Джеймс Ролинс
Окото Господне (12)

8.

18 ноември, 17:28 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

От горещите тръби по стените на подземното помещение дълбоко под уланбаторските улици съскаше пара. Газени лампи осветяваха свърталището на клана. Застанал пред своя помощник и най-тесния кръг на клана, господарят на Синия вълк намести вълчата маска, за да скрие по-добре лицето си.

Единствено неговият помощник знаеше истинското му име.

Батухан, което означаваше „решителен владетел“.

— И са се спасили след покушението в Актау, така ли? — попита Батухан помощника си.

Арслан кимна отсечено. Слаб и висок, той още нямаше трийсет години, лицето му беше безбрадо, а косата му — черна като нощните сенки. Носеше типично западняшко облекло, дънки и дебел вълнен пуловер, но високите скули и лъщящото му от влагата в помещението червеникавокафяво лице показваха, че чистата му монголска кръв не е осквернена от китайци или руснаци, някогашните потисници на неговия народ.

Помощникът приличаше на повечето монголци от младото поколение — горди, вдъхновени от свободата, извоювана с мъка от поколението на Батухан. Това бяха истинските потомци на великия Чингис хан, човека, завладял по-голямата част от познатия свят от седлото на коня си.

През десетилетията на съветска власт, помнеше Батухан, Москва забраняваше да се споменава името на владетеля, за да не разпалва национална гордост в потиснатите жители на страната. Съветските танкове дори бяха преградили пътищата в планината Хентий, за да попречат на народа да отдава почит на родното място на великия хан.

Но с налагането на демократична власт всичко това се промени.

Чингис хан отново се въздигна от пепелта, за да вдъхновява младото поколение, превърна се в техен полубог. Безброй деца и младежи се казваха Темуджин, истинското име на завоевателя преди да приеме титлата Чингис хан, която означаваше „всемирен властелин“. Днес с нея кръщаваха улици, бонбони, цигари и бира. Лицето му украсяваше техните пари и сгради. Двеста и петдесет тонната статуя от лъскава стомана на яхналия коня си хан посрещаше гостите на столицата Улан Батор.

Тази новооткрита гордост течеше във вените на целия народ.

Вторачен в лицето на своя помощник, Батухан обаче не съзираше гордост, а само срам от провала. Той потърси по-решителни думи, за да използва срама на младежа и да го мотивира за по-усърдна служба.

— Тогава трябва да продължим, без да се отказваме. Ще изчакаме италианците да се срещнат със свещеника в пустинята. Те ще отидат при него, ако не се уплашат и не избягат обратно в Рим.

— Лично ще отида там.

— Отиди. Сигурен ли си обаче, че свещеникът не подозира за внедрените сред работниците му членове на нашия клан?

— Отец Йосип вижда само пясъка и своята цел.

— Тогава се присъедини към тях.

— А ако дойдат италианците?

— Убий ги. Вземи онова, което носят, и ми го донеси.

— А отец Йосип?

Батухан се огледа наоколо. Кланът съществуваше от три поколения, създаден като съпротивителна организация от дядо му по време на съветската окупация. Всичките му водачи носеха титлата Борджигин, която означаваше „господар на Синия вълк“, древния клан на Чингис хан.

Ала животът се беше променил оттогава. Благодарение на въгледобива и рудодобива днес Монголия притежаваше най-бързо развиващата се икономика в света. Истинското съкровище на страната не бе скрито в изгубената гробница на Чингис хан, а в залежите на въглища, мед, уран и злато, съкровище, оценено на повече от един трилион долара.

Батухан вече имаше големи дялове от няколко мини — но не можеше да забрави историите, които му бяха разказвали дядо му и баща му, истории за Чингис хан, за приказните скъпоценности, заровени в гробницата на владетеля.

Затова наблюдаваше всички, които търсеха този свещен гроб.

Например саможивия и чудат отец Йосип Тараско.

