Джеймс Ролинс
Окото Господне (8)

4.

18 ноември, 02:02 ч. централно стандартно време

Макао, Китайска народна република

Казино „Лишбоа“ се беше превърнало в епицентър на Трета световна война. Или поне така му се струваше на Грей от барикадираната ВИП стая. Предишните изстрели със заглушител бяха ескалирали в ожесточена престрелка в коридора.

В далечината също отекваха гърмежи.

Грей клечеше зад импровизираното укритие пред вратата. Заедно с Ковалски бяха преместили преобърнатата маса за бакара, за да я блокират. Сейчан подсили укреплението, като избута един от червените копринени дивани. Имаше само още един път за отстъпление, тесният прозорец, но стаята се намираше на четвъртия етаж и стената беше абсолютно отвесна.

Д-р Хуан Пак се свиваше в отсрещния ъгъл на помещението. Самодоволното въодушевление от предателството му сега отстъпваше мястото си на откровен ужас. Плановете му очевидно се бяха объркали. Опитът за изненадващо нападение на триадата Дуанджъ се натъкваше на неочаквано препятствие. Грей отначало се надяваше, че охраната на хотела е оказала съпротива, но с разгорещяването на схватката, в която се бяха включили картечни пистолети и автомати, започваше да подозира, че се води гангстерска териториална война.

„И трофеят явно сме ние“.

Пиърс разбираше, че тяхната барикада няма да издържи дълго. Някой щеше да надделее. За да потвърди предположението му, един мощен изстрел проби във вратата дупка с големина на юмрук.

— Сега или никога, Ковалски! — извика той.

— Опитай се да го направиш, когато ти падат гащите!

Грамадният американец стоеше на колене в средата на стаята, докато Грей и Сейчан бяха с гръб към дивана и го използваха като прикритие.

Коланът на Ковалски лежеше в кръг на пода — със закопчана тока и свързан с нея радиоприемник. Ковалски беше сапьорният специалист на Сигма и въпреки че не можеха да рискуват да внесат оръжие в Китай, здравенякът криеше коз в ръкава си. Или по-точно в колана си.

Бяха създали този мощен детонаторен шнур в АИОП. Запечатан в тръба от графен, експлозивът не можеше да бъде засечен от скенерите на летището.

— Готово — съобщи Ковалски и се върна при тях, като примъкна зад себе си едно от креслата.

— Какво правите? — извика им Пак.

Тримата се приведоха зад стола.

— Залегни! — изрева гигантът и натисна предавателя в ръката си.

Взривът разлюля стаята и закънтя в главата на Грей като камбана. Изригна дим. Престрелката навън за момент стихна — противниците се бяха вцепенили от неочакваната експлозия.

— Хайде! — нареди Грей и изблъска креслото настрани.

Молеше се детонаторният шнур да си е свършил работата. Иначе напразно щяха да са изхабили единственото си оръжие.

Килимът тлееше. А в пода зееше кратер — пробита дупка. По-дебелите стоманени греди бяха невредими, но между тях имаше достатъчно разстояние.

Грей се вторачи в отвора. Предполагаше, че третият етаж има почти същото разположение като четвъртия. За щастие във ВИП стаята под тях нямаше никой.

В коридора отново отекнаха изстрели, още по-яростни. Пиърс даде знак на Сейчан да се спусне първа. Тя се провря между гредите и плавно скочи долу.

Пиърс и Ковалски понечиха да я последват, но Хуан Пак се опита да им попречи, умоляваше ги да го вземат със себе си. Ковалски замахна с юмрук, сякаш отпъждаше муха. Изхрущя кост. Кореецът отхвърча назад и се просна по гръб. От носа му шуртеше кръв.

След секунди Грей стоеше до Сейчан на третия етаж. Едрият им колега тежко се приземи на пода зад тях.

— Тук като че ли е чисто — прилепила ухо към вратата, съобщи Сейчан. — Но се налага да действаме бързо. Няма да ги заблудим задълго.

— Трябва да се измъкнем от бойната зона — предупреди Грей. — Обаче всички изходи на хотела най-вероятно ще са завардени.

