Даниел Стийл
Майчин грях (1)

1.

Оливия Грейсън седеше на председателското място на заседанието на борда на директорите и слушаше внимателно презентацията, а наситеносините й очи оглеждаха всеки от членовете на борда. Имаше интелигентни, живи очи. Не помръдваше, беше облечена в тъмносин костюм с панталон с чудесна кройка и наниз перли на врата. Подстриганата на черта коса, снежнобяла откакто навърши трийсетте, галеше челюстта и покриваше ушите. Беше от онези изключителни жени, които човек би забелязал навсякъде. Изглеждаше така, сякаш времето я бе подминало и не бе оставило следи по високите скули и ъгловатото лице, по фините ръце и пръстите, стиснали химикалка над бележника. Винаги си водеше бележки на тези заседания и помнеше до най-малката подробност онова, което се случваше, дневния ред и всяка изречена дума. С острия си ум и безупречен усет към бизнеса си беше извоювала репутация на изключителен специалист, но преди всичко бе практична и имаше вроден, непогрешим усет за онова, което бе правилно за компанията й. Беше превърнала доходоносния железарски магазин, който майка й наследи преди години, в пример за международни операции с невиждани размери.

„Фабриката“, както промениха името, когато се преместиха в стара празна фабрична постройка в покрайнините на Бостън, постигна забележителни успехи и името на Оливия Грейсън се прочу. Сега, седнала на председателското място, тя излъчваше сила. Беше неуморима, способна, творческа личност, започна работа във „Фабриката“ още на дванайсет, когато идваше всеки ден след училище.

Майка й беше от видно семейство на банкери в Бостън, изгубили всичко по време на Депресията. Марибел Уитман започнала работа като секретарка в юридическа фирма и се омъжила за млад застрахователен агент. Той бил мобилизиран след Пърл Харбър и изпратен в Англия през лятото на 1942, четири седмици след раждането на дъщеря им Оливия. Загинал по време на бомбардировка, когато момиченцето било едва на годинка. Младата вдовица Марибел се преместила в покрайнините на Бостън и постъпила на работа в железарския магазин на Ансел Морис, за да издържа дъщеря си. В продължение на четиринайсет години тя му помагала да разшири бизнеса си, двамата бяха започнали дискретна връзка, изпълнена с много обич, ала тя не бе очаквала абсолютно нищо от него и беше отгледала дъщеря си със скромната заплата, която изкарваше. Когато най-неочаквано наследи богатството му, единственото желание на Марибел бе да изпрати дъщеря си да учи в колеж, но Оливия искаше да се занимава с бизнес, колежът и академичните постижения никак не я интересуваха. Тя бе истински запалена по търговията и това я караше да поема рискове, да предприема дръзки маневри, а всяко взето решение я изстрелваше все по-нагоре в бизнеса, отвеждаше я до неподозирани резултати и зашеметяващи висоти. Макар и млада, тя притежаваше инстинкт, който доказваше, че постъпва правилно. Беше си извоювала уважението и възхищението както на колеги, така и на конкуренти. Оливия беше истинска икона в света на бизнеса.

Веднага след като завърши гимназия, три години след смъртта на Ансел, осемнайсетгодишната Оливия започна работа на пълен работен ден във „Фабриката“ и новаторският й подход превърна местния железарски бизнес в нещо, което майка й и покойният собственик не бяха подозирали, че е възможно. По това време майка й управляваше „Фабриката“. Оливия успя да я убеди да добави евтини мебели със семпъл, модерен дизайн, не само обикновените кухненски модели и прибори, които продаваха дотогава. Оливия бе внесла свежестта и възторга на младостта, заложи на нови дизайнерски решения, ниски цени и разнообразие от стоки. Купиха готови модули за баня от чуждестранни производители, съвременни кухненски шкафове и уреди. Много скоро се прочуха с иновативния си дизайн, както и с качествата на продуктите, които се продаваха на изключително разумни цени. Оливия използва количеството в тяхна полза и продължи да поддържа цените по-ниски от тези на конкуренцията. Първоначално майка й се притесняваше, но времето доказа, че Оливия е права. Инстинктът й се бе оказал безупречен.

