тя беше страхотна жена — заяви той необичайно сериозно и искрено. — Няма да я забравим. Нито нея, нито вуйчо й.

— Благодаря — отвърна Пиърс и затвори вратата.

Партньорът му натисна клаксона за довиждане и рязко се вмъкна в трафика, като за малко не блъсна странично един автобус.

Грей тръгна към жилищния си блок. Заради навалелия наскоро сняг всичко изглеждаше чисто и непокътнато, бялата пелена скриваше бъркотията на живота.

Преди час беше долетял от Италия, където почетоха Вигор с тържествена церемония в „Св. Петър“, а на погребението на Рейчъл униформена карабинерска част даде залп при спускането на покрития й с италианския трибагреник ковчег в гроба.

Грей обаче не можеше да намери покой.

Те му бяха приятели — и ужасно щяха да му липсват.

Изкачи стъпалата към пустия си апартамент. Сейчан още беше в Хонконг, където постепенно изграждаше нова връзка с майка си. Открили бременната съпруга на Джуланг затворена на едно недалечно островче, жива и здрава. Освободили я и според Сейчан жената заминала за Португалия.

Гуанин с жестока решителност запълнила властовия вакуум след смъртта на Делгадо и била на път да се превърне в новия бос на Макао. Възползвайки се от това положение, двете със Сейчан вече предприемали мерки да подобрят живота на жените на полуострова и в цяла Югоизточна Азия, като започнали с веригите от проститутки и налагали по-човечно отношение към тях.

Той предполагаше, че тези първи опити са само нищожна част от събарянето на стената между майката и дъщерята. Като се грижеха за други жени, споделящи тяхната тежка съдба, те помагаха на самите себе си, градяха настоящето, за да притъпят болката от жестокото си минало, да си дадат шанс да се преоткрият.

И не само това.

Сейчан се беше заела да помогне на бездомните монголски деца, момченцата и момиченцата, попаднали в душните подземия на един град, който се бореше за бъдеще в новия свят. Грей разбираше, че като ги измъква оттам, Сейчан спасява онова дете от миналото, което си е нямало никого.

В Монголия тя също потърсила Хайду. Младата монголка била изписана от болницата, след като се възстановила от раната си. Сейчан я намерила в семейната й юрта, дресирала млад сокол — смела птица със златисти пера и черни очи.

Хайду нарекла сокола Санджар.

„Всеки от нас скърби и отдава почит по свой начин“ — помисли си Пиърс.

Стигна до вратата на апартамента си и я завари отключена.

Напрегна се, бавно завъртя дръжката и открехна вратата. В жилището цареше мрак. Всичко изглеждаше непокътнато. Той предпазливо влезе.

„Може би на тръгване съм забравил да заключа?“

Докато минаваше покрай кухнята, усети дъх на жасмин и зърна бледа светлина, процеждаща се под затворената врата на спалнята. Приближи се и я отвори.

Сейчан беше запалила свещи. Бе дошла по-рано от Хонконг, навярно усещайки, че той се нуждае от нея.

Лежеше на кревата му, опряна на лакът. Дългите й голи крака тъмнееха на фона на белия чаршаф. Извивките на гладкото й тяло се очертаваха подканващо в сумрака. Ала нямаше лукава усмивка, в поведението й отсъстваше предизвикателство — просто едва загатнато му напомняше, че и двамата са живи и не бива да го приемат като даденост.

Беше му разказала какво е чула в хижата на остров Олхон — за рака на монсиньор Верона, за последните думи между вуйчото и племенницата. В този момент Грей си спомни най-важния урок на Вигор за живота.

„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце…“

Той се приближи, като смъкваше дрехите си в движение и разкъсваше онези, които се съпротивляваха. Накрая застана гол пред нея.

И в този миг с всяка фибра на своето същество осъзна фундаменталната истина за живота.

„Живей сега… кой знае какво ще се случи утре“.