— Може би знам откъде да минем.

Сейчан отвори вратата, надникна навън и изскочи в коридора.

— И явно нямаш нищо против да кажеш и на нас — измърмори Ковалски, докато двамата с Грей тръгваха след нея.

Тя се втурна към противопожарното стълбище и изхвърча през вратата — и се озова пред въоръжен мъж, който тичешком се спускаше отгоре, прескачайки по няколко стъпала наведнъж.

Сейчан се приведе, нанесе му нисък удар и го преметна през гърба си.

На три крачки зад нея Пиърс се завъртя на пръстите на единия си крак и изрита мъжа в брадичката с другия. Онзи рязко отметна глава назад и се строполи на площадката.

— Това ми напомня никога да не те ядосвам — отбеляза Ковалски.

Грей вдигна оръжието на гангстера, автомат АК-47, а след като го претърси, измъкна от кобура му и китайски военен пистолет „Ред Стар“ и го подхвърли на грамадния си колега.

— Коледа ли сме вече? — ухили се Ковалски и ловко провери дали е зареден.

— Да вървим! — подкани ги Сейчан, която беше слязла малко под площадката, за да се увери, че пътят надолу е чист.

Пиърс я настигна и се заспускаха по стълбището. Престрелката над тях позаглъхна, но когато стигнаха на първия етаж, вратата пред тях започна да се отваря. Грей не се замисли дали някой търси убежище, или са нови подкрепления, и откри огън, обсипвайки изхода с куршуми.

Вратата светкавично се затвори.

Зад него изгърмя пистолет — Ковалски стреляше нагоре, за да обезсърчи евентуалните им преследвачи.

Сейчан не обърна внимание на вратата и продължи надолу към подземния етаж. Грей беше проучвал плана на „Лишбоа“ и знаеше, че под казиното има огромна търговска зона, злополучно известна и с предлагащите се там проститутки, които й бяха донесли прозвището Курвенския мол.

Сейчан стигна до вратата на подземния етаж и я открехна само колкото да надзърне през нея. В сравнение с гюрултията горе тук цареше злокобна тишина.

— Както си и мислех, всички магазини са затворени с решетки — прошепна тя.

Собствениците сигурно бяха спуснали решетките след началото на престрелката.

Грей започваше да се досеща за нейния план. Докато обществените изходи със сигурност се охраняваха, най-вероятно никой не пазеше рампите и вратите на складовете в търговската зона. Също като нея, гангстерите бяха наясно, че магазините ще се барикадират, за да защитят стоката си от плячкосване.

Тогава как очакваше да…

Сейчан смъкна жилетката си и я хвърли настрани, разкъса копчетата на копринената си блуза и разкри черния си сутиен и плоския си корем. После измъкна задницата на блузата от дънките си и си разроши косата.

— Как изглеждам?

Грей направо онемя — а като никога и Ковалски.

Тя завъртя очи към тавана, обърна се и се измъкна през вратата.

— Изчакайте да намеря кой да отключи някой изход.

Грей зае мястото й до вратата.

Ковалски го потупа по рамото.

— Голям си късметлия, Пиърс.

Грей нямаше какво да възрази.

 

 

02:14 ч.

Джуланг Делгадо изруга лошия си късмет.

Стоеше пред плазмения екран в кабинета си и се взираше в димящата дупка, пробита в пода на ВИП стаята. Искаше му се да отдаде вината за несполуката си на небесната комета, обаче не вярваше в такива суеверия. А и знаеше истинската причина.

Просто беше подценил плячката си.

Това нямаше да се повтори.

Преди няколко минути пред погледа му по-едрият от двамата мъже детонира взривното устройство — и след това Джуланг можеше само безсилно да наблюдава как тримата се измъкват като плъхове през отвора.

Единственият останал в стаята се свиваше в ъгъла.

Д-р Хуан Пак.

Вторачен в севернокорейския учен, Джуланг потропваше с показалец по ръба на португалския моряшки сандък под телевизора и обмисляше различни сценарии, претегляше предимствата на всяка възможност.

Накрая се спря на една.

