Джеймс Ролинс
Окото Господне (14)

10.

18 ноември, 17:05 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

Хеликоптерът се носеше над безкрайни навяващи пясъци и вкоравена сол. Джейда апатично гледаше през прозореца. Не можеше да повярва, че този мъртъв район някога е бил красиво синьо море, богато на риба, с брегове, осеяни с консервни фабрики и селца, кипящи от живот.

Струваше й се невъзможно.

Беше прочела папката с материали за тази операция и знаеше, че през 60-те години на XX век Съветският съюз е отклонил двата основни притока, за да напоява памучните ниви. С десетилетията морето бързо пресъхнало и се смалило до една десета от предишната си големина, изгубвайки води, равняващи се на езерата Ери и Онтарио, взети заедно. Сега от него бяха останали само няколко малки солени басейна на север и юг.

А между тях се беше родила тази пустош.

— Наричат новата пустиня Аралкум — забелязал вниманието й, прошепна монсиньорът, понеже другите спяха. — Токсичните солени полета са толкова големи, че се виждат от космоса.

— Токсични ли? — Тя повдигна вежди.

— При отдръпването на морето остават различни замърсители и пестициди. Силните ветрове постоянно вдигат пясъка и праха в тъмни бури, наречени „черни виелици“.

Пред погледа на Джейда сред солените равнини изведнъж се завъртя вихър, който сякаш се понесе след тях.

— Хората започват да боледуват. Дихателни инфекции, странни анемии, зачестяване на случаите на рак. Средната продължителност на живота е спаднала от шейсет и пет на петдесет и една.

Тя го погледна, изненадана от цифрите.

— И промените не са само тук. Тези свирепи ветрове продължават да разнасят пустинната отрова по целия свят. Аралски прах се открива в гренландските глетчери, норвежките гори, даже в кръвта на антарктическите пингвини.

Джейда поклати глава. За хиляден път се питаше какво търсят из тези безнадеждни краища. Ако имаше избор, щеше да предпочете друго място в Казахстан: космодрума „Байконур“, главния космически център на Русия, който се намираше само на триста и двайсет километра източно от техните координати.

„Там поне бих могла да събера още данни за катастрофата“.

Разбира се, ако всичко не беше строго секретно.

И все пак… Астрофизичката погледна Дънкан. Той твърдеше, че усетил енергийно излъчване от древните реликви. Думите му я бяха заинтригували.

Но дали всичко това не бяха просто празни приказки?

Младият мъж дремеше до своя едър партньор. Джейда го огледа внимателно. Не й се струваше склонен към полети на фантазията. Напротив, изглеждаше съвсем разумен.

— Десет минути до целта — съобщи пилотът по интеркома.

Всички се размърдаха.

Тя отново се обърна към прозореца. Слънцето висеше ниско над хоризонта. Хълмчетата и ръждивите останки от стари кораби хвърляха дълги сенки по равната пустиня.

Когато се приближиха към мястото, обозначено с координатите на отец Йосип, хеликоптерът започна да се спуска над солените равнини.

— Точно пред нас — обади се пилотът.

Всички притиснаха носове към илюминаторите.

Вертолетът се насочи към самотен ръждив корпус на голям кораб. Той стоеше изправен, с кил, дълбоко потънал в пясъка, кораб призрак, плаващ из пясъчното море. Оксидацията и корозията бяха разяли повечето му части, бяха унищожили бака му и бяха обагрили в тъмно оранжево-червено шпангоута, който контрастираше с бялата солна повърхност.

— Това ли е мястото? — попита Рейчъл.

— Отговаря на координатите — потвърди пилотът.

— В солта около кораба има много следи от автомобилни гуми — каза Дънкан.

— Трябва да е тук — отвърна монсиньор Верона.

Монк доближи микрофона до устата си.

— Приземи се на петдесетина метра от кораба.

Хеликоптерът незабавно зави настрани, остана за миг неподвижен и бавно се спусна, вдигайки вихрушка от пясък и сол.

Кокалис си свали слушалките и извика на пилота:

— Остави роторите включени, докато ти дам знак, че всичко е наред.

