Дейвид Балдачи
Невинните (62)

61

— Къде отиваме, Уил?

Току-що бяха прекосили Мемориъл Бридж и навлязоха в Северна Вирджиния. Денят беше прекрасен. С ясно небе и ярко слънце.

— Ще ти сменя квартирата.

— Защо?

— Не е хубаво да оставаш дълго на едно и също място.

Роби погледна в огледалото за обратно виждане. Правеше го на всеки шейсет секунди.

Няма начин да ме следят. А ако го правят, толкова по-зле за тях.

След още няколко километра Роби отби и спря пред висок портал. Към тях тръгна униформен пазач, преметнал през рамо МР-5. Зад него се виждаше втори, който му пазеше гърба.

Роби свали стъклото и подаде документите си.

— Има ме в списъка.

Пазачът извади мобилния си телефон и продиктува данните. След миг се появиха още двама въоръжени мъже. Единият се наведе да огледа купето, а след това провери багажника и надникна под колата. Раницата на Джули беше старателно прегледана, а портативният уред за улавяне на пулс през кожа и метал установи, че в колата има само две туптящи сърца.

Вратата се плъзна встрани. Роби пое по правата алея и спря на един абсолютно пуст паркинг. Свали си колана и погледна към Джули, която не беше помръднала.

— Слизай — подкани я той.

— Какво е това място?

— Сигурно. Най-вече за теб.

— Да не е ЦРУ?

— Да си видяла табела, на която го пише?

— Те нямат табела. Нали са секретни?

— Без табела шпионите не могат да го открият.

— Много смешно!

— Не е ЦРУ — успокои я той. — Не бих те завел в Лангли, защото само ще си създам главоболия. Това място не е толкова прочуто, но е абсолютно сигурно.

— Значи ще ме зарежеш тук?

— Хайде, Джули — подкани я той. — Трябва да го направим.

Прекосиха паркинга и Роби натисна звънеца до остъклената врата на някаква двуетажна сграда. Отвори им още един въоръжен пазач, който ги поведе по коридора и им направи знак да влязат в малка заседателна зала.

Джули седна на един стол, а Роби остана прав и закрачи напред-назад.

— Нервен ли си? — попита тя.

Той вдигна глава да я погледне. Едва сега си даде сметка, че момичето се страхува. Съвсем нормално. На нейно място биха се страхували далеч по-възрастни и опитни хора.

— Не съвсем — отвърна той, седна до нея и огледа залата. — Но за теб е по-добре да бъдеш тук.

— Това е нещо като затвор, така ли?

— Нищо подобно. Ти не си затворничка. Просто трябва да те държим на сигурно място.

— Не ме ли лъжеш?

— Говоря ти истината, Джули — каза той. — Нито повече, нито по-малко.

Тя дръпна ципа на раницата си.

— Може ли да си напиша част от домашните тук? Имам да решавам няколко задачи.

— Разбира се. Но не разчитай на помощта ми. Така и не стигнах по-далече от таблицата за умножение.

Пет минути по-късно вратата се отвори и на прага се изправи Синия. Безупречен възел на вратовръзката, изгладен панталон, колосана риза, лъснати обувки. Изражението му беше безизразно, но Роби веднага усети раздразнението му. Държеше кафява папка.

Погледна първо Джули, а след това Роби.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита и махна със свободната си ръка към момичето.

— Много по-добра, отколкото да я оставим на предишното място.

— Вече ти казах, че то не беше компрометирано.

— Знам какво ми каза — натъртено отвърна Роби.

Синия въздъхна и седна срещу Джули, която го наблюдаваше с нескрит интерес. Почувствал, че трябва все пак да има някакво представяне, Роби промърмори:

— Това е Джули Гети.

— Вече се досетих.

— А вие как се казвате? — попита тя.

Синия се направи, че не я чува и се обърна към Роби.

— Какво се надяваш да постигнеш с това?

— Да запазя сигурността й, да разкрия истината. Да стигна до тях, преди те да стигнат до мен.

— Май те тресе параноята — отбеляза Синия.

— Заключението ти е закъсняло поне с десет години — отвърна Роби.

— Вие двамата заедно ли работите? — обади се Джули.

— Не — отвърна Роби.

— Понякога — рече Синия.

— Тук ли ще ме настаните? — огледа се тя. — Това не ми прилича на къща.

По-възрастният мъж погледна Роби, но той отмести очи.

— Ще те настаним удобно — отвърна Синия. — Тук разполагаме с… хм… квартири за гости.

— А Уил ще остане ли?

— По-добре той сам да ти отговори.

Роби пренебрегна подмятането и спря поглед върху папката в ръцете на Синия.

— Нещо ново по моите запитвания?

— Доста неща. Искаш ли да ги чуеш?

Роби кимна към момичето и леко повдигна вежди.

— Не виждам причини да не ги чуе — прокашля се Синия. — Информацията не е секретна. — Отвори папката и обяви: — Госпожице Гети, вашият баща е изградил забележителна кариера в армията на Съединените щати.

— Наистина ли? — изправи гръб Джули.

— Да. Бронзова звезда за храброст, „Пурпурно сърце“ и още няколко високи бойни отличия. Уволнил се е с почести като сержант.

— Никога не е говорил за това.

— Къде е служил, когато е бил награден с Бронзова звезда? — попита Роби.

