Даниел Стийл
Майчин грях (7)

7.

На сутринта, като се събудиха, бяха край Елба. Островът се оказа малък, притихнал, известен с това, че на него Наполеон е бил изпратен в изгнание. Тъй като си бяха легнали рано, всички възрастни станаха в ранни зори. Младите бяха гледали филми до късно и все още не бяха станали.

Филип и Джон закусиха юнашки и отплаваха с гребната лодка на риболов. Джон си беше взел скицник, за всеки случай. Оливия поглеждаше Филип, за да разбере дали й е сърдит, но той, изглежда, беше в добро настроение и я целуна по косата, преди да отплава. Тя въздъхна облекчено. Аманда не каза почти нищо и веднага след закуска се прибра в каютата си. Имала главоболие. Оливия се досети, че двамата с Филип са се скарали, но това бе нещо обичайно за тях. Понякога не си продумваха часове наред, случваше се по цял ден да не си обръщат никакво внимание.

След закуска Сара изчака подходящ момент, за да поговори с Лиз. Аманда вече беше слязла в каютата, за да си легне. Оливия преглеждаше имейлите от офиса, четеше факсовете, момчетата бяха на риболов, а децата още спяха. Моментът беше подходящ, за да съобщи лошата новина на снаха си. Обърна се към нея, докато седяха на шезлонгите на палубата, и заговори със сериозно изражение.

— Прочетох ръкописа ти — започна тя и замълча.

Лиз имаше чувството, че в главата й отекват барабани. Примираше от страх за онова, което следваше.

— И? Какво мислиш?

— Честно ли? — Сара се поколеба за частица от секундата. — Не ми е приятно да го кажа, но нищо не разбирам. Това е детска книжка, фентъзи. Децата обаче не четат подобни книги. В нея няма нищо истинско, нищо алегорично, нищо, което човек би искал да прочете. — Погледна я виновно, след като го каза, но значението бе повече от ясно.

Лиз кимна и се опита да потисне сълзите. Не искаше Сара да разбере колко я е заболяло.

— Избликна от сърцето ми. Надявах се да е хубава. Просто пое в съвсем различна посока от онова, за което обикновено пиша, и не можах да се ориентирам. — Сега вече знаеше. Отново беше ударила на камък.

— Трябва да се върнеш към предишните си теми — посъветва я Сара с гласа на преподавател, компетентен глас, който не търпеше възражения. Говореше по този начин, когато искаше да постави някой студент на мястото му. Казаното от нея прозвуча като окончателна присъда. — Някои от ранните ти разкази бяха чудесни. Това просто не е твоят стил. Иска ми се да ти кажа, че става, но не е така. Ще се срамуваш, ако я продадеш. Агентът ти ще ти я върне. Концепцията е интересна, но фабулата не става. Това е някаква пародия на „Алиса в страната на чудесата“ и читателят няма да разбере дали се шегуваш, или си просто луда.

— Май съм луда — заяви Лиз примирено, когато Сара й върна ръкописа, и в този момент Оливия вдигна поглед от екрана на компютъра, видя изражението на дъщеря си и разбра какво се е случило.

Не беше чула казаното от Сара, но Лиз й се стори съсипана, докато пъхваше ръкописа на дъното на чантата си, сякаш бе кошче за боклук. По-възрастната жена усети как сърцето й се свива. Прииска й се да прегърне дъщеря си и да я целуне. Вместо това остана мълчалива, довърши имейлите и изчака Лиз да мине покрай нея на път към каютата си. Щеше да скрие ръкописа в някое чекмедже и да го унищожи, когато се прибере.

Оливия я спря и потупа мястото до себе си.

— Може ли да поговорим за момент? — попита тихо тя и Лиз се усмихна с уста, но очите й останаха тъжни. Те издаваха, че е съкрушена, въпреки това се опита да си придаде весело изражение заради майка си. Не искаше да издаде колко е разстроена. Оливия я познаваше добре, нали й беше дете, независимо че бе отсъствала през по-голямата част от живота й. Не беше сляпа за нещата, които бяха от значение за децата й.

— Разбира се, мамо. Какво има? Да не би нещо да не е наред? Бабабел добре ли е?

