Даниел Стийл
Майчин грях (16)

16.

На следващата сутрин Аманда се държа така, сякаш нищо не се беше случило. Не попита Филип нито къде е бил, нито какво е правил. За нея всичко си беше нормално, не спря да дърдори за партито, което искаше да организира по случай встъпването си в длъжност. Преди това искаше да организира друго парти за Деня на труда в Хамптънс, само за важни хора. Очевидно бе, че е преминала на нова скорост и се подготвяше да влезе в съвършено нов свят, че се чувства значима и очаква той да е до нея и да върши онова, което тя е решила, че е важно за новото й положение. Каза му, че в неделния брой на „Ню Йорк таймс“ ще има уведомление за назначението й.

— И не забравяй да си купиш нов костюм за церемонията — напомни му тя, на тръгване за работа. Чакаха я много задачи в офиса. Трябваше да прехвърли делата си на партньорите, преди да напусне. Държеше се така, сякаш животът на Филип е станал маловажен и единственият важен е нейният. — Да кажеш на майка си — нареди тя на вратата. — Може да реши да организира парти в моя чест.

Аманда очакваше всички да я величаят и макар да не можеше да понася свекърва си, едно парти, организирано от нея, щеше да привлече влиятелни хора. Аманда вече бе новата кралица, а Филип бе принизен до ролята на неин роб. Според нея тя бе много повече от семейство Грейсън.

Филип намираше арогантността й за противна и не й каза, че двамата с Оливия не си говорят. Последното, което щеше да направи, след като вече знаеше за връзката й с Питър Уилямс и отношенията им, бе да я моли да организира парти в чест на Аманда. Тази работа щеше да почака.

Когато стигна в офиса, прегледа съобщенията и имейлите. През всичкото време имаше чувството, че портфейлът му прогаря дупка в джоба. Знаеше какво има вътре и какво мисли по въпроса. Най-сетне извади листчето, на което Тейлър с едър, ясен почерк си беше написала номера. Нямаше намерение да й звъни, не знаеше какво да й каже, ако й звънне, но така и не успя да се сдържи. Импулсът се оказа по-силен от него. Набра номера и се заслуша в звъненето. Искаше да затвори, но не можа. Нямаше никаква представа какво да каже. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Тейлър? — прошепна едва чуто той.

— Да?

Очевидно тя нямаше представа кой е, но невинността в гласа й бе същата както предишната вечер. Все още си я представяше как се усмихва в кафенето. Беше свежа като пролетен ден.

— Здравей. Обажда се Филип Грейсън — започна той и се почувства глупаво. Ами сега какво? Какво да прави? — Просто исках да ти кажа колко ми беше приятно, че се запознахме. — Не беше правил подобно нещо от двайсет години. — Прииска ми се да ти кажа здрасти.

— Здравей — отвърна тя и по гласа й пролича, че се усмихва. — И на мен ми беше приятно. Тъкмо отварях кашоните. Книгите ми са натрупани чак до тавана. Май ще трябва да отскоча до „Фабриката“ и да си купя библиотека. — Докато тя се смееше, той си я представи заобиколена от книги.

— Да отидем заедно — предложи той и остана силно изненадан. Само това му липсваше, да се появи в някой от магазините с красива млада жена. Всички го познаваха. — Всъщност, питах се дали искаш да обядваме заедно. Имаш ли време?

Тя не се поколеба, което му подсказа, че за нея няма значение на колко е години. Тя обаче все още не знаеше, че е женен.

— Супер. Къде да се видим?

Той предложи ресторант в Уест Вилидж и се разбраха да се видят в един часа. Тя бе млада, енергична, жизнена и той се почувства като глупак, докато затваряше. Какви, за бога, ги вършеше? Нямаше никаква представа. Никога преди не беше вършил подобна глупост, но му се стори, че някаква сила го тласка към това момиче. Просто трябваше да я види отново.

След това помоли секретарката да му намери новия каталог. Щеше да го вземе на обяда и да й помогне да си избере библиотека, а след това да й я изпрати. Имаше желание да я защитава, искаше да улесни по някакъв начин живота й. Тя извикваше най-положителните му инстинкти. Освен това жестът беше незначителен. Няколко минути по-късно секретарката му остави каталога на бюрото. Той пък пристигна на срещата десет минути по-рано.

Тя беше в розова памучна пола, съчетана с бяла блуза, а лъскавата й коса се стелеше по раменете. Приличаше на момиче от реклама на шампоан. Беше със същите сандали като снощи. Въпреки горещината изглеждаше безупречно, когато влезе в ресторанта и тръгна към него с усмивка.

— Благодаря ти, че дойде — каза вместо поздрав той и се изправи, а тя седна срещу него в сепарето.

— Признавам, че с удоволствие избягах от хаоса вкъщи — заговори весело тя, а той си спомни, че й е донесъл каталог и й го подаде.

— Мислех да изберем библиотека, ако знаеш какъв размер ти трябва. По-лесно е, отколкото да ходим до магазина. Мога да ти я доставя.

Първоначално тя го погледна изненадано, след това се зарадва. Той се държеше мило и тя го дари със срамежлива усмивка.

