Дейвид Балдачи
Невинните (88)

87

Веднага след като се прибраха във фермата, Ванс се обади във ФБР. Прекият й началник буквално й проглуши ушите заради продължаващата самоотлъчка. Тя търпеливо изчака да отмине пороят от гневни думи и помоли да проследят телефонното обаждане до Гейбриъл Сигъл в банката.

Шефът й се обади двайсет минути по-късно.

Разговорът бил проведен от телефон за еднократна употреба. Нямало как да го проследят. Последва категорична заповед Ванс моментално да се яви в Бюрото.

Роби успя да долови тази част от разговора и хвана ръката й миг преди тя да откаже.

— Върви! — каза той. — Ще вземеш и Джули със себе си.

— Какво? — объркано го погледна тя.

— Много скоро нещата ще бъдат на косъм.

Ванс покри мембраната с длан.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Това е още една причина да останем заедно.

— Но не и Джули. Тя в никакъв случай не бива да остане тук. Заведи я във ВОБ и я постави под въоръжена охрана. После можеш да се върнеш и да ми правиш компания.

Роби срещна втренчения й поглед, в който се четеше открито недоверие. От телефона долетя гневният глас на началника й.

— Слушам, сър — окопити се тя. — Идвам веднага. Ще доведа и Джули Гети. Надявам се, че този път ще я опазим…

Изключи телефона и погледна изпитателно Роби, преди да каже:

— Само гледай да не ме преметнеш!

— Защо да го правя?

— Защото си падаш по подобни номера. Май си обзет от благородната идея, че никой друг на света не може да се справи по-добре от теб! На всичко отгоре си въобразяваш, че по този начин можеш да ме предпазиш…

— Ти си агент на ФБР. Клела си се да вършиш тази работа. Аз нямам никакви благородни мисли в главата си. Просто се опитвам да си върша работата и да остана жив. Ако има нещо, за което действително си фантазирам, то е тези две неща да не се изключват взаимно.

— Не се опитвай да изместиш темата!

— Вземи Джули, скачайте в колата ти и изчезвайте! А като я настаниш, можеш да се върнеш…

— А ти ще ме чакаш, така ли? — недоверчиво попита Ванс.

— Знаеш ми телефона, ако случайно не съм тук.

— Не ти вярвам, Роби. Имам чувството, че точно в този момент ме отстраняваш от операцията.

Той й обърна гръб и се отдалечи.

— Това ли е отговорът ти? — извика след него тя. — Отново да изчезнеш?

— Хей, какво става? — надникна през парапета Джули.

Ванс отмести очи от гърба на Роби и промърмори:

— Хайде, Джули. Трябва да се махаме от тук.

— Къде?

— Да проверим една улика.

— А какво ще прави Уил?

— Ще проверява друга.

— Защо се разделяме?

— Защото така иска нашият безстрашен лидер. Нали, Роби? — повиши тон тя.

Роби отиде в съседната стая, без да отговори. Изправи се до прозореца и след няколко минути видя как беемвето с напукано предно стъкло и изцяло липсващо задно започна да се отдалечава по алеята. Той въздъхна с облекчение. Така и не успя да се превърне в колективен играч. Може би защото цели дванайсет години беше работил в пълна изолация. При това отлично. Просто се чувстваше най-добре, когато е сам. Така бе устроен.

Моментално усети прилива на свободата. Чувството за отговорност бързо се стопи. Умишлено прогони от главата си обещанието, което беше дал на Джули: да участва в търсенето на истината за родителите си. То и без това беше неискрено и той нямаше намерение да го изпълни. Обратното най-вероятно би завършило със смъртта на момичето.

В същото време усещаше, че няма смисъл да обмисля подобни варианти. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да бъде готов да довърши това, което бе започнал.

Но една увереност оставаше непоколебима — всичко това беше свързано директно с него. Въпреки отклонението в посока на взвода, в който беше служил Къртис Гети.

Става въпрос за мен и за никой друг. И за нещо много по-важно от мен.

Оставаше му само да разбере какво е то. Нещата отново се свеждаха до шахматната дъска. Противникът току-що беше направил поредния си ход. А Роби трябваше да реши дали този ход е легитимен, или има нещо друго.

Нямаше време за губене. Взе оръжието си и напусна фермата.