Дейвид Балдачи
Невинните (63)

62

Мишел Коен наближаваше четирийсет. Беше с дребна, но стройна фигура и вълниста тъмна коса, която стигаше до раменете й. Изглеждаше доста нервна, но това беше нормално за ситуацията, в която беше попаднала.

Ванс седеше до Роби на масата в малката заседателна зала и си водеше бележки на таблета си, а той наблюдаваше свидетелката. Разказът й беше прецизен до най-малката подробност. Напуснала близкия хотел секунди преди автобусът да се взриви. Видяла как от него изскачат мъж и момиче. Детонацията я запратила в близката стена, но тя скочила на крака и хукнала към колата си. Без да губи време, подкарала към предградията, където я очаквал съпругът й. Нямала проблем да го убеди, че се е забавила заради вечеря с приятелка.

От хотела бяха потвърдили часа на появата й в компанията на някакъв мъж. Бяха проверили и него — беше безработен от близо година. Нямаше причини да се съмняват в достоверността на показанията им.

Но Роби веднага разбра, че са излъгали. Жената беше дала подробно описание на двама чернокожи, които напуснали автобуса преди експлозията. Нещо, което изобщо не се беше случило. Но нямаше как да го сподели с Ванс, защото това би означавало да се компрометира.

Онези типове си играят с мен, а Коен е част от играта им, помисли си той. Притискат ме между две пресовки пластичен експлозив и не мога да мръдна. Искат да ме изпотят и се справят добре.

Дали тази жена знаеше, че именно той е слязъл от автобуса? Дали й го бяха казали изрично, или просто й бяха възложили ролята без обяснения? Откъде ли я бяха изкопали? Може би беше бивша актриса, закъсала за пари, която с готовност е приела тази малка роля. От друга страна, тя беше наясно, че дава фалшиви показания пред ФБР — нещо, което никой не правеше лесно. Освен ако не беше абсолютно сигурна, че истината няма да излезе наяве. И съответно добре възнаградена.

Е, добре, налага се да приема играта, каза си той. Да видим дали ще им хареса топката, която ще върна в тяхното поле.

— Изневерявали ли сте на съпруга си и преди, госпожо Коен? — попита той.

Въпросът предизвика блясък на възмущение в очите на Ванс, но той не й обърна внимание. Коен притисна салфетка към дясното си око.

— Да, два пъти — призна тя. — Не се гордея с това, но няма как да го променя.

— Признахте ли на съпруга си?

Този път Ванс не се задоволи само с поглед.

— Какво общо има това, Роби? — остро попита тя.

Той отново не й обърна внимание.

— Ще разпознаете ли мъжа и момичето, ако ги видите сред други хора?

— Не съм сигурна. Случиха се много неща едновременно. А те бяха с гръб към мен почти през цялото време.

— Но въпреки това сте сигурна, че са били афроамериканци? Въпреки тъмнината, въпреки разстоянието и въпреки многото неща, които са се случвали едновременно?

— С положителност бяха чернокожи — кимна жената. — Тук не бъркам.

— Но в първия момент не сте се обърнали към полицията. Направили сте го дни по-късно.

— Вече обясних защо на агент Ванс. Страхувах се да не бъда разкрита.

— Изневярата ви, така ли?

— Да. Аз обичам съпруга си.

— Ясно. Предполагам, съжалявате за изневерите, но те вероятно се дължат на факта, че съпругът ви не ви разбира.

Коментарът му беше възнаграден с поредния укорителен поглед от страна на Ванс.

— Не се гордея с това — сковано отвърна Коен. — Но се появих в полицията, за да помогна на разследването.

— За което ви благодарим — намеси се Ванс, хвърли кос поглед по посока на Роби и добави: — Въпреки коментарите си партньорът ми също оценява вашето поведение.

— Това ли е всичко? — попита Коен. — Мога ли да си вървя?

— Да. Един от хората ми ще ви изпрати, защото ние с агент Роби трябва да си поговорим.

Едва изчакала вратата да се затвори след свидетелката, Ванс рязко се завъртя към него и попита:

— Какво беше това, по дяволите?

— Как какво? Задавах уточняващи въпроси на свидетелката.

— Не, ти я подложи на разпит!

— Това го пише в устава. Между другото, тази жена лъже. Казвам го за протокола.

— Какви са мотивите й за подобно нещо? Сама дойде при нас. Дотогава дори нямахме представа, че съществува.

— Ако имах отговор на този въпрос, случаят щеше да е приключен.

— А защо си толкова сигурен, че лъже?

Роби отново се замисли за пътниците в автобус 112. Между тях имаше няколко чернокожи и поне две момичета на тийнейджърска възраст. Всички те бяха вътре в момента на експлозията. Пълният догоре резервоар бе предизвикал огнен ад. Повечето хора бяха изгорели до купчина овъглени кости, неподлежащи на идентифициране.

— В автобуса е имало най-малко шестима чернокожи мъже и три чернокожи момичета — подсказа му Ванс. — Касиерката в терминала би могла да си спомни за някои от тях. Историята на Коен потвърждава този факт.

— Това няма значение. Аз продължавам да мисля, че лъже.

— На какво се базира убеждението ти? Може би на някакво вътрешно чувство?

— Не. Базира се на съвсем конкретни неща.

— Аз обаче съм длъжна да водя разследването в съответствие със събраните доказателства.

— Никога ли не използваш инстинкта си? — погледна я Роби.

— Използвам го, разбира се. Но не и когато срещу него са изправени твърдите и неоспорими факти.

Роби се изправи.

— Къде отиваш?

— Да потърся твърдите и неоспорими факти.