Джеймс Ролинс
Окото Господне (11)

7.

18 ноември, 13:34 ч. местно време

Актау, Казахстан

— Прилича на океана.

Думите на племенницата му накараха монсиньор Вигор Верона да вдигне глава от генетичните резултати. Продължаваше да прелиства страниците, защото усещаше, че пропуска нещо важно. Бяха му ги пратили по факса от университетската лаборатория точно преди ранния полет за най-западния пристанищен град в Казахстан.

Пое си дълбоко дъх и се върна в настоящето. И без това се нуждаеше от почивка. „Ако си проясня главата, може да се сетя какво толкова ме гложди“.

С Рейчъл седяха в ресторантче, което гледаше към Каспийско море. Зимните вълни се разбиваха в недалечните бели скали, чието име носеше градчето Актау^[1]. След по-малко от час трябваше да се срещнат там с групата от Сигма. Бяха наели хеликоптер, който щеше да ги откара на мястото, посочено в скритото в черепа съобщение от отец Йосип.

— Едно време Каспийско море наистина е било океан — отвърна Вигор. — По-точно, преди пет милиона години. Затова водата още е солена, макар че солеността й е три пъти по-ниска от тази на днешните океани. След това древният океан отвсякъде се е оказал затворен от суша и е започнал да пресъхва, за да се превърне в Каспийско, Черно и… Аралско море, закъдето сме се запътили.

— Не че в Аралско море е останала много вода — усмихнато отбеляза Рейчъл. Беше заменила карабинерската си униформа с червено поло, дънки и туристически обувки.

— А, причините за това обаче не са геологически. Аралско море е било четвъртото по големина езеро в света, горе-долу колкото Ирландия. Само че през шейсетте години Съветският съюз отклони за напояване двете най-големи реки, които се вливаха в него, и морето пресъхна, изгуби деветдесет процента от водите си. Сега е просто солена токсична пустиня, осеяна с ръждясващи корпуси на стари рибарски кораби.

— Не рекламираш много добре очакващата ни екскурзия.

— Но отец Йосип явно смята, че мястото е важно. Иначе защо ще ни повика там?

— Освен ако не е луд, нали? Изчезнал е преди почти десет години.

— Възможно е, но директор Кроу има достатъчно доверие в това начинание, за да ни осигури подкрепа.

Тя се отпусна назад и намръщено скръсти ръце. След атентата в университета категорично се беше обявила срещу пътуването, дори го заплаши, че ще го заключи, за да го задържи в Рим. Вигор знаеше, че единствената причина сега да седят край Каспийско море е частичната подкрепа на Сигма.

Пейнтър Кроу обаче не обясни защо се съгласява да им помогне — нито на монсиньор Верона, нито на Рейчъл, — което смущаваше и двамата. Директорът само подчерта, че след това може да се нуждае от тяхното съдействие като легенда за операция в район с ограничен достъп в Монголия.

„Монголия…“

Това го интригуваше.

Вниманието му отново се насочи към генетичните резултати от анализа на двете реликви, черепа и книгата, но племенницата му се пресегна и отмести разпечатката настрани.

— Стига, вуйчо. Преглеждаш ги вече няколко часа и само още повече се ядосваш. Искам да се съсредоточиш върху онова, което ни предстои.

— Добре, обаче ми позволи да поразсъждавам на глас. Усещам, че ми убягва нещо, което има отношение към всичко това.

Тя примирено сви рамене.

— Според първите лабораторни анализи установената в реликвите ДНК отговаря на източноазиатски етнически произход.

— Това вече го каза. Кожата и черепът принадлежат на един и същи човек от Далечния изток.

— Да, но след като са направили автозомен анализ, в лабораторията са сравнили нашите проби с различни известни етноси и на тази основа са съставили списък с най-вероятния произход на индивида. — Той започна да изброява на пръсти. — Хански китайци, буряти, даури, казахи…

— Казахи жителите на Казахстан ли са? — прекъсна го Рейчъл.

— Да. Обаче на първо място в списъка са монголците.

Тя се поизправи на стола си.

