Джеймс Ролинс
Окото Господне (35)

31.

20 ноември, 9:44 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Джейда знаеше, че няма да успее. Страхът, студът и изтощението я поставяха на върховно изпитание. Раницата на раменете й я забавяше още повече, тежеше като олово и пречеше на движенията й. Ала и това не беше най-страшният проблем.

Зад нея се провлачваше кървава диря. На излизане от автобуса бе порязала дясната си ръка до костта на остро парче метал. Топлината и силата напускаха тялото й с всеки изминат метър, вееха се като алено знаме зад нея. Струваше й невероятни усилия да продължава напред, докато болката отстъпваше пред вцепенение.

Дясната й ръка отслабваше и затова трябваше да се оттласква още по-силно с крака.

Белите й дробове крещяха за въздух.

Бързо притъмняваше — ала не защото потъваше в тунела и оставяше слънчевите лъчи зад себе си. Зрителното й поле се стесняваше, пред очите й плуваха черни петна.

В далечината напред зърна светлина — до дупката в леда бяха оставили фенерче, което я очакваше, наред с топли дрехи.

„Няма да успея…“

Сякаш в потвърждение на мисълта й напредването й се забави още повече. Дясната й ръка висеше край тялото й, вече съвсем безполезна. Тя отчаяно размаха крака.

До ушите й се донесе тътен.

Джейда погледна нагоре и видя ярка светлина, която прелетя край нея през прозрачния лед и се насочи към входа на тунела зад гърба й.

Тя протегна ръка и опря дланта си в леда.

„Помогнете ми…“

Ала те се отдалечиха и я оставиха сама.

 

 

9:45 ч.

Атевето на Грей летеше към утринната светлина. Монк седеше зад него, а Ковалски ги следваше с втората машина. Отворът на тунела пред тях се уголемяваше. От двете му страни тъмнееха човешки фигури.

„Корейци“ — беше казал Дънкан, но Пиърс знаеше, че всъщност са севернокорейци.

Как ги бяха открили? Страхът за Сейчан и Рейчъл възпламени кръвта във вените му. Затова ли жените още не бяха пристигнали? Пленили ли ги бяха? Той си спомни напрегнатия и кратък разговор със Сейчан и как тя му се сопна.

„Сигурно са я държали под прицел“.

Това обаче му даваше една надежда.

Севернокорейците очевидно искаха да заловят него и Ковалски и най-вероятно щяха да се опитат да ги хванат живи.

Поне отначало.

Грей не страдаше от такива скрупули.

Чу първите гърмежи на зигзауера на Дънкан.

Докато противникът насочваше цялото си внимание към входа на тунела и приближаващия се рев на атеветата, Рен беше изненадал корейците в гръб.

При внезапната атака от неочаквана посока Пиърс чу изумени крясъци. Монк се надигна зад него и откри огън над рамото му, като вся още по-голяма паника.

Грей даде максимум газ и се възползва от моментния хаос и объркването на корейците, които се чудеха как да реагират на това нападение от две страни.

На светлия фон на отвора се появи тичащ боец с насочен напред автомат и Кокалис го повали с един изстрел.

Грей заобиколи трупа отляво, Ковалски отдясно. Изхвърчаха на светло, удариха спирачки и когато атеветата поднесоха и се завъртяха, започнаха да стрелят във всички посоки. Дънкан рязко отвори задната врата на автобуса, изскочи навън и откри огън отвисоко.

Бойците в зимни камуфлажи се натръшкаха върху леда — или бяха улучени, или залягаха с надеждата да се слеят със заобикалящата ги белота.

Пиърс обаче знаеше, че корейците са много повече и по-добре въоръжени от неговия отряд. Вълната всеки момент щеше да се обърне насреща им. От пързалящите се атевета вече рикошираха куршуми и напукваха леда наоколо.

Имаха една-единствена цел: да спечелят време.

По негово указание Вигор чакаше Джейда в криптата и щеше да й помогне с каквото може. Но пък монсиньорът изобщо не изглеждаше добре.

Затова Грей продължаваше да натиска спусъка и мислено умоляваше Джейда да побърза.

 

 

9:46 ч.

Джейда мъчително напредваше към далечната светлина, като риташе с крака и гребеше със здравата си ръка. Зад себе си чуваше изстрели — другарите й се отказваха от живота си за нейната цел. Тяхната саможертва й даваше сили да се бори с инстинктивното си желание да вдиша. Белите й дробове горяха. За сметка на това тялото й се вледеняваше и натежаваше като олово.

