Джеймс Ролинс
Окото Господне (22)

18.

19 ноември, 11:09 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

— И всички сте убедени, че този кръст е важен, така ли? — попита Грей.

Бяха наели апартамент в хотел „Улан Батор“ в центъра на столицата. Фасадата на сградата имаше съветски вид, наследство от някогашното потисничество, но модерната обстановка вътре се отличаваше с елегантност — лицето на нова Монголия, отправила поглед към независимото си бъдеще.

В апартамента дори имаше заседателна зала с дълга маса. Всички бяха насядали около нея, от едната страна групата на Монк, от другата — на Пиърс.

Само преди час на вратата на Грей се беше появило усмихнатото лице на Кокалис, който го сграбчи в мечешка прегръдка и едва не отвори отново позаздравялата рана на рамото му. Неговият нов партньор Дънкан Рен трябваше да се приведе, за да не си удари главата в касата. Придружаваше ги млад монголец, облечен в къс кожух от овча кожа. В ръката си носеше кафез, в който помръдваше нещо.

С най-силни чувства обаче го изпълни появата на последните двама — смесица от радост, топли спомени и нежност.

Грей прегърна Вигор със същия ентусиазъм, с какъвто преди малко Монк беше грабнал в обятията си самия него. Излъчването на монсиньора не се бе променило: корав и решителен, и все пак мил и смирен. Пиърс обаче забеляза и настъпилите с възрастта му физически промени, измършавялото му немощно тяло, изтощеното лице.

И после — Рейчъл.

Поздрави я също толкова топло, колкото и другите. Спомени замъглиха очите му, докато я държеше в прегръдките си. Тя остана притисната към него малко по-дълго, отколкото предполагаха обикновените приятелски чувства. За известно време в миналото двамата бяха близки и започваха да говорят за нещо по-сериозно, докато блясъкът на романтиката не помръкна в практическата реалност на далечните разстояния и не се превърна просто в по-искрено приятелство. Не че от време на време между тях не прехвърчаха чисто физически искри, когато пътищата им случайно се пресичаха.

Но обстоятелствата се бяха променили…

Грей насочи вниманието си към жената, която седеше срещу Рейчъл.

Сейчан също знаеше за тяхната връзка и двете с Рейчъл бяха имали сложни отношения, но се бяха помирили и сега се уважаваха, макар да се държаха предпазливо една с друга.

След като групата на Монк се настани, Грей ги събра в заседателната зала. Трябваше да решат как да продължат нататък. Всички свалиха метафоричните си карти на масата.

Получил разрешение от Пейнтър, Монк беше разказал за излезлия от строя спътник на Вигор и Рейчъл, дори на монголеца Санджар. Младежът им предложи услугите си като водач в строго охраняваната зона Хан Хентий, планинския резерват на северозапад от града.

Информацията за опустошението, заснето от падащия сателит, и неотдавнашните събития на Антарктида помрачиха радостта от срещата им. Сега всички разбираха какво е заложено.

Пиърс обаче продължаваше да се съмнява в една подробност. Монк и неговите хора го бяха осведомили за случилото се в Казахстан. Изглежда, всички бяха убедени, че този кръст, някога носен от св. Тома, има отношение към потенциалния катаклизъм.

Дори д-р Джейда Шоу смяташе, че е жизненоважно да го открият.

В момента тя обясняваше мотивите си.

— В резултат на своите наблюдения и изчисления установих, че кометата ИКОН излъчва необикновена енергия, която предизвиква гравитационни аномалии.

— Които според вас се дължат на тъмна енергия — прибави Грей.

— Мога да кажа само, че тези аномалии точно отговарят на теоретичните ми изчисления.

— А кръстът?

— Според Дънкан древните реликви също излъчват някаква енергия. Ние смятаме, че е така, защото Чингис хан е бил облъчен от тази енергия, понеже дълги години е носил кръста.

Младата астрофизичка започна да отмята аргументите на пръсти. В тъмните й очи блестеше увереност.

— Първо, историята на кръста е свързана с паднал метеорит. Второ, той е свързан физически с пророчество за катаклизъм, който трябва да настъпи след около два и половина дни — точно когато показва и сателитната снимка. Трето, той излъчва странна енергия, която е облъчила реликвите. Убедена съм, че си струва да се проучи. Или поне някой да се заеме с това.

— Но не самата ти — предизвика я Грей.

Тя въздъхна.