Петдесет години по-късно шейсет и девет годишната Оливия Грейсън беше създала империя, която обхващаше целия свят, и индустрия, с която никой не можеше да се сравнява, въпреки че мнозина продължаваха да опитват. На двайсет и пет Оливия вече бе легенда, както и „Фабриката“, а славата на всичко, което предлагаше за дома — от кухненски прибори до мебели — бяха на възможно най-ниската цена. Всички вещи за дома без изключение можеха да се купят от „Фабриката“, а тя пътуваше непрекъснато, за да открие нови доставчици, продукти и дизайни. Империята й продължаваше да расте, а заедно с нея и славата й.

Най-забележителното бе, че по лицето й не се забелязваше непреклонност или твърдост, докато седеше на обичайното си място на заседанието на борда между синовете си, седнали от двете й страни. Филип постъпи веднага щом завърши бизнес школата, а Джон непосредствено след като защити магистърска степен по изящни изкуства и графичен дизайн.

Марибел се беше пенсионирала отдавна. „Фабриката“ беше продукт на гения на Оливия, а огромното богатство, което натрупа, бе наследството за децата й. Цял живот беше работила, за да създаде тази империя. Оливия бе олицетворението на американската мечта.

Макар да упражняваше огромна власт и нищо да не бе състояние да убегне от погледа й, изражението й беше меко, нежно. Тя бе от жените, които всички приемат сериозно, същевременно избухваше в смях при всеки повод. Бе дискретна жена и знаеше кога да говори. Изслушваше внимателно всички идеи, които я подтикваха да създаде нещо ново, и дори сега искаше да продължи да разширява „Фабриката“ на нови места, да я издигне до неподозирани висоти. Тя никога не разчиташе на стари лаври, ентусиазмът й, както и многобройните й интереси продължаваха да допринасят за разрастването на бизнеса. Все още се вълнуваше от разкриващите се нови възможности, както и в младежките си години.

Освен Оливия и синовете й Филип и Джон, членовете на борда бяха шестима. Тя беше председател и изпълнителен директор, а Филип главен финансов директор. Умен и пресметлив също като баща си, той започна работа веднага след като завърши бизнес школата на „Харвард“ и защити магистърска степен с отличие. Беше тих, приличаше повече на баща си, отколкото на майка си. Всяко от момчетата беше наследило способностите й, но у нито един не бяха съчетани изцяло. Джон, третото й дете, беше шеф на творческия отдел. Като човек на изкуството, завършил „Йейл“, рисуването оставаше голямата му любов, но обичта към майка му го беше тласнала към бизнеса от ранна възраст. Оливия открай време знаеше, че с артистичния си усет и доброто образование той щеше да им бъде от огромна помощ. Беше значително по-бъбрив и шумен от по-големия си брат и приличаше на майка си в много отношения, въпреки че финансовата страна на бизнеса бе истинска мистерия за него. Живееше за естетиката, заради красотата, която откриваше в света. Все още прекарваше свободното си време през уикендите в рисуване. Преди всичко беше художник.

Филип, на четирийсет и шест, беше сериозен, солиден мъж също като баща си. Джо бе счетоводител и през годините помагаше на Оливия да управлява бизнеса, без да се старае да изпъква. Филип бе наследил усета му към финансите и сериозното му отношение към света, но така и не беше взел от творческия усет на майка си и волния й дух.

Четирийсет и една годишният Джон притежаваше вродения усет на Оливия към дизайна, като художник той непрекъснато вдъхваше нов живот на продуктите, които предлагаха по света. Имаше невероятен талант, който посвещаваше на „Фабриката“, докато мечтаеше изцяло да се отдаде на рисуването. И двамата бяха жизненоважни за бизнеса, но движещата сила все още оставаше майка им, макар да наближаваше седемдесетте. „Фабриката“ продължаваше да бъде семеен бизнес, въпреки че им бяха предлагали много пъти да пуснат акции на борсата. Оливия бе категорично против, а Филип се изкушаваше от някои от предложенията през последните години. Тя настояваше „Фабриката“ да си остане тяхна, както и многобройните магазини по света и нямаше намерение да променя нещата.