И тогава нещо я блъсна и профуча покрай нея и тя сепнато ахна и от устата й се изниза броеница от въздушни мехурчета. Беше кафяв женски тюлен, лъскав и гъвкав. Претърколи се във водата, обърна се към нея и плавно обиколи около кръста й, като се отъркваше в кожата й, после пак се завъртя напред и подканящо зачака.

През пристъпите на разкъсващата я агония от огън и лед Джейда разбра.

Протегна здравата си ръка и се хвана за опашката му. Тюленът се стрелна напред, просто стреснат или целеустремен, заплува към дупката в пещерата, най-близкия излаз на повърхността, и повлече Джейда след себе си.

Младата жена съсредоточи всичките си сили в пръстите си и се вкопчи в него.

След секунди стигнаха до светлината и полетяха нагоре. Джейда изскочи на повърхността и отчаяно си пое дъх. Тюленът се заклатушка до нея: наблюдаваше я с лъскавите си кафяви очи, сякаш за да се увери, че е добре. Когато дишането й се поуспокои, тя си позволи да се зачуди на гледката. Дали животното просто проявяваше майчински инстинкт и помагаше на ранен бозайник? Или на помощ всъщност й се притичаше душата на острова?

Така или иначе, Джейда мислено благодари на всички богове. Тюленът няколко пъти повдигна нос във въздуха и отново се гмурна във водата.

Тя заплува към ръба, където висеше завързаното от Грей въже, и се изтегли по улея. Щом се покатери горе, запълзя на четири крака, като оставяше алени следи от ранената си ръка.

Стигна до приготвените одеяла и бързо се избърса. Имаше и дрехи, но тя не им обърна внимание. Не знаеше дали има време да се облече, затова само хвърли раницата, намъкна канадката и вдигна ципа й.

Цялата разтреперана, отново метна раницата на рамо, нахлузи алпинистките ремъци и ги пристегна. После тръгна с олюляване към замръзналия водопад.

Погледна нагоре към въжето, спускащо се по стръмната ледена скала. После го хвана — и веднага осъзна, че е безсмислено. Почти не можеше да движи пръстите си. Силите я напускаха с всяко следващо потреперване.

Но до ушите й достигна ехо на гърмежи.

Нейните приятели не се предаваха.

„И аз нямам право да се предам!“

Оставаха й само десет минути, затова се изтегли до първия клин, после до следващия. Отново разпалената в душата й решителност я тласкаше нагоре, ала силата на волята и физическата сила не бяха едно и също.

Джейда протегна порязаната си ръка, опита се да се задържи… но се подхлъзна и падна по гръб върху твърдия лед. Впери очи нагоре и по бузите й потекоха горещи сълзи. Знаеше истината.

„Няма да успея“.

 

 

9:48 ч.

Грей разбираше, че битката е изгубена.

Противникът беше преодолял първоначалната изненада от атаката и действаше по-уверено.

Един куршум рикошира от атевето и проряза червена диря в хълбока му.

Грей даде знак на Ковалски.

Здравенякът подкара машината си към автобуса. Пиърс и Монк го покриваха, обсипвайки леда с яростен бараж.

Ковалски стигна до разбития лед около рейса, завъртя се на сто и осемдесет градуса и спря на самия ръб на дупката.

Дънкан се измъкна пред задната врата, изтича по наклонения покрив и скочи над откритата вода, обагрена във всички цветове на дъгата от изтичащите бензин и масло. Тупна тежко на седалката зад Ковалски и двамата незабавно се понесоха обратно към Грей.

Монк и Пиърс ги прикриваха, но боеприпасите им бяха на изчерпване и трябваше да се приготвят за последна отбрана.

Пиърс се насочи към тунела в търсене на убежище. Ковалски го последва.

Кокалис улучи един от корейците в крака и го повали. Двете атевета влетяха в прохода, изминаха десетина метра и едновременно завиха рязко, за да спрат.

Четиримата се претърколиха от седалките и временно се прикриха зад тежките машини.

Грей набързо оцени обстановката. Ковалски беше ранен в рамото и хълбока. На бузата на Дънкан червенееше дълбока драскотина. Монк притискаше бедрото си с ръка и между пръстите му се стичаше кръв.