Беше се опитал да се свърже с Томас в „Лишбоа“ и да го предупреди за бягството на обектите, но не успя. Представяше си престрелката из казиното. Тази война се водеше по собствената му заповед и в момента поглъщаше цялото внимание на Томас. Не можеше да го обвинява.

Така да е.

Натисна един от клавишите на телефона си и когато му отговориха, кратко нареди:

— Докарайте ми колата.

Докато чакаше, някой почука. Джуланг се обърна и видя, че вратата се отваря и в кабинета му влиза дребна жена с къса копринена туника и пантофи, видение със слънчев тен и коса с цвят на мед. Жената се приближи, подхванала с една ръка издутия си корем.

— Наталия, миличка, трябва да си почиваш.

— Синът ти не ме оставя на мира — нежно се усмихна тя и очите й затанцуваха подканващо. — Ако баща му лежеше до мен, сигурно…

— Ужасно ми се ще да можех, но първо трябва да се погрижа за някои неща.

Жената се нацупи.

Той отиде при нея, коленичи и целуна корема й, в който дремеше неговият син.

— Скоро ще се върна — обеща Джуланг и на двамата и целуна Наталия по бузата.

Наистина му се искаше да е при нея — ала още като малък беше научил от баща си, че понякога човек просто трябва да си изцапа ръцете независимо дали се отнася за война, или за бизнес.

 

 

02:16 ч.

Струваше й се, че стените се приближават към нея и я притискат.

Колкото по-дълго останеха в казино „Лишбоа“, толкова по-малки бяха шансовете им да избягат.

Сейчан изтича към откритото пространство на подземната търговска зона. Като се преструваше, че накуцва, си придаде измъчен вид — една от проститутките в мола, озовала се насред престрелката.

Започна да обикаля магазините, като си скубеше косата и викаше за помощ на китайски. Хвърляше се от врата на врата, удряше с юмруци да я пуснат, да я спасят.

Разбираше, че на такива места между собствениците на магазините и проститутките съществуват негласни връзки, обусловени от взаимноизгоден бизнес. Магазините привличаха перспективни клиенти, а проститутките примамваха потенциални купувачи.

„Великият кръговрат на живота“.

Тя разчиташе тъкмо на тези връзки, изискващи от двете страни взаимно да се защитават. Когато стигна до зеления пазар, се свлече на колене до стоманената решетка, олюляваше се и стенеше и се стараеше да изглежда изгубена и уплашена.

Както се надяваше, умолителният й плач накрая изкара някого от скривалището му. Един жилест белокос мъж с мръсна престилка плахо се приближи до вратата и започна да маха с ръце, за да я отпъди.

Тя обаче се вкопчи в решетката и увисна на нея като отчаяна оперна героиня, умоляваше го да я пусне вътре.

Веднага щом мъжът почна да вдига стоманената решетка, Сейчан скришом даде знак на Грей и Ковалски. Вратата на стълбището зад нея изскърца и отекна приближаващ се тропот на обувки.

Собственикът на магазина се облещи, опита се да затръшне решетката, но преди да успее, Сейчан се вмъкна отдолу и го изтика навътре с една ръка, докато с другата продължи да я вдига.

Грей стигна пръв и се плъзна на колене под стоманената врата. Ковалски се претърколи странично и се блъсна в сергия с портокали.

Пиърс насочи автомата си към мъжа.

— Заключи я! — заповяда Сейчан, изпънала гръб и захвърлила маската си като змийска кожа.

Собственикът припряно се подчини.

— Кажи му, че не му желаем злото — рече Грей.

Тя преведе, но леденият й поглед и смръщените й вежди не му помогнаха много да се успокои. Сейчан бързо му зададе няколко въпроса, после се обърна към Пиърс.

— Изходът на склада е натам.

Придружени от собственика, тримата навлязоха навътре в пазара и продължиха покрай дълги щандове с кашони плодове и зеленчуци. От отсрещната страна бяха подредени контейнери с жива риба, костенурки, жаби и стриди. В дъното видяха бетонна рампа, завършваща с голяма ролетна врата, използвана от камионите за доставки. От лявата й страна имаше по-малък сервизен вход.