После отвори вратата, вдигна едната си ръка, за да се предпази от брулещите го песъчинки, и предупреди всички освен Дънкан да останат вътре.

— Хайде първо да поогледаме.

Джейда с удоволствие им отстъпи инициативата и ги проследи с поглед през прозореца. Зимният ден беше хладен, но не и мразовит. Във въздуха миришеше на сол, машинно масло и тлен.

На нивото на пясъка от лявата страна на корпуса зееше врата, отворена за природните стихии. Преди Монк и Дънкан да преполовят разстоянието до нея, от скрито помещение на кърмата изскочи ландроувър, боядисан в камуфлажен цвят, понесе се на широките си оребрени гуми, специално предназначени за пясък, и заобиколи, за да пресрещне двамата агенти от Сигма.

Те вдигнаха оръжията си и ги насочиха към джипа.

Ландроувърът се изравни с тях и спря на известно разстояние.

Последва размяна на реплики с много жестикулиране от страна на Монк. Спомена се името на монсиньор Верона. След още цяла минута дискусии Кокалис се върна при хеликоптера.

— Твърдят, че отец Йосип бил в кораба. Опитах се да ги убедя да повикат свещеника навън, за да се уверим, че не ни готвят някакъв капан, но те отказаха.

— Предполагам, че параноята му вече е взела невероятни размери — отбеляза Вигор.

Джейда долови в думите му нещо недоизречено, сякаш Верона криеше нещо за свещеника от тях.

— Ще се срещна с него насаме — заяви той и скочи от вертолета.

— В никакъв случай — отсече Рейчъл и го последва.

— Няма да се делим.

— Ще отидем всички заедно — реши Монк, но после се обърна към астрофизичката. — Все пак може би е по-добре ти да останеш в хеликоптера.

Тя се замисли за няколко секунди, ала накрая поклати глава и призова на помощ цялата си смелост.

— Не съм пропътувала половината свят, за да вися тук сама.

Кокалис кимна, надникна в кабината и извика на пилота:

— Ще поддържаме радиовръзка. Заключи люковете, но бъди готов за спешно излитане в случай на необходимост.

Пилотът му отговори с вдигане на палци.

— Дадено!

Отидоха при Дънкан и Джейда застана до него. Той й намигна успокоително — което за нейна изненада й подейства.

Както може би и автоматът в ръцете му.

От предната дясна седалка на ландроувъра слезе непознат мъж. Колкото нея на ръст и приблизително на същата възраст, с рошава тъмна коса и традиционно наглед казахско облекло, състоящо се от широк панталон, дълга риза и елек от овча кожа. Приближи се до тях с празни ръце, но на лявата му китка Джейда видя широка кожена гривна.

Мъжът високо изсвири с уста и в отговор се разнесе остър крясък.

Отгоре се спусна тъмен силует и полетя като камък към него. Точно преди да се блъсне в тялото му, птицата описа широк кръг, острите й нокти се забиха в кожения предпазител и соколът сви широките си криле. Тъмните му очички оглеждаха подозрително новодошлите — докато мъжът не нахлузи на главата му малка кожена качулка.

Непознатият се обърна към тях и почтително кимна на Вигор.

— Отец Йосип ми е показвал снимки на скъпия си приятел, монсиньор Верона. Добре дошли. — Говореше английски безупречно, с отчетлив британски акцент. — Аз съм Санджар, а този мой пернат другар с проклет нрав се казва Херу.

Вигор се усмихна.

— Египетският бог, когото гърците наричали Хор.

— Точно така. Небесният бог с глава на сокол. Елате с мен. Отец Йосип много ще ви се зарадва.

И поведе групата към изрязаната в ръждивия корпус врата. Ландроувърът се отдалечи наляво, заобиколи кърмата и се скри от поглед.

Монсиньор Верона изви глава и огледа високия борд на заседналия в пясъците плавателен съд.

— И отец Йосип през цялото това време е живял в кораба, така ли?

— Не в, а под кораба.

Санджар се приведе и потъна в тъмната вътрешност.