Но и тримата изглеждаха изпълнени с яростна решителност да спечелят още колкото могат време за Джейда и Вигор. За съжаление им оставаха само по няколко патрона. Трябваше да използват разумно всеки един от тях.

Противниците им сякаш го знаеха, защото започнаха да се прегрупират за атака.

Грей насочи пистолета си напред.

Само че на входа на тунела се появи фигура, която буташе пред себе си друга.

Едър севернокорейски войник в пълна защитна екипировка държеше Сейчан с ръка през гърлото и опираше пистолета си в главата й, използвайки я като жив щит. Тя изглеждаше пречупена, огънят я беше напуснал.

— Хвърлете оръжието си насам! — извика им познат глас. — Излезте с ръце на тила, иначе тя ще умре пред очите ви. Както убихме другата жена.

Последните думи накараха Грей да забрави всичките си планове.

„… убихме другата жена…“

Монк го стисна за ръката, но той едва усети пръстите на приятеля си.

Рейчъл.

В съзнанието му избухнаха ледени пламъци: разкошният карамелен цвят на очите й, гневното отмятане на косата й, мекотата на устните й, звънкият й смях, когато я изненадваха.

„Нима всичко това вече го няма?“

— Грей — прошепна му Монк и го върна в настоящето колкото с желязната си хватка, толкова и с гласа си.

Изригналият в Пиърс огън го заслепи.

Хуан Пак застана на входа на тунела, скрит зад високия кореец.

— Ако излезете веднага, ще останете живи!

Триумфалният фалцет на това насекомо накара Грей да се овладее, да си спомни своя дълг. Трябваше да спечелят още време, за да спасят света, ала сега той имаше нова цел: да отмъсти за Рейчъл.

— Какво ще правим? — тихо го попита Дънкан, стиснал зигзауера си.

Грей се поколеба дали да не го прати на помощ на Джейда, но Хуан Пак щеше да разбере, че един от тях липсва, и да го потърси. Това само щеше да провали плана им.

— Правете каквото иска онзи — твърдо отвърна той; едва насилваше челюстите си да се движат. — Това ще ни осигури още време.

Не им оставаше друга възможност и те хвърлиха пистолетите си, които се плъзнаха по леда и спряха на светло пред входа.

Пиърс се изправи с ръце на тила.

Другарите му последваха неговия пример и заедно прескочиха преградилите прохода атевета.

Севернокорейският ядрен физик разбра, че е победил, защото най-после се показа иззад прикритието си. Видимо успокоен, той победоносно запали цигара и насочи тлеещия й връх към Грей.

— Сега двамата с теб ще се позабавляваме.

Пиърс преглътна отговора си и не си позволи да реагира; опитваше се да го накара да говори, вместо да влезе навътре в тунела.

Нямаше представа дали Джейда се е изкатерила по замръзналия водопад в дъното на пещерата, но въжетата още бяха там и противникът щеше да види накъде да продължи.

Затова само гневно се взираше в корееца.

Грей стигна до изхода и се изправи пред дулата на насочените към тях автомати. На леда лежаха няколко трупа. Поне бяха очистили половината от главорезите на Пак. Други бяха ранени.

Налагаше се да се задоволи с това.

Наляво забеляза позната фигура, която стоеше настрани от корейците.

Джуланг Делгадо.

Делгадо го погледна, после отново заби поглед в обувките си. Очевидно се срамуваше от ролята, която е изиграл.

И сбърка.

Защото не забеляза слабата жена, която се спусна по едно от въжетата на корейците и безшумно се приземи зад него — нито сребърния проблясък на пронизалата гърба му сабя.

Джуланг с изненадан възглас се свлече на колене. Гуанин, чийто татуиран дракон свирепо лъщеше на лицето й, вдигна пистолет в другата си ръка и откри огън.

По други въжета от двете й страни наскачаха още хора и започнаха да стрелят в движение.

Нейната триада.

Изумен, Грей не можеше да проумее как ги е открила главатарката на Дуанджъ, но тези въпроси щяха да почакат.

Сейчан се възползва от предизвикания от майка й хаос и силно настъпи по крака мъжа, който я държеше. Въпреки че каленият войник беше прекалено добър професионалист, за да я изпусне, тя все пак успя да се смъкне надолу, вперила очите си в Пиърс.

