Дейвид Балдачи
Невинните (51)

50

След като цял час обсъждаха откритието на сапьорите от Отряда за борба с тероризма, Роби успя да се измъкне от Ванс и да звънне на Синия.

— Казва се Даяна Джордисън — уточни той, след като приключи с описанието на бездомницата. — Навърта се в района, в който беше взривен онзи автобус. Изключително наблюдателна и достатъчно интелигентна, за да ни бъде от полза и в бъдеще, но трябва час по-скоро да я приберем от улицата. Не го ли сторим, рискът става прекалено голям.

Синия обеща да се погрижи, а на Роби не му остана нищо друго, освен да се надява, че той ще го направи. Поне засега. По-късно щеше да провери дали молбата му е изпълнена. Вече не можеше да вярва на никого.

— Имам и друга молба — бързо добави той. — Искам сведения за човек на име Лио Брум, който работи в Капитолия.

— Какво общо има той с цялата работа?

— Не знам. Но трябва да си изясня някои неща.

— Чакам доклад, Роби. Искам го скоро — каза Синия и затвори.

И аз искам много неща, помисли си Роби. Най-вече да се измъкна от този кошмар.

Час по-късно той беше в апартамента си, където взе душ и се преоблече. Закачи кобура с пистолета на колана си и скочи във волвото. От там изпрати кратък есемес на Джули, която отговори след секунди. Момичето потвърди, че всичко около нея е наред. След кратък размисъл Роби й изпрати още един есемес, за да я уведоми, че по-късно ще се отбие при нея и вероятно ще остане да пренощува там.

Той прекоси града и вкара колата си в покрития паркинг близо до ресторант „Олд Ебит“ — една от забележителностите на Вашингтон, западно от Министерството на финансите, в непосредствена близост до Белия дом. Избра си място близо до изхода.

Беше тук заради срещата с Ани Ламбърт в осем вечерта. Влезе в хотел „Дабъл Ю“ и взе асансьора за открития бар на покрива, който всъщност се оказа покрит. От тук действително се разкриваше прекрасна гледка към Белия дом, чак до гробището „Арлингтън“ във Вирджиния.

Имаше доста свободни маси, вероятно защото беше работен ден. Двайсетината клиенти си пиеха питието, дъвчеха ядки или си избираха вечеря от менюто. Ламбърт не се виждаше никъде. Роби погледна часовника си и установи, че е пристигнал две минути по-рано.

Той седна на една маса край парапета и насочи поглед към панорамата на града. Околните сгради бяха наистина внушителни. Всеки би го признал освен може би хората, които искаха да ги взривят.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката му. Той си избра джинджифилова лимонада. Поглеждаше към вратата при всяка глътка, която отпиваше от високата чаша. След петия път погледна часовника си. Осем и четвърт. Може би Ани Ламбърт изобщо нямаше да се появи. Не би могла да му се обади по телефона, защото той не й беше дал номера си. Нито пък беше поискал нейния. Вероятно се беше забавила в службата си. Това все пак беше Белият дом.

Тя се появи миг преди Роби да стане и да си тръгне. Видя масата му и бързо се насочи към нея.

— Извинявай — каза, преметна палтото си върху облегалката на свободния стол и се настани срещу него. Роби забеляза, че е на високи токчета. Маратонките й най-вероятно бяха в чантата. Косата й беше разпусната. Имаше дълга красива шия.

— До спортно ходене ли прибягна? — подхвърли той.

— Откъде знаеш? — учуди се тя.

— Едва ли си карала колело с тези токчета. Освен това си доста задъхана, което няма как да стане от няколко крачки до хотела и возенето в асансьора.

— Много добри заключения — усмихна се тя. — Оставих колелото в службата и тичах до тук. Изникна ми една работа точно в осем без пет и трябваше да я свърша.

— Това заслужава награда — обяви Роби и махна на сервитьора.

Ани си поръча водка с тоник. Заедно с питието им донесоха ядки и соленки. Роби си взе една ядка и отпи от чашата си. Тя също отпи, но за разлика от него излапа цяла шепа ядки.

— Май си гладна, а? — подхвърли Роби.

— Днес не ми остана време за обяд — призна тя. — А също и за закуска.

— Ще поискам менюто — каза той.

Ани се поръча чийзбъргър с пържени картофи, а той се задоволи с пролетни ролца.

— Знам, че не се храня особено здравословно, но това е нещо като риск на професията — рече тя.

Роби се настани по-удобно, готов за обичайния при подобни срещи неангажиращ разговор. Продължаваше да се пита защо покани тази жена. Това си беше чиста лудост, особено при сегашните обстоятелства.

Май никога няма да стана нормален, каза си той. Независимо от усилията, които полагам.

