Джеймс Ролинс
Окото Господне (31)

27.

20 ноември, 6:42 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Грей се събуди преди изгрев-слънце. Краката му бяха преплетени с чужди, към гърдите му се притискаше топла буза. Във въздуха още се усещаше ароматът на телата им, на тяхната страст. Лявата му ръка я прегръщаше през рамото, сякаш се боеше, че ще му се изплъзне, ще се превърне в призрак, в трескав сън.

Сейчан се протегна — сънливо движение, съдържащо намек за гъвкавата сила, скрита под нежната плът, — измърка доволно и звукът завибрира в костите му. После изви глава, отвори очи и в тях се отрази малкото светлина, проникваща в стаята. Кракът й се плъзна надолу, погали го и го разбуди окончателно.

Пиърс се пресегна и повдигна лицето й към своето. Устните им се докоснаха с обещание за…

Телефонът му високо зазвъня върху нощното шкафче, развали магията и им напомни за света извън това легло. Грей изпъшка, притисна я още по-силно към себе си, после я пусна и се претърколи към телефона, без да сваля едната си ръка от хълбока й.

— Кацнахме в Иркутск — осведоми го Монк. — Хванахме попътен вятър и стигнахме по-рано, отколкото очаквахме.

Приятелят му ги прекъсваше за втори път. Преди два часа му беше съобщил, че групата му ще се присъедини към тях.

— Ясно — лаконично отвърна Грей. — С други думи, сте на около два часа от нас.

Сейчан и Рейчъл щяха да изчакат Кокалис и неговите хора в хижата. Грей и другите щяха да научат каквото могат от шамана и да се върнат.

Грей си погледна часовника. Ако искаха да успеят за ритуала по посрещане на слънцето в осем часа, трябваше да тръгнат след четирийсет и пет минути.

Бързо приключи разговора, остави телефона на пода до леглото, плъзна длан към кръста на Сейчан и я притегли под себе си.

— Докъде бяхме…

След половин час двамата излязоха от стаята, след като току-що бяха взели душ. Сейчан беше само по дълга риза. Според него тя нямаше смисъл да носи нищо друго, но студеният коридор им напомни, че ги очакват отрицателни температури. Той я завъртя към себе си и я целуна, подпечатвайки обещанието си по-късно да продължат.

Тъкмо я пускаше, когато една от другите врати се отвори и в коридора се появи Рейчъл. В първия момент се смути, после засрамено наведе глава, обаче Грей забеляза усмивката й. Тя вече знаеше за колебливата му връзка със Сейчан, но сега виждаше, че нещата са понапреднали.

Рейчъл смотолеви „добро утро“ и тръгна към долния етаж, откъдето се разнасяше примамлив аромат на бекон и току-що сварено кафе.

След една последна целувка Грей прати Сейчан да се облече и се спусна по стълбището. Когато влезе в гостната, установи, че собствениците приемат включената в цената закуска съвсем сериозно. Бяха приготвили пищна трапеза: меки сирена, препечени филийки, къпини, варени яйца, дебели резени бекон, тлъсти наденички и различни видове печена и маринована риба от езерото.

Вигор седеше на масата и топлеше дланите си с чаша чай. Изглеждаше уморен и бледен, но тази сутрин излъчваше и странно удовлетворение. Рейчъл мина зад вуйчо си, целуна го по темето и си взе чиния.

Грей се присъедини към тях и Рейчъл му се усмихна и повдигна вежди, сякаш му казваше: „Най-после!“ Първоначалното й стъписване и срам очевидно се бяха заменили с добродушна закачка. Стори му се, че забелязва и нотки на съжаление, но навярно самолюбието му го караше малко да преувеличава нещата.

— Къде е Ковалски? — реши да смени темата той, въпреки че всъщност никой не беше казал нищо.

— Вече закуси и отиде да хвърли едно око на превозните ни средства — каза Вигор и кимна към вратата.

През един страничен прозорец Пиърс зърна в мрака бръснатата глава на партньора си — оглеждаше паркираните до хижата атевета, с които щяха да стигнат до малка пещера в най-отдалечения край на залива.

Грей лакомо се нахвърли върху храната, а монсиньор Верона почна да проверява сака с реликвите. Ковалски се върна и заедно с него в стаята нахлу студ. Изглежда, нямаше търпение да тръгнат.

— Готови ли сме? — попита Пиърс, след като лапна последните няколко къпини.

— Резервоарите са заредени догоре — докладва Ковалски. — Можем да потеглим веднага.

Сейчан слезе при тях и на минаване покрай Вигор леко стисна рамото му в безмълвна проява на разбиране. Жестът изглеждаше странно интимен — не толкова съчувствие, колкото подкрепа, — сякаш потвърждаваше нещо, известно единствено на нея.