— Монголия… Където искат да ги придружим хората на Пейнтър.

— Тъкмо това толкова ме тормози! Знам, че има някаква връзка, която ми убягва.

— Тогава да започнем оттук — отвърна племенницата му. — Директор Кроу каза ли точно къде в Монголия отиват неговите хора?

— Някъде в планината на североизток от тяхната столица… В планината Хентий.

— Която е забранена зона.

Вигор кимна.

— Защо е забранена?

— Защото е природен и исторически резерват.

— Защо и исторически?

Той понечи да отговори — и се вцепени, понеже се сети за една плашеща възможност. За миг това откритие го заслепи за всичко наоколо, до такава степен ангажира мозъка му.

— Вуйчо…

Зрението му се върна. Сега разбираше грешката си.

— Виждал съм дърветата, а гората ми е убягвала…

Монсиньор Верона извади мобилния телефон от джоба си, набра номера на университетската лаборатория и помоли да го свържат с д-р Конти. Когато генетикът се обади, Вигор му обясни какво иска да направят. Наложи се да го убеждава, но накрая Конти се съгласи.

— Проверете Y-хромозомните маркери — завърши Верона. — И ми позвънете на този телефон при първа възможност.

— Какво има? — попита го Рейчъл, когато вуйчо й затвори.

— Планината Хентий е свещена за монголците, защото вярват, че на тези върхове е скрита гробницата на техния най-велик герой.

Рейчъл имаше достатъчно познания по история, за да се сети кой е героят.

— Чингис хан ли?

Вигор кимна.

— Монголският вожд, който построил империя с меча и волята си… империя, простираща се от Тихия океан до морето, което виждаш отсреща.

Племенницата му погледна през прозореца, после отново вуйчо си.

— Нали не мислиш, че черепът е…

— Точно това помолих да потвърди доктор Конти.

— И как ще го направи?

— Преди няколко години едно изключително авторитетно генетично проучване показа, че един от всеки двеста мъже на света носи една и съща Y-хромозома, притежаваща специфични маркери, водещи корените си от Монголия. Този процент нараства до една десета в районите, които някога са били включени в Монголската империя. Според изследването тази супер Y-хромозома идвала от един индивид, живял преди около хиляда години в Монголия.

— Чингис хан ли?

Монсиньор Верона отново кимна.

— Кой друг? Той и неговите най-близки роднини имали много жени, както и потомци от изнасилени жертви. Те са завладели половината познат свят.

— И са разпространили генния си отпечатък.

— Отпечатък, който ние можем да установим. Тези Y-хромозомни маркери са добре известни на генетиците и лесно могат да се сравнят с нашите проби.

— Това ли прави в момента доктор Конти?

— Каза, че ще получи резултатите бързо, защото секвенирането на ДНК вече било завършено.

— Но ако се окажеш прав и маркерите съвпадат, какво ще ни даде това? Както отбеляза самият ти, такава Y-хромозома носят много мъже.

— Да, обаче Чингис хан е умрял през хиляда двеста двайсет и седма година.

— Тринайсети век… — намръщи се Рейчъл. — Като датировката на черепа.

— Колко мъже по онова време са носили точно тази хромозома? — Вуйчо й повдигна въпросително вежди.

Тя не изглеждаше убедена.

— След смъртта на Чингис хан неговите наследници избили всички участници в погребалната процесия — продължи обясненията си вуйчо й. — Както и строителите на гробницата му, и воините, които надзиравали строежа. И с това кърваво клане явно успели да запазят тайната. Въпреки вековните търсения мястото на гроба му и до ден днешен не е известно. Според легендата там са скрити всички богатства от завоюваните от него земи.

— И за да го откриеш, си струва да убиеш някого — обобщи Рейчъл. Очевидно имаше предвид опита за покушение в Рим.

— Става дума за съкровище, в сравнение с което бледнее цялото злато на Тутанкамон. Всичко най-ценно от целия свят се стичало в Монголия и повече никой не го виждал — баснословна военна плячка от Китай, Индия, Персия, Русия. Твърди се дори, че в царската гробница били короните на седемдесет и осемте владетели, които той покорил. Да не споменавам за безценните религиозни реликви, ограбени от безброй черкви, главно руски.