Джейда последва Дънкан и се озова в просторния трюм. През изтеклите десетилетия природните стихии бяха разяли корпуса и отвътре и му бяха нанесли тежки поражения, превръщайки го в гниеща катедрала от ръждив метал.

Далеч надясно астрофизичката забеляза ландроувъра, паркиран в импровизиран гараж, който го защитаваше от стихиите.

— Насам. — Санджар посочи наляво към открито стълбище, по чийто парапет имаше ивици ръжда, извади от джоба си фенерче, включи го и ги поведе надолу.

Когато слязоха на по-голяма дълбочина, стоманените стъпала изведнъж се замениха с каменни. През една дупка в дъното на кораба се спускаше стръмен, изсечен в пясъчника проход, който водеше към грамаден лабиринт под разпадащото се морско чудовище. Тъмни шахти се отклоняваха от главния тунел и свързваха мрежа от помещения, още коридори и ниски галерии.

Тук долу като че ли можеше да се побере цяло село.

— Кой е построил всичко това? — попита Дънкан.

— Първо наркотрафиканти в началото на седемдесетте, после в края на осемдесетте го разширили местни бойни групи. След обявяването на независимостта на Казахстан през деветдесетте комплексът бил изоставен. Отец Йосип го откри и установи тук базовия си лагер, за да работи необезпокоявано и далеч от любопитни очи.

Под тях се появи светлина. Когато се приближиха, Санджар изключи фенерчето и го прибра в джоба си. Соколът на китката му се разшава и прошумоля с пера.

След малко стигнаха най-долното ниво. Стълбището водеше към изкуствена пещера, голяма колкото баскетболно игрище. От нея излизаха други коридори, но нямаше нужда да продължават нататък.

Помещението приличаше на средновековна библиотека, в която се е заселил патологичен вещоман. Книжни лавици се огъваха под тежестта на томовете, бюра бяха затрупани под планини от документи и бележници, чирепи от строшени съдове и дори тук-там прашасали кости. На стената висяха схеми и карти, някои съдрани, други покрити толкова плътно с бележки, че бяха станали нечетивни. На друга стена бяха нарисувани с тебешир диаграми със свързващи или разделящи стрелки, сякаш някой проектираше исполинска машина на Руб Голдбърг.

В центъра на хаоса стоеше очевидният господар на това място.

Носеше почти същите дрехи като Санджар, само че със свещеническа якичка. През годините слънцето и вятърът бяха направили кожата му кафява, а косата му — бяла. Скулите и брадичката му бяха покрити с няколкодневна брада.

Изглеждаше много по-стар от Вигор — макар Джейда да знаеше, че всъщност е по-млад с цяло десетилетие.

Въпреки грохналия му вид обаче очите му блестяха ярко. „Само че дали този блясък издава интелигентност, или лудост?“ — зачуди се младата астрофизичка.

 

 

17:58 ч.

Монсиньор Верона не успя да скрие смайването си от вида на своя колега.

— Йосип?!

— Вигор, приятелю! — Свещеникът преджапа купищата книги на пода и протегна хилавите си ръце. — Ти дойде! — В очите му блестяха сълзи.

— Можех ли да не дойда?

Двамата се прегърнаха. Приятелят му се вкопчи в него и неколкократно го стисна за раменете, сякаш за да се увери, че е истински. От своя страна, монсиньор Верона установи до каква степен е измършавял колегата му и си помисли, че годините, прекарани в тази сурова пустиня, почти са го мумифицирали. Той обаче предполагаше, че основната причина неговият приятел да стане кожа и кости всъщност е манията му.

Монсиньорът с тъга си спомни, че същото вече се бе случвало в миналото.

Йосип Тараско беше получил първия си психотичен пристъп в началото на обучението им в семинарията. Откриха го гол на покрива на училището — твърдеше, че чувал гласа Божи от звездите и трябвало да се съблече, за да се облее цял в звездна светлина и така да се доближи към Господ.

Скоро след това му поставиха диагноза биполярно разстройство, редуващи се манийни епизоди на дълбока депресия и силна еуфория. Литият и другите антидепресанти притъпиха остротата на тези емоционални крайности, ала не напълно. В същото време обаче това явно разпалваше в него огъня на гениалността, изключителност, родена от неговата лудост.