— От мен ще има повече полза, ако се включа в издирването на падналия спътник. Аз се занимавам с астрофизика. Познавам сателита до най-малката подробност. От друга страна, историческите ми познания едва стигат до предишните президентски избори.

Вече бяха решили, че Джейда, Дънкан и Монк ще заминат направо за мястото, където предполагаха, че се е разбил спътникът. Санджар щеше да им бъде водач и преводач. Пиърс искаше да тръгне с тях, но Кокалис и групата му бяха единодушни в убеждението си, че някой трябва да открие кръста, който според някакъв отдавна умрял светец щял да играе жизненоважна роля в избавлението от предстоящия огнен апокалипсис.

Вигор категорично настояваше да продължат в тази посока. Следователно щеше да му трябва логистична подкрепа и защита. Всички се взираха в Грей в очакване на окончателното му решение.

Пиърс още се дърпаше, при това основателно.

— Но вие сте изгубили последната реликва, която е съдържала единственото указание за местонахождението на кръста.

— Значи пак ще я намерим — заяви монсиньорът.

— Как? Не знаете къде са я занесли, нито кой е този тайнствен предводител на клан. Времето изтича и ми се струва, че е по-разумно да насочим всичките си ресурси към издирването на спътника. В момента неговите останки са най-големият ни шанс да научим повече за надвисналата опасност. И тъкмо тази информация, а не кръстът, може да е най-силното ни оръжие да я предотвратим.

Дори Джейда се отпусна назад, очевидно приела логиката му. Но пък тя беше учен, свикнал да се подчинява на фактите.

От друга страна, Вигор бе човек на вярата и душата. Той просто скръсти ръце, явно неубеден.

— От мен няма да има никаква полза в това издирване, командир Пиърс. А и обещах на отец Йосип, че няма да се откажа. Затова ще продължа да полагам всички усилия, за да намеря кръста. Даже без чужда помощ.

Грей насочи вниманието си към Рейчъл. Виждаше, че тя се безпокои за вуйчо си. И двамата знаеха колко е упорит понякога монсиньорът и Рейчъл не искаше Вигор да се заеме с търсенето сам. Всичките им синини, ожулвания и рани доказваха опасността, която криеше това начинание.

Рейчъл разчиташе на него да разубеди вуйчо й.

За тази цел Грей се обърна към Санджар. Монголецът можеше по-добре да разкрие безплодността на такива намерения.

— Санджар, ти вече спомена, че нямаш представа кой е този Борджигин, господарят на Синия вълк, но знаеш, че е находчив и безмилостен.

— Вярно е — сериозно отвърна младежът. — Най-верните му последователи като братовчед ми Арслан са готови да изпълнят всяка негова заповед. За тях Чингис хан е бог, а предводителят на клана Борджигин е техният папа, който ги води към славата на миналото и им обещава още по-светло бъдеще.

Пиърс долови в гласа му нотки на същата националистическа страст, за която говореше монголецът, но Санджар не беше налапал цялата въдица на онзи побъркан.

— Борджигин твърди, че е пряк потомък на великия хан. Спомням си, веднъж даже носеше…

Той изведнъж млъкна и се вцепени. После се плесна по челото.

— Какъв съм глупак!

— Какво се сети, Санджар? — попита го монсиньор Верона.

— Току-що си спомних!

Младежът кимна на Грей, сякаш искаше да му благодари. Но за какво?

— Като доказателство за твърденията си веднъж Борджигин дойде със златен предпазител за ръка, съкровище, което по неговите думи някога принадлежало на самия Чингис хан — заразказва Санджар. — Не му повярвах, помислих си, че само се хвали, затова не му обърнах внимание. — Той погледна Вигор. — Но вчера в Казахстан чух признанието на отец Йосип. Знаех, че е продал някаква скъпоценност, за да финансира проучванията си, обаче досега нямах представа каква е била тя.

Гласът на духовника прозвуча по-рязко.

— Говориш за златния предпазител, открит в гроба на Атила — накита с името на Чингис хан. Възможно ли е да е същият? — Той се пресегна и хвана Санджар за ръката. — На предпазителя, който е носил Борджигин, имаше ли изображения на феникс и демони?

На лицето на младия монголец се изписа неуверено изражение.

— Видях го отдалече, а и само веднъж. Затова чак сега направих връзката.

Той освободи ръката си от пръстите на Вигор.

— А може и да греша. Търговците на антики в Улан Батор продават купища предмети, за които твърдят, че били свързани с Чингис хан. И предпазителите не са нищо необичайно. Соколарството още е на почит у нас. Мнозина носят такива предпазители като символ на славното ни минало. От съвсем прости като моя… — Санджар оголи китката си, за да покаже дебелата гривна от ожулена кожа, — до разкошни накити.