— Да не загазиш? — попита загрижено Тейлър и той се разсмя. Беше толкова невинна, млада и искрена. — Държа да я платя. — Не искаше да се възползва от него.

— Няма да загазя. Не е кой знае какво, честна дума. Освен това получавам огромни отстъпки. Ще бъде подарък, стига да ми позволиш.

Тя се почувства неловко, но не искаше да го нарани.

— За мен това е огромен подарък — рече тя с благодарност, докато разглеждаше каталога и откри библиотека с точния размер и му я показа. Струваше деветдесет и девет долара и той бе сигурен, че следобеда ще може да й я достави. Отбелязаха страницата, след това поръчаха обяд. Тя отново поиска салата и този път той реши да яде същото. Когато му я донесоха, той не можа да преглътне и хапка. Единственото му желание бе да си говори с нея. Чувстваше се нервен. Дланите му се потяха и в края на обяда разбра, че трябва да е откровен с нея.

— Тейлър — започна той, след като сервитьорката наля айскафе и на двамата. — Искам да съм напълно откровен с теб. За мен ти си най-невероятната млада жена, която съм срещал. Нямам никаква представа какво търся тук. Знам обаче, че трябваше да те видя. Снощи ме порази. — По-открит от това не можеше да бъде и тя остана трогната.

— Наистина ли? Не знам как, защото не съм направила нищо.

— Напротив. Ти си глътка свеж въздух в живота ми. Мога да ти бъда баща, но когато съм с теб се чувствам като хлапак. Ти си толкова мила, открита, жизнена. Неочаквано осъзнах, че двайсет години съм бил мъртъв. Само че има нещо, което трябва да ти кажа. Не знам какво ще означава за нас, нито накъде ще поемем от тук насетне. Женен съм от деветнайсет години. Нямаме деца. Съпругата ми не искаше. Тя е адвокат. Невероятно умна жена е, винаги съм я уважавал. Никога не съм й изневерявал, но наскоро си дадох сметка, че не съм бил честен със себе си по отношение на връзката ни. Не я обичам, дори не я харесвам. Не ми е приятно да го призная, но е истина… сигурен съм, че и тя не ме обича. Не мога да живея по този начин. Не съм й казал нищо, нито съм направил нещо по въпроса, не знам и дали ще направя. Когато вчера се появи в живота ми, когато те видях в кафенето, единственото ми желание беше да се срещнем отново. Само че не искам да се заплитаме в нещо лошо. Имаш ли желание да се срещаме, за да обядваме заедно или да пием кафе, докато не реша какво ще правя? Уверявам те, че ако нещата останат същите, няма да се виждаме повече. Сега обаче просто не знам. По-откровен с теб няма как да бъда.

Тейлър мисли дълго, накрая кимна. И тя не искаше да се заплита в такава връзка. Никога досега не беше излизала с женен мъж и нямаше желание да започва. Харесваше го, но мислеше, че е свободен. Добре поне че й каза истината. Изпита уважение към него и разбра, че не му е било лесно.

— Добре, стига да се ограничим до обяд и вечеря. Харесвам те — призна тя. — Според мен си свестен човек. Никой не трябва да е с човек, когото не обича. Заслужаваш щастие, колкото и всеки друг.

— Ти също. — Той нежно стисна ръката й в своята. — Обещавам да реша как да постъпя в най-скоро време. Между нас може и да не се получи нищо, но съм благодарен, че те познавам.

При тези думи тя грейна.

— И аз. Можем да си останем просто приятели.

Филип премълча, не й каза, че не изпитва такива чувства към нея. Искаше да я прегръща, да я люби. Никога не бе изпитвал подобни чувства към Аманда. Струваше му се нередно, че предишната вечер го е ударил гръм.

— Имаш думата ми, Тейлър, че няма да те забъркам в нищо. Ако усетя, че става сложно, ще изчезна. — Тя се натъжи при тези думи и притисна устните му с пръсти. — Никъде няма да ходя — увери я той, — освен с теб. — Имаше странното чувство, че съдбата е подхвърлила невероятен подарък в скута му и той не искаше да го изпусне. Стори му се, че е писано да стане така. Плати, когато се наобядваха, и я погледна с много обич. — Кога ще те видя отново?

— Не знам.

Тя се чувстваше малко уплашена. Той беше влиятелен човек и тя трябваше да помисли над казаното. Много й се искаше да сподели със сестра си, но тя нямаше да одобри. Женен мъж ли? Няма начин. Дори като приятел. Вече можеше да каже със сигурност, че Филип иска да й бъде нещо повече от приятел, а и тя беше привлечена от него. Той беше много красив, макар и доста праволинеен. Тя обаче харесваше неговия тип. Брат й бе същият, работеше като банкер в Уисконсин, със съпруга и три деца, а беше десет години по-млад от Филип. Сестра й беше на четирийсет и три и имаше четири деца.

— Какво ще кажеш утре да обядваме — попита я Филип, докато излизаха от ресторанта, и тя го погледна със съжаление. — Да не би да ти се струва твърде скоро?