Фирмата процъфтяваше и непрекъснато се разрастваше. Беше категорична, че докато е жива, хората от семейство Грейсън ще бъдат начело. Двете й дъщери не проявяваха интерес към бизнеса, но тя знаеше, че един ден синовете й ще го управляват и ги беше подготвила добре. Беше сигурна, че заедно ще успеят да опазят империята, която бе построила, но истината бе, че тя нямаше никакво намерение да се пенсионира и отстъпи на друг ръководното място. Оливия Грейсън бе все още дейна, управляваше „Фабриката“ и пътуваше по света, както и през изминалите петдесет и две години. Не бе забавила темпото, идеите й бяха все така забележителни, новаторски, освен това изглеждаше десет години по-млада. Беше естествено красива жена, със страст към живота и притежаваше десет пъти повече енергия, отколкото хората, наполовина на нейната възраст.

Както винаги, спокойно и методично тя приключи заседанието малко след обед. Бяха разгледали всички въпроси от дневния ред, включително загрижеността на Оливия за някои от фабриките в Индия и Китай. Основният въпрос за Филип беше нетният финансов резултат, по-стабилен от когато и да било. Продуктите, които продаваха, бяха на невероятно ниски цени, докарваха им истинско състояние и „Фабриката“ ги разпространяваше по цял свят.

Оливия много държеше цените на продуктите им да са твърди и достъпни. Тази сутрин Филип ги увери за пореден път, че макар да не знаят всичко за състоянието на азиатските си фабрики, уважаваната фирма за индустриални проучвания твърдяла, че всичко е наред. Производствените разходи им оставяха предостатъчно печалба, както беше от години. Конкуренцията завиждаше на модела, който бяха разработили, и така и не успяваха да го повторят. Оливия сякаш действаше с магия.

Тази сутрин Джон предложи нови модели, за които всички бяха убедени, че клиентите ще изкупят като топъл хляб през идващите месеци. „Фабриката“ изпреварваше успешно всяка модна тенденция, като залагаше на безупречен инстинкт за предпочитанията на клиентите, още преди самите те да са наясно към какво ще проявят интерес. Джон имаше непогрешим усет към форма, функционалност и цвят. Предлаганото съчетание от ниски цени и атрактивен дизайн при моделите, които клиентите им търсеха, беше неустоимо. Те успешно създаваха интерес и нужда, а след това ги запълваха. „Фабриката“ осъществяваше финансов скок напред всяка година.

Създадената от Оливия империя беше непоклатима. Тя знаеше, че покойният й съпруг щеше да се гордее с нея, както и по времето, когато беше жив. Джо бе съвършеният мъж за нея. Нито бе изненадан, нито я критикуваше, когато бизнесът, който изградиха заедно, не й даваше възможност да прекарва достатъчно време с него и децата. И двамата знаеха, че това е неизбежно, че тя ще бъде много заета, не само когато пътува, но и когато е у дома. Джо компенсираше отсъствията й, тъй като работното му време се определяше от финансовите ангажименти към фирмата. Беше завършил счетоводство и заемаше поста на главен финансов директор до смъртта си, когато Филип пое работата му. Майката на Оливия, Марибел, се оттегли от бизнеса, за да се грижи за внучетата си скоро след като Филип се роди и тази роля й отиваше много повече и я подлагаше на много по-малко стрес. Бизнесът на Оливия и Джо отдавна се бе разширил до неузнаваемост. Оливия бе движещата сила на „Фабриката“ и носеше тази отговорност с лекота, въпреки че отнемаше значителна част от времето й с децата. Опита се да им се реваншира, когато пораснаха, най-вече през последните четиринайсет години, след като съпругът й ненадейно почина. Получи инфаркт, докато тя инспектираше новите фабрики на Филипините. Беше само на шейсет.