Психическото му състояние продължаваше да е нестабилно, което се проявяваше в епизоди на обсесивно-компулсивно разстройство, тикове, повтарящи се движения и много рядко — тежки психотични пристъпи. Тъкмо затова монсиньор Верона не се беше изненадал особено от внезапното изчезване на Йосип преди десет години.

„А сега?…“

Когато се отделиха един от друг, Вигор се вгледа в лицето му.

Неговият стар приятел прочете мислите му.

— Знам какво си казваш, Вигор, обаче съм наред. — Прокара пръсти през косата си. — В момента може да проявявам малко компулсивност, признавам, но стресът винаги ми действа така. А като се има предвид колко бързаме всички, трябва да приемам и използвам всеки дар, който съм получил от Господ.

Щом чу това, Рейчъл строго погледна вуйчо си. Той явно не й беше споменал за психическото състояние на Йосип от страх, че ще му попречи да дойде тук, а и за да не би това да хвърли съмнение върху изводите на приятеля му.

Монсиньор Верона не изпитваше такива скрупули. Той уважаваше гениалността на Йосип, независимо от неговата диагноза.

— Като става дума за бързане, може би ще ми обясниш защо ме повика по толкова странен начин — каза Вигор. — Твоят колет ми донесе доста неприятности.

— Открили ли са ви?

— Кой да ни е открил? — Монсиньорът никога нямаше да забрави покушението в университета и живите бомби в Актау.

Йосип поклати глава и погледът му боязливо запрескача от лице на лице. Вигор виждаше, че приятелят му се бори с параноята си.

Отец Тараско облиза устни.

— Не знам. Някой е убил куриера, на когото възложих да прати колета. На връщане са го причакали, измъчвали са го и са изхвърлили трупа му в пустинята. Помислих си… надявах се, че просто са го извършили разбойници. Но сега…

Йосип видимо губеше борбата си. На лицето му се изписваше подозрение, очите му отбягваха погледите на всички. Компулсивните симптоми явно не бяха единствената проява на стреса.

За да успокои изострящата му се параноя, монсиньор Верона набързо представи спътниците си.

— И сигурно си спомняш племенницата ми Рейчъл — завърши той.

Лицето на свещеника грейна от облекчение.

— Разбира се! Много се радвам! — Завръщането към нещо познато сякаш моментално го избави от напрежението, увери го, че се намира сред приятели. — Елате, имам да ви показвам много неща, а нямаме никакво време.

Отведе ги при дълга дървена маса с пейки от двете страни. Санджар му помогна да я разчисти и всички насядаха около нея.

— Черепът и книгата? — започна Йосип.

— Да, в хеликоптера са.

— Може ли някой да ги донесе?

Дънкан се изправи и заяви, че ще отиде да ги вземе.

— Благодаря, младежо — каза отец Тараско и се обърна към Вигор. — Предполагам, че вече си разбрал чии са черепът и кожата.

— На Чингис хан. Реликвите са изработени от неговото тяло.

— Браво. Като знаех с какви възможности разполагаш, не се съмнявах, че ще се справиш с тази загадка.

— Но откъде си ги взел?

— От гроба на един магьосник.

Младата жена, д-р Шоу, изсумтя скептично. По време на полета монсиньор Верона не беше успял да я спечели за тяхната кауза дори след като й разказа историята на реликвите. Тя очевидно имаше други приоритети и бързаше да продължи, за да се заеме със секретната мисия на Сигма в Монголия.

Вигор не й обърна внимание и окуражи Йосип.

— Помня, че ти замина за Унгария, за да проучиш лова на вещици през осемнайсети век.

— Така е. Бях в Сегед, градче на река Тиса в южната част на страната.

Отец Тараско натърти на името на реката, като в същото време напрегнато се взираше в приятеля си, сякаш му даваше таен знак. Нещо в паметта на Вигор наистина се размърда, но той не се сещаше какво и защо.

Йосип продължи:

— В разгара на лова на вещици през юли хиляда седемстотин двайсет и осма година дванайсет жители на града били изгорени на клада на островче в реката, наречено Босорканисигет, Вещерския остров, заради огромния брой невинни, убити на това място.

