Дейвид Балдачи
Невинните (59)

58

— Ще дойдеш ли? — подхвърли Ванс, надигайки се от масата.

— Трябва да присъствам на едно заседание в ОКР — поклати глава Роби. — Къде ще разпитвате тази жена? Във ВОБ ли?

— Да.

— Мога да дойда по-късно. Как се казва тя? Какво е търсела там? И защо се появява едва сега?

Дали хората на Синия са изпуснали Даяна Джордисън и тя е приела да даде показания пред ФБР? В такъв случай Ванс скоро ще разбере, че тя вече е разговаряла с мен.

— Казва се Мишел Коен. Все още не съм запозната с останалото, но това скоро ще се промени. Обади се, когато тръгнеш.

Разделиха се на вратата. Роби скочи във волвото и бързо потегли. Щом зави зад ъгъла, той набра номера на Синия.

— На твое място бих се държал по-далече от тази свидетелка — отсече Синия, след като го изслуша.

— Мислех, че съм оправил нещата, но се оказа, че не е така — въздъхна Роби. — Разбери каквото можеш за нея. Как е Джордисън?

— О, добре е. Яде като разпрана. Вече е чиста и има нови дрехи. Какво ще кажеш да й потърсим и подходяща работа?

— Добра идея, но някъде по-надалече. Погрижи се да й осигуриш прилична заплата.

Роби изключи телефона и натисна газта. Току-що му хрумна нещо. Трябваше да говори с Джули, но не по телефона.

Когато отвори вратата, тя вече го чакаше.

— Не знам още колко време мога да стоя заключена, без да правя нищо, Уил — оплака се момичето.

Роби заключи след себе си и седна насреща й. Беше облечена с дънки, горнище на анцуг и зелени маратонки „Конвърс“. В гласа й се долавяше отчаяние.

— Жонглирам с много топки едновременно — поясни той. — Правя всичко каквото мога.

— Не искам да бъда една от малките топки, с които жонглираш — отсече тя.

— Имам един въпрос към теб. От отговора ти зависят много неща.

— Какъв въпрос?

— Защо автобусът? Защо точно този автобус, точно в онази нощ?

— Не те разбирам.

— Това е прост въпрос, Джули. Имало е куп други начини да напуснеш града. Защо избра именно този?

Ако отговорът й потвърдеше очакванията му, нещата щяха да станат още по-сложни. Главата му започна да пулсира от напрежение.

— Мама ми изпрати съобщение.

— Как? Нали каза, че нямаш джиесем?

— В училище. Често го правеше. Пише ми бележка и те я пускат в моята пощенска кутия, а след това уведомяват класния ми с имейл и той ми казва. Отидох в канцеларията да я получа.

— Кога се случи това?

— В деня, в който избягах от семейство Диксън. Бележката е била донесена лично.

— От майка ти ли?

— В канцеларията не ми казаха, но аз предположих, че е била тя.

— Какво пишеше в нея?

— Вечерта да се прибера у дома. Мама и татко решили да променят начина си на живот. Да започнат на чисто.

— Това ми звучи като заминаване.

— И на мен ми прозвуча така, обаче не бях сигурна. Но в момента, в който я прочетох, реших, че трябва да избягам от приемното семейство. Същата вечер оставих снимките, които им направих, в социалната служба.

— А автобусът?

— В бележката пишеше и за него. Мама ме предупреждаваше, че ако не ги заваря у дома, трябва да отида на автогарата и да взема автобус сто и дванайсет за Ню Йорк. На следващата сутрин щели да ме чакат на автогара „Порт Оторити“. В плика имаше и пари.

— Почеркът на майка ти ли беше?

— Бележката беше напечатана.

— Изпращала ли ти е напечатани бележки и преди?

— Понякога. Използваше компютъра в закусвалнята. Там имат и принтер.

— А защо не е идвала в училището, за да си поговорите очи в очи?

— Когато съм в приемно семейство, това й е забранено. Но все пак можеше да ми оставя по някоя и друга бележка в канцеларията.

Роби се облегна на стола си.