Радостен да се избави от тях, собственикът отключи страничната врата и гневно ги изпроводи навън.

Грей тръгна пръв с автомата. Сейчан го последва по тясната уличка.

От всички посоки виеха сирени на приближаващи се към „Лишбоа“ полицейски коли и линейки, но многолюдните празнични тълпи около езерото Нам Ван и околните улици ги забавяха.

Всъщност повечето пияни веселбари тук навън явно изобщо не подозираха за водещата се в непосредствена близост териториална война. От навалицата край езерото изригваха фойерверки, експлодираха над водата и се отразяваха сред хилядите плаващи фенери със свещи. В по-непосредствена близост водните струи на огромния фонтан пред съседното казино „Уин“ танцуваха под мелодиите на Бийтълс.

— А сега? — надвика шумотевицата Ковалски.

— Трябва бързо да се махнем оттук — отвърна Грей и тръгна по уличката към човешкото гъмжило край езерото. — Но трудно ще хванем такси, а и едва ли ще се слеем с тълпата.

— Аз ще реша проблема — заяви Сейчан.

Загърна разкъсаната си блуза като саронг и напъха долния й край в дънките си.

— Вие чакайте тук и не излизайте на светло, докато се върна.

 

 

02:28 ч.

Грей остана в началото на уличката, без да изпуска от поглед тълпата. Ковалски се отдалечи по-навътре да пази някой да не ги изненада в гръб. Преди да се разделят, двамата си бяха разменили оръжията. Дългият шлифер на здравеняка му позволяваше да скрие автомата. Грей държеше пистолета до бедрото си, обърнат така, че да го крие в сянка.

Сирените се приближаваха все повече.

Районът около езерото надясно от Грей продължаваше да гъмжи от народ, но тълпите по улиците наляво вече започваха да оредяват — хората отиваха да спят или да продължат веселбата в някое от многобройните казина и барове.

Докато наблюдаваше улицата, пешеходците се пръснаха като подплашени гълъби.

В какофонията от музика и гласове се вряза по-остър звук на двутактов двигател и изведнъж на улицата се появи мотоциклет, управляван от позната фигура. Сейчан профуча направо през отскачащите пред гумите тълпи, убедена, че ще успеят да се отдръпнат от пътя й.

Когато се приближи, Грей видя, че превозното средство всъщност е нещо като рикша — отпред приличаше на мотор, а отзад на бъги с малки колела. На идване бяха забелязали много такива по улиците. В Макао, град, заемащ едно от челните места в света по гъстота на населението, моторикшите бяха много по-практични от колите.

„Но може би не и когато те гонят воюващи помежду си триади“.

Тя спря до него.

— Качвайте се и не се показвайте навън!

Грей и Ковалски нямаха друг избор освен да се вмъкнат в бъгито. Пиърс се чувстваше напълно безпомощен в отвореното отстрани купе, особено като едно от малкото бели лица сред това азиатско море.

Ковалски се опита да се сниши в дълбините на дългия си шлифер — явно съзнаваше, че огромният му ръст привлича вниманието.

— Тая идея не ми харесва.

Щом се настаниха, Сейчан потегли в посока противоположна на казино „Лишбоа“, покрай брега на езерото Нам Ван.

— Не успях да намеря нищо по-добро — извика им през рамо. — Пътищата в целия град са блокирани. Нямаше как да отмъкна нещо по-голямо навреме.

Грей разбра, че се отдалечават от фериботното пристанище.

— Къде отиваме?

— Към моста. — Тя посочи съседния остров Тайпа. — От отсрещната страна има по-малко фериботно пристанище, не е далече от хотел „Вънишън Макао“. Там има по-малка вероятност да ни търсят. Казаха ми, че последният ферибот за днес заминава след двайсет минути.

„И ние непременно трябва да се качим“.

В Макао ставаше прекалено опасно за тях — все едно носеха на гърбовете си мишени.

Сейчан излезе на главния път и се насочи към моста. Грей се смъкна ниско на седалката. Тя бясно лъкатушеше сред трафика и когато се налагаше, дори се врязваше сред по-бавно движещите се велосипеди и пешеходци.