— Суеверни дрънканици — намръщено измърмори Рейчъл.

Седящата до нея Джейда кимна.

— Всъщност суеверията нямат нищо общо с тези убийства. Унгария била измъчвана от невиждана десетгодишна суша. Реките пресъхвали, нивите изгаряли, ширел се глад.

— Хората се нуждаели от изкупителна жертва — обобщи монсиньор Верона.

— Точно така. По онова време били убити над четиристотин души, но не непременно от суеверие. Много управници използвали този кървав период, за да се избавят от опасност или да си отмъстят за нещо.

— А онези дванайсет в Сегед? — попита Рейчъл, заинтригувана от този отдавнашен случай.

— В един манастир край града намерих екземпляр от съдебния протокол. Оказа се, че не са ги разпитвали толкова за евентуалното им магьосничество, колкото за слуховете, че били открили заровено съкровище. Вярно или не, те отказали да говорят. Според свидетели обаче неколцина от групата разказали, че са намерили череп и книга, подвързана с човешка кожа. И тъкмо тези обвинения във връзки с тъмни сили накрая ги отвели на кладата.

Монк почука с един от пръстите на протезата си по масата.

— Значи искате да кажете, че са изтезавали онези нещастници, за да разкрият мястото на някакво изгубено съкровище.

— Не какво да е съкровище. — Йосип отново се вторачи във Вигор, сякаш очакваше той да разбере загадъчния му отговор.

Монсиньор Верона обаче не го разбираше. Думите на приятеля му го озадачаваха и тъкмо щеше да го признае, когато изведнъж го осени и всичко си застана на мястото.

— Река Тиса!

Отец Тараско се усмихна.

— Какво „река Тиса“? — Джейда повдигна вежди.

Вигор се поизправи на пейката.

— В мъглите на времето е потънала не само гробницата на Чингис хан, но и гробът на друг завоевател, когото в Унгария почитат като герой.

— Говориш за Атила — досети се Рейчъл.

Вуйчо й кимна.

— Атила умрял от кръвотечение от носа през четиристотин петдесет и трета година, в първата си брачна нощ с последната си жена. Също като Чингис хан, неговите воини го погребали тайно заедно с всичките му плячкосани съкровища и избили хората, които знаели къде е гробът му. Според легендата Атила бил положен в три ковчега — външният от желязо, средният от сребро, а вътрешният от злато.

Монк престана да потропва с показалец.

— И никой не е открил къде е погребан, така ли?

— През вековете се разпространявали всевъзможни слухове. Според повечето историци обаче неговите воини отклонили река Тиса, погребали го в тайна гробница под тинята на дъното и отново пуснали реката по старото й корито.

— Това със сигурност би затруднило търсенето на гроба — призна Кокалис.

Споходен от нова идея, Вигор рязко се завъртя към Йосип.

— Чакай малко, ти спомена, че причина за лова на вещици през осемнайсети век била сушата.

— В резултат на която реките почти пресъхнали — усмихнато потвърди отец Тараско.

— И тогава онази гробница може да е излязла на бял свят! — Монсиньор Верона си представи как отдръпващите се води разкриват тайната на Атила. — Да не би да твърдиш, че някой наистина я е открил?!

— И се е опитал да я запази в тайна — прибави неговият приятел.

— Дванайсетимата заговорници… същите онези дванайсетима, които били обвинени в магьосничество.

— Да. — Свещеникът опря лакти върху масата. — Но жителите на Сегед изобщо не подозирали, че има и тринайсети магьосник.

 

 

18:07 ч.

Дънкан се върна в подземната библиотека и завари всички да седят в изумено мълчание. Явно бе пропуснал нещо важно. Сложи двете реликви на масата както си бяха с дунапреновата опаковка. Предпочиташе да не ги докосва директно с чувствителните си пръсти.

После се наведе към Джейда и прошепна:

— Какво става?

Тя изшътка и му даде знак да седне на пейката.

— Какъв тринайсети магьосник? — попита монсиньор Верона.

Странният въпрос накара Дънкан да се намръщи.