Смъртта на Джо бе тежък удар за Оливия и децата. Оттогава тя им отделяше повече внимание и се стараеше да води и тях, и внуците си на почивка всяка година. Обичаше ги, винаги ги бе обичала, също и съпруга си, но обичаше и бизнеса. „Фабриката“ беше нейната слабост, животът й. Това бе всепоглъщащ пламък, вечен пламък, който я обгръщаше и крепеше. Джо разбираше това и нямаше нищо против, децата й също го знаеха, макар някои да проявяваха повече разбиране от другите.

Главният им юридически съветник Питър Уилямс присъстваше на заседанието на борда тази сутрин, за да обсъдят въпроси, които Филип бе повдигнал — как ще се отрази на финансовото им състояние, ако се прехвърлят от азиатските фабрики в други, в Европа, където бе по-малко вероятно да изникнат неприятни изненади. Всички бяха наясно, че това ще повиши неблагоприятно цените, затова Филип не препоръчваше подобен ход. Оливия държеше главният им юрист да присъства на обсъждането. Питър, както обикновено, изказа внимателно обмисленото си мнение. Тя се вслушваше в съветите му по много въпроси, тъй като той бе много прецизен. Беше консервативен по природа, но предложенията му винаги бяха изключително практични и той винаги намираше начин да им помогне, като откриваше решения и за най-сложните въпроси. А такива въпроси неизбежно възникваха в бизнес като техния, разпрострял се по цял свят. Той уважаваше Оливия безкрайно много и вече двайсет години посвещаваше почти цялото си време на „Фабриката“. Никога не се възмущаваше от дългите часове, които се налагаше да прекарва в работа, не натякваше за жертвите, които правеше, нито за неблагоприятния ефект, който отдадеността му оказваше върху личния му живот. От самото начало бе очарован от бизнеса и от жената, която го управляваше, и не криеше възхищението си към нея.

— Какво ще кажеш за съвещанието? — попита го Оливия, докато чакаха заедно асансьора.

Филип и Джон бяха все още в заседателната зала, но тя трябваше да се върне в кабинета си. Питър бе тръгнал към офиса си, намиращ се на десетина пресечки от сградата. Тъй като „Фабриката“ беше най-големият му клиент, той често се отбиваше. Преди четирийсет години Оливия премести централата от покрайнините на Бостън в Ню Йорк. Децата й пораснаха в Ню Йорк. Веднага след като откриха клонове в Ню Джърси, Чикаго, Кънектикът и Лонг Айлънд, Ню Йорк се оказа много по-подходящо място от тихото предградие на Бостън. Когато добавиха южните щати, Средния запад и Западното крайбрежие и разшириха бизнеса и в чужбина, Ню Йорк беше задължителното място, откъдето да се ръководи всичко. Офисите им се помещаваха в голяма сграда на Парк авеню, имаха складове в цялата страна, както и в Азия, Южна Америка и Европа. Магазините им бяха интернационални от двайсет години. Оливия запази всички стари обекти, но добави много нови. В момента имаха над сто и всеки един носеше добра печалба и процъфтяваше. Оливия бе допускала и грешки през годините и винаги когато можеше, ги поправяше бързо.

— Филип повдигна важни въпроси — отвърна Питър, когато се качиха заедно в асансьора и тя натисна копчето за своя етаж. Кабинетите на Филип и Джон бяха на същия етаж. — Държим под око всички потенциални проблемни места. Засега друго не можем да направим — увери я Питър.

— Не искам да използваме фабрики със съмнителен начин на производство — повторя тя думите, които бе казала по време на заседанието, думи, превърнали се в мантра за нея. Тя имаше силно развито, непрекъснато будно социално съзнание, висок морал, както и изключителен ум за бизнес. Оливия беше етична жена с добро сърце.

— Според мен няма за какво да се тревожим, поне доколкото ми е известно. Освен това непрекъснато сме нащрек и се ослушваме — успокои я Питър.