— Мислиш, че тази бележка не е била написана от мама? — попита Джули.

— Твърде вероятно е — кимна той.

— Но на кого му е притрябвало да ми пише бележки, а на всичкото отгоре да ми изпраща и пари?

— На онзи, който е искал да се качиш в този автобус. Не е ли подозрително съвпадението, че човекът, който е бил с родителите ти в къщата, започва да стреля точно когато ти се появяваш там? Помисли, Джули. Нима убиецът би ти позволил да избягаш?

— Искаш да кажеш, че всичко е било постановка, така ли? Пуснали са ме да избягам, за да хвана онзи автобус?

— Точно така. Ние с теб се чудехме къде са изчезнали родителите ти в промеждутъка от време между края на работния ден на майка ти и прибирането им у дома. Според мен са били отвлечени и задържани, докато в къщата се появиш ти.

— Но защо е трябвало да взривяват автобуса? Защо не са ме убили още в къщата?

— Според мен бомбата не е била задействана от сензор за движение. Планът е бил да я взривят от разстояние само в случай че ние слезем от автобуса. Ако бяхме останали в него, нямаше да има взрив и ние спокойно щяхме да се озовем в Ню Йорк. На практика обаче това нямаше как да се случи.

— Защо?

— Убиецът на родителите ти е получил заповед да се качи на автобуса и да те ликвидира. Явно не е подозирал за наличието на бомба, иначе не би се качил. Лоялността е едно, но желанието за самоунищожение — съвсем друго. Те са разчитали, че аз ще се намеся, за да предотвратя убийството ти. А най-логичният ни ход след това е да слезем от автобуса.

Особено ако са знаели от какво бягам, добави мислено той.

— Говориш в множествено число, сякаш сме били заедно — отбеляза тя.

— Идеята им е била да се съберем в екип и точно това се случи — кимна Роби.

— Но защо? Нали са искали да ни видят сметката?

— Може би не.

— Но иначе бих могла да съобщя в полицията за убийството на мама и татко. В същото време ти започваш да разследваш случая. Защо са пожелали именно това?

— Вероятно правилно са отгатнали, че няма да се обърнеш към полицията. А може би са искали тъкмо аз да разследвам случая.

— Не виждам смисъла.

— Ако разсъжденията ми са верни, за някои хора това има смисъл.

— Без да се страхуват, че мама и татко са ми казали нещо? Убиват другата двойка, но мен оставят жива? Защо?

— Току-що си отговори на този въпрос. Живеела си в приемно семейство, без възможност за контакт с родителите си. Дори нямаш джиесем. Затова и са повярвали на майка ти, когато им е крещяла, че не знаеш нищо.

Роби дръпна ципа на сака си и извади плюшеното мече и снимките, които беше прибрал от стаята й.

— Защо пак си ходил там? — попита тя и ги взе от ръцете му.

— Да проверя дали не съм пропуснал нещо.

— И?

— Наистина бях пропуснал — неохотно отвърна той. — Едно петънце кръв, оставено специално за мен. Искали са да ме уверят, че родителите ти са мъртви.

— Но аз можех да ти кажа същото, нали?

— Това не е било важно за тях. Искали са по-скоро да знам, че ме държат в ръцете си.

— А онзи с пушката в уличката? Защо са го изпратили, след като са искали да се измъкнем?

— Отначало реших, че са променили плановете си. Първо ме искат мъртъв, а после решават да ме оставят жив. Но сега съм на друго мнение — планът им е бил да ме отстранят, без да ме убиват, но са били наясно, че ако го направят лесно, това ще събуди подозренията ми.

— Лесно ли?!

— Имам по-добри умения от повечето хора — каза той. — Особено когато става въпрос за оцеляване. Затова са изпратили още един човек — вероятно стрелеца от апартамента на Уинд.

— Оставят ни живи, защото имат причина за това — бавно промълви Джули.

— И аз мисля така.

— Но защо?

— Никой не влага толкова усилия и не избива толкова хора, без да има причини.

— И ние сме една от тях.

— Не, ние сме единствената причина — каза Роби.