Стигнаха до моста — абсолютно права трикилометрова отсечка, която щеше да ги отведе на острова. Имаше задръстване, но това изобщо не накара Сейчан да намали скоростта. По огрените от луната води на делтата на Чжуцзян, Перлената река, сияеха като звезди стотици хиляди плаващи фенери, които стигаха чак до морето.

Пред тях искряха неоновите реклами на Тайпа, евтино зрелище в сравнение с кротката красота наоколо.

След по-малко от десет минути вече бяха навлезли в тесните улици около фериботното пристанище. Преди да изминат и двайсет метра, от една уличка вдясно изхвърча кадилак „Ескълейд“, блъсна странично моторикшата и тя се завъртя и силно се удари във високата до кръста стена на плажа. Грей и Ковалски излетяха във въздуха, паднаха върху каменистия пясък и се затъркаляха. Когато най-после спря, Пиърс успя да измъкне пистолета си и все още проснат по гръб, го насочи към препречения от кадилака път.

От колата наизскачаха мъже, наведоха се зад стената и се затичаха наляво.

Едва сега Грей забеляза, че Сейчан не е с тях.

Сърцето му скочи в гърлото. Той се претърколи на колене и откри огън. Улучи единия мъж в ръката, но следващите три куршума отидоха на вятъра. А после видя, че влачат Сейчан към кадилака — замаяна, с окървавено лице.

Изруга и отпусна пистолета от страх да не улучи нея.

Врагът нямаше такива скрупули.

Пясъкът около коленете му изригна.

На няколко крачки от него Ковалски най-после успя да измъкне автомата си и стреля с една ръка по стената, като отблъсна нападателите. С другата си ръка посочи моста.

На голия плаж бяха лесни мишени.

Не им оставаше друг избор и те хукнаха към единственото прикритие. Грей даде наслуки два изстрела към кадилака. Високият брадат мъж, който стоеше до него, без да обръща внимание на рикоширащите от бронираните стъкла куршуми, грабна отпуснатото тяло на Сейчан и я натика на задната седалка.

Затръшнаха се врати и кадилакът потегли с остър писък на гуми. Неколцина от въоръжените останаха и продължиха да ги обстрелват, но Пиърс стигна до моста и се вмъкна отдолу, следван по петите от Ковалски.

— Нали ти казах, че идеята е лоша! — изсумтя здравенякът.

— Давай нататък.

Ниско приведен, Грей излезе от отсрещната страна на моста. Трябваше да се отърват от преследвачите си. Той се върна към стената на плажа и я прескочи. Задръстването още не се беше разчистило.

Пиърс се възползва от върволиците маневриращи и надуващи клаксони коли и пресече пътя. Един от противниците им претърсваше плажа наляво, друг се прехвърли през стената, за да заеме по-добра позиция за стрелба към моста. Грей стигна отсрещната страна и навлезе в лабиринта от улички. Ковалски тежко пъхтеше до него.

— Сейчан?

— Не я застреляха веднага — отвърна Пиърс.

„Слава богу!“

Продължиха около половин километър, като гледаха да се движат успоредно на плажа, но на разстояние от моста. Улиците още гъмжаха от народ, макар и не чак толкова много, колкото по-рано. И все пак двамата американци биеха на очи в морето от азиатски лица. Преследвачите им лесно щяха да ги открият.

Затова и не смееха да спрат.

— Какъв е планът? — осведоми се Ковалски.

До този момент Грей караше на чист адреналин, но здравенякът имаше право. Трябваше да мислят стратегически.

Организаторите на това нападение вярно бяха предположили, че американците може да се насочат към другото фериботно пристанище. И тъй като най-краткият път до Тайпа минаваше по моста, съвсем лесно бяха устроили засада на това задръстено с трафик място и бяха изчакали плячката им сама да падне в капана.

— Със сигурност ще наблюдават фериботното пристанище — започна да разсъждава на глас Пиърс. — Следователно се налага да измислим друг начин да стигнем до Хонконг.

— Ами Сейчан? Нали няма просто да я зарежем?