— Да… не… — заекна тя. — Не знам. — С него й беше толкова спокойно, чувстваше се защитена, усещаше, че се влюбва, а едва вчера се бяха запознали. Истинска лудост и за двамата. А за него дори повече. Той имаше съпруга. Не й се струваше женен, но се оказа, че е. Добре поне че нямаше деца. Не искаше да съсипе нечий дом и семейство, но в известен смисъл тъкмо това правеше. Почувства се колкото виновна, толкова и щастлива и развълнувана. Не можеше да устои на вниманието, с което той я обсипваше. Беше й казал, че никога досега не е изневерявал на жена си, но тя също не беше имала връзка с женен мъж. Имаше гадже в продължение на четири години, докато беше в колежа, но се разделиха преди година. Оттогава не се беше запознала с друг, на когото да държи.

Тогава той си спомни нещо друго.

— Кажи ми адреса си.

— У нас ли ще дойдеш? — изстреля нервно тя, а той се засмя и я прегърна през раменете. Много му се искаше, но знаеше, че това ще сложи край на добрите му намерения.

— Не, глупаче, искам да ти доставя библиотеката. — Тя също прихна и му го записа. — Ще видя какво мога да направя, ако я има в наличност. — Ако я имаше в склада, щеше да наеме частен бус да я откара. Повече не можеше да направи, но поне щеше да й осигури нещо, от което тя се нуждаеше, и да й достави радост.

— Благодаря — отвърна простичко тя.

Той погледна часовника си и едва сега забеляза, че е закъснял с половин час за съвещание.

— Да обядваме заедно утре?

— Ами… добре! — съгласи се тя. И на нея й се искаше да го види.

— „Кафе Клуни“ — избъбри той преди тя да реши нещо друго и я целуна леко по устните. Спря такси и автомобилът закова пред него със скърцащи гуми. Отвори вратата и се качи. Усмихна й се, а тя го погледна като замаяна. — До утре, в един — провикна се той през прозореца и тя помаха с ръка.

Обади се в склада в покрайнините. Там имаха библиотеката. След това позвъни на секретарката си, помоли я да поръча бус за доставки и й продиктува адреса на Тейлър. Отне му не повече от пет минути, след това й се обади и й каза за доставката, да не би да излезе.

— Извинявай, че се разбързах така. Закъснял съм за среща. Благодаря ти, че се съгласи да се видим за обяд. Не знам какви ги върша, но мисля, че си най-прекрасната жена, която някога съм срещал.

— Ти дори не ме познаваш — напомни му смутено тя.

— Надявам се и това да стане — отвърна той съвсем искрено. — До утре, Тейлър.

Втурна се в сградата и се вмъкна на съвещанието почти с цял час закъснение. Брат му Джон седеше на конферентната маса, но майка им я нямаше. Съвещанието беше по въпросите на финансирането и дизайна, за цените на артикулите и тя не трябваше да присъства. Когато си тръгваха, брат му го погледна изпитателно.

— Добре ли си? Изглеждаш странно.

— Защото се чувствам странно — отвърна уклончиво той. — Вчера са избрали Аманда за федерален съдия. Сега е решила да преустрои целия свят.

— Успокои ли се за мама?

— Може би. Още не знам. Не съм мислил по въпроса. — След като знаеше какви ги върши с Тейлър, дали не трябваше да каже в какво се е забъркал. В този момент възраженията му към Питър Уилямс и обвиненията към майка му изглеждаха странни дори за него. Може би така се случваха нещата в живота. Все още не си беше позволил да мисли по този въпрос. Добре поне че не беше спал с нея. И нямаше намерение да го направи, преди да си изясни всичко.

Когато се прибра у дома вечерта, Аманда подготвяше списъци. Бяха за партита, за обществени събития, на които искаше да отиде, за комитети, в които да постъпи, задължения, които да възложи на него.

— Каза ли на майка си? — попита тя и вдигна очи.

Той поклати глава.

— Не съм я виждал днес.

— Можеше да й позвъниш. — За Аманда новината беше страхотна и целият свят трябваше да я приветства. Беше казала на родителите си, след това изпрати имейли на всички познати.

— Нямам представа къде е — отвърна честно Филип.

След това тя му подаде списък с всичко, което той трябваше да купи, да подпише и да свърши. Списъкът беше внушителен. Имаше чувството, че постъпва в морската пехота.

Отвори бутилка шампанско, защото се чувстваше виновен заради обяда с Тейлър. Аманда не знаеше, но той знаеше. Подаде й чаша шампанско и тя му се стори доволна.

— Благодаря, Филип.

Той вдигна тост в нейна чест и се опита да прогони Тейлър от мислите си. Образът й отказа да се махне.

— Къде беше снощи? — попита най-сетне тя. Не се извини за казаното. Искаше да знае къде е бил.

— Отидох пеша до Вилидж, изядох един бургер и взех такси до вкъщи. — Това беше самата истина. Не й каза, че се е запознал с най-невероятното момиче на света.

— Извинявай, че ти скапах настроението — каза примирено Аманда, — но е истина. За мен ще бъде по-добре, а също и за положението ми, ако майка ти те направи изпълнителен директор. Държа да я попиташ — настоя Аманда. Според нея нямаше причина Оливия да не се оттегли, за да може кариерата на снаха й да напредне. Това бе значително по-маловажна стъпка за Филип, отколкото придобивка за нея, но и той, разбира се, щеше да има някаква полза. Така и двамата печелеха, а Оливия и без това беше на възраст за пенсиониране.