Грей я погледна въпросително.

Тя седна и едва забележимо поклати глава, за да му покаже, че въпросът е личен.

Накрая Пиърс се изправи и помогна на Вигор да стане, после каза на Сейчан и Рейчъл:

— Оставяме ви да пазите крепостта. Монк и другите би трябвало да пристигнат малко преди девет. Няма да имаме много време да координираме действията си. Според доктор Шоу срокът ни се е оказал още по-кратък.

И им обясни за новите изчисления и идеята да съберат на едно място кръста и Окото.

— И всичко това трябва да стане преди десет часа, така ли? — негодуващо попита Вигор. — Изгревът е в осем, тоест имаме само два часа да занесем Окото при кръста.

— Тогава не е зле да накараме оня знахар веднага да ни каже каквото знае — заяви Ковалски.

— Ковалски е прав — призна Пиърс. — Но и островът не е чак толкова голям. Стига мястото да не е прекалено далече, можем да се справим.

Трябваше да се справят.

 

 

7:44 ч.

Увит в канадката си, за да се защити от жестокия студ, монсиньор Верона управляваше атевето си по песъчливата ивица сред листвениците. Земята беше осеяна с кафяви иглички и небето светлееше между голите клони на дърветата. Въпреки че слънцето още не се показваше над хоризонта, на изток вече розовееше.

Пътят им свърши при вдаден навътре в сушата участък от брега, покрит със сняг и обхванат в лед, който продължаваше доста навътре в залива. На места вълните го бяха разтрошили, превръщайки го във високи до коленете късове синьо стъкло.

В този ранен утринен час водата нататък изглеждаше индиговосиня. Беше толкова бистра, че можеше да се пие без страх от стомашни инфекции. Местните легенди твърдяха, че ако плуваш в езерото, ще удължиш живота си с пет години.

„Ех, да беше вярно — помисли си Вигор. — Щях да се гмурна въпреки студа“.

И все пак се радваше, че най-после е казал на Рейчъл истината за болестта си. Тези думи трябваше да бъдат изречени и той се чувстваше доволен, че е имал време да сподели с нея. Не се боеше от смъртта толкова, колкото съжаляваше за пропуснатите години, които можеше да остане с племенницата си: да я види омъжена и с деца, да се радва на щастието й.

Щеше да пропусне толкова много неща.

Но поне й призна колко много означава тя за него.

„Благодаря ти, Господи, за тази утеха“.

Пред него Ковалски рязко зави, явно решил да провери дали атевето ще се обърне. Верона поклати глава. Само младите бяха убедени в своето безсмъртие и безразсъдно предизвикваха смъртта. Възрастта постепенно изчерпваше тази самоувереност, ала най-добрите продължаваха да се борят с вятърни мелници въпреки помъдряването си — или може би тъкмо заради него, благодарни за всеки миг, живеещи пълноценно със съзнанието, че някой ден всичко ще свърши.

Стигнаха до брега и Грей намали, изравни се с Вигор, посочи напред към една висока скала, която стърчеше от леда и се издигаше към небето, и попита:

— Това ли е нос Бурхан?

Наричаха го и Скалата на шамана, дом на бурятските богове, известни като тенгрии, едно от десетте най-свещени места в цяла Азия.

Монсиньор Верона кимна и надвика духащия от езерото вятър:

— Ритуалната пещера е от отсрещната страна, гледа към водата. Там ще ни чака шаманът. В края на залива трябва да има тесен провлак, който води до скалата.

Грей увеличи скоростта, настигна Ковалски и го насочи към тясната ивица суша, която завършваше с бели скали, обрасли с червеникав мъх.

Там стоеше дребна фигура и охраняваше входа към носа — мършав млад мъж с дълъг овчи кожух, облечен върху син, пристегнат в кръста халат. На едното му рамо висеше тъпан. Той им даде знак да спрат и да угасят двигателите. Вигор знаеше, че в миналото гостите са увивали копитата на конете си в кожа, за да не смущават покоя на боговете.

— Казвам се Темур — представи се мъжът на лош английски и се поклони. — Ще ви заведа при старейшината Баян. Той ви очаква.

Докато се изкачат на скалата и влязат в малката пещера, монсиньор Верона се задъха. От двете страни на входа имаше каменни грамади, накичени с пъстри шалове и знаменца, които се вееха на силния вятър. Между тях стоеше на колене съсухрен старец на неопределима възраст. Можеше да е както на шейсет, така и на сто години. Беше облечен също като младежа, но носеше и висока островърха шапка. Хвърляше сухи хвойнови клонки в горящия пред него огън и димът лениво се стелеше в пещерата.

