Даниел Стийл
Майчин грях (2)

2.

Оливия помагаше на майка си в управлението на „Фабриката“ от четири години. Беше на двайсет и две, когато Марибел реши да назначат главен финансов директор, който да им помага. Благодарение на промените, които Оливия беше направила, се разрастваха толкова бързо, че Марибел не успяваше да се справя сама със счетоводството. Назначи още двама счетоводители, но двете с Оливия бяха единодушни, че им трябва нещо повече. Майка им се консултира с банката им и много скоро й препоръчаха младеж от Върмонт. Джо Грейсън имаше бакалавърска степен по бизнес и икономика и диплома за лицензиран счетоводител. Беше на двайсет и седем, но изглеждаше по-зрял от възрастта си. Беше тих мъж, на когото можеше да се разчита, работеше в района на Бостън от години и се занимаваше със счетоводството на малки фирми. Мениджърът от банката го запозна с Марибел и седмица по-късно той беше залегнал над счетоводните им книги. След като цяла седмица преглежда внимателно всичко, той направи няколко предложения, които й се сториха разумни. Тя го назначи веднага и макар че той продължи да работи и за останалите си фирми, прекарваше все по-голяма част от времето си в кабинета си в магазина. Беше приятен млад човек, с лек характер, справяше се великолепно с цифрите и бе изключително практичен. От него лъхаше спокойствие, притежаваше здрав разум и Оливия започна да обсъжда с него някои от плановете си за разширение, а той й предлагаше безупречни съвети. Никога не й казваше какво да прави, обясняваше причините, поради които би трябвало да постъпи по един или друг начин, и тя започна да се допитва все по-често до него.

Нямаше представа, че той е очарован от нея, че изпитва огромно възхищение към напредничавите й идеи. Веднага бе разбрал, че ако бъде насочена в правилната посока, тя ще превърне „Фабриката“ в индустрия със завидни мащаби. Всеки път оставаше впечатлен от внимателно обмислените й планове, от възможностите, които щяха да се открият пред тях, и й показваше как да осъществи намисленото. Скоро се превърна в безценен член на екипа им, а Оливия дълбоко уважаваше съветите му. Той внесе елементи, от които тя нямаше никаква представа, и я научи на много.

Марибел забеляза дълго преди дъщеря си колко запленен е Джо Грейсън от нея. Покани го на вечеря, за да тласне отношенията им в желаната посока, и след това той се отбиваше често на гости, оставаше до късно в офиса, прибираше се заедно с тях и похапваха някое набързо приготвено, непретенциозно ястие. Бе толкова стеснителен, че му трябваха шест месеца, докато се реши да покани Оливия на среща, а тя остана силно изненадана. Не го възприемаше по този начин, за нея той беше просто колега, чиито разумни предложения ценеше, както и усета му към парите. По това време вече обсъждаше с него почти всичко, а той оставаше изумен от плановете й.

Когато я заведе на вечеря, говориха единствено за работа, а вечерта, като й призна, че е влюбен в нея, тя не можа да повярва. Тази възможност не й беше минавала през ума и го погледна слисано, но не възрази. Идеята й допадна. Двамата бяха страхотен екип в работата, тя знаеше, че той държи на „Фабриката“ почти колкото нея и идеалите им бяха почти еднакви. Джо почиташе морала, уважаваше благоприличието. Не беше от мъжете, които могат да развълнуват една жена, но тя отдавна бе разбрала, че е свестен човек. Същата вечер я изпрати до тях и я целуна за пръв път.

Ухажването му не беше нито главозамайващо, нито вълнуващо, срещите им не я опияняваха, но тя не искаше подобно нещо. Самата Оливия бе разумна жена, предпочиташе приятелството, което бяха изградили, и лекотата в общуването. Също както му имаше доверие и му поверяваше парите си, така и той залагаше на творческите й идеи за „Фабриката“, въпреки че му се струваха твърде смели. Разбра, че тя създава модел, който щеше да послужи като образец за още много магазини. Всичко за което тя говореше, му звучеше смислено и обосновано, макар за други да не бе така. Двамата се разбираха чудесно, понякога дори без думи.

На свети Валентин, три месеца след като започнаха да излизат заедно, той й подари малък диамантен пръстен и й предложи да се оженят. Нямаше семейство, нито живи близки роднини и искаше да започне живот с нея. Когато казаха на майка й, Марибел много се зарадва. Джо Грейсън беше съвършеният мъж за дъщеря й. Той бе създал стабилна основа, база, на която да разчита, докато гради дръзкия си нов свят. Марибел остана възхитена.