— Защо не я попиташ лично? — предложи студено той. — Сигурен съм, че ще те изслуша с огромен интерес.

— Според мен ти трябва да упражниш натиск. Заплаши я, че ще напуснеш.

— И после какво? Ами ако тя приеме оставката ми? Искаш да преобърнем наопаки цялата фирма, за да можеш ти да се хвалиш, че си омъжена за изпълнителен директор ли? Ами ако ме уволни? Тогава ще си омъжена за безработен и положението ще изглежда още по-зле. — Той се шегуваше само отчасти.

— Тя няма да ти позволи да напуснеш, Филип. Син си й.

— Мама няма да отстъпи мястото си на изпълнителен директор заради теб. Вече ти казах, че не искам поста й. Моят е достатъчно труден. Нейният пък е кошмарен. Изобщо не бързам да заема мястото й, нищо че ти ме имаш за мекотело. Тя носи повече отговорност от всеки, когото познавам, в която и да е фирма и се справя дяволски добре. Дори не съм сигурен, че мога да върша работата й. Всъщност, сигурен съм, че не мога. Така че проблемът е твой. Ако останеш с мен, ще получиш единствено финансов съветник. Само че като гледам, това изобщо не те урежда. — Този път й говореше много по-убедено от когато и да било преди, защото моментът бе настъпил. Тя беше прекалила с обидите.

— Не знаех, че ми даваш право на избор. „Ако остана с теб.“ Това някакъв намек ли е, Филип? — присви тя очи.

— Винаги си имала този избор — подчерта ясно той.

— Това заплаха ли е?

— Не, но нямам намерение да променям живота си, гардероба си и кариерата си както ти е угодно на теб, само защото си станала съдия.

— Това е изключително постижение — напомни му кисело тя.

— Да, така е. Гордея се с теб. Само че нямам намерение да плащам назначението ти с достойнството си, или топките си, както ти обичаш да казваш. Те са си мои и не са част от сделката.

— А кое е част от сделката тогава? Готов ли си да използваш парите на семейство Грейсън, за да направиш дарение за мен, за да подпомогнеш кариерата ми? Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като не смееш да поискаш от майка си по-добра работа.

— Не знам колко от „парите на семейство Грейсън“ мога да даря. Майка ми взема тези решения и бордът. Ако не им хареса, няма да дарят нищичко. Това не зависи от мен.

— Тъкмо това имах предвид, Филип. Ти нямаш никаква тежест и нищо не зависи от теб. — Тя го погледна с неприкрито отвращение.

— Имам тежест, но не много. Никога не съм твърдял, че имам. Един ден това ще се промени, но няма да е сега. Ти просто прибързваш. Майка ми все още е начело на парада. — В този момент му хрумна, че макар почти да не познаваше Тейлър, тя едва ли щеше да го попита колко от „парите на семейство Грейсън“ е готов да дари. Дори след двайсет години не можеше да си я представи толкова груба и пресметлива. Остана изумен, че Аманда проявява подобна наглост.

— Налага се да поговорим отново по този въпрос — заяви Аманда с най-ледения си глас.

— Може, нямам нищо против, но няма да стигнеш много далече.

Аманда не отговори. Допи шампанското си и се качи на горния етаж, за да напълни ваната. Днес щяха да вечерят с един от партньорите й. В ресторанта тя накара Филип да се почувства като нищожество. Даде на всички да разберат, че тя е звездата. Освен това на няколко пъти го нарече „най-обикновен финансов съветник“. Аманда се забавляваше славно, а той кипеше от яд, докато се прибираха.

— Това ли ме очаква от сега нататък? Унижение, когато излизаме, защото ти си федерален съдия, или по-точно казано ще бъдеш? Ще стане доста неприятно.

— Тогава накарай майка ти да ти осигури по-добра работа — натякна студено тя.

Това бе началото на война. Аманда беше погнала майка му и го използваше като оръжие. Той бе в крайно неизгодно положение. Тя се опитваше да го накара насила да получи работата на изпълнителен директор и смяташе да го унижава, докато не стане нейното. Филип обаче нямаше желание да й играе по свирката. Аманда не знаеше, но по този начин подписваше смъртната присъда на съвместния им живот.

А той си припомни едва когато си легнаха, че не са се любили, откакто бяха на яхтата. Отношението й му беше толкова неприятно, че нямаше дори желание. Замисли се над всичко, постави всяко незначително събитие под микроскоп, защото снощи се беше запознал с едно момиче в някакво кафене, но също така, защото Аманда прекаляваше от твърде отдавна, а сега положението бе станало още по-зле. Той не беше забравил загрижеността, която майка му прояви на яхтата. Беше го попитала дали Аманда му е достатъчна. Той вече не знаеше. Отново си зададе този въпрос. Просто не беше сигурен.

Тази вечер не си казаха и дума повече. Тя не се опита да го прелъсти, нито пък той нея. Не искаше да й дава никакви „награди“ за безобразното поведение, още повече, че тя го отблъскваше дотолкова, че дори не беше сигурен, че ще го вдигне, но и нямаше желание да пробва. Аманда пък изглеждаше доволна от начина, по който протичаха нещата. И без това беше намекнала, че няма намерение да спи с него, докато не получи по-добра работа. Той пък нямаше намерение да се остави да го изнудват. Бяха стигнали до безизходица. Филип не можа да спи през цялата нощ и излезе на работа, докато Аманда беше под душа.

