Дейвид Балдачи
Невинните (6)

5

Часът удари.

Коленете докоснаха молитвените килимчета. Главите се обърнаха на изток, а след това се сведоха към коленете. Устите се отвориха и заредиха протяжна молитва.

Мека се намираше на четири хиляди и шестстотин километра, или на пет часа път със самолет. Но за хората върху килимчетата тя беше много по-близо.

Молитвите бяха изречени, религиозните обреди — изпълнени. Килимчетата бяха навити на руло и прибрани, Аллах също отиде назад в съзнанието на своите последователи.

Все още беше рано за хранене, но не и за пиене. В Танжер имаше достатъчно заведения за утоляване на жаждата. Както за мюсюлманите, така и за всички останали.

Двете дузини мъже се насочиха към едно от тях, но не пеша, а с помощта на кортеж от четири хамъра, бронирани според стандартите на американската армия. Това означаваше сигурна защита срещу куршуми от всякакъв калибър и повечето ракетни снаряди. Подобно на туристическите автобуси, тези превозни средства изглеждаха твърде големи за тесните улички. Главният човек пътуваше в третия хамър, надеждно покрит отпред и отзад.

Името му беше Халид бин Талал. Той беше саудитски принц, братовчед на краля. Тази родствена връзка беше достатъчна, за да се радва на всеобщо уважение по всички кътчета на света, независимо дали бяха населени от мюсюлмани или християни.

Той рядко се появяваше в Танжер. Тази вечер беше тук по бизнес дела. Рано сутринта трябваше да излети обратно с частния си самолет, който струваше повече от сто милиона долара. Невъобразима сума за всеки обикновен човек, но едва един процент от личното му богатство. Официално саудитците бяха близки съюзници на Запада и най-вече на Съединените щати. Това съюзничество се крепеше на реките от петрол, които течаха на запад. Забързаният свят се нуждаеше от тях и някои хора от пустинната страна, в която не растеше почти нищо, прекрасно се възползваха от този факт и трупаха играчки, чиято цена се измерваше с деветцифрени суми.

Специално този саудитски принц обаче не беше приятел на Запада и дълбоко ненавиждаше американците. Изразена публично, тази позиция спрямо единствената суперсила звучеше твърде сериозно.

Талал беше заподозрян в отвличане, изтезаване и убийство на четирима американски военнослужещи, които изчезнаха след посещение на някакъв лондонски клуб. За това деяние нямаше твърди доказателства и принцът остана ненаказан. Освен това го подозираха във финансиране на три терористични атаки в две суверенни държави, довели до смъртта на повече от сто души, сред които дузина американци. Но доказателства отново липсваха.

В крайна сметка името на принца влезе в един специален списък. Разчистването на сметките с него щеше да стане с пълната подкрепа на саудитското правителство, което възприе категоричното становище, че този човек е твърде опасен в амбициите си, за да продължи да живее.

Хората, с които Талал се срещна в Танжер, също не харесваха Запада и американците. Възгледите им бяха много близки до неговите. Те вярваха, че светът може да върви напред, без да се ръководи от раирания флаг с белите звезди. На срещата бяха обсъдени начините, по които можеше да се случи това — разбира се, в условията на дълбока секретност.

Грешката им беше, че допуснаха пробив във въпросната секретност.

В клуба се влизаше през блиндирана врата с електронна ключалка. Старши охранителят на Талал набра десетцифрения код, който се сменяше всеки ден. Дебелата стоманена врата с хидравлично задвижване бързо се затръшна след тях. Заведението беше със специални противовзривни стени, а вътре имаше въоръжена охрана. Твърде сериозни предпазни мерки предвид ограничения брой хора, които имаха достъп до това място.

Принцът и антуражът му се настаниха около голяма кръгла маса, монтирана на нещо като подиум от тиково дърво и скрита зад плътни завеси. Очите му непрекъснато шареха наоколо и не пропускаха нищо. Беше успял да оцелее след два атентата срещу него — единия, организиран от негов братовчед, а другия от французите. Братовчедът умря; съдбата му сподели и един от най-добрите наемни убийци на френските тайни служби.

Талал не вярваше на никого. Беше убеден, че американците са по петите му, особено след провала на техните френски съюзници. Охранителите му бяха проверени и сигурни хора, които живееха в затворена група, без никакви контакти с външния свят. В близкото му обкръжение нямаше бели, чернокожи и латиноамериканци. Самият той винаги беше въоръжен и имаше славата на отличен стрелец. Никога не сваляше слънчевите очила с огледално покритие, чиито специални лещи му позволяваха да вижда много неща, неуловими за невъоръженото око. За свое голямо съжаление нямаше очи и на тила.