Той вече тичаше към нея. Кореецът стреля по него, но Грей се хвърли и се плъзна по леда. Докато над темето му свиреха куршуми, Пиърс грабна единственото попаднало му оръжие, стигна до коленете на противника си и замахна нагоре с парчето от отчупена ледена висулка. То изсвистя покрай ухото на Сейчан и прониза корееца в гърлото.

Той политна назад, изпусна пистолета и се хвана за гърлото с две ръце.

Грей се обърна към Дънкан.

— Иди да помогнеш на Джейда! Бързо!

Оставаха им броени минути.

 

 

9:53 ч.

Дънкан спринтира така, сякаш под подметките му гореше огън, без да обърне внимание на зарязаните атевета. Прескочи ги и продължи да тича с широки крачки, като се опитваше да стъпва върху наветия от вятъра сняг, а не по хлъзгавия лед.

Зад него още кънтяха изстрели, но скоро започнаха да заглъхват — триадата явно надделяваше над оцелелите севернокорейци.

Рен стигна до пещерата за секунди и видя Джейда увиснала по средата на ледената стена. Вигор беше клекнал в тунела над нея и полагаше усилия да я издърпа, ала явно нямаше сили.

Докато се приближаваше към тях, Дънкан забеляза кървавата следа от дупката в леда до скалата. По замръзналия водопад също имаше кръв — алените петна изпъкваха върху синия фон.

— Дръж се! — изрева Дънкан.

— Ти какво мислиш, че правя! — едновременно ядосано и облекчено отвърна младата жена.

Той се втурна към свободното въже.

— Хвани се здраво, ще те изтегля.

Рен задърпа въжето и Джейда се плъзна нагоре към тунела, където Вигор й помогна да се вмъкне вътре. И двамата изглеждаха изтощени.

— Вие вървете, аз ще ви настигна! — извика Дънкан, докато тя се освобождаваше от ремъците.

Джейда признателно му махна с ръка. Не й беше останал дъх да говори.

Двамата изчезнаха и той се закатери по стената.

 

 

9:54 ч.

Най-после свободна, Сейчан отскочи назад от убития севернокореец. Чу Грей да извиква на Дънкан и спря само колкото да вдигне падналото оръжие на Раюн, същия пистолет, с който той беше застрелял Рейчъл.

Прескочи безжизненото му тяло и се хвърли след единствения противник, който имаше значение.

Хуан Пак се беше затичал по леда при първия признак за опасност и очевидно искаше да се скрие зад полупотъналия автобус. Държеше пистолет и стреляше наслуки зад себе си, паникьосан от хаоса и неочаквания обрат на събитията. Но като всеки комарджия, ядреният физик трябваше да знае, че късметът все някога ти изневерява.

Тя решително се втурна след него.

Кореецът я забеляза, насочи оръжието си към нея и натисна спусъка.

Сейчан дори не си направи труда да се приведе.

Просто вдигна пистолета и стреля.

Улучи го в коляното. Хуан Пак изкрещя, просна се по очи и се запързаля по леда. Стигна до дупката, плъзна се във водата и потъна.

Сейчан спря на ръба и го видя да изплува; пръхтеше от студ. Тя знаеше, че всеки тласък на ранения му крак му причинява ужасна болка.

Хуан Пак с мъка се добра до леда, потърси къде да се хване и се насочи натам, където автобусът се опираше в ледената покривка. За негово нещастие в този момент автобусът леко се наклони и заклещи дланта му. Кореецът изпищя и се опита да измъкне четирите си смазани отдолу пръста.

Майка й вече му беше отрязала петия заради неплатен комарджийски дълг. Пак дължеше на Сейчан много повече.

— Помогни ми! — помоли той. Зъбите му тракаха.

Сейчан се наведе и зърна проблесналата в очите му надежда.

Вместо това тя вдигна цигарата, паднала от устните му преди севернокорейският учен да се плъзне във водата. После се изправи и дръпна силно, за да разгори върха й.

Надеждата на Пак се замени с ужас. Също като нея той усещаше миризмата на изтеклите бензин и масло, образуващи дебел пласт на повърхността.

— Студено е, нали? — каза Сейчан. — Ей сега ще те сгрея.

И хвърли фаса. Първо се възпламениха изпаренията, после и самото гориво. По синята вода плъзнаха пламъци, стигнаха до Пак и го обгърнаха.

Сейчан се завъртя с гръб към крясъците му и тръгна обратно, оставяйки го да изгори над водата или да замръзне под нея.

„Това ти е за Рейчъл“.