Изглеждаше напрегнат, когато се видя с Тейлър за обяд. Разправията с Аманда предишната вечер му беше вгорчила настроението. В мига, в който видя младата жена, се разведри и няколко минути по-късно се смееше като момче.

— Невероятен си! — започна тя в мига, в който той пристигна.

— Ти също — усмихна се Филип и посегна към ръката й.

— Не, за мен наистина си невероятен — настоя тя. — Библиотеката пристигна в шест часа вчера. Съвършена е. Хората, които я донесоха, я сглобиха и я наместиха точно където трябва. Побра всичките ми книги и вече не се търкалят по пода. Леле! Ти си истински чудотворец — завърши тя с благодарност и той се усмихна.

Беше направил за нея нещо незначително, нещо, което дори не му беше коствало усилие, и беше доволен, че е успял.

По време на обяда говориха за детството й, как родителите й са загинали в челен сблъсък, когато тя е била на осем. Сестра й тъкмо се била омъжила и тя отишла да живее при нея и останала у тях, докато не започнала да учи в колеж. Брат й бил на шестнайсет и също живеел с тях, преди да постъпи в университета две години по-късно. Призна, че зет й бил истински ангел, след като е търпял всички. Спомена, че била много близка със семейството си. След това попита за неговото.

Докато я слушаше, сякаш видя живота си по друг начин. Майка му пътуваше много, но не беше мъртва. Не бяха сираци, животът им беше чудесен, а тях ги глезеха и баща им, и баба им. Едва сега забеляза контраста с нейния живот и колко лесно му е било. Сравнението го накара да се смути.

— Мама имаше много работа — обясни той, — непрекъснато беше в командировки, затова татко и баба се грижеха за мен през повечето време. Баба живееше с нас, а мама се прибираше между пътуванията. Имам две сестри и брат и ми се струва, че голямата ми сестра е колкото твоята, а най-малката, с която вече не се виждам, е малко по-млада от брат ти.

— Защо не се виждате?

Тя се натъжи, сякаш това бе нещо, което не можеше да си представи. Тя беше много близка със семейството си, въпреки че родителите й вече ги нямаше или може би тъкмо заради това. Филип не беше сигурен.

— Дълго е за разказване, но тя доста се разстрои, когато татко почина. Побесня, защото мама я нямаше. Беше в командировка. Разсърди й се, затова по-късно се премести да живее в Лондон. Беше на двайсет. Вижда се с мама и баба, когато идва в града, а сестра ми, доколкото знам, я е виждала преди няколко години. Тя предпочита да се държи на разстояние. Нямаме много общо. Понякога в семействата стават подобни неща.

— Знам — погледна го тя с неприкрито съчувствие. — Трябваше да работя след училище, за да платя за колежа и следдипломната квалификация. Парите на нашите от застраховката свършиха преди това, защото ги използвахме за следването на брат ми. Добре че всичко се получи както трябва — продължи тя със слънчева усмивка и той усети как сърцето му се устремява към нея и се почувства като един противен, разглезен хлапак. А настояването на Аманда за „дарение от парите на семейство Грейсън“ за благотворителните й каузи с единствената цел по-лесно да си осигури желаното социално положение беше повече от противно.

Тейлър беше истинска, докато Аманда напълно фалшива. А Филип бе благословен през целия си живот. Сега щеше да умре от срам, ако трябваше да й каже кой е и какво имат и защо библиотеката, която беше поръчал да доставят, беше едно нищо за него. Всичко това бе благодарение на майка му. Съдбата на Тейлър много бързо промени схващанията му за неговия живот.

Докато говореха за времето, което тя беше прекарала в Корпуса на мира, той спомена, че е ходил в Европа, Италия и Франция. Не й каза, че е почивал на деветдесетметрова яхта, просто спомена, че е бил на семейна почивка, на която не е дошла единствено най-малката му сестра. Тя остана впечатлена, че са отишли заедно. Имаше толкова много неща, които той не можеше да разкрие за себе си, защото, ако дори споменеше, тя щеше да остане шокирана от начина му на живот, който той приемаше за даденост. Разбра го, докато слушаше разказа й.

Тя спомена, че говори свободно испански. За малко да я разпределят в училище в испанския Харлем. Тя се вълнуваше за работата, която й предстоеше да започне, и говореше непрекъснато за нея. Когато се наобядваха, на него никак не му се искаше да я остави. Тейлър се извини, че на следващия ден не могат да се видят. Трябвало да отиде на инструктаж в новото училище, но през уикенда щяла да е свободна. Той нямаше търпение да се видят, но се налагаше да прекара известно време с Аманда. Не знаеше какви са плановете й, въпреки че сега тя беше доста заета покрай подготовката да напусне офиса и прехвърлянето на делата си на други.

— Ами вечеря в понеделник? — попита Филип и Тейлър се съгласи. — Ще ти позвъня през уикенда, ако успея. — При тези думи тя замълча и Филип я погледна. Стори му се тъжна и той усети как тъгата й го прорязва като нож.