„Аха, определено съм пропуснал нещо“.

 

 

18:09 ч.

Вигор зачака обяснението на стария си приятел.

— В архива попаднах на документи, според които епископът на Сегед не присъствал на съдебния процес — каза Йосип. — Набожният духовник рядко пропускал такива събития и това ми се стори странно.

„Така си е“ — съгласи се монсиньор Верона наум.

— Затова издирих личните му дневници и ги открих във францисканската черква в града, която датира от началото на петнайсети век. Много от книгите бяха повредени от вода или унищожени от плесен. В една от тях обаче намерих рисунка на череп, поставен върху книга, и тя ми напомни за обвиненията, отправени срещу онези дванайсетима. Отдолу пишеше на латински: „Господи, прости ми прегрешението, мълчанието и онова, което трябва да отнеса със себе си в гроба“.

Вигор се досети какво е направил после неговият колега.

— Затова си потърсил гроба му.

— Тленните му останки бяха положени в гробница под черквата. — Ако се съдеше по силно изчервеното му лице, свещеникът се срамуваше от следващите си думи. — Не поисках разрешение. Изгарях от нетърпение, бях прекалено самоуверен, изпаднах в манийно състояние, в което всяка моя постъпка ми се струваше единствено вярна.

Монсиньор Верона се пресегна и успокоително го потупа по ръката.

Вторачен в масата, Йосип призна извършеното от него престъпление.

— През нощта разбих с чук мраморната плоча и влязох вътре.

— И си открил черепа и книгата.

— Както и други неща.

— Какви неща?

— Намерих предсмъртно писмо от епископа, писмената му изповед, запечатана в бронзов тубус. В нея той разказваше за откриването на гроба на Атила. Някакъв селянин се натъкнал на него в пресъхналото речно корито — само за да установи, че гробницата е празна, ограбена много отдавна. Останало било само едно желязно ковчеже, поставено на пиедестал, което съдържало няколко скъпоценни предмета.

— Черепът и книгата.

— Суеверен страх отвел селянина при сегедския епископ, защото решил, че е попаднал на вещерско свърталище. Когато чул разказа му, епископът събрал дванайсетимата си най-верни помощници и ги завел при гроба.

— Дванайсетимата, които били изгорени на клада — промълви Вигор.

— Точно така. Там разбрали кой е плячкосал гробницата. Крадецът оставил визитната си картичка — златен предпазител за ръка под лакътя, върху който бил изобразен феникс, сражаващ се с демони. Върху предпазителя било гравирано и името на Чингис хан.

„Значи Чингис хан е открил гроба на Атила?…“

В това нямаше нищо невероятно, помисли си монсиньор Верона. Макар империите на двамата да бяха отдалечени на няколко века една от друга, географските им граници съвпадаха. Чингис хан вероятно бе чул легендите за погребението на Атила и се бе поблазнил от скритите в гробницата съкровища. Монголите така и не бяха успели напълно да покорят Унгария, но набезите им бяха продължили десетилетия наред. По време на един от тези походи някой пленник трябваше да се е разприказвал, най-вероятно под изтезания, и нашествениците бяха открили и ограбили гроба.

Което, разбира се, не отговаряше на по-важния въпрос.

Вигор впери очи в Йосип.

— Но как така черепът на Чингис хан и книгата, подвързана с неговата кожа, са се озовали обратно в древната гробница на Атила?

— Заради едно пророчество.

Отец Тараско кимна на Санджар, който очевидно очакваше да му даде знак, защото веднага му подаде наръч листове, поставени в найлонови джобове.

— Тези пергаменти също са открити в гробницата на Атила.

Свещеникът ги постави пред Вигор, който се вторачи в най-горния и преведе първите редове, написани на латински:

— „Това е завещанието на Илдико, дъщеря на бургундския крал Гундиох. Отправям своите предсмъртни слова към бъдещето…“

Познал името, монсиньор Верона вдигна глава.

— Илдико е последната жена на Атила. Според някои тя го отровила през първата им брачна нощ.

— Както признава тук и самата тя. — Йосип посочи пергаментите. — Прочети завещанието, когато имаш време. Илдико го написала, след като я погребали жива с тялото на Атила, когото убила по повеля на Църквата.