— Добре е. Снощи говорих с нея. Един деветдесетгодишен господин се е настанил в апартамента до нейния и тя го е харесала. Никога не се знае. — Двете се разсмяха. Дори на деветдесет и пет тя бе красива и пълна с живот. — Не знам какво точно ти каза Сара, но се досещам. Видях, че ти върна ръкописа, и искам да запомниш нещо. Сара е забележителен, неповторим интелектуален сноб. Потънала е дълбоко в преподавателската си работа и от онова, което е публикувала, са продадени не повече от шест бройки, и то на приятели. Тя няма абсолютно никаква представа от комерсиална литература. Не приемай присърце казаното от нея. Покажи ръкописа и на друг, например на агента си.

— Тя каза, че не става дори да му го покажа, че съм щяла да се срамувам, ако го направя. Това е поредният ми провал. Не се притеснявай, мамо.

— Напротив, притеснявам се. Тук става въпрос за теб. Обичам те, но в този случай инстинктът ми подсказва, че тя греши. Обожавам мебели в стил Луи XV и едва ли има човек, който да ги харесва повече от мен. Но не продавам антики, продавам възможно най-евтините мебели и те се търсят като топъл хляб вече петдесет години. Не твърдя, че написаното от теб е като мебелите в стил Луи XV, но те са единственото, което Сара познава. Може да си написала върховна комерсиална творба, която да се превърне в страхотен бестселър. Сара не би разбрала дори книгата да я захапе по задника. — Лиз избухна в смях, но очите й се напълниха със сълзи. — Обърни се към човек, който разбира от комерсиална литература. Тя не разбира.

— Тя направо каза, че била пълен боклук. — Устните на Лиз потрепериха, а Оливия пое ръката й, вдигна я към устата си и я целуна.

— Това означава, че не си издържала изпита при нея в „Принстън“. Само че „Принстън“ не е светът. — Стисна здраво ръката на Лиз. — Виждаш ли тази яхта? Наемът е цяло състояние и можем да си го позволим. Ако пожелаем, дори можем да я купим и това е благодарение на продажбата на прилични продаваеми стоки, не на скъпи антики. Онова, което аз продавам, изглежда върхът, хората харесват продуктите ни и идват в магазините ни по цял свят, за да купуват. Комерсиалната литература, Лиз, е литературата, която се продава, не онова, което Сара мисли, че трябва да пишеш. Ще ми позволиш ли да я прочета? Обещавам да бъда напълно откровена. Имам обаче чувството, че ще бъде много добра. Ти си умно момиче, страхотна писателка, освен това имам доверие на инстинктите ти и веднага разбрах, че си силно развълнувана от написаното.

— Така беше — отвърна Лиз глухо и две сълзи се търкулнаха по бузите й. — Ами ако и ти кажеш, че е зле, също като Сара?

— Тогава ще напишеш нещо друго. Да не би това да е краят на света? Слушай сега. Някои от мебелите ни са били кръгла нула. Важното е да опитваш и да поправяш грешките, да ти стиска да пробваш отново.

— Аз не мога така — прошепна тъжно Лиз. — Провалям се във всичко. Освен това ме е страх да пробвам отново.

— Постарай се да го промениш. Притежаваш много по-голям талант, отколкото мислиш. — Оливия протегна ръка и зачака Лиз да й даде ръкописа. Дъщеря й се поколеба. — Веднага, ако обичаш. Ако снаха ти, която е литературен сноб, може да го прочете, значи мога и аз. Освен това мисля, че онова, което ти е казала, е гадно. Може просто да ти завижда, защото няма въображение като твоето.

— Повярвай, мамо, не ми завижда. Тя искрено мисли, че е гола вода.

— Обзалагам се, че греши — настоя убедително Оливия, но Лиз така и не помръдна. — Нека изясним нещата. Аз съм жена с власт и влияние. Хората по цял свят се страхуват от мен. На теб какво ти става? Защо не правиш онова, което ти казвам? — Лиз се разсмя на думите на майка си.

— Защото си ми майка и ме обичаш и знам, че не си страшна, че само се преструваш.

Беше ред на Оливия да се разсмее.