— Участвал е в Първата война в Залива.

— Има ли някаква специална причина за уволнението му, или просто му е изтекъл срокът на службата?

— Някои въпроси от медицинско естество — кимна Синия.

— Какви например? — попита Джули.

— ПТСР-рече Синия.

— Това значи посттравматично стресово разстройство — каза вещо тя.

— Именно.

— Друго? — попита Роби.

Синия погледна в папката.

— Известни когнитивни проблеми.

— Мозъкът на татко е бил увреден? — попита Джули.

— Вероятно е имал контакт с вещества, които са му повлияли зле.

— ОУ? — предположи Роби.

— Какво е ОУ? — озадачено попита Джули.

Двамата мъже се спогледаха.

— Хей, няма ли да престанете с тъпите си съкращения? — извика тя и тупна с юмрук върху масата. — Нима очаквате да ги разбера всичките?

— Обеднен уран — поясни Роби. — Това означава ОУ. Използва се при артилерийските снаряди, а също така и при производството на танкова броня.

— Уран ли? — зяпна Джули. — Но той не е ли вреден?

— Няма категорични резултати от проучвания, които да потвърдят подобна хипотеза — особено в бойни условия.

— Откъде тогава се появяват „когнитивните проблеми“ на баща ми? И защо са го освободили от армията, след като всичко е било наред?

— Доколкото съм осведомен, той е употребявал наркотици.

— Ти ли му каза това? — изсъска Джули, обръщайки се към Роби.

— Би било излишно — размаха папката Синия. — И сам мога да прочета информацията, свързана с ареста и осъждането му. Става въпрос за дреболии. Употребявал е съвсем малки количества. Разбира се, това е било глупаво.

— Не познаваш баща ми и нямаш право да го съдиш! — скочи на крака Джули.

Синия се извърна към Роби и подхвърли:

— Винаги ли е толкова свенлива и скромна?

Роби предпочете да не отговаря.

— Освен това нищо подобно не се е случило, докато е бил в армията — добави все така нападателно Джули. — Ако е било обратното, никога не биха го уволнили по здравословни причини, а щяха да го изритат или арестуват. И тъй, защо са го освободили?

— Вече казах, заради когнитивни проблеми.

— Които обаче не са били свързани с дрогата — възрази Джули. — Значи причините са били други. Ти направи справка с папката, където пише, че е бил изложен на ОУ и това се е отразило на здравето му. Сам го каза.

— Но това са били неговите твърдения, които не се потвърждават от никакви факти. Въпреки това разбирам какво искаш да кажеш. Армията действително допуска, че в твърденията му има истина.

— Направили ли са му изследвания? — попита Роби. — Не са ли пожелали да разберат какво причинява когнитивните му проблеми?

— Не — поклати глава Синия.

— Вероятно са се страхували, че този боклук, който наричате ОУ, наистина му е разтопил мозъка! — враждебно го изгледа Джули.

— Защо не подадеш документи за разузнаването, след като завършиш колеж? — не й остана длъжен Синия. — Имаш всички данни да станеш първокласен агент!

— Предпочитам да прекарам живота си в някоя по-продуктивна област! — отсече Джули.

Роби извади снимката с татуировката от своята папка.

— От аутопсията на Рик Уинд — поясни той. — Според Джули баща й е имал абсолютно същата.

— Познавали ли са се? — обърна поглед към нея Синия.

— Не съм чувала това име и не съм виждала този човек — каза тя.

— Можем ли да разберем дали са служили заедно? — попита Роби.

Синия се надигна, пристъпи към телефона на шкафа за документи и набра някакъв номер. Джули гледаше снимката с татуировката, а Роби гледаше нея.

— Добре ли си? — тихо попита той.

— Нима трябва да съм добре? — сопна се тя.

Синия остави слушалката и се върна на мястото си.

— Съвсем скоро ще разберем — каза той.

— Нещо за свидетелката? — смени темата Роби.

— Мишел Коен? Още не, проверяваме я. Но в момента със сигурност е на разположение на ФБР.

— А ако идентифицира Джули и мен?

— Това би било повече от катастрофа — мрачно призна Синия.

— Може би лъже — обади се Джули.

— Може би — кимна Роби. — Но ако лъже, трябва да открием какви са мотивите й.

— Как ще се оправиш с Ванс? — попита Синия. — Не можеш вечно да я избягваш.

— Все ще измисля нещо — промърмори Роби, но в момента главата му беше празна.

Телефонът му иззвъня и той погледна дисплея.

— Супер агент Ванс, нали? — насмешливо подхвърли Джули.

Роби кимна. Съобщението беше повече от категорично:

Ако не дойдеш веднага, ще дойда аз! Ще те намеря, където и да се криеш, да те вземат мътните!

Той набра номера й.

— Нали ти казах, че съм на съвещание?

— Коен ни описа достатъчно добре двамата от автобуса, за да можем да ги обявим за издирване.

— Страхотно.

— Може би са баща и дъщеря.

— Добре — каза Роби. — Спомена, че момичето е било тийнейджърка, така ли?

— Точно така — отвърна Ванс. — С матова кожа. Според Коен мъжът бил доста по-тъмнокож от нея.

— Я повтори.

— Афроамериканци, Роби. Ще бъдеш ли така любезен да домъкнеш тук задника си?

— Тръгвам веднага.