— Какво?! — изумено възкликна Вигор.

— Чрез посредници папа Лъв Велики й възложил да върне онова, което предишната година подарил на Атила, зловещ дар, който отблъснал суеверния цар на хуните от портите на Рим.

Монсиньор Верона знаеше за тази съдбовна среща — освен една подробност.

— Какво му е подарил папата?

— Ковчеже. По-точно три ковчежета едно в друго. Външното от желязо, средното от сребро, вътрешното от злато.

„Също като ковчезите на Атила. Дали папският дар не е източникът на тази легенда? Или завоевателят го е копирал за собствения си гроб?“

— Какво е имало в ковчежето? — улучи същността на проблема Рейчъл.

— Първо, там бил черепът с арамейския надпис.

Вигор си спомни текста, който беше проучил в Рим.

— В ковчежето е била оригиналната реликва, така ли? Онази, която е послужила като образец за черепа на Чингис хан?

Монк посочи с палец двата предмета в дунапрена.

— Значи черепът на Чингис хан просто е копирал по-древна реликва. Защо?

— Някой е искал да спаси от капризите на историята надписа върху първия череп, който представлява молитва да бъде избегнат краят на света — поясни Рейчъл.

— Но защо? — сприхаво я прекъсна Джейда. — Защо са всички тези усилия да спасят информацията, след като краят на света не може да се предотврати?

— Кой казва, че не може да се предотврати? — Йосип повдигна вежди. — Казах само, че черепът е първият предмет, скрит в онова тройно ковчеже.

— Още какво е имало вътре? — попита монсиньор Верона.

— Според Илдико ковчежетата и тяхното съдържание идвали от Източна Персия — от несторианския клон на християнството. Съкровището било пратено на запад в Рим, за да се съхранява във Вечния град, където трябвало да остане вовеки веков.

— Или поне до датата, написана върху черепа — прибави Вигор.

Отец Тараско кимна.

— Папа Лъв подарил ковчежето, без да съзнава напълно какво има вътре. Едва след като от Персия пристигнал несториански пратеник и му разкрил истинската история на реликвите, той разбрал ужасната си грешка.

— И затова пратил момичето да ги върне — изсумтя Монк.

— Може би не е имало друг начин да се доближи до Атила — възрази Йосип. — В крайна сметка обаче Илдико се провалила. Атила вероятно е разбрал какво са му подарили и го е скрил.

— И какво е то? — попита монсиньор Верона.

— Според думите на Илдико небесен кръст, изваян от звезда, паднала на земята далече на изток.

— Метеорит. — Джейда се поизправи на мястото си.

— Най-вероятно — съгласи се свещеникът. — Издялали кръст от паднала звезда и го дарили на един свят гостенин, който дошъл на техните източни брегове, за да донесе вестта за нов бог, чийто син възкръснал.

Вигор отново погледна опакованите реликви и си представи евангелието, подвързано с човешка кожа.

— Говориш за свети Тома — благоговейно произнесе той. — Този кръст му бил подарен от тогавашния китайски император.

Историците смятаха, че апостол Тома е загинал мъченически в Индия. Според някои учени обаче имаше вероятност да е стигнал чак до Китай, а може би дори до Япония.

Монсиньорът не успя да скрие удивлението си.

— Искаш да кажеш, че в ковчежето е бил кръстът на свети Тома?!

— Не само кръстът — промълви старият му приятел.

Вигор срещна насълзените му очи и прочете в тях истината.

„Вътре е бил и черепът му“.

За миг се вцепени. Дали това откритие беше изкарало от релси Йосип? Колегата му сам признаваше, че вече бил започнал да действа ирационално.

„Може би тъкмо то е предизвикало нов психотичен пристъп“.

— Според завещанието на Илдико, докато свети Тома държал този кръст, му се явило видение за огнения край на света — продължи отец Тараско. — Включително точно кога ще се случи това. И християнски мистици съхранили пророчеството след смъртта му.

— Като го записали върху черепа на светеца.

Свещеникът кимна.