— Да не си посмяла да го кажеш на конкуренцията. Чух, че се страхували до смърт от мен. Давай книгата.

Лиз пъхна ръка в чантата и подаде уплашено ръкописа на майка си.

— Ако не ти хареса, не е нужно да ми го казваш. Ще изхвърлим ръкописа през борда или ще направим церемониална клада, на която да го изгорим, нещо такова.

— Ще видим. Ще бъда честна, но откровена, нещо, което не мога да кажа за Сара. Не съм убедена, че да наречеш нечия книга негодна за четене може да се нарече добро възпитание в издателския бизнес. Дали да не си поговорим с нея за гардероба й? Има вид на жена, която се облича от хорските подаяния. — Лиз отново избухна в смях. — Да не говорим, че сигурно не си бръсне краката. Има късмет, че брат ти е луд по нея. Много мъже са на мнение, че косматите крака в комбинация с ортопедични обувки и къси панталонки не са за гледане. Може би Джон има нужда да отиде на очен лекар. Трябва да му кажа — заяви замислено Оливия, след това стана, стиснала книгата на Лиз в ръка.

— Благодаря, мамо. Няма нищо, дори да не ти хареса. Вече очаквам да чуя такъв отговор, така че няма да се изненадам. Много се вълнувах, поне докато й я показах. Мислех, че съм написала нещо специално, уникално, но се оказва, че съм сбъркала.

— Не бързай да приемеш поражението — скара й се Оливия. — Ако вярваш в тази книга, бори се за нея. Няма смисъл да се тръшнеш и да се предадеш.

— Как да се боря за нея, ако не е добра?

— Колко са били лошите отзиви, които Шекспир е получавал? Ами Дикенс? Какво ще кажеш за Виктор Юго, Бодлер, Пикасо? Всички велики хора на изкуството са получавали неблагоприятни отзиви. Не бива да се отказваме толкова лесно. Каквото и да мисля аз, независимо дали ти кажа нещо хубаво, или не, на всяка цена се обади на агента си веднага щом се приберем. Той най-добре ще прецени.

— Не съм говорила с него от три години. Едва ли ме помни.

— Съмнявам се… разказите ти бяха невероятни. Имаш талант, Лиз. Просто бъди упорита и не се отказвай. — След това сниши заговорнически глас: — Ще накараме Сара да съжалява за приказките си. — Целуна Лиз по бузата и отнесе ръкописа в каютата си, за да го прибере в едно чекмедже. Не искаше дъщеря й да реши нещо друго и да си го вземе, преди да го е прочела. Щеше да се заеме довечера и се радваше, че Лиз се съгласи да й го даде. Сърцето я заболя, когато разбра какво й е казала Сара. Беше постъпила жестоко. Оливия се запита дали й завижда, или пък толкова държи на възвишеното слово, че не може да познае хубавата творба. Просто академичните й идеи бяха твърде изискани. Както и да е, тя имаше намерение да разбере сама. Лиз бе толкова развълнувана, че нещо подсказваше на Оливия, че романът е хубав.

Когато се върна на палубата, младите бяха там и закусваха. Момичетата искаха да отидат да плуват, а Алекс предпочиташе да обиколи с джета. Щом го каза, баба му го докосна по рамото и заговори сериозно.

— Не забравяй, че си ми обещал да ме повозиш.

— Дадено, бабче, щом закуся.

Оливия седна да побъбри с тях и те й разказаха за филмите, които бяха гледали снощи. На Оливия й бяха непознати и тя реши, че ще започне да гледа с тях, ако иска да бъде в крак с новите тенденции. Внуците й нямаха нищо против.

Сара четеше литературно списание, а Лиз се усмихна на майка си над главите на младите. Беше й много благодарна за казаното. Може и да не беше истина, но пък беше благородно. Сигурна бе в преценката на Сара и майка й вероятно щеше да остане със същото впечатление. Вече й се струваше невероятно фентъзито да е добро. Беше се побъркала както обикновено и за пореден път се беше провалила. Позната работа. Щеше сама да се изненада, ако успееше в нещо.