— Нямаме друг избор. Ако са я отвлекли триадите, не разполагаме с огнева мощ да тръгнем след нея, даже да знаехме къде я водят. А и не можем да се придвижваме из Макао незабелязано.

— Значи ще бягаме, така ли?

„Засега“.

Отново бяха излезли на крайбрежната улица и Грей кимна към яхтеното пристанище на няколко преки от тях.

— Трябва ни превоз.

Отново се смесиха с потока все още обикалящи край плажа празнуващи и влязоха в пристанището, в чиито води плаваха пъстри фенери със свещи. Тръгнаха по доковете и накрая стигнаха до модерна тъмносиня моторница. Мъж и жена на средна възраст, британци, ако се съдеше по акцента им, тъкмо се готвеха да потеглят.

Грей се приближи до трапа.

— Извинете!

Съпрузите, които явно спореха за нещо, се обърнаха към него.

Пиърс се усмихна стеснително и прокара пръсти през косата си, сякаш се срамуваше да произнесе думите.

— Ако се прибирате в Хонконг, дали бихте помогнали на двама души, които са изгубили и ризите от гърба си при игра на пай гоу? Останахме без пукната пара и не можем да си платим билетите за ферибота до Дзюлун.

Недоверчиво намръщен, мъжът се изправи. Личеше си, че е леко пиян.

— Вие сте янки — изненадано заяви той, все едно виждаше лилипути. — При други обстоятелства щях да се съглася, драги, обаче виждате ли…

Грей им показа пистолета си, а Ковалски разтвори шлифера си, под който криеше автомата.

— А сега? — попита Пиърс.

Британецът клюмна, като че ли целият въздух изведнъж бе напуснал дробовете му.

— Жена ми цял живот ще ми го натяква.

Тя скръсти ръце.

— Казвах ти да си тръгнем по-рано!

Мъжът сви рамене.

След като ги завързаха и ги оставиха със запушена уста в съседната пустееща яхта, Грей изведе моторницата от тъмните води на пристанището и се насочи към Хонконг.

Когато светлините на Макао помръкнаха зад тях, той се отдръпна от руля.

— Ти го поеми.

Бившият моряк Ковалски с радост зае мястото му и потри ръце.

— Я да видим сега какво може тая красавица.

При други обстоятелства тези думи щяха да разтревожат Пиърс, ала сега си имаше по-важни грижи. Извади сателитния телефон от джоба на якето си и видя, че гласовата му поща е пълна със съобщения от командването на Сигма. Спомни си, че преди срещата в „Лишбоа“ бе изключил звука, а оттогава не беше имал възможност да го включи.

Вместо да прослуша съобщенията, Грей просто позвъни във вашингтонската централа на отряда. Телефонът разполагаше с най-новия криптиращ софтуер на АИОП, разработен да обезкуражи всякакво нежелано подслушване.

Кат Брайънт отговори веднага.

— Крайно време беше да се обадиш.

— Имах малко работа.

Гласът му й показа, че нещо не е наред.

— Какво става?

Той накратко резюмира последните събития.

Кат му зададе няколко уточняващи въпроса и бързо прецени сериозността на ситуацията.

— Не мога да ти пратя помощ, Грей. Поне навреме, за да ви е от полза — не и след като тя е в ръцете им.

— Ясно. Не се обаждам за това. Исках само да докладвам.

„В случай че нещата се влошат още повече“.

— Положението тук също е кризисно — осведоми го Кат. — Затова се опитвах да се свържа с теб. Директор Кроу иска да заминеш с хората си за Монголия.

„За Монголия ли?!“

Тя му обясни за излезлия от строя спътник и за последния образ с изпепеленото Източно крайбрежие.

— Не мога да замина — заяви Пиърс. — Поне засега.

— Разбира се. Обстоятелствата са се променили. — Последните й думи излъчваха тревога. — Но какво ще правиш там, Грей? Не разполагате с никакви ресурси. А организираната престъпност в Макао е известна със своята безпощадност и финансова обезпеченост.

— Имам план.

— Да го чуя!

Той отправи поглед към далечното сияние на хоризонта.

— Ще се боря срещу огъня с огън.