— И досега не са ги открили, така ли?

— За нас е по-важно това, че не е открито тялото му.

Преди Рейчъл да успее да отговори, телефонът на Вигор започна да звъни. Той припряно го вдигна и видя, че се обажда д-р Конти.

— Изпълних молбата ви, монсиньор Верона. Сравнихме двайсет и петте генетични маркера от хаплотипа на Чингис хан с вашите проби.

— Колко съвпадат?

— Всички.

Вигор пребледня и се вторачи в изправения си до масата куфар, осъзнал какво има вътре. Сега разбираше защо някой е готов на убийство, за да се сдобие с реликви, които може би водеха към най-голямото съкровище в света. В куфара си духовникът носеше черепа и кожата, които навярно принадлежаха на най-великия пълководец в историята, човек, почитан от народа си като полубог.

Чингис хан.

 

 

14:10 ч.

— Май си прав — каза Дънкан. — Нашите италиански приятели си имат опашка.

Двамата с Монк Кокалис стояха до павилион за скара край плажа. Морето отразяваше студената слънчева светлина. Денят беше мразовит, но скарата с дървени въглища, на която цвъртяха шишове с месо, сланина и зеленчуци, излъчваше достатъчно топлина и Дънкан трябваше да разкопчае лекото си яке. Наоколо се носеше аромат на персийски подправки и масла и лютеше в очите му при всеки повей откъм морето.

След като кацнаха на международното летище в Актау, те оставиха д-р Джейда Шоу при наетия хеликоптер на недалечната частна писта и се насочиха към центъра на пристанищното градче, за да вземат последните членове на групата. Дънкан знаеше за покушението срещу тях и Монк предложи да подходят предпазливо, за да се уверят, че италианците не са били проследени.

„Ако имат опашка, дай да я отрежем още сега“ — беше заявил Кокалис.

Предложението му се оказа далновидно.

Дънкан признаваше, че може да научи едно-друго от своя по-опитен колега от Сигма.

— Как ще го разиграем? — попита той.

По време на двайсетминутното наблюдение на ресторанта бяха забелязали двама души, които проявяваха неоправдан интерес към мъжа и жената, седящи на маса до прозореца. Заведението се намираше на пешеходната крайбрежна алея, тясна асфалтова ивица, за чието пространство се конкурираха джогъри и велосипедисти. Въпреки че беше ноември, след края на туристическия сезон, центърът на града продължаваше да гъмжи от хора и лесно можеха да забележат всеки, който се мотае подозрително наоколо.

Един тъмнокос мъж, явно азиатец, сгушен в дългата си до коленете шуба с ръце, натикани дълбоко в джобовете, седеше на пейка от отсрещната страна на сградата с гръб към красивата гледка и почти не откъсваше очи от ресторанта.

Не можеше да се каже, че е особено ловък.

Втората подозрителна личност, мършава грозновата жена с високи скули и жестоки очи, имаше същата коса и черти на лицето като партньора си. Носеше черна вълнена шапка и по-къс вариант на неговата кафява шуба и стоеше облегната на улична лампа от отсамната страна на ресторанта.

— Аз ще мина по плажа и ще се приближа в гръб към мъжа — изложи плана си Монк. — Жената остава за теб. Изчакай да заема позиция и по мой знак ще ги хванем едновременно.

— Ясно.

— И ги отведи при нашия джип, като криеш оръжието си под якето. Ще ги завържем и ще ги разпитаме по пътя за летището. Искам да знам кои са и защо са се опитали да взривят моите приятели, по дяволите.

— Според теб защо само ги наблюдават, а не ги нападат?

Монк поклати глава.

— Мястото е прекалено оживено, за да действат посред бял ден. Или пък им е наредено да ги следят и да установят защо са дошли в Казахстан. Каквито и да са намеренията им, няма да ги изпълнят.

Кокалис се отдалечи, спусна се на пясъка и нехайно тръгна по плажа, без да поглежда към седящия мъж. Когато партньорът му преполови разстоянието до него, Дънкан се насочи към жената, като се опитваше да разчете приближаването си така, че двамата да стигнат до съответните си обекти едновременно.