Тунелът зад него навлизаше дълбоко в носа, ала Вигор се съмняваше, че дори неговите ватикански препоръки ще им осигурят достъп там.

— Старейшината Баян иска да коленичите от двете му страни и да се обърнете с лице към езерото.

Грей им даде знак да се подчинят.

Монсиньорът коленичи от едната страна на шамана, приятелите му — от другата. Димът лютеше в ноздрите и очите, но имаше странно сладко ухание. Темур бавно заудря тъпана си и шаманът започна да напява молитви, като размахваше запалена хвойнова клонка.

Тъмното езеро постепенно изсветляваше и индиговите води ставаха небесносини. Ледът искреше в хиляди кобалтови и сапфирени оттенъци. Изведнъж над повърхността на езерото плъзна огън, запален от първите слънчеви лъчи, и то се превърна в течно злато.

Гледката накара Вигор да ахне, обзе го искрена радост, че присъства на този момент. Дори вятърът стихна за кратко, сякаш благоговейно смирен от това великолепие.

Темур за последен път силно удари тъпана и се обърна към тях.

— Готово. Сега можете да разговаряте със старейшината Баян.

Шаманът се изправи и им даде знак да последват примера му.

Благословен с този ритуал, Вигор стана и се поклони на старейшината.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Имаме спешен проблем и търсим човек, който отлично познава Олхон.

Темур им превеждаше, като шепнеше в ухото на Баян.

— Какво ви интересува? — предаде им думите на стареца той.

Монсиньор Верона погледна Грей.

— Покажи му реликвите.

Пиърс взе сака от Ковалски, дръпна ципа, внимателно извади предметите и постави черепа и книгата на земята до патинираното сребърно ковчеже. После вдигна капака, та старейшината да види кораба.

Единствената реакция на шамана бяха леко разширените му очи.

— Какви са тези неща? — попита Темур.

Баян обаче пристъпи напред, последователно протегна ръце над всяка реликва и отново зашепна молитви.

Накрая заговори и младежът им преведе думите му.

— Силата е древна, но не и непозната.

Вигор се вторачи в сбръчканите му ръце.

„Нима усеща същата енергия като Дънкан?“

Шаманът плъзна длан над черепа.

— Знаем какво търсите — продължи да превежда Темур. — Но отиването там е много опасно.

— С радост ще се изправим пред тази опасност — отвърна монсиньор Верона.

Младежът прошепна превода в ухото му и Баян се намръщи.

— Не, няма. — Темур се обърна специално към Вигор. — Старейшината Баян казва, че ти страдаш много, ала те чакат още по-големи мъки.

Лошо предчувствие обзе монсиньора и той се обърна към Грей.

— Аз ще ви заведа при онова, което търсите — продължи младият бурят.

Това обещание всъщност трябваше да зарадва Вигор, но той усети, че се вледенява. Шаманът продължаваше да се взира в него и на старческото му лице се изписваше дълбока скръб.

Монсиньор Верона беше приел смъртта като неизбежност. Ала за пръв път от много месеци изпитваше страх от онова, което го очакваше.

 

 

8:07 ч.

На минаване през конюшнята зад хижата Рейчъл свали ципа на канадката си. Беше излязла да се разходи след закуска, за да се избави от нервното напрежение и да помисли за вуйчо си.

Бореше се с желанието си по някакъв начин да контролира болестта му, мислено съставяше списъци: на кои лекари да се обади, с кои болници да се консултира, за какви нови терапии да кандидатства. И в същото време разбираше, че накрая просто ще се откаже. Вигор очевидно вече го беше приел. Трябваше да го приеме и тя.

Но и не я свърташе в смълчалата се хижа. Освен това не знаеше как да се държи със Сейчан, след като сутринта я видя да излиза от стаята на Грей. Чувстваше се много неловко и затова отиде на разходка — докато студът не я принуди да се върне в хижата със замръзнал нос и пламнали от мразовития вятър бузи.

Вместо веднага да влезе в сградата, заобиколи и се скри на завет в конюшнята. Конските тела излъчваха топлина, животните тихо зацвилиха при появата й. Миришеше на сено, тор и спарена пот. Рейчъл бавно крачеше между яслите и спираше да погали кадифения нос на някоя кобила или да подаде шепа овес на друг кон.

Когато се постопли, тръгна обратно към изхода и отвори вратата. Студът я посрещна с леден повей на вятъра.

Рейчъл се приведе и бавно тръгна към хижата.

Остър пукот я накара да вдигне глава. Ехото бързо заглъхна и тя си помисли, че вятърът е затръшнал капака на някой прозорец. Ала последваха още…

Изстрели.