— Но какво значение има това? — не се предаваше Грей. — Даже Йосип наистина да е продал предпазителя на господаря на Синия вълк, с какво ще ни помогне това да разкрием самоличността му?

Монголецът прокара пръсти през косата си.

— Въпреки че до снощи не знаех какво е продал отец Йосип, знам на кого го е продал.

Рейчъл възбудено се размърда на стола си.

— Аз зададох точно този въпрос на отец Тараско!

— А пък аз не ти обърнах внимание — ахна Вигор.

— Ти просто се опитваше да пощадиш чувствата му, вуйчо. Нямаше откъде да знаем, че е толкова важно.

Грей напрегнато впери очи в Санджар.

— Кой е купил съкровището от свещеника, този златен предпазител?

— Работниците разправяха всевъзможни слухове, тъй че може и това да не е вярно. Обаче всички бяха убедени, че го е продал на видна личност от монголското правителство.

— На кого?

— На нашия министър на правосъдието. Казва се Батухан.

Пиърс се замисли над новата информация. Във всички тези твърдения нямаше нищо сигурно. Можеше да не става дума за същия златен предпазител. Батухан можеше да не е купувачът. И дори да беше вярно, министърът можеше на свой ред да е продал съкровището.

Всички погледи бяха насочени към него.

— Струва си да се провери — накрая призна той. — Или поне да отидем на гости на този министър. Но ако наистина е Борджигин, той най-вероятно ще ви познава по лице. — Грей кимна към седящите от отсрещната страна на масата. — Обаче няма да познава мен. Нито Сейчан.

Вигор скочи на крака от вълнение.

— Ако успеем да си върнем последната реликва…

Пиърс вдигна ръка.

— Точно това е въпросът: ако! А аз няма да забавя търсенето на спътника само заради едно несигурно предположение. — Посочи Кокалис. — Монк, вие с Дънкан и Джейда заминавате за планината със Санджар. Имаш последните координати от Пейнтър, нали?

Специалистите от Центъра за космически и ракетни системи бяха изчислили вероятната траектория на излезлия от строя сателит и бяха ограничили максимално района на търсене.

— Въпреки това територията е доста голяма — отвърна Монк.

— Затова ще започнем незабавно. В същото време ние със Сейчан ще се заемем с министъра и ще оставим Ковалски да охранява Вигор и Рейчъл в хотела. Ако от това не излезе нищо, при първа възможност ще се присъединим към вас.

Кокалис кимна и се изправи.

Ковалски се протегна.

— Да бе, наистина е разумно да се разделим на групи — измърмори той. — Досега това винаги ни е помагало.

 

 

12:02 ч.

Сейчан нервно се разхождаше из стаята си. Беше дошла да подремне за малко след заминаването на Монк и неговата група за планината.

В съседната стая Грей и Кат събираха информация за монголския министър на правосъдието, включително къде работи и живее, плановете на двете сгради, финансовите му средства, известните му сътрудници и делови партньори, изобщо всичко, което можеше да се окаже полезно преди да се доближат до противника.

„Ако той наистина е противникът…“

Сейчан много отдавна беше научила, че никой не е такъв, какъвто изглежда. Сблъскала се от малка с реалностите на суровия свят, тя знаеше, че всеки си има цена и че лицата са също такава фасада, каквато е и вълчата маска на предводителя на клана. Човек трябваше да вярва единствено на себе си.

Не можеше да се разкрие напълно дори пред Грей.

Не се боеше, че той ще види истинското й лице. А че просто няма такова. Дълги години беше играла най-различни роли и се страхуваше, че под маската й вече няма нищо. Ако я свалеше, какво щеше да се покаже под нея?

„Може би от мен са останали само зараснали рани и инстинкт…“

От тези мисли я откъсна почукване на вратата.

— Да? — Сейчан дори се зарадва на разсейването.

Вратата се открехна и вътре надникна Рейчъл.

— Не знаех дали не си заспала.

— Какво искаш?

Каза го по-грубо, отколкото възнамеряваше — обаждаше се поредната зараснала рана. Не изпитваше враждебност към Рейчъл. Въпреки че никога нямаше да станат приятелки, тя уважаваше способностите й и високата й интелигентност. Но не можеше да забрави искрицата ревност, жегнала я днес, когато видя Рейчъл. Безмозъчен, животински инстинкт за защита на собствената територия.