Първоначално чувствата на Оливия към него не бяха нито по момичешки незрели, нито романтични, бяха породени от сигурност и вяра, също както зараждащата се у нея любов.

Ожениха се на скромна церемония шест месеца след като започнаха да излизат, година след запознанството си. Той напусна другите фирми, в които работеше, и остана във „Фабриката“ на пълен работен ден и се смееше, когато през медения им месец Оливия започна да купува стока за магазина. Заведе я в Европа с оскъдните си спестявания — Англия, Франция и Италия, а последните два дни прекараха в Дания, за да се запознаят със скандинавския дизайн на мебели. Оливия бе направила няколко поръчки и бе открила забележителни неща. Най-важното, което откри, бе връзката си с Джо. Тази връзка даряваше Джо с топлотата и привързаността, която не бе имал никога, а Оливия можеше да разчита на стабилен мъж. С изключение на Ансел Морис, в живота й нямаше друг мъж. Освен това знаеше, че Джо е подходящ за нея.

Оливия се върна от медения месец във възторг от онова, което бяха видели в Европа, изпълнена с енергия, измислила нови планове за магазина. Развълнува се още повече, когато поръчките започнаха да пристигат и отваряше сама многобройните сандъци. Вечер двамата с Джо преглеждаха новия инвентар. Той бе неуморен в желанието си да й помогне с всичко, което е по силите му. Нещата вървяха толкова добре, че Оливия изпадна в паника, когато започна да й прилошава. Нямаше представа какво й е, но много скоро състоянието й се влоши и Джо много се притесни.

Поговори с майка й и решиха, че Оливия трябва да отиде на преглед час по-скоро. Той я заведе при лекар, препоръчан от приятел в Бостън, и Оливия се разтревожи още повече, когато разбра какво й е. На медения месец беше забременяла, а това не влизаше в плановете й. Джо говореше за деца с много обич, но въпреки това се бяха разбрали да изчакат няколко години. Оливия мислеше да са поне пет, докато осъществи всичките си планове за разширението на „Фабриката“, а бизнесът си стъпи здраво на краката и отворят един или два нови магазина. В момента нямаше време за бебе и се разплака, щом чу новината. Каза, че бебето щяло да съсипе всичко. Джо й съчувстваше, макар че сияеше от щастие. Не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това двамата да си имат дете. Оливия беше жената на мечтите му и той обеща да направи всичко по силите си, за да й е по-леко, а пък Марибел им направи неустоимо предложение. Призна, че е готова да се пенсионира и да остави всичко в техните ръце. И без това двамата бяха по-компетентни от нея, а в последните години тя не беше допринесла с нищо за бизнеса. Джо държеше под контрол финансовото състояние на фирмата. Вече нямаха нужда от нея, освен да се грижи за детето им.

Марибел предложи да се пренесе при тях и да се грижи за бебето. Оливия беше във възторг. Знаеше, че детето й ще бъде в добри ръце, а двамата с Джо можеха да продължат да работят както досега. Съпругът й обеща да направи всичко по силите си, за да помогне Оливия да продължи да работи. Разрешението бе намерено и раждането на бебето по-рано от предвиденото не я натовари прекалено много. Марибел беше на седмото небе. Да се грижи за малкото човече й бе много по-приятно, отколкото работата в магазина. Занимаваше се с бизнеса от години и той бе надраснал възможностите й благодарение на Оливия и Джо.

Според Оливия сега не беше времето да си стои вкъщи. Промените, които искаше да наложи, бяха от съществено значение и не можеше да чака.

Остана на работа до последния ден на бременността си. Двамата с Джо се занимаваха със счетоводството и преглеждаха инвентара в офиса късно една вечер, когато водите й изтекоха. В първия момент Оливия се уплаши. Започваше се. Ами сега! Той побърза да й вдъхне кураж, успокои я, позвъни на майка й и на лекаря, и я закара в болницата. Никак не искаше да я остави, но не му позволиха да присъства на раждането. Затова прекара в чакалнята цели дванайсет часа. Марибел излизаше при него от време на време, за да му каже как върви. Обясни, че първите бебета винаги излизат бавно, но Оливия се справяла добре. Той не беше на себе си от притеснение и се молеше да не й е прекалено трудно. Беше силно влюбен в нея и много се вълнуваше за първородното им дете.