— Според свети Тома небесният кръст е единственото оръжие, което ще предотврати края на света. Ако не бъде открит, светът е обречен.

— И този кръст бил погребан с Атила, така ли? — попита монсиньор Верона.

Йосип хвърли поглед към пергаментите.

— Така твърди Илдико. Когато я зазидали в гробницата, тя намерила ковчежетата, само че кръстът вече бил върнат на предишното му място. И написала завещанието си с надеждата, че някой ще го открие.

— Което направил Чингис хан — прибави Вигор.

За няколко секунди в подземието се възцари тишина.

Накрая Монк се прокашля.

— Дайте да видим дали съм разбрал вярно. Папата по погрешка дава това съкровище на Атила. Опитът му да си го върне се проваля. След няколко века Чингис хан плячкосва гробницата на Атила, прочита писмото на Илдико, открива кръста и след смъртта си съхранява истината с помощта на собственото си тяло.

— Не само я е съхранил, но според мен е оставил и пътна карта за бъдещите поколения, за да намерим скрития от него кръст — отвърна техният домакин. — С други думи, превърнал е в пътеводител собственото си тяло.

— Чингис хан винаги е вярвал, че бъдещето му принадлежи — потвърди монсиньорът. — И като се има предвид, че един на всеки двеста мъже днес е негов потомък, може би е бил прав. Искал е да защити своето потомство.

— Въпреки наложилата се представа за него като кървав тиран, Чингис хан бил изключително далновиден — съгласи се Йосип с приятеля си. — Той създал в империята си първата международна пощенска мрежа, измислил концепцията за дипломатическия имунитет и даже допускал жени на съветите си. Нещо повече, монголите проявявали безпрецедентна религиозна толерантност. В столицата им дори имало несторианска черква. Може би тъкмо свещениците в нея са насочили Чингис хан по този път.

— Може и да си прав за последното — заяви монсиньор Верона. — Исторически факт е, че несторианите са имали огромно влияние върху него. Потвърждава го дори само това, че е съхранил Евангелието на Тома със собствената си кожа.

Тези хипотези не бяха достатъчни за следователския нюх на Рейчъл.

— Всичко това е хубаво, но няма ли нещо по-убедително? Съществува ли веществено доказателство, че Чингис хан е притежавал този кръст, този талисман, който щял да спаси света?

Отец Тараско посочи своя стар приятел.

— Той има такова доказателство.

Вигор се почувства като жертва на несправедливо обвинение.

— Какво искаш да кажеш? Къде?

— Във Ватиканския таен архив. Нали сега си префект на библиотеката?

Монсиньор Верона затършува в паметта си, опитваше се да се сети за какво намеква колегата му — и изведнъж си спомни за един от най-ценните документи в архива.

— Писмото от внука на Чингис хан!

Йосип победоносно скръсти ръце.

— През хиляда двеста четирийсет и шеста година внукът на Чингис хан, великият хан Гуюг, пратил на папата послание, в което настоявал светият отец лично да отиде в Монголия и да му отдаде почит — поясни на другите Вигор. — Ханът предупреждава, че ако понтификът не се подчини, ще има тежки последици за света.

Рейчъл го погледна.

— Това не е категорично доказателство, но признавам, изглежда, внукът наистина е знаел, че държи в ръцете си съдбата на света.

Вуйчо й сви рамене.

— Може би даже е възнамерявал да му го върне, ако папата се съгласи да отиде в Монголия… което той за съжаление отказал да направи.

Дънкан въздъхна.

— Ако се беше съгласил, сега нещата щяха да са много по-прости.

— Всичко това е чудесно, благодаря за урока по история — намеси се в разговора Монк. — Но хайде да преминем към същината на проблема бе, хора. Някой може ли да ми каже по какъв начин откриването на този кръст ще спаси света?

Вигор се обърна към Йосип с надеждата, че приятелят му знае отговора на този въпрос, ала свещеникът вяло поклати глава. Отговорът обаче дойде от най-малко вероятния източник — от човека, който през цялото време се беше съмнявал също като св. Тома.

Д-р Джейда Шоу вдигна ръка и каза:

— Аз мога.