— Извинявай — опита тя да поправи грешката си. — Заповядай, влез.

Рейчъл пристъпи вътре колебливо, сякаш влизаше в клетка на лъв.

— Исках само да ти благодаря, че се съгласи да помогнеш на вуйчо ми. Ако го беше направил сам…

Сейчан сви рамене.

— Решението взе Грей.

— И все пак…

— А и вуйчо ти ми харесва. — Тя се изненада колко са верни тези думи. На влизане в хотелската стая Вигор нежно я беше докоснал по ръката, макар отлично да познаваше тъмното й минало. Този простичък жест означаваше много за нея. — Откога е болен?

Рейчъл запримигва и преглътна мъчително.

Сейчан виждаше, че Рейчъл досега не е приемала напълно този факт. Напиращите в очите й сълзи загатваха, че навярно го е съзнавала, но е отказвала да се замисли сериозно за него.

Сейчан й посочи да седне и затвори вратата.

— Той не си признава нищо — сковано произнесе Рейчъл и седна на ръба на един от фотьойлите. — Явно си мисли, че ни предпазва, че ме защитава.

— Но така е още по-лошо.

Рейчъл кимна и избърса сълзата от окото си.

— Извинявай.

— Няма нищо.

— Състоянието му се влошава от известно време, но толкова постепенно, че човек лесно може да пренебрегне и оправдае всеки дребен проблем. И после изведнъж виждаш истината. Като по време на това пътуване. И вече не можеш да я отречеш.

Рейчъл скри лицето си с ръце. Когато след малко ги свали, беше успяла да се овладее.

— Не знам защо измъчвам и теб с тези неща.

Сейчан знаеше, но не каза нищо. Разбираше, че понякога е по-лесно да излееш мъката си пред чужд човек, да провериш чувствата си пред някой, който не означава нищо за теб.

— Благодаря… благодаря ти, че ще ми помогнеш да се грижа за него. — Рейчъл хвана ръката й. — Сама едва ли бих се справила.

Сейчан неволно се скова и понечи да издърпа ръката си, но преодоля инстинктивното си желание и каза:

— Значи ще се справим заедно.

Рейчъл стисна пръстите й.

— Благодаря.

Накрая Сейчан все пак измъкна ръката си от нейната. Този интимен жест я караше да се чувства неловко. Рейчъл не й благодареше само за това, че ще й помогне да се грижи за вуйчо й, а и защото й позволяваше да сподели опасенията си. Мълчанието поражда страхове — всъщност тъкмо на него се дължи силното им въздействие. Като ги изразява гласно, човек се освобождава от напрежението, макар и за кратко.

— Трябва да се връщам при вуйчо. — Рейчъл се изправи. На излизане спря на прага. — Грей каза, че си открила майка си. Сигурно е чудесно да се намерите след толкова време.

Сейчан се вледени. Не знаеше какво да й отговори. Помисли си дали да последва нейния пример и да й разкрие истината, да се опита да сподели собствените си страхове и колебания с някого, с един почти чужд човек, пред когото може да провери какво е да излее чувствата си.

Но през целия си живот беше мълчала.

Трудно се променяше такъв навик — особено сега.

— Благодаря — реши да излъже Сейчан. — Наистина е чудесно.

Рейчъл се усмихна и си тръгна.

След като вратата се затвори, Сейчан се обърна към ярките прозорци, готова за онова, което я очаква, радостна, че може да загърби мислите за воюващите триади, за майка си и всички преживявания в Северна Корея.

И все пак стомахът й мъчително се свиваше.

Защото разбираше, че мълчанието е грешка.

 

 

13:15 ч. местно време

Пхенян, Северна Корея

— Какво прави тя в Монголия? — попита Хуан Пак.

Джуланг излезе след севернокорейския учен от административната сграда в лагера. Още се намираше тук — не като затворник, а заради собствената му безопасност.

Или поне така му бяха обяснили.

След като през нощта го освободиха от стаята за разпити, минаха часове, докато научат, че тяхната пленница е избягала от страната, спасена от американски сили. Не че щяха да го признаят официално, разбира се.

Това поставяше Делгадо в опасна ситуация. Корейците и особено Хуан Пак имаха нужда да си го изкарат на някого, да му прехвърлят вината. Джуланг беше подходяща изкупителна жертва.

Благодарение на богатия си опит обаче той никога не влизаше във вражеска територия без резервен план. Като предпазна мярка още преди години започна да поставя проследяващи устройства на стоките си, включително при такива сделки. Просто далновидният бизнес изискваше да следи къде отива неговата собственост.