На Оливия й беше много по-трудно, отколкото бе планирала и предполагала. Щеше да се уплаши много повече, ако имаше представа колко е болезнено. Филип тежеше малко над четири килограма и тя изглеждаше напълно изтощена, разкъсана от болка, когато Джо най-сетне я видя непосредствено след раждането. Никога не бе изпитвал по-силна обич към нея, а бебето бе най-красивото същество, което бе виждал. И двамата се разплакаха, когато го видяха и Джо го гушна за пръв път. За него това беше истинско чудо, докато за нея бе най-трудното, което бе вършила през живота си. На следващия ден обаче тя започна да се възстановява и реши, че бебето е сладко. Кърми го през първите няколко дни, след това го свикнаха с биберон, за да може Марибел да го храни нощем. Джо не искаше Оливия да се преуморява, а според него тя бе преживяла повече от достатъчно, затова се отнасяше към нея като към крехко стъкло, когато седмица по-късно отведе жена си и бебето у дома. Тя настояваше, че се чувства добре. Беше на двайсет и три и с бебето бяха здрави и силни.

Марибел веднага изработи график на Филип и не го изпускаше от ръцете си нито за миг, суетеше се непрекъснато около него. В мига, в който го оставеше, преданият му баща го поемаше. Оливия нямаше почти никакво време да създаде връзка с бебето, тъй като седмица по-късно се върна във „Фабриката“. Работеше на половин работен ден, докато Филип не навърши шест месеца, след това отново започна работа на пълни обороти. Джо смяташе, че е твърде рано, искаше му се тя да възвърне силите си, но същевременно знаеше, че съпругата му гори от нетърпение да поднови работата си в магазина и сърце не му даваше да възрази. Стараеше се да приключва бързо в офиса, за да се върне при сина си, уж да помогне на Марибел, но истината бе, че искаше да прекарва повече време със сина си.

Филип беше весело бебе, с лек характер, с баща и баба, които бдяха денонощно над него и откликваха на всяка негова нужда и прищявка. Когато Оливия се прибираше вечер, тримата се редуваха да го носят на ръце. Тя все още не можеше да повярва, че двамата с Джо си имат бебе. Струваше й се, че е чуждо дете, но когато стана на шест месеца, лицето му се озаряваше всеки път, когато видеше майка си, а понякога Марибел го разхождаше до магазина с количка, на гости на гордите родители. Джо показваше Филип на всички. Той бе роден за баща, което съвсем не можеше да се каже за Оливия, но пък тя бе любяща майка, макар да не беше непрекъснато до него. Продължаваше да се интересува най-много от магазина. Тя прилагаше всичките си планове, всеки ден измисляше нови. Джо едва смогваше с наложеното от нея темпо и не можеше да определи дали обича повече съпругата си, или бебето им. Чувстваше се невероятно щастлив. Всички бяха доволни и щастливи, че Марибел се грижи за детето. На нея й беше много по-приятно да се занимава с внука си, отколкото да работи в магазина. Беше едва на четирийсет и осем, радваше се, че има възможност да се пенсионира, особено в името на такава чудесна кауза. Джо беше съвършеният партньор за Оливия и идеите, които тя имаше за магазина.

Беше предложил да премахнат основни железарски материали и да насочат вниманието си към стоките, които бе избрала и се продаваха добре. От счетоводните документи и непрекъснато нарастващата печалба знаеше, че Оливия е изключително далновидна. Веднага бе разбрал, че е истински гений. Непрекъснато я учеше на все нови неща за финансите, а тя усвояваше бързо. Оливия пък изпитваше все по-нарастващо уважение към преценката му, към практическия му усет и съвети. Освен това той се държеше чудесно и с нея, и със сина им. Не можеше и да мечтае за повече. Бракът им се оказа най-доброто решение, което бе вземала.

Скоро след раждането на Филип Оливия реши да открият втори магазин. Първоначално Джо се притесни, защото не искаше да надхвърлят възможностите си, ала след това, както обикновено, разбра, че тя е права. Отвориха втория магазин шест месеца по-късно на Лонг Айлънд, последва и трети, в Ню Джърси, когато Филип беше на годинка. Отпразнуваха първия му рожден ден по време на откриването на новия магазин. Същата вечер тя призна пред Джо, че иска да открият магазин и в Чикаго и той си даде сметка, че няма да може нито да я спре, нито дори да я накара да намали темпото. Тя беше поела стремглаво напред, но той бе наясно, че е права и тяхното време е настъпило. На всяко ново място, на което тя отваряше магазин, намираше и стара фабрика, подобна на първата близо до Бостън, флагманския им кораб.