— Разбирам — каза на глас той и с пресилен ентусиазъм добави: — Предполагам, че работата ти е свързана с чести пътувания.

— За съжаление не — поклати глава Ани. — Не съм достатъчно високо в йерархията, за да използвам „Еър-форс-1“ или някой друг от по-малките самолети. Но не се отчайвам и работя упорито, за да си създам име. Кой знае, може пък един ден да стигна и дотам, нали?

— Точно така — кимна Роби. — Значи харесваш политиците?

— По-скоро харесвам политиката — отвърна тя. — Не участвам в предизборни кампании. Моята специалност е енергетиката. Подготвям различни документи в тази област и помагам за написването на официалните речи по темата.

— Това ли си завършила?

— В колежа учих инженерство, но защитих докторска дисертация по биохимия на тема възобновяеми енергийни източници. Полезните изкопаеми в тази страна са на изчерпване, а щетите от тяхната експлоатация са огромни и доведоха до видими климатични промени.

Роби се усмихна.

— Какво? — изгледа го тя.

— В момента говориш като политик.

— Предполагам, че работната среда ми се отразява — усмихна се тя.

— Сигурно.

Сервираха им храната. Тя се нахвърли на чийзбургера и пържените картофки, които топеше в кетчуп.

Роби намаза едно ролце с гъши пастет и го захапа.

— Разкажи ми за себе си — подкани го Ани. — Беше споменал, че си инвеститор, който работи самостоятелно.

— В момента гледам да работя колкото се може по-малко — каза той.

— Не ми приличаш на лентяй. Веднага си личи, че си деен човек.

— Така е, не съм свикнал да седя на едно място. Пътувах много, реализирах няколко интересни проекта и спечелих достатъчно, за да си позволя тази малка почивка. Просто намалих оборотите. Но за кратко, защото наистина не съм свикнал да бездействам.

— Не ти ли харесва? Човек трябва и да се наслаждава на живота.

— Това също омръзва.

— Въпреки всичко бих опитала. Стига да получа такава възможност.

— Надявам се да я получиш.

— А как стана така, че се установи точно във Вашингтон? — попита тя. — Или си от тук?

— Не познавам много хора, които наистина са от тук — поклати глава Роби. — Самият аз съм от Средния запад. А ти?

— От Кънетикът. Родителите ми са от Англия. Всъщност те са ме осиновили и аз съм единственото им дете.

— Нямаш британски акцент — отбеляза той.

— Живяла съм в Англия едва до петгодишна възраст. Ти имаш ли братя или сестри?

— Не, но много бих искал да имам.

— За съжаление, децата нямат думата по въпроса.

— Казваш го така, сякаш и ти си искала брат или сестра — отбеляза Роби и погледна над рамото й, защото долови вой на приближаваща се сирена.

— Май вече скучаем, а? — примирено подхвърли тя.

— Какво? — сепна се Роби, но го направи с видимо закъснение.

— При предишния ни разговор спомена, че искаш да излизаш по-често. На мен ми е приятно да изпием по нещо заедно, но виждам, че не си тук… — Ани захапа едно картофче и погледна надолу. — Знам, че съм обикновена чиновничка и никога няма да спечеля много пари. Ще прекарам живота си зад бюро в писане на документи, които никой няма да прочете. А дори и да ги прочетат, съдържанието им ще бъде променено по начин, който няма да има нищо общо с моите проучвания. А ти си натрупал пари, пътувал си по света. Вероятно те отегчавам. — Тя взе още едно картофче от чинията, но го задържа в ръка, сякаш се питаше какво всъщност е това.

Роби побърза да смени поведението си — нещо, което умееше да прави наистина добре. Приведе се напред, грабна картофчето и го захапа.

— Аз също исках да изпия едно питие с теб — увери я той. — Иначе нямаше да съм тук. Извинявай, ако ти се струвам отегчен. Изобщо не те намирам за скучна.

— Харесва ли ти картофчето? — усмихна се тя.

— Да. Искаш ли да опиташ моите ролца?

— Вече не очаквах да ми предложиш.

Опитаха взаимно от чиниите си.

— Предполагам, че избягваш мазната храна — подхвърли тя. — Вече те видях как тренираш. А обичаш ли да тичаш?

— Само когато ме гонят.

Ани се разсмя и каза:

— Аз се радвам на невероятен метаболизъм. Ям всякакви боклуци, но нищо не ми се лепи.

— Много хора биха ти завидели.

— И колежките ми твърдят същото — усмихна се тя и набоде на вилицата си парче чийзбургер. — Искаш ли да опиташ? Много е вкусен.

Роби отхапа късче и избърса устните си със салфетката.