— Според теб всичко наред ли е? — попита го тя направо и го погледна с пронизителните си сини очи.

Нищо не й убягваше — това бе едно от многобройните й качества, на които той се възхищаваше. Освен това тя никога не жертваше моралните си принципи заради печалбата.

— Да, според мен всичко е наред — отвърна честно Питър.

— Добре. Ти си моят барометър, Питър — рече тя и се усмихна. — Когато прецениш, че нещо не е наред с фабриките, тогава ще му мислим. — От нейните уста това беше страхотен комплимент.

— Веднага ще ти кажа, ако нещо се промени. Информацията от източниците ни е сигурна. Имаш ли време за един бърз обяд, преди да се захванем отново с работа?

Тя знаеше, че той работи упорито като нея и няма никакво излишно време. Беше им приятно да обсъждат бизнеса заедно и да споделят какво става в живота им. Питър беше на шейсет и три, женен, с пораснали син и дъщеря и много успешна кариера. Заедно бяха извоювали много битки за „Фабриката“.

— Не мога — поклати глава тя със съжаление. — В един и половина имам интервю с „Ню Йорк таймс“, а преди това трябва да се справя с куповете, които ме чакат на бюрото. — Оливия изпитваше ужас от деня, в който той щеше да се пенсионира. Много разчиташе на съветите му и на прецизния му анализ на ситуацията, ценеше високо приятелството му. На никой друг нямаше повече доверие. За щастие той беше жизнен човек и нямаше намерение скоро да се пенсионира.

— И да ти кажа, че прекаляваш с работата, няма да има смисъл — усмихна се мрачно той и тя се засмя тъкмо когато асансьорът спря на нейния етаж.

— И аз мога да ти кажа същото — махна Оливия с ръка на излизане.

Вратата на асансьора се задържа отворена за няколко секунди.

— Кога заминаваш на почивка? — провикна се след нея той и тя се обърна, за да отговори.

— Има още шест седмици. През юли.

Той знаеше, че всяка година заминава с децата за рождения си ден. Избираше различни, интересни места, за да ги примами и зарадва. Беше сложила началото на тази традиция, когато съпругът й почина, и беше сигурна, че Джо би одобрил. По този начин се опитваше да компенсира смъртта на баща им и времето, което не бе прекарвала с тях, докато бяха по-малки. Знаеше, че няма да навакса изгубеното време, но пътуванията, които организираше, радваха всички и тя всяка година обмисляше добре къде да отидат и много се стараеше. За нея това време бе свещено.

Помаха му и забърза към кабинета си, когато вратата на асансьора започна да се затваря. Беше станало почти дванайсет и трийсет и разполагаше с час преди да пристигне репортерът от „Ню Йорк таймс“. Вече бе помолила асистентката си да й поръча салата и да я остави на бюрото. Не искаше да губи никакво време. Често постъпваше по този начин или просто пропускаше обяда. Много жени завиждаха на все още по момичешки стройната й фигура. Благодарение на нея и на изненадващо гладкото си лице изглеждаше значително по-млада. Тя обаче никога не се замисляше за външния си вид.

Когато я попита за почивката, Питър й напомни за нещо и преди да влезе в кабинета, тя спря, за да поговори с асистентката си Маргарет.

— Изпрати ли имейлите за пътуването?

— В десет сутринта. Обядът те чака на бюрото заедно със съобщенията и списък с всички, които те търсиха.

Тя също щеше да обядва на бюрото си. Знаеше колко е заета Оливия в дните, когато се провеждаха заседанията на борда. През остатъка от деня тя се опитваше да навакса и вероятно щеше да работи до късно вечерта. Маргарет бе готова да остане с нея. Никога не се сърдеше за дългите работни часове и успяваше да подреди личния си живот в зависимост от служебните ангажименти. Предаността й към шефката бе на първо място. Оливия умееше да мотивира всички, които работеха за нея, и да ги въодушевява с енергията си.

