Дейвид Балдачи
Невинните (2)

1

Уил Роби внимателно беше огледал всеки от пътниците на краткия полет от Дъблин до Единбург и бе категоричен, че шестнайсет от тях са шотландци, които се прибират у дома, а останалите петдесет и трима са туристи.

Роби не беше нито шотландец, нито турист.

Полетът трая четирийсет и седем минути, през които самолетът прекоси Ирландско море и голяма част от Шотландия. Пътуването с такси от летището отне още петнайсет минути от живота му. Той не отседна нито в „Балморал“, нито в „Скотсман“, нито в който и да било друг от прочутите хотели на древния град. Нае стая на третия етаж в сграда със занемарена фасада, до която се стигаше след девет минути изкачване към историческия център. Плати в брой за една нощувка, взе ключа и отнесе малкия си сак в скромната стая. Пружината на леглото изскърца под тежестта на тялото му и хлътна с десетина сантиметра. Скърцането и хлътването бяха неизбежни при тази ниска цена.

Роби беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше малко повече от осемдесет килограма. Беше със стегната мускулатура и разчиташе повече на бързината и издръжливостта си, отколкото на грубата сила. Преди време му бяха счупили носа, защото допусна една грешка. Не направи опит да възстанови първоначалния му вид, може би защото не искаше да забравя грешката. Заради същия инцидент имаше и един изкуствен кътник. Косата му беше черна и гъста, но Роби я предпочиташе къса, едва със сантиметър по-дълга от стандартната за морските пехотинци прическа. Имаше изразителни черти, които обаче не се набиваха на очи, тъй като той избягваше зрителен контакт с когото и да било.

Татуировките му бяха две — на ръката и на гърба. Първата изобразяваше зъб на бяла акула, а втората беше яркочервена и приличаше на светкавица. Причината за появата им бяха зле зараснали белези, но и двете татуировки бяха важни за него. Увредената кожа се оказа сериозно предизвикателство за художника, ала в крайна сметка той успя да се справи, при това повече от задоволително.

Роби беше трийсет и девет годишен. Или по-скоро на четирийсет, които навършваше на другия ден. Появата му в Шотландия не беше свързана с празнуване на юбилея. Идваше тук по работа. Работата и пътуванията му запълваха горе-долу половината от всичките триста шейсет и пет дни на всяка календарна година.

Той огледа стаята. Малка, лишена от лукс, но с достатъчно удобства, най-важното от които беше стратегическото й местоположение. Роби не се нуждаеше от много. Притежаваше малко вещи, а изискванията му бяха повече от скромни.

Стана от леглото, пристъпи към прозореца и притисна лице в хладното стъкло. Както обикновено в Шотландия небето беше мрачно. Жителите на Единбург посрещаха всеки слънчев ден с благодарност и немалка доза учудване.

Някъде вляво, макар да не се виждаше от прозореца, се намираше дворецът „Холируд“, официалната резиденция на кралицата. Далече вдясно беше Единбургският замък, който Роби също не можеше да види от тук.

Погледна часовника си. Разполагаше с цели осем часа. Вътрешният му часовник го накара да се събуди няколко часа по-късно. Напусна хотелската стая и пое нагоре по Принсес Стрийт. Подмина величествения хотел „Балморал“, разположен в центъра на града.

Поръча си лека вечеря и вода, пренебрегвайки различните марки тъмна бира, изписани на таблото над бара. Докато се хранеше, наблюдаваше изпълнението на някакъв фокусник, който жонглираше с касапски ножове върху седалката на велосипед с едно колело и същевременно разказваше на своите зрители забавни истории със силен шотландски акцент. След известно време се появи още един уличен артист, облечен като Невидимия. Той канеше минувачите да се снимат с него срещу скромната сума от две лири.

След като се нахрани, Роби излезе навън и се насочи към Единбургския замък, който се виждаше в далечината. Беше огромна и здрава крепост, превземана през вековете с хитрост, но никога със сила.