Рейчъл объркано спря — и изведнъж силна ръка обви шията й изотзад и болезнено притисна гръкляна й.

В слепоочието й се притисна студеното дуло на пистолет.

 

 

8:10 ч.

Сейчан имаше само миг, за да реагира.

Придобила чувствителност към обстановката, тя усещаше, че нещо не е наред. През цялата сутрин в стаята си се настройваше към спокойния ритъм на хижата: разговорите на собствениците долу, тракането на съдове, воя на вятъра в стрехите. Външната врата се отваряше и затваряше — ту някой от съпрузите изнасяше боклука, после Рейчъл излезе да се разходи.

Преди половин минута вратата за пореден път се отвори и тя си помисли, че Рейчъл се връща, но звуците долу утихнаха… а на дъсчения под се пръсна чиния.

Сейчан се вцепени, мускулите й се напрегнаха, всичките й сетива изведнъж се изостриха. Дори прашинките в стаята сякаш замръзнаха в очакване.

Едно от стъпалата изскърца…

Тя скочи, грабна зигзауера си от нощното шкафче, изхвърча от стаята, като в движение измъкна пистолета от кобура, и изтича по-надалече от стълбището, до прозореца в другия край на площадката. Видя, че към втория етаж предпазливо се изкачва тъмна сянка. После се появи мъж в зимна камуфлажна униформа.

Сейчан натисна два пъти спусъка и в същия момент се хвърли с рамо към прозореца. Зад себе си чу вик. Само го беше ранила, но това й осигури достатъчно време, за да излети навън сред дъжд от стъкло и трески. Падна върху широкия покрив на първия етаж и се преметна през ръба, извъртя се във въздуха, стъпи на крака и се претърколи, като с едната си ръка насочваше зигзауера наоколо.

Намираше се зад хижата. Зад малкия двор започваше горичка и Сейчан се втурна натам — и видя, че от дърветата се появяват въоръжени мъже, също в маскировъчно облекло.

Рязко зави надясно. Знаеше, че край пътя отстрани на сградата има дълбока канавка. Трябваше да се скрие и да се измъкне през кордона, който очевидно обграждаше хижата.

Куршуми обсипаха замръзналата земя около нея и Сейчан спринтира, като стреляше наслуки към гората. Все още можеше да се спаси.

И тогава над гърмежите изкънтя познат глас.

— СПРИ ИЛИ ЩЕ Я УБИЯ!

Сейчан не се подчини, измина оставащото разстояние и се плъзна по корем в канавката. Под нея захрущя лед. Тя се завъртя в посоката на вика и без да се подава от дълбокия канал, насочи зигзауера натам.

В отсрещния край на двора до конюшнята забеляза едър, як наглед мъж, който държеше Рейчъл с ръка през гърлото.

От едната й страна стоеше Джуланг Делгадо.

От другата — Хуан Пак.

Севернокорейският учен бе опрял пистолет в ухото на италианката.

— Веднага излизай, иначе ще й пръсна мозъка!

Сейчан се опита да анализира ситуацията. Как можеше да са тук? Мъжете в камуфлажна униформа определено бяха корейци, най-вероятно елитна спецчаст. Но как я бяха открили?

— Бягай! — изкрещя Рейчъл. — Спасявай се!

Онзи, който я държеше, я удари грубо по главата, но тя продължи да се съпротивлява.

Сейчан разбираше, че ако се опита да избяга — което и без това й се струваше все по-малко вероятно — със сигурност ще убият Рейчъл. Затова накрая вдигна високо ръце, показа се от канавката и извика:

— Не стреляйте!

Зад нея се появиха още войници, изплували като призраци от скривалищата си. Сейчан набързо ги преброи. Хуан Пак явно водеше със себе си цял ударен отряд.

Защо?

Обезоръжиха я и я поведоха към севернокорейския ядрен физик.

Докато се приближаваше, Рейчъл срещна погледа й. Изглеждаше повече разгневена, отколкото уплашена, безмълвно й се извиняваше, че я е поставила в такова положение.

Но Сейчан не можеше да я обвинява. Самата тя беше причината за всичко това, тя бе довела опасността със себе си на този леден остров.

Звярът, който държеше Рейчъл, трябваше да е командирът на отряда. Носеше огледални очила и ниско нахлупената му качулка скриваше почти цялото му лице, но и малката част от него, която се виждаше, изглеждаше зловеща. Множество белези пресичаха кожата му. Цялата му фигура излъчваше заплашителност. Не беше новобранец, а закален в сражения ветеран.

Д-р Пак я погледна със студена усмивка, обещаваща болка и мъка.

— А сега ще ни кажеш къде са американците.