Всичко вървеше по план — докато звънец на колело не привлече вниманието му към асфалтовата алея. Той се обърна и видя, че един велосипедист му дава знак да се отдръпне от пътя. Само на няколко крачки от него жената също се раздвижи.

Когато велосипедистът я подмина, тя го последва и тръгна към партньора си. Монк, който не забеляза това, избра точно този момент, за да се насочи към пейката.

Раменете на жената се напрегнаха и тя се закова на място, очевидно усетила нещо нередно. После се завъртя кръгом и погледът й моментално срещна очите на Дънкан. Може би лицето му по някакъв начин го беше издало или се дължеше на факта, че е американец като другия, който се приближаваше към нейния приятел, но азиатката реагира светкавично и хукна към ресторанта.

„По дяволите…“

Дънкан се втурна след нея, протегна ръка и посегна към шубата й, ала изкуствената материя се изплъзна от пръстите му. В този миг на пътя й изскочи джогър и я блъсна настрани като сърна, ударена от автомобил. Краткото забавяне позволи на Рен да я хване и той я дръпна към себе си и прехвърли ръка през гърдите й.

С периферното си зрение видя, че мъжът на пейката понечва да се изправи, но Монк го приковава обратно на мястото му.

„Е, не се получи много дискретно“.

Потокът от пешеходци забави ход и започна да ги заобикаля.

Дънкан премести ръката си, за да я обгърне по-здраво, ала там, където трябваше да усети мекотата на гърдите й, имаше само твърда повърхност. Нещо повече, върховете на пръстите му завибрираха — редкоземните магнити бяха регистрирали под шубата силно електрическо поле.

Веднага разбра защо жената стремглаво се е затичала към ресторанта. Вдигна я във въздуха и като я хвана през кръста, запрати дребното й тяло към пясъка.

— Бомба! — изрева Рен към всички наоколо и особено към партньора си.

Едни пешеходци се пръснаха, други замръзнаха. Рен спринтира към ресторанта. Монк прескочи пейката, заби лакът в лицето на мъжа и го повали по гръб, после отпраши след Дънкан.

Рен извади пистолета си и изстреля два куршума по витрината на заведението, като се целеше встрани от клиентите, после се хвърли с рамо напред и лесно разби стъклото. Около него се посипа звънтящ дъжд от стъклени късчета. Той се приземи вътре и с още един скок стигна до двамата италианци и ги повлече със себе си на пода.

Успя да се обърне навреме, за да види, че Кокалис се мята с главата напред през същия отвор, и в следващия миг отекна оглушителен взрив.

Стъклата на всички прозорци се пръснаха на парчета, придружени от бараж от камъни, пясък и дим. Монк се претърколи странично сред настаналата бъркотия. Дънкан пазеше с тялото си двамата цивилни. Още преди стъкълцата да са престанали да валят по масите и плочките на пода, Рен изправи италианците и викна:

— Бързо, през задния изход!

Старецът се задърпа и посегна към куфара си.

Вместо да спори, Дънкан го грабна от ръката му и чувствайки се като най-скъпоплатеното пиколо, поведе двамата през дима към кухнята. По пътя към тях се присъедини и партньорът му. От няколкото му порязвания течеше кръв, а от якето му още стърчеше парче стъкло.

Ушите на Дънкан пищяха, главата му се пръскаше.

— Можехме да се справим и по-добре — изсумтя Монк.

Тичешком минаха през кухнята и като заобикаляха приклекналите зад плотовете готвачи, изскочиха през задния изход. Навън не намалиха ход. Всички знаеха, че щом е имало две живи бомби, може да има още.

Отдалечиха се от забуления в дим бряг, стигнаха до една по-широка улица и Дънкан спря такси. Качиха се и седналият на предната седалка Кокалис, от чието лице още капеше кръв, каза на шофьора да кара към летището. Пребледнелият казах бързо закима, когато Монк му показа пачка банкноти.