Оливия й благодари и влезе в просторния си, елегантно обзаведен кабинет. Всичко в стаята бе уютно, въздушно, кремаво. На стените бяха закачени съвременни картини, някои рисувани от сина й, а подът бе застлан с ръчно тъкан килим от бежова коприна, поръчан от Италия. Бе приятен кът за работа, в който имаше и канапе, и няколко стола в един от ъглите. Там щеше да се проведе предстоящото интервю за бизнес страниците на „Ню Йорк таймс“. Щеше да дойде млад репортер, когото не познаваше. Маргарет вече й бе приготвила информацията за професионалните му умения и личен живот. На Оливия й се стори сравнително безобиден, макар и доста млад. Тя обаче уважаваше младостта, ценеше свежия поглед върху нещата и новите идеи.

Затова и обичаше да говори с внуците си и ги водеше на лятното пътуване. Обожаваше да прекарва времето с тях и децата си. Надяваше се и те да се вълнуват не по-малко от нея за тазгодишната ваканция. Струваше й се, че ще бъде една от най-хубавите досега. За нея това бе покана, докато за тях бе пряка заповед. Знаеха, че тя очаква да заминат с нея, а и трудно устояваха на поканите й.

Следващият час отлетя неусетно, докато Оливия връщаше десетки обаждания и отговаряше на имейли. Така и не й остана време да се докосне до салатата преди Маргарет да й съобщи по интеркома, че репортерът от „Ню Йорк таймс“ е пристигнал. Помоли я да го покани в кабинета и стана, за да го посрещне и отведе до удобното канапе и столовете.

Мъжът, който седна срещу нея, бе в средата на двайсетте, в дънки, маратонки и тениска, с дълга буйна коса и не се беше бръснал няколко дни. Това бе типичният вид на младежите на неговата възраст. Не се беше постарал за случая, но Оливия нямаше нищо против. Беше свикнала с амбициозните млади репортери. Повечето не криеха страхопочитанието си, когато се запознаеха с нея, докато при този беше различно. Заля я с въпроси веднага. Оливия никак не се стресна от липсата му на възпитание и това че не каза нито една дума предварително, отговаряше му открито, прямо, запази приятелско изражение, без да обръща внимание на вида и подхода му.

Интервюто продължи почти час, въпреки че задаваше въпросите без всякаква система и последователност. Зададе и трудни въпроси, но тя им се зарадва, защото бе готова с отговорите. После той я изненада с нападки за съвещанието от сутринта. Следеше внимателно всяка нейна дума, беше отлично информиран и очевидно се надяваше да напипа ахилесовата й пета и да я изненада. Изражението й не издаде нищо, докато даваше внимателно обмислените си отговори.

— Притеснявате ли се, че нарушавате законите, които забраняват използването на детски труд в азиатските фабрики?

— Нямаме доказателство за подобно нарушение — заяви спокойно тя, — въпреки че извършихме задълбочено проучване. Това е въпрос, който ме интересува живо във всеки аспект от бизнеса ни.

— Не мислите ли, че е в реда на нещата да се предположи, че в тези райони, при цените, които плащате, все някъде има нарушения?

— Не предполагам нищо — отвърна тихо Оливия. — Непрекъснато проверяваме всичко. Източниците ни не са забелязали случаи на малтретиране под никаква форма.

— Ами ако се окаже, че има, какво ще направите?

— Ще откликна подобаващо, след това ще предприема необходимите мерки. Ние не подкрепяме потъпкването на човешките права — увери го тя. — Нито пък нарушенията на закона за забрана на детския труд. Имам четири деца и три внучета. Открай време съм съпричастна към трудностите в живота на някои деца.

— Може би дотолкова, че ще повишите цените си, ако се наложи да смените фабриките, и започнете да плащате по-високи разходи в Европа ли?

— Разбира се — натърти без колебание тя. — „Фабриката“ не подкрепя насилието, независимо в каква форма, независимо дали става въпрос за деца или възрастни.