Преди шест години Батухан чу слухове за човек, който се появил изневиделица в Казахстан, криел се под много имена, копаел дупки в пясъка и солта и преследвал отстъпващите води на умиращото море. Странникът вече се занимаваше с това в продължение на две години, когато вестта за целта му най-после стигна до Улан Батор: той търсел данни за гроба на Чингис хан. Мястото на издирванията му беше толкова странно, че Батухан не обърна внимание на неговите разкопки — освен че внедри неколцина членове на клана, за да следи тази загадъчна личност.

Преди три дни обаче му съобщиха за нещо необикновено — древни реликви, които били причината за издирванията на чужденеца. По-рано никой не ги бил виждал, защото през всички тези години старият параноик ги криел. Но според шпионите на Батухан през последния месец той все повече се отчайвал и накрая се изпуснал за съществуването на реликвите.

Слухът за тях се разпространил сред работниците. Мнозина избягали от ужас и разказвали за череп и книга, подвързана с човешка кожа. После чужденецът внезапно ги опаковал и ги пратил някъде, навярно от страх, че вестта може да стигне до лоши уши — както всъщност и се случи.

Ушите на Батухан.

Заинтригуван, той се опита да спре пратката, преди да е заминала за Рим. Само че се забави и тя му се изплъзна между пръстите. Накрая обаче научи истинското име на мъжа, написано на колета.

Отец Йосип Тараско.

Батухан разбра и кой е получателят на колета.

И все пак не успя да се добере до реликвите.

„Но не задълго“.

Арслан се размърда в очакване на неговото решение за съдбата на чудатия свещеник.

Батухан вдигна лице.

— Ако е възможно, доведи отец Йосип да го разпитам.

— А ако не е възможно?

— Тогава го убий заедно с другите.

Уредил въпроса, той тръгна обратно през лабиринта от тунели. Другите членове на клана се пръснаха в различни посоки.

Докато минаваше през местата, където се подслоняваха от студа много уланбаторски бездомници — презрително ги наричаха „мравчи племена“, главно алкохолици и негодни за работа, — Батухан не свали вълчата си маска. Не им обръщаше внимание. Това не беше надеждата на нова Монголия, а нещо, което бе най-добре да остане скрито.

Мъже, жени и тук-там деца се пръскаха като гадини пред него, извръщаха се страхливо от маската, която носеше.

Накрая стигна до вертикална стълба и се измъкна през тайния изход. Един член на клана затвори капака след него.

Чак след като мъжът си тръгна, Батухан свали вълчата маска, пооправи костюма си и излезе на главната улица. Времето продължаваше да е нетипично топло за сезона. Улан Батор се смяташе за най-студената столица на света, ала истинската зима задържаше ледения си дъх сякаш в очакване да се случи нещо велико.

От отсрещната страна на площад „Сухбаатар“ се издигаше сградата на парламента. Над мраморното стълбище имаше гигантска бронзова статуя на Чингис хан, ярко осветена от прожектори. Седналият на трон владетел се взираше в града.

А може би гледаше огнената комета на небето?

Разказваха, че Халеевата комета се появила по негово време. Ханът я смятал за своя лична звезда и приел движението й на запад като знак да поведе войската си към Европа.

„Дали тази нова комета също е знак за предстоящи велики събития?“

Когато излезе на площада, Батухан забеляза кратки проблясвания на две падащи звезди, които сякаш потвърждаваха предположението му.

Окуражен и изпълнен с енергия, той се насочи към парламента. Някакъв минувач го видя и когато Батухан се приближи, сведе глава. Макар да му се искаше да вярва, че жестът е признание за положението му на законен пазител на наследството на Чингис хан, той знаеше, че човекът просто го е поздравил като министър на правосъдието в монголското правителство.

Батухан отново погледна кометата.

„Това може би е и моята лична звезда… която ще ме поведе към завоевания, власт и богатство“.