Отпуснаха се едва след като излязоха от града. Дънкан се обърна към жената до себе си и срещна невероятните й карамеленокафяви очи — естествено, щяха да са още по-красиви, ако не се взираха гневно в него.

— Знаех си, че не бива да заминаваме! — изсумтя Рейчъл.

 

 

14:22 ч.

Джейда не знаеше какво прави тук.

Въпреки че не й допадаше отклонението до Казахстан, не можеше да се оплаква от липса на пространство. Астрофизичката се изтягаше на няколко седалки в просторната кабина на синьо-сивия „Юрокоптер ЕС 175“, която спокойно побираше най-малко дванайсет пътници, докато за Аралско море щяха да летят само петима. Дънкан й беше обяснил, че се нуждаели от такъв вертолет заради голямото разстояние, тъй като там, където отивали, нямало удобно летище.

Наистина беше далече.

„Поне не съм съвсем откъсната от света“.

Спря да преглежда последните данни за кометата ИКОН на лаптопа си, обърна се към затъмнените прозорци и видя далечното сияние на опашката й — блестяща запетайка на синьото небе. От отсрещната, нощната страна на Земята, небесната гостенка очевидно представляваше невероятна гледка.

Джейда отново насочи вниманието си към видеоматериала от Аляска.

Силен метеорен дъжд буквално пронизваше северното сияние — през няколко секунди, ако не и по-често, към земята се стрелваха сребристи нишки. Над всичко това господстваше кометата — на дисплея ясно се виждаха праховата и газовата опашка. Един огромен метеор прелетя през екрана, придружен от изненадания вик на любителя, който снимаше сцената. Приличаше на огнено копие, избухнало в кълбо фойерверки.

Освен това астрофизичката поддържаше връзка с Центъра за космически и ракетни системи по криптирания сателитен телефон, който й беше дал директор Кроу. В момента го притискаше към ухото си, въпреки че за този разговор не се нуждаеше от криптиране.

— Да, мамо, добре съм. В Калифорния е страхотно.

Не обичаше да лъже майка си, но не можеше да наруши строгата заповед на Пейнтър.

— Наслаждаваш ли се на гледката?

— Разбира се.

„Поне за това не се налага да я лъжа“.

— Ще ми се да бяхме заедно, миличка — каза майка й. — Като някога, когато беше малка.

Споменът накара Джейда да се усмихне. Двете ходеха на Националната алея да наблюдават Леонидите или Персеидите и тя се свиваше под одеялото на тревата, треперейки от студ. Именно майка й запали любовта й към звездите, научи я, че ежегодните метеорни потоци носят имената на съзвездията, които са ги „родили“, Лъв и Персей. После порасна и когато светът й се струваше дребнав и задоволяващ само елементарни нужди, звездите й напомняха за вселената, за по-големите възможности.

Например едно момиче от Конгрес Хайтс да стане астрофизичка.

— И на мен, мамо. — Тя си погледна часовника. — Ей, трябва да затваряш, за да успееш за сутрешната смяна на зимния пазар.

— Права си, права си… Трябва да затварям.

По линията отекнаха нотки на гордост и пропътуваха половината свят, за да стигнат до нея.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, миличка.

След края на разговора сърцето й се сви от тъга. Изведнъж се почувства егоистка, изпита угризение, че води такъв живот.

Преглътна сълзите си и отново пусна записа на метеорния дъжд. В Центъра за космически и ракетни системи още се опитваха да определят дали небесните фойерверки са обикновено съвпадение, или са свързани с преминаването на кометата ИКОН през Слънчевата система. С един приятел от персонала си разменяха есемеси и той я държеше в течение на последните хипотези. В момента смятали, че тъкмо преминаването на кометата може да е смутило Куйперовия пояс, участък с ледени астероиди зад орбитата на Нептун, привличайки след себе си куп скали. Поясът се състоеше от над трийсет хиляди астероида с диаметър повече от един километър и многобройни комети с кратък орбитален период като прочутата Халеева комета.