След закуска Оливия отиде да се повози на джет с Алекс и отново прекара чудесно. Момичетата и Лиз плуваха до близкия плаж. Обядваха, когато Филип и Джон се върнаха от риболов. Този път и двамата бяха уловили няколко големи риби и не криеха колко са доволни. Главният готвач приготви три за обяд, всички ги пробваха и одобриха.

Оливия предложи да слязат на брега и да разгледат Елба, но никой не прояви интерес. Децата се изтегнаха на слънце, после отидоха да плуват. Сара и Джон се оттеглиха за обичайната си дрямка, а Аманда се зачете. Филип пък отиде за риба с човек от екипажа. Когато децата се върнаха от плуване, Оливия отново седна да играе с тях на скрабъл. Тя прекарваше великолепно. През това време Джон се качи на палубата и започна да скицира пейзажа. Рисунките му бяха красиви и той потъваше в свой си свят, докато ги правеше.

Същата вечер седнаха на масата рано, за да могат отново да отплават. Щяха да пътуват през нощта за Сардиния и по план трябваше да са в пристанището до сутринта. Този път всички жени искаха да отидат на пазар.

Кой знае защо, по време на вечерята Филип и Джон започнаха да разказват истории от детството и Лиз също се включи. Обсъждаха екскурзия до Дисниленд, по време, когато Оливия била в командировка. Стана въпрос и за къщата, наета за пролетната ваканция в Аспен, кучето, което бяха намерили, но собствениците си го поискали. Заговориха за възмутителна лудория, която изиграли на съсед и били принудени да се извинят. Историите бяха забавни, едната следваше друга, но онова, което разстрои Оливия беше, че тя не присъстваше в нито един от тези разкази, ваканции, смешки или събития. За нея не споменаваха, говореха единствено за Джо и Бабабел. Едва сега разбра колко чести са били отсъствията й, колко много е пропуснала и към края на вечерята тя не успяваше да прикрие тъгата си. Това бе най-въздействащият начин, по който да й покажат, че се е провалила, че ги е предала, че не е била до тях. Почувства се ужасно, докато слушаше спомените им.

Алекс беше забелязал изражението й и я заговори тихичко след вечеря.

— Добре ли си, бабче? — попита притеснено той. Беше изключително чувствително дете, а и много обичаше баба си.

— Добре съм. — Не искаше да му обяснява защо е разстроена и той нежно я прегърна.

Пуснаха музика и всички танцуваха известно време, а после, когато яхтата отплава отново, момичетата извадиха нова игра, която Оливия не беше виждала, и те й обясниха правилата. Филип и Джон играеха на зарове, а Сара и Лиз се включиха заради парите. Филип беше големият победител с двайсет долара. Оливия пък спечели първия кръг на новата игра. Аманда беше слязла в каютата си, за да чете. Джон попита брат си дали тя се чувства добре и Филип отвърна, че няма проблем, така че Джон не настоя с въпроси.

Прекараха поредната забавна вечер и възрастните слязоха в каютите си преди децата. Оливия остана да им прави компания и да ги държи под око. Не искаше някой да падне зад борда, докато плават. Най-сетне Софи и Каръл отидоха да гледат някакъв момичешки филм в киносалона, а Алекс остана да си побъбри с баба си.

— Добре ли си, бабче? — попита отново той.

Между двамата имаше нежна обич, дори по-силна, отколкото с момичетата.

— Добре съм. — Тя реши да бъде откровена с него. Беше достатъчно голям, за да разбере. — Пропуснах много, когато децата бяха малки. Работех непрекъснато и сега ми е мъчно. А човек не може да промени миналото, нито да поправи грешките си. Хубаво е да го запомниш. Най-добре е да успееш от раз, защото понякога имаш само един шанс.

— Според мен си се справила блестящо. Всички ми се струват супер.

— Надявам се. Но майка им им е липсвала. И аз изпуснах много. Дядо ти и прабаба ти бяха до тях, когато мен ме нямаше.

— Да, но ти си постигнала всичко това, ако не беше ти, нямаше да му се радваме — посочи той яхтата с широка усмивка, а тя се разсмя.

— Истина е. Това обаче не е важното — напомни му тя.

— Не — съгласи се той, — но е хубаво. Яхтата много ми харесва, бабче. Благодаря ти, че ни покани.