— От време на време забравям, че си женен — прошепна тя.

— И аз. Бракът ни е странен. Аз позволих да стане така, а сега не знам как да оправя нещата.

— Ако можеш, ги оправи — настоя тя. Не искаше да съсипва брака му и му го беше казала още първия ден.

— Не знам дали искам — отвърна честно той.

— Заради мен или поради други причини? — попита все така тихо тя.

— И двете. Струва ми се, че съм се оженил не за когото трябва. Всички са го знаели, с изключение на мен. Студенината й ми се струваше предизвикателство. Сега разбирам, че е невъзможно да се живее по този начин. Все едно живееш в иглу. — А на фона на топлотата на Тейлър той дори не искаше да се опитва. — Скоро ще измисля как да постъпя. Кълна ти се.

Налагаше му се да вземе решение. Това положение не можеше да продължи дълго, а изискванията на Аманда ставаха все по-възмутителни. Благодарение на Тейлър той започваше да прозира истината. Тя бе катализаторът, който Филип не бе очаквал да се появи. Всички проблеми с Аманда лъснаха, а те винаги бяха съществували, просто той бе отказвал да ги види.

Преди да се разделят с Тейлър, той я целуна нежно по бузата и обеща да й позвъни през почивните дни, просто за да я чуе. Оказа се, че Аманда ще остане в офиса целия уикенд, за да работи. Не бе споменала нито дума. В събота следобед той звънна на Тейлър и двамата излязоха на разходка в Сентръл Парк, спряха да погледат езерото, как пускаха модели на лодки, послушаха изпълненията на няколко банди и полежаха на тревата върху одеялото, което тя беше донесла. Останаха до шест, просто лежаха и си говориха, гледаха клоните на дърветата. По едно време той се обърна на една страна, подпря се на лакът и се наведе, за да я целуне. Устните й бяха меки и сякаш се разтопиха под неговите. Имаше чувството, че никога не е вкусвал нещо толкова сладко през живота си.

След това я заведе в центъра и седнаха да вечерят в таверна „Минета“, едно от любимите му заведения. След това я изпрати до тях и се прибра. Беше станало десет и той влезе пет минути преди Аманда. Тъкмо беше пуснал телевизора и тя предположи, че си е бил вкъщи цялата вечер. Чувстваше се замаян след часовете, прекарани с Тейлър и целувките им в парка. Неочаквано полудя, когато видя Аманда. Положението се превърна в кошмар за броени секунди.

— Добре ли си? — попита тя и се вгледа напрегнато в него.

— Да.

— Да не ти е лошо?

Очевидно бе забелязала нещо, макар да не разбираше какво. Не грешеше. Стомахът му се сви, когато си помисли какво прави. Не искаше да нарани Тейлър. Тя не го заслужаваше. Дори изпита жал към Аманда, въпреки че се оказа кръгла глупачка. Играеше с високи залози и ако продължаваше да настоява, щеше да изгуби.

Филип си легна рано и заспа веднага, изтощен от непоносимото напрежение, което го измъчваше. Когато се събуди, беше утро. Аманда я нямаше, беше излязла, без дори да му остави бележка. Напоследък се беше потопила в свой свят и не му обръщаше абсолютно никакво внимание. Беше чакала назначението дълго време и сега се бе главозамаяла. Нарцисизмът й ставаше нетърпим. Тя се беше превърнала в единствения обитател на тази планета.

И този ден се видя с Тейлър в центъра и решиха да направят нещо различно, нещо весело. Престориха се, че са туристи в Ню Йорк и всъщност за нея бе точно така. Качиха се на Емпайър Стейт Билдинг и когато бяха на върха, той я целуна, а градът остана в краката им, после се повозиха на ферибота до Стейтън Айлънд. Не помнеше някога досега да е прекарвал толкова добре в града, в който живееше. С Тейлър всичко му се струваше вълнуващо, ново. Колкото и време да прекарваше с нея, не можеше да й се насити. Тя беше като наркотик, към който той се беше пристрастил. Целият му живот се преобърна само за седмица и повлече след себе си и нея. А тя все още не бе споменала нищо пред семейството си. И двамата пазеха запознанството си в тайна. Той, защото се налагаше, а тя, защото знаеше, че брат й и сестра й няма да го одобрят. Положението беше странно и за двамата, опасно както за единия, така и за другия. Тя можеше да остане наранена, и двамата го знаеха.

През следващата седмица се срещаха винаги когато можеха, обядваха и вечеряха заедно, опитваха се да откраднат по малко време. Отново се разходиха в Сентръл Парк, поседяха на Уошингтън Скуеър при студентите. Върнаха се в кафенето, в което се запознаха, а през следващия уикенд, тъй като Аманда работеше отново, той прекара цялото си свободно време с Тейлър. Романсът им продължаваше две седмици, виждаха се почти всеки ден, а Филип все още не бе измислил как да постъпи. Аманда, изглежда, не забелязваше безразличието му и промяната в настроението му. От една страна, той искаше тя да го спре, преди да е продължил напред, и да спаси брака им, да докаже, че го обича, докато от друга, се надяваше да не предприеме абсолютно нищо. Тя нямаше никаква представа какво става, защото се интересуваше единствено от себе си, при това повече от обикновено. Нейният час на слава бе настъпил. Всички в офиса се суетяха около нея и тя сякаш бе забравила, че Филип съществува. Той пък запълваше празнотата с Тейлър. Младата жена се настаняваше в сърцето му като въздух в балон, докато той не усети, че ще избухне от вълнение.