Най-вълнуващата новина обаче беше налагащото се убеждение, че ИКОН идва от много по-далечния оортов облак, сферичен куп отломки, обикалящ на една пета от разстоянието до най-близката звезда. Той обхващаше комети с дълъг орбитален период, онези редки гостенки като Хейл-Боп, която преминаваше край Земята само веднъж на четири хиляди и двеста години.

Според най-новите изчисления ИКОН преминала за последен път през вътрешната част на Слънчевата система преди две хиляди и осемстотин години. Ако се окажеше вярно, това щеше да е вълнуващо откритие, тъй като обектите от оортовия облак представляваха непокътнати останки от първичната мъглявина, от която се образувала цялата Слънчева система, и това означаваше, че ИКОН е гостенка от онова далечно минало, може би носеща ключовете за вселената.

Включително отговора на загадката за тъмната материя.

Мощен тътен разтърси хеликоптера, последван от нисък рев. Роторите бавно се завъртяха.

„Какво?…“

Джейда спусна краката си на пода.

Вторият пилот бързо излезе от кабината и отвори страничната врата. Шумът стана оглушителен.

Той се обърна към нея и извика:

— Закопчайте предпазния си колан! Току-що ни наредиха да се приготвим за спешно излитане!

Астрофизичката с разтуптяно сърце затвори лаптопа си и погледна през отворения люк на пилотската кабина. Пилотът припряно завършваше предполетната проверка. В далечината от центъра на града се издигаше гневен стълб черен дим.

Скоро на пистата се появи такси, носеше се право към тях. На предната седалка забеляза лицето на Монк. Двамата с Дънкан обаче бяха тръгнали с черен джип „Мерцедес“.

Тя се хвана за ръба на вратата.

„Какво става?!“

Таксито спря с писък на гуми и вратите му се отвориха едновременно. Дънкан изскочи от задната седалка. От отсрещната страна слезе възрастен мъж с леко яке и черен пуловер с остро деколте, разкриващо свещеническа якичка. Помогна му дребна млада жена с къса прическа.

Вигор и Рейчъл Верона.

И двамата не изглеждаха особено радостни.

Рен заобиколи отзад и извади багажа им: един-единствен куфар с колелца. Това ли беше цялата им екипировка?

Кокалис се наведе към прозореца и плати на шофьора. Когато се изправи, Джейда видя кръвта по лицето му и ахна. Погледна пак към издигащия се над града дим, вече сигурна, че между двете неща има връзка.

Групата забърза към хеликоптера.

Рейчъл се намръщваше все повече с всяка крачка, сякаш не искаше да се качи. Когато стигна до вратата, спря, вкопчи се в ръката на духовника и извика:

— Не бива да заминаваме! Да се върнем в Рим!

Джейда се надяваше наистина да вземат такова решение. Това щеше да означава, че веднага ще напуснат Казахстан и ще се отправят директно към монголските планини, за да търсят падналия сателит.

Монк поклати глава.

— Вече си белязана, Рейчъл. Онези, които са организирали покушението, се оказаха по-находчиви, отколкото предполагахме. Пак ще направят опит.

Дънкан подкрепи партньора си.

— Оня отец Йосип ви е забъркал в цялата тая каша. И следователно само той може да ви измъкне от нея.

Рейчъл очевидно видя логика в думите му, защото пусна ръката на вуйчо си и двамата се качиха във вертолета. Джейда им направи място и им кимна, докато закопчаваха предпазните си колани срещу нея, отлагайки официалното запознанство за по-късно.

Рен се настани до астрофизичката, която се зарадва на физическото му присъствие, на масивното му тяло, дори на топлината, която излъчваше. Той дишаше дълбоко — явно все още я караше на адреналин.

Докато се закопчаваше, Монк се наведе към нея и я докосна по коляното.

— Извинявай за бързането. Не искаме да сме тук, ако казахските органи на реда затворят въздушното пространство заради експлозиите.

Джейда не каза нищо.

„В какво се забърках, по дяволите?“

 

 

15:07 ч.