Докато красивата изпълнителка на мокри поръчки беше упоена, Джуланг й бе поставил миниатюрен джипиес. След засадата в Макао, когато блъсна моторикшата си в неговия кадилак, тя цялата бе в рани и Делгадо скри проследяващото устройство в една от тях. Накрая щяха да го открият или батерията му щеше да се изтощи, но поне за известно време то щеше да му помогне да наблюдава придвижването на „стоката“.

Така че сутринта Джуланг изигра скрития си коз и съобщи за джипиеса на д-р Пак. Подозираше, че това е единствената причина да се отнасят толкова добре с него след снощните събития. Дори му предоставиха легло в офицерските помещения, където успя да поспи два часа, макар и на пресекулки. Преди да си легне, се обади в Макао и нареди да включат устройството. Отне им повече време, отколкото му се искаше, да открият местонахождението на избягалата пленница, главно защото никой не очакваше да се окаже толкова далече.

— Нямам представа защо е в Монголия — призна Джуланг. Намираха се пред същата постройка, от която беше започнало всичко това, сградата за разпити.

Пак бе казал, че в сградата има нещо важно, нещо, което щяло да им помогне да заловят жената. Делгадо го последва по коридора и влязоха в същата стая, в която ги бяха заключили предишната нощ.

На стола седеше друг пленник. Главата му висеше безжизнено, под него се събираше локва кръв. По ръцете му имаше изгаряния от цигари. Лицето му беше толкова насинено и подуто, че Джуланг не го позна веднага.

А после се втурна към него.

— Томас!

Неговият помощник.

Чул името си, мъжът безсилно простена.

Делгадо се завъртя към Пак, който се приближи с широка усмивка. Лишен от възможността да се позабавлява предишната нощ, тази сутрин кореецът явно си го беше изкарал на друг.

— Защо? — вбесен попита Джуланг.

Ученият запали цигара и дръпна силно, докато върхът засия в червено; сякаш изпитваше жестоко удоволствие от нагнетяването на обстановката.

— За урок. — Пак издиша дима. — Тук не приемаме провали.

— И за бягството на затворничката съм виновен аз, така ли? — Джуланг посочи Томас. — Или пък той?

— Не, не ме разбрахте. Не ви обвиняваме за бягството й. Но ще ви държим отговорен за нейното залавяне. Ще продължите да я следите и ще придружите елитен спецотряд, който ще я върне тук. Американците не са я спасили просто ей така. Искаме да знаем защо.

— Аз не се занимавам с изгубена стока — възрази Делгадо. — Доставих ви я съвсем почтено. Когато избяга, тя беше във ваши ръце. Не виждам защо отговорността да е моя.

— Защото не сте проверили стоката си толкова подробно, колкото би трябвало, Делгадо-ши. Доставихте ни нещо, което нашето правителство смята за бомба — бомба, която още може да избухне на наша територия. Ако знаехме, че тази жена е толкова важна за американците, щяхме да подходим по друг начин. Затова трябва да поправите тази сериозна грешка и да измиете срама от нашата страна.

— А ако откажа?

Д-р Пак извади пистолета си, опря го в слепоочието на Томас и дръпна спусъка. Джуланг подскочи, колкото от гърмежа, толкова и от смайване. Помощникът му безжизнено увисна на оковите.

— Както казах, това ви е за урок.

Кореецът му подаде телефона си.

— А това ще ви поощри да постигнете успех.

Зашеметен, Делгадо взе джиесема и го вдигна към ухото си. Отсреща незабавно се разнесе глас, разтреперан от страх.

— Джуланг?

Сърцето му се сви.

— Наталия?

— Помогни ми. Не знам кои са тези…

Пак дръпна телефона от ръката на Делгадо, като продължаваше да държи пистолета си насочен към гърдите му. Разумна предпазна мярка, тъй като Джуланг трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не строши врата на корееца. Ала знаеше, че това няма да помогне на жена му.

— Държим я… предполагам, заедно със сина ви… на тайно място в Хонконг. Стига да ни съдействате, те няма да пострадат. При първия признак за неподчинение ще наредим лекар да извади детето и ще пратим тялото му в дома ви. Ще оставим жена ви жива, естествено.

Джуланг знаеше, че ако Пак изпълни заплахата си, смъртта на сина му ще е милост в сравнение с онова, което щяха да направят с Наталия.

Д-р Пак се усмихна.

— Разбрахме ли се?