Пред масата се изправи сервитьор, който държеше в ръце само купчина колосани салфетки. Чашите и напитките бяха грижа на принца, като предпазна мярка срещу отравяне. Наля си два пръста джин „Бомбай Сапфир“ и допълни чашата с тоник. Отпи една глътка и се замисли за предстоящата среща. Беше се подготвил добре за всякакви изненади.

Не можеше да се справи единствено с уголемената си простата. Неприятност, пред която дори огромното му богатство беше безсилно. Просто нямаше как друг да пикае вместо него.

Хората му провериха тоалетната за евентуални взривни устройства и дебнещи врагове, а след това блокираха достъпа до нея. Един от тях почисти мивката и тоалетната чиния със специален антибактериален спрей, вероятно защото не се случваше всеки ден една обществена тоалетна да се използва от милиардер, при това член на кралско семейство.

Талал влезе в кабината, затвори след себе си и сложи резето, използвайки кърпичката си. Беше се освободил от традиционната дълга роба още преди да тръгне за срещата. В момента носеше костюм по поръчка, който струваше десет хиляди британски лири. Притежаваше още поне петдесет такива, но вече не си спомняше къде се намират, тъй като бяха разпръснати из многобройните му имоти по света. Никога в живота си не беше използвал услугите на гражданската авиация, включително и когато беше още младеж. Всичките му къщи разполагаха с добре обучена прислуга, а когато отсядаше в хотели — най-скъпите, разбира се, — обикновено наемаше цял етаж с единствената цел да не среща простосмъртни по коридорите. Навсякъде се придвижваше с автомобилни кортежи или хеликоптери. Хората с неговите финансови възможности не обичаха да висят в задръстванията. Малцина можеха да си представят луксозния начин на живот, който водеше. Самият той приемаше това за нормално, защото дълбоко в себе си беше убеден, че е уникален човек, който няма нищо общо с останалите. Единствен на света.

Аз превъзхождам всички.

Но въпреки това беше принуден да разкопчае панталона си и да се облекчи като всеки мъж, независимо богат или беден. Стената над тоалетната беше надраскана с обичайните графити и цинизми и той отвратено отмести поглед. Даваше си сметка, че всички тези неща се дължат на западното влияние. В техния свят на жените беше позволено всичко — да шофират, да гласуват, да ходят на работа извън дома си и да се обличат като проститутки. И с това да допринасят за упадъка на света. Дори в собствената му страна се чуваха гласове за равноправие на жените, за правото им да гласуват и да се занимават с още куп неща, присъщи единствено на мъжете. За това беше виновен кралят, който беше изкуфял и още по-зле — марионетка на Запада.

Талал натисна лостчето за водата с върха на обувката си, закопча панталона си и отмести резето. После се изправи пред мивката и започна да си мие ръцете. От огледалото го гледаше петдесетгодишен мъж с шкембе и посивяла брада. Според класацията на списание „Форбс“ богатството му възлизаше на повече от дванайсет милиарда долара и го поставяше на шейсет и първо място в света. Това постижение се дължеше на умението му да инвестира приходите си от петрола в различни доходоносни начинания благодарение на своя бизнес нюх и международните си връзки. Точното му място в списъка на престижната класация беше между някакъв руски олигарх, успял с гангстерски методи да заграби значителни държавни активи след разпадането на Съветския съюз, и двайсет и няколко годишен цар на технологиите, чиято компания още не беше листвана на борсата.

Талал излезе от тоалетната и тръгна обратно към масата, заобиколен от своите гардове под формата на ромб, заимствана от американските тайни служби. Друга прилика беше присъствието на личния му лекар, който беше неотклонно до него по време на пътуванията му. Защо да не следва примера на най-влиятелните хора в света?

Вътрешно беше убеден, че по нищо не отстъпва на американския президент и спокойно може да заеме мястото му на световен лидер. Разбира се, светът под негово ръководство съвсем нямаше да е толкова разкрепостен, особено що се отнасяше до жените.

Довършиха питиетата си и се насочиха към един от най-добрите местни ресторанти, запазен изцяло за спокойната вечеря на принца. След нея той отново облече робата си и потегли към частния си самолет, който го чакаше в хангара на малко, но добре охранявано летище извън града. Хамърите се плъзнаха през отворените врати на хангара и спряха непосредствено до огромния лайнер. За разлика от повечето самолети този беше боядисан изцяло в черно. Принцът обичаше този цвят. Намираше го за внушителен и мъжествен, излъчващ скрита заплаха.

Също като него.

Талал слезе от хамъра едва когато вратите на хангара се затвориха. По този начин нямаше как да се превърне в мишена за евентуалните снайперисти, скрити някъде наоколо. Започна да изкачва стълбичката. Когато стигна горния й край, вече беше леко задъхан.

Срещата щеше да се състои в самолета и щеше да продължи един час, ръководена лично от принца. През цялото време машината щеше да остане в хангара.

Халид бин Талал предпочиташе винаги да държи нещата под контрол.

Но това скоро щеше да се промени.