— И аз прекарвам чудесно — отвърна тя, щастлива, че на внука й му е приятно. На всички им харесваше, а Аманда просто се държеше както обикновено и беше ясно, че повече от това не би могла да хареса и да се наслади на нищо. Тя не беше екипен играч, а семейство Грейсън бяха невероятни заедно. — Ами ти? — обърна се Оливия към Алекс. — Ти добре ли си? Всичко ли е така, както би искал да бъде? — Беше й приятно да се интересува от живота му, да знае какво го вълнува, какво става. Разговорите й със Софи също бяха интересни. Не беше толкова близка с Каръл, тя бе по-непостоянна и понякога доста разсеяна, също като Лиз. Двете със Софи имаха много повече общи черти.

— Добре съм — рече Алекс, но го каза с половин уста.

— Но… — реши да настоява Оливия. Много обичаше момчето.

— Не знам. Нали каза, че не си била вкъщи, когато татко, Филип и Лиз са били деца. Родителите ми са си вкъщи непрекъснато. Не ходят никъде, а ако случайно тръгнат някъде, винаги ме вземат и мен. В известен смисъл дори да са вкъщи, всъщност не са. Някои от приятелите ми казват, че родителите им се мразят. Моите пък се харесват прекалено много. Вечно се усамотяват в някой ъгъл и шушукат или се целуват, или се затварят в стаята си, за да „подремнат“. Знам, че ме обичат, но понякога имам чувството, че за мен няма място в живота им. Просто близостта им не оставя място за друг. Често седя у дома и няма с кого да си кажа две думи. Твоите деца поне са били заедно. А аз съм съвсем сам.

Това бе дилемата на единственото дете, но Оливия разбра за какво точно говори внукът й. Романсът на Сара и Джон изключваше всички от техния свят, дори сина им. Искрено съчувстваше на Алекс.

— Трудна работа. Имаш късмет, че родителите ти се обичат толкова много. Разбирам обаче, че се чувстваш изолиран. — Дори на яхтата те непрекъснато се затваряха в каютата си и човек лесно се досещаше какво правят. Алекс сигурно беше самотен покрай тях. — Някога говорили ли сте по този въпрос?

— Не, защото нищо няма да се промени. Те се държат така открай време, а пък след няколко години така или иначе отивам в колеж. След като замина, да правят каквото пожелаят. Затова искам да замина, въпреки че мама настоява да се запиша в „Принстън“. Просто искам да се разкарам. Тя обаче много ще се разстрои, ако й кажа каква е истинската причина. — Оливия беше сигурна, че е точно така. — А, да… всъщност, не знам… просто съм готов да изляза от къщи и да продължа напред. — Тя усети, че той ще й признае още нещо, но момчето сякаш се разколеба.

— Нещо друго?

— Не, това е. И моля те, не споменавай пред тях какво съм ти казал.

— Няма. Но би трябвало някой път ти да им кажеш, за да знаят как се чувстваш.

— Те се интересуват само един от друг — погледна я тъжно Алекс. — Иска ми се да си имах брат или сестра.

Когато чу тези думи, Оливия реши, че животът е твърде ироничен. Тя не беше около децата си през по-голямата част от детството им, затова Джон бе решил да бъде вкъщи, със сина си, непрекъснато, но пък той бе толкова влюбен в съпругата си, че нараняваха детето, като го изключваха от връзката си, а той беше толкова самотен, колкото и ако не бяха до него. Тя си даде сметка, че човек е сляп за грешките, които допуска, без значение колко стряскащи се струват на другите или кого нараняват. Оказваше се, че детството на Алекс е било дори по-самотно, отколкото на баща му — поне нейните деца бяха разчитали на баща си и баба си, които им бяха обръщали много внимание. Алекс си нямаше никого, освен двама родители, които бяха лудо влюбени един в друг и не допускаха до себе си други хора.

Тази нощ Алекс и баба му разговаряха дълго на палубата, докато яхтата, обляна от лунната светлина, напредваше към Сардиния. Нощните плавания се струваха мирни и красиви на Оливия. Когато Алекс отиде да спи, тя също слезе в каютата си и взе ръкописа на Лиз. Нямаше търпение да го прочете.