Тогава той смени темата, за момент, изглежда, остана доволен, но по агресивното му държание усещаше, че подозира нещо. Беше скептично настроен към казаното от нея, но нямаше доказателства, че го лъже. А и нямаше да намери. „Фабриката“ беше безупречна в работата си и тя се гордееше с този факт.

Отдели на младия репортер почти час и половина и най-сетне асистентката й влезе, за да я спаси, и й напомни, че я очаква друга среща. Истината бе, че друга среща нямаше. А и час и половина бе предостатъчно време за интервю. Ако го беше оставила, той щеше да остане цял следобед. Времето на Оливия беше ценно, чакаше я работа, цяла империя разчиташе на нея.

Двамата си стиснаха ръцете и журналистът излезе от кабинета й с наперена походка, сякаш притежаваше целия свят. Усети, че това е поза само за пред нея, и щом вратата се затвори, тя позвъни на Питър Уилямс, за да му разкаже за интервюто.

— Питаше за забраната за използване на детски труд в азиатските ни фабрики — започна угрижено Оливия, макар да бе доволна, че въпросът бе повдигнат по време на заседанието на борда.

— Нямаме доказателства за подобно нещо — напомни й Питър. — А наблюдаваме всичко много внимателно — увери я той.

— Значи не си притеснен? — попита тя, за да провери отново барометъра — никой друг не можеше да й даде по-добър съвет от него. Имаше пълно доверие на преценката на Питър.

— Не съм — отвърна небрежно той. — Чисти сме, Оливия, колкото и да му се иска да те подплаши. Това е евтин трик. Не се връзвай. Следим изкъсо всичко.

— Ще видим какво ще излезе от тази работа. Дано пусне приличен материал.

— Няма страшно — заяви спокойно той. — Как иначе?

Тя се засмя при тези думи. Имаше опит с подобни материали. Пресата невинаги се отнасяше справедливо и журналистите рядко проявяваха снизхождение към грешки.

— И двамата знаем, че може да стане страшно — напомни му тя. — Добре че поне засега всичко върви гладко. Ако този проблем се обърне срещу нас, може да ни причини големи главоболия.

— Ако стане подобно нещо, ще се погрижа — успокои я той, без следа от тревога.

Тя бе сигурна, че ще се погрижи. И преди се беше справял с трудни въпроси — със стачки в техни фабрики, със заплахи за съд и какви ли не малки и големи проблеми, но това бе част от работата му.

— Засега забрави за това. Положението е под контрол. След шест седмици заминаваш на почивка.

— Нямам търпение — призна тя. През последните седем месеца беше работила много упорито, както обикновено. Денят й продължаваше безкрайно дълго, а графикът на пътуванията беше убийствен. Предстоеше й командировка до Бразилия и още една до Нова Зеландия.

— Заслужаваш почивка — додаде Питър.

Понякога се питаше как успява да се справи с всичко и как издържа на непрекъснатия стрес. От нея се очакваше много и цялата отговорност лежеше на нейните плещи. Тя обаче носеше товара си търпеливо, упорито и с достойнство. Той знаеше, че напрежението взема своята дан, но тя рядко се оплакваше и стресът, на който бе подложена, не й личеше. Винаги успяваше да овладее положението. Няколко минути по-късно Оливия се зае с работа и напълно забрави както за интервюто, така и за разговора с Питър. Всичко беше наред. Притесненията й за използването на детски труд във фабриките им изглеждаха неоснователни. Друго не й трябваше да знае и ако нещо се променеше, тя щеше да реагира първа. Питър Уилямс го знаеше. Оливия Грейсън бе сила, с която всички се съобразяваха, нямаше равна на себе си и господ да е на помощ на човека, който си въобразяваше, че може да я измами или подведе и тя да премълчи. Това нямаше да се случи, каквото и да й струваше. Оливия Грейсън бе честна и почтена жена.

През останалата част от следобеда тя работи като фурия, както и всеки друг ден през изминалите почти петдесет и две невероятни години. Това занимание бе любимото й. Упоритата работа я крепеше и тя бе наясно, че този факт няма никога да се промени.