Той се изкачи до върха на замъка и зарея поглед над шотландската столица, над която се трупаха мрачни облаци. Погали едно стоманено оръдие, което никога повече нямаше да гръмне. Обърна се към старото пристанище на Единбург, където от векове се товареха и разтоварваха кораби от цял свят. Протегна се и лявото му рамо пропука.

Четирийсет години, които щеше да навърши утре. Ако оцелееше до утре.

Роби погледна часовника си. Оставаха още три часа.

Той напусна замъка и заслиза по една от страничните улички. Внезапен студен порой го принуди да се скрие под навеса на някакво заведение, където изпи чаша кафе. Малко по-късно подмина табела, подканяща пълнолетните туристи да се включат в среднощната обиколка на единбургските подземия, населени с призраци и таласъми. Решителният час наближаваше. Роби помнеше наизуст всяка крачка, която му предстоеше да направи.

За да оживее. Надяваше се всичко да бъде наред. Уил Роби не искаше да умре в Единбург.

Малко по-късно се размина с някакъв мъж, който му кимна леко. Почти незабележимо помръдване на главата, нищо повече. После мъжът изчезна, а Роби хлътна във входа, от който беше излязъл той. Заключи вратата след себе си и ускори крачка по каменната настилка. Обувките му бяха с гумени подметки и не издаваха никакъв шум. След двеста метра имаше друга врата. Той я отвори и посегна към старото монашеско наметало, окачено на пирон на стената. Облече го и нахлупи качулката. Тук имаше и други неща, предназначени за него. Всичките от първа необходимост.

Ръкавици. Прибор за нощно виждане. Миниатюрен касетофон. Пистолет „Глок“ със заглушител. Нож.

Остана на място, поглеждайки часовника си на всеки пет минути. Той беше синхронизиран до секунда с часовника на един друг човек.

После Роби отвори поредната врата и продължи напред. След известно време стигна до метална решетка в пода, отмести я и се спусна по забитите в камъка железни стъпенки. Не след дълго стигна дъното и пое наляво, броейки крачките си. Единбург остана над него. Главно „новата“ му част.

Намираше се в подземията на града, обект на няколко туристически маршрута за среща с призраци. Някои от тях включваха тунелите под Южния мост и подземните улички на лабиринта „Мери Кинг“. Придвижваше се из сумрачните тунели, изградени от камък и тухли. Приборът за нощно виждане беше много качествен и всичко изпъкваше ясно. По стените имаше електрически крушки, окачени на приблизително равно разстояние. Но въпреки това подземията тънеха в мрак.

Струваше му се, че чува гласовете на мъртвите. Според местните легенди голямата чумна епидемия през XVII в. поразила най-силно бедните квартали на Единбург, особено лабиринта „Мери Кинг“. Градските власти решили да изолират жителите на най-засегнатите райони, като ги оградят с висока стена. Роби не знаеше дали това отговаря на истината, но не би се учудил, ако някогашните управници са постъпили именно така. Това бе един от начините, по които цивилизацията се е справяла със заплахите, независимо дали са били реални или не. Зазиждат една група хора, за да спасят друга. Ние срещу тях. Оцеляват само най-силните. Ти умираш, за да живея аз.

Той погледна часовника си. Още десет минути. Забави крачка, за да пристигне точно на секундата. За всеки случай.

Чу ги, преди да ги види. Петима, без да се брои екскурзоводът. Мишената и антуражът. Всичките въоръжени и готови за всякакви изненади. Антуражът знаеше, че това е перфектното място за засада. И със сигурност имаше право. Мъжът бе постъпил глупаво, приемайки да се спусне в катакомбите. Много глупаво. Морковът трябва да беше много голям. И много съблазнителен.

Но въпреки това постъпката му си беше чиста глупост. Може би не бе имал друг избор. Роби неволно се запита колко опасен може да се окаже този човек. Но това не беше негова работа.

Оставаха му точно четири минути.