В неделя двамата отидоха на уличен панаир в Малката Италия, ядоха лимонов сладолед, след това тръгнаха към апартамента й. Тя предложи да му покаже библиотеката и той се почувства малко глупаво, че ще го видят съквартирантките й, все млади студентки, въпреки това се съгласи да се качи за няколко минути. Когато влязоха, се оказа, че в апартамента няма никого.

Жилището беше малко, слънчево, пълно със стари мебели, повечето купени от гаражни разпродажби, намерени на улицата или избрани от благотворителни магазини. Библиотеката от „Фабриката“ изглеждаше царствена в сравнение с останалите вещи в апартамента, но той остана трогнат от семплия й начин на живот. Стаята й беше безупречно подредена, нямаше нито една прашинка. Приличаше на стая на младо момиче. Дрехите й бяха на закачалки в гардероба, бюрото подредено, върху розовата кувертюра, донесена от дома, бяха пръснати възглавници, ушити от племенниците й. Той я привлече в прегръдката си още с влизането. Косата й, както винаги, имаше аромат на свежо, на него му беше безкрайно приятно да целува кожата й и да усеща близостта й. Тя беше с потник и дънкова пола, обула чехли, докато той беше с дънки. Преди да успее да се спре, се притискаше в нея, обзет от безумното желание да усети голотата й до тялото си, а тя желаеше единствено него.

Той изрита вратата на стаята й, за да я затвори, да не би някоя от съквартирантките й да се прибере, и няколко секунди по-късно те свалиха дрехите си и се отдадоха на страстта, неспособни да спрат, докато телата им не експлодираха едновременно и двамата се отпуснаха задъхани в прегръдките си, неспособни да помръднат. Филип не помнеше да е желал друга толкова силно, а Тейлър му се отдаде напълно. Язовирът най-сетне се беше отприщил и пороят не можеше да бъде удържан. Той изпитваше толкова силна обич към нея, че не беше в състояние да мисли трезво.

— Господи — изпъшка той и се отдели бавно от нея, за да я погледне в очите. Пред него бяха очите на жена, която бавно се връщаше от дълбините на страстта. — Извинявай… не исках да го правя. — Нямаха избор, и двамата го знаеха.

— Извинявай — промълви едва чуто тя и си пое дълбоко дъх. — Обичам те… дори никога да не напуснеш Аманда. Поне ще имаме това.

Тогава той се разтревожи за нещо друго.

— Ти взимаш ли противозачатъчни? — Тя кимна, но и двамата бяха проявили доверие и бяха правили секс без защита, ала нито единият, нито другият бе притеснен. Всичко беше прекрасно. Тогава той осъзна нещо, докато я притискаше отново до себе си. — Искам деца от теб — прошепна той до врата й. Никога не бе изричал тези думи пред друга жена, нито бе изпитвал желание да ги каже. Досега бе убеден, че не иска деца, докато не се появи Тейлър. Имаше чувството, че я е чакал цял живот. Онова, което каза, му разкри какво трябва да направи. — Няма да позволя нещата да се проточат прекалено. Ще оправя този въпрос веднага.

Тя му повярва. Не знаеше как и защо, но бе сигурна, че той ще се справи. Имаше му пълно доверие, точно както всяка жена, започнала връзка с женен мъж, но тя бе убедена, че при нея ще бъде различно. Филип я обичаше. Беше сигурна, че я обича. А и тя го обичаше.

Следобедът двамата се любиха отново и на него никак не му се тръгваше. Прибра се у дома с чувството, че в гърдите му е заседнал камък, притиснат от чувство за вина. Не искаше да се люби с нея, докато не сложи край на брака си. Ето че сега всичко се усложняваше, а той нямаше никаква представа какво да каже на Аманда, нито пък кога. Взе приспивателно преди тя да се прибере, за да не се налага да я вижда.

Когато се събуди, тя беше до него с блеснали очи, развълнувана от всичко, с което се занимаваше, и както обикновено не спря да бърбори за назначението. Той имаше главоболие, предизвикано от приспивателното, което изпи снощи.

— Какво искаш за закуска? — попита го тя, докато си препичаше филийка.

Никога не му беше правила закуска и той едва не каза „развод“, но просто не му стискаше. Трябваше да помисли какво да направи. Познаваше Тейлър от две седмици и се канеше да сложи край на брак, продължил деветнайсет години. Луд ли беше? Може би болен? Това ли беше чакал? Сам не знаеше. Не беше влюбен в Аманда, но и не се чувстваше на себе си. Струваше му се, че е полудял през изминалите две седмици.

— Ще ям в офиса — отвърна той и излезе от кухнята.

Тя си тананикаше, когато той излезе. Първият човек, когото видя в коридора в офиса, беше майка му. Беше толкова разсеян, че мина покрай нея, без да я забележи. Когато тя го повика, той се обърна с премрежен поглед.