— Предполагам, че да работиш в Белия дом никак не е лесно — подхвърли той. — Ненормирано работно време, липса на упражнения, нередовно хранене, напрежение…

— Не се смятам за консуматив на Белия дом — поклати глава тя. — Там работят най-добрите и най-умните, нали знаеш?

— Поне половината население на страната няма да са съгласни с теб.

Роби развеселено я наблюдаваше как унищожава пържените картофи. После насочи вниманието си към панорамата на града.

— Въпреки че работя там, все още не мога да свикна със снайперистите на покрива — подхвърли Ани, сочейки към Белия дом.

— Контраснайперисти — поправи я Роби и веднага съжали за думите си. — Гледам почти всички серии на „Морски патрул“ — добави с усмивка той. — От там научих тази дума.

— Аз пък си ги записвам на диск — каза тя. — Страхотен сериал.

Отново потънаха в мълчание.

— Съжалявам, че не съм добър събеседник — каза след известно време Роби. — Но просто съм си такъв. Понякога говоря много, понякога мълча.

— И аз съм така. Може би ще си паснем.

— Може би — съгласи се Роби, после изведнъж усети, че му се говори. Очите му се насочиха към гробището „Арлингтън“, издигащо се на полегат хълм във Вирджиния. — Когато армията на Съюза завладява земите на генерал Робърт Лий с идеята да ги превърнат във военно гробище, Линкълн му казва, че може да си ги получи обратно, ако дойде лично да плати данъците върху тях за всички години назад. Естествено, Лий не приема предложението.

— Не бях чувала за това.

— Не знам дали е истина, но е интересна история — усмихна се Роби.

— Току-що опроверга сам себе си — отбеляза тя. — Разказваш много увлекателно.

— Е, понякога се получава — сви рамене той.

— Харесва ли ти инвестиционният бизнес? — смени темата тя.

— Някога ми харесваше — отвърна той. — Но след известно време правенето на пари започна да ми се струва недостатъчно. Има и други неща в живота.

— Да, парите не са всичко, Уил. Те са само средство към целта, но не и самата цел.

— За доста хора е обратното — каза той.

— Много са хората със сбъркани приоритети, особено в този град.

— Пак говориш като политик — отбеляза Роби. — Искаш ли ме за шеф на предизборната си кампания?

Тя поруменя, но бързо се окопити.

— Става.

— А какво ще правиш след Белия дом?

— Каквото и останалите — сви рамене тя. — Животът им е планиран за четирийсет години напред, те знаят какво искат и как да го постигнат. Защото са свръхамбициозни.

— Всеки се стреми към нещо „свръх“ — промърмори Роби. И Джули беше отвърнала по подобен начин, когато я попита за бъдещето.

— Когато работиш в Белия дом, неизбежно обричаш живота си на някой друг. Най-вече на президента, на когото служиш. Цялата ти същност е подчинена на успеха на друг човек.

— Сигурно ти е трудно да живееш по този начин.

— Честно казано, никога не съм си представяла, че ще стигна толкова далече.

— Е, сигурно си вършила нещата както трябва. Престижен университет, връзки?

— Виновна и по двете обвинения — отвърна с усмивка тя. — Родителите ми са доста заможни и участват активно в политиката. Със сигурност са използвали връзките си, за да стигна до тук.

— Според мен си постигнала и сама доста неща, защото всички твои колеги в Белия дом имат необходимите връзки.

— Благодаря за тези думи. Рядко чувам такива неща. — Тя притисна салфетката към устните си и му хвърли изпитателен поглед. — А ти как виждаш бъдещето си?

— Може би ще сменя посоката. Твърде дълго време правя едно и също.

— Промяната винаги помага — кимна тя.

— Може би. Но нека продължим този разговор някой друг път.

— Нима ме каниш на среща?

Поискаха сметката, която Роби плати въпреки нейните протести.

— Другия път ще си ти — каза той, а тя дяволито се усмихна.

Изпрати я до Белия дом, за да си прибере велосипеда. По пътя Ани непринудено го хвана под ръка. Когато спряха пред портала, тя бръкна в чантата си и му подаде визитка.

— Тук е цялата официална информация за мен, включително служебният ми телефон.

— Благодаря — кимна Роби и прибра картичката.

— А аз ще имам ли възможност за някакъв контакт с теб? — попита тя.

Той продиктува номера на мобилния си телефон, който Ани записа в своя.

— Благодаря за приятното прекарване, Уил — каза тя, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Нека заедно да организираме „срещата“.

— Няма проблем.

Секунди по-късно тя се обърна и изчезна зад портала на Белия дом.

Роби си тръгна, опитвайки се да прогони мислите за Ани. Но кожата му все още пазеше топлината на устните й.

Странен завършек на деня, помисли си той.