Бяха задвижили плановете за Чикаго и се бяха спрели на подходящо място, когато Оливия забременя отново. Не се разтревожи както първия път, тъй като Марибел я увери, че с радост ще се грижи и за двете деца. Отглеждаше Филип с огромно удоволствие, а и Джо прекарваше с момченцето много време, което бе истинско щастие, тъй като Оливия непрекъснато прехвърчаше между трите магазина. Тя действаше инстинктивно, имаше усет към пазара и умееше да открива най-стабилните доставчици на минимални цени, които нямаха нищо против да изпълняват предложения от нея дизайн. Движеха се напред и нагоре със скокове, без да се спрат нито за миг.

Беше бременна в деветия месец, когато откриха магазина в Чикаго и Джо тръпнеше от ужас да не би тя да започне да ражда по време на откриването или във влака, но тя настоя, че трябва да присъства. Този магазин беше най-големият досега и за нула време стана забележително успешен. Бизнесът процъфтяваше, когато на следващия ден си тръгнаха за Бостън и Джо настоя тя да лежи през целия път. Не искаше да изражда бебето във влака, на път към дома. Мислеше, че тя е напълно луда, че дойде. Тя обаче беше млада, силна и се вълнуваше от онова, което правеха. За две години бяха открили три нови магазина и печелеха повече пари, отколкото Джо бе предполагал, че е възможно. Досега Оливия не беше допускала грешки и според него нямаше да допусне и в бъдеще.

Раждането започна в нощта, когато се прибраха, и той успя да я закара в болницата в последния момент. Лиз се роди по-малка от брат си, два часа след като приеха Оливия в родилното и всичко мина по-леко, отколкото с Филип. Когато Джо влезе в стаята, тя грееше, гушнала малкото момиченце. Кръстиха я Елизабет на покойната му майка, която Оливия не познаваше. Две седмици по-късно тя се върна на работа. На Марибел й беше приятно да се грижи за внучка и да има ново бебе в къщата. Всички бяха много щастливи. Изглежда, майчинството вдъхна нови творчески сили на Оливия. Джо не спираше да се възхищава на онова, което тя бе постигнала, и всичко, което се канеше да направи.

Съпругата му започна да пътува много по-често, купуваше стоки за четирите магазина или търсеше нови модели. Липсваше на Джо, когато отсъстваше, но резултатът от дейността й личеше в счетоводните книги. Оливия така и не успяваше да прекарва с него и децата достатъчно време, както й се искаше, но непрекъснато му повтаряше и се опитваше да убеди и себе си, че много скоро нещата ще поутихнат, ще забавят крачка, ала това така и не се случи. Тя бе по-заета от всякога, въпреки че й беше приятно винаги когато се прибираше при него и децата. Изкарваше милиони, а Джо ги инвестираше по най-бързия начин. Благодарение на Оливия бъдещето им, както и бъдещето на децата им бе осигурено. Това бе важно и за двамата. Тя трупаше богатство, от което да се възползват в продължение на много години. „Фабриката“ се превръщаше в легенда, а покрай нея и Оливия Грейсън. Името й се прославяше.

Тя не се страхуваше да пробва новости, нито да предприема рискове, стига Джо да одобри действията, тъй като не вършеше нищо, без да се вслуша в неговия съвет. Той одобряваше дори пътуванията й. Съпругата му никога не заминаваше, без да обсъди пътуването си с него, а той уважаваше всички подобрения и нововъведения. Въпреки че тя не можеше да прекарва колкото време искаше с децата, Марибел и Джо се стараеха малките да не усетят липсата й. Засега поне системата работеше, Филип и Лиз бяха щастливи деца, радваха се на ласките на трима, вместо на двама. Никога не тъжаха, когато майка им беше в командировка или на работа. Когато я нямаше, Марибел и Джо им обръщаха достатъчно внимание. Бяха обградени с много обич, глезеха ги и ги гушкаха, когато Оливия я нямаше. Понякога тя се натъжаваше, че пропуска важни моменти от живота на децата си. Не си беше вкъщи, когато Лиз направи първите си стъпки, нито когато поникна първото й зъбче, но тя правеше нещо важно за тях, осигуряваше живота и благосъстоянието им за години напред.