— Добре ли си? — попита загрижено тя. Никога не го бе виждала в подобно състояние, а и двамата не бяха разговаряли от скандала заради Питър. — Да не си болен? — Тя бе силно притеснена и той поклати глава.

— Не… не… Добре съм… лятна настинка… не е сериозно. — След това си спомни. Ако не беше Тейлър, нямаше да каже и дума, нямаше да разбере, но сега вече нямаше никакво право да хвърля камъни. Майка му беше сама, докато той беше женен. — Извинявай — произнесе мрачно той.

— За кое?

— За Питър… не знаех… сигурен съм, че знаеш какво правиш.

След тези думи тя се разтревожи още повече. Филип, най-великият сърдитко на всички времена, се беше предал почти без бой. Неочаквано се запита дали двамата с Аманда нямат проблеми.

— Аманда добре ли е?

— Получила е назначението за съдия. Не може да си намери място от радост.

— Поздрави я от мое име — каза Оливия, докато се опитваше да надникне в очите на сина си и да открие някакво обяснение защо има такъв странен вид, но не откри нищо, а няколко минути по-късно той забърза към кабинета си, сякаш се страхуваше да разговаря с майка си.

Тя бе толкова притеснена за него, че вечерта разказа на Питър. Той бе сигурен, че има някое простичко обяснение, но се зарадва, че синът й се е извинил. Не му се стори странно. Филип й дължеше извинение.

— Може да е влюбен — подхвърли Питър шеговито. И по-странни неща се бяха случвали.

— Филип ли? — Оливия избухна в смях. — Това е единственото, от което се страхувам. Би предпочел някой да изтръгне сърцето му с пинцета. Не вярвам, че Филип би понесъл някой да го обича. Затова се е оженил за Аманда. Жената айсберг. Според мен Филип се плаши от чувствата. Не иска нито да бъде наранен, нито разочарован, затова е още с нея и не изпитва нищичко. Невероятно потискащо.

— Не се знае, нещата се променят. Може някой ден да намери подходящата жена и да напусне Аманда.

— По-вероятно е тя да го напусне — въздъхна с горчивина Оливия, нещо необичайно за нея, но истината бе, че никак не харесваше Аманда, — ако открие друг с повече пари. — Казала бе нещо грозно, но бе напълно убедена, че е истина.

Продължи да се тревожи за Филип, но беше заета. Стачката в един от магазините им в Тексас се развиваше неблагоприятно за тях и имаше опасност магазинът да бъде плячкосан. Налагаше се да наемат охрана и временно да затворят обекта, а това бе изключително неприятно. Питър я убеди да не заминава сама, за да не пострада, тя се съгласи.

Няколко дни по-късно се отби в книжарница, за да купи книгите, поръчани от Питър, и тъкмо четеше корицата на един роман, който бе привлякъл вниманието й, когато вдигна поглед и видя Филип да влиза заедно с красива млада жена. Тя бе поне наполовина на неговата възраст и го гледаше влюбено. На Филип му личеше, че е запленен от нея. Оливия остана загледана в тях, неспособна да повярва на очите си, след това се шмугна зад рафта, за да не я видят. И тогава го видя да я целува. Оливия веднага разбра защо е променил отношението си към Питър. Запита се дали връзката им е сериозна или това бе просто краткотрайно увлечение. Нямаше как да разбере, а не искаше да го пита. Изчака да си тръгнат, плати книгите и се обади на Питър веднага щом излезе от книжарницата, за да му разкаже какво е видяла.

— Казах ти аз, че е влюбен — разсмя се Питър.

— Не знам дали е влюбен или е краткотрайно увлечение, но едва го познах. Той ми се стори луд по нея. Тя е много млада и много красива. — Сега вече се разтревожи още повече за сина си. Ако жена му разбереше, щеше да стане страшно. И безобразно скъпо.

— Той е голямо момче, Оливия — напомни й Питър. — Сам ще реши какво да прави.

— Сигурно, но не е никак дискретен. Целуваше я насред книжарницата. Всеки можеше да ги види. — Както ги беше видяла тя. Дори Аманда, ако беше влязла.

— Може да има сериозни намерения — предположи Питър.

— Не знам какво да мисля — въздъхна Оливия. — Не ми се иска да преживява развод, но още по-малко ми се иска да прекара живота си с ледената кралица. Заслужава повече.

— Тогава ще го получи — заяви Питър. — Ще направи онова, което е правилно за него. Ти кога ще се прибереш за вечеря? — Беше пристигнал в Бедфорд преди нея и готвеше.

— Веднага. Спрях, за да купя книгите, които искаше, и тогава видях Филип. — Вече пътуваше към дома.

— Добре, забрави го, идвай си, жено, защото ми липсваш.

— Добре, тръгнала съм вече — усмихна се тя.

Затвориха и тя подкара към магистралата, а след по-малко от час си беше у дома. Когато спря на алеята пред дома си, си каза, че й е много приятно да види къщата осветена и да знае, че Питър я чака. Имаше късмет, че е до нея. Сега единственото й желание беше един ден Филип да намери любовта на добра жена, по-мила и приятна от Аманда. Засега обаче можеше само да чака, за да види какво ще се случи. Животът бе дори по-странен, отколкото в някой роман.