Докато хеликоптерът набираше височина, Дънкан се взираше в пейзажа под тях. Отдалечаваха се от синьото море и се носеха над ръждиви пустинни пясъци, обрасли с храсталаци, бели като сол плата и изваяни от ветровете скали. Този район донякъде приличаше на Ню Мексико, ако се изключеха камилите и самотните юрти — бели шатри, рязко изпъкващи на по-тъмния фон.

Някой го дръпна за ръкава.

Монсиньор Верона посочи куфара на седалката до Дънкан.

— Scusa^[2], сержант Рен, бихте ли отворили куфара ми? Искам да се уверя, че всичко е невредимо след дребното премеждие, което ни сполетя в града.

Само свещеник можеше да нарече случилото се „дребно премеждие“.

— Наричайте ме Дънкан, монсиньор.

— Ако вие ме наричате Вигор.

— Дадено.

Дънкан се наведе, вдигна куфара с една ръка, постави го върху коленете си, дръпна ципа и отметна капака. Вътре имаше дрехи, плътно натикани около два предмета, изолирани с черен дунапрен.

— Безпокоя се главно за по-големия — каза духовникът. — Той е по-крехък.

И му даде знак да махне дунапрена.

Дънкан се досещаше за какво се тревожи възрастният италианец и съответно знаеше какво да очаква. Вдигна горната половина на уплътнението и отдолу го зяпнаха кухи очни орбити на череп.

— Бихте ли ми го подали, за да видя дали не е повреден?

Рен се беше сблъсквал с достатъчно смърт в Афганистан, но въпреки това нещо в него потрепери. Изражението на седящата до него Джейда се колебаеше между професионален интерес и отвращение.

Без да обръща внимание на собствената си погнуса, Дънкан бръкна в куфара с две ръце и понечи да извади черепа, но още преди да го докосне, нервните окончания на пръстите му регистрираха вибриращ натиск, стимулиран от реакцията на миниатюрните му магнити.

Изненадан, той се отдръпна и разтърси ръце.

— Няма от какво да се боите — каза Вигор. Беше разчел поведението му погрешно.

Дънкан не отговори и отново протегна пръстите си над черепа. Никога не беше изпитвал такова усещане, едновременно за електричество и нещо мазно — все едно потапяше пръсти в студен гел.

— Какво правиш? — попита Джейда.

Той осъзна как изглежда отстрани.

— Черепът излъчва някакво странно електромагнитно поле. Съвсем слабо, но го има.

Младата астрофизичка свъси вежди.

— Откъде… Защо смяташ така?

Тя не знаеше за магнитите и Дънкан обясни на всички.

— Пръстите ми определено долавят излъчване от черепа.

— Тогава трябва да проверите и древната книга — предложи Рейчъл, пресегна се и я извади от дунапреновата опаковка.

Кожената подвързия беше изтъркана и силно набръчкана.

Дънкан бавно прокара пръсти по повърхността й. Този път трябваше да я докосне, за да регистрира едва доловимите вибрации. Усещането обаче беше същото.

— Още по-слабо… но същото.

— Възможно ли е да е някаква остатъчна радиация? — попита Рейчъл. — Не знаем къде са съхранявани реликвите, преди да стигнат до нас. В близост може да е имало радиоактивен източник.

Джейда се намръщи скептично.

— В багажа си нося апаратура за проучване на сате…

Млъкна и погледна Монк. Едва не се беше изпуснала за действителната им цел, за която двамата италианци не подозираха.

Астрофизичката се прокашля и продължи:

— Имам уреди, с които мога да установя източника на енергия. Гайгерови броячи, мултиметри и прочее. Когато кацнем, ще проверя твърдението на Дънкан.

Той сви рамене.

— Така или иначе, има излъчване. Не мога да обясня защо, но го има.

— Тогава колкото по-скоро стигнем на мястото, посочено от отец Йосип, толкова по-доволни ще сме всички — каза Вигор.

Рен се съмняваше. Затвори куфара и отново насочи вниманието си към пустинния пейзаж. След малко забеляза, че търка пръстите си едни в други, сякаш за да се избави от усещането за нещо мазно. Беше му трудно да изрази с думи онова, което долавяше неговото шесто чувство.

По липса на по-подходящ термин Дънкан го определи като „зло“.