Откриха още четири магазина и вече имаха осем, когато три години по-късно се роди Джон. За раждането му едва успяха да стигнат в болницата навреме. Оливия проверяваше описа на новопристигналата стока, правена по нейни модели, и не забеляза първите признаци на раждането. Джон я откара бързо в болницата, но тя неочаквано се преви на две и Джон дойде на бял свят в асансьора на път към родилната зала. По-късно Джо се шегуваше с нея, докато тя се радваше на втория си син.

— Не знам в кое те бива повече, Оливия Грейсън. Да раждаш деца или да въртиш бизнес. И в двете нямаш равна на себе си.

Джон беше красиво дете и много приличаше на майка си. Беше спокоен и се отпусна в ръцете на баща си с ангелско изражение. Когато той й го подаде отново, новороденото се сгуши доволно на гърдата й. По това време Филип беше на пет, Лиз на три, а Марибел не можеше да се нарадва на трите си внучета. Оливия и Джон наеха икономка, която да поеме част от задълженията й, също и готвачка, а Джо си тръгваше от работа по-рано, за да помага с каквото може. Оливия не успяваше да си тръгне от магазина навреме за вечеря, но задължително се прибираше преди децата да си легнат. Да ги приспи бе специален ритуал за нея, освен когато пътуваше, а това се случваше все по-често. Тя имаше задължения както към семейството си, така и към работата.

Оливия откри първия магазин в чужбина в предградие на Лондон, последван от нов в Париж, а след това и в Дъблин. Последваха два в Германия и още един близо до Милано. След това се прехвърлиха в Швеция и по същото време откриха магазин в Тексас и още два на Западното крайбрежие. Оливия беше на кориците на „Тайм“, на „Бизнес Уийк“ и „Форчън“. Беше се превърнала в една от най-влиятелните личности в американския бизнес. Не беше арогантна, нито претенциозна; беше умна, дръзка и практична, а идеите й за бъдещето — неограничени. Мечтаеше да открива магазини на базата на вече установения успешен модел по цял свят. Успяваше да поддържа високо качество, примамливи модели и смешно ниски цени. Магазинът на Ансел Морис, разширил се от старата фабрика извън пределите на Бостън, вече бе познато име по цял свят.

Бракът на Оливия и Джо се запази безпроблемен и устойчив. Той я подкрепяше във всичко, което тя предприемаше, управляваше финансите безупречно и очакваше от нея много малко в замяна. Беше неземно щастлив, че е част от живота й и бе най-големият й фен. Понякога майка й се караше, че не прекарва повече време с децата си, но Оливия се стараеше много. Обичаше ги безкрайно, но бизнесът бе по-силна притегателна сила от майчинството. Джо запълваше празнотите винаги щом можеше. Двамата с Марибел се грижеха за децата, когато Оливия беше заета, а това се случваше през по-голяма част от времето. Тя пътуваше непрекъснато. Когато си беше у дома, прекарваше вечерите с Джо и децата. Нямаше склонност към трескав социален живот, нито пък изпитваше желание да се хвали с богатството си. Най-голямата й радост бе да превърне бизнеса им в империя и благодарение на гения й богатството им растеше. Не спираше да говори, че един ден децата им ще работят с тях. Тъй като не познаваше баща си, тя ценеше високо старанието на Джо. Той никога не пропускаше мачовете на малките, беше тяхната опора, а Оливия винаги можеше да разчита на него. Никога не я бе разочаровал и тя знаеше, че никога няма да го направи.

Оливия вярваше, че са съвършеното семейство. Трите деца бяха повече, отколкото тя някога бе мечтала. Когато Филип стана на дванайсет, Лиз на десет, Джон на седем, а тя обмисляше откриването на магазин в Австралия, с огромна изненада откри и съвсем не се зарадва, че е бременна отново. Беше прекалено заета, за да се занимава с бебе и не можеше да си представи как се е случило. Джо обаче не можа да си намери място от радост, когато му каза, и заяви, че искал още едно момиче. По това време Оливия беше на трийсет и шест, а Марибел на шейсет и една, въпреки това бе готова да поеме грижите за още едно бебе. Беше напълно отдадена на внуците си и понякога им беше повече майка, отколкото Оливия, която през повечето време пътуваше, за да обикаля магазините им.

Касандра се роди седем месеца по-късно. Този път раждането беше трудно, наложи се цезарово сечение, а Оливия се възстанови по-бавно, въпреки това побърза да се върне на работа. Бебето обаче беше прелестно и Джо остана очарован. На съпругата му й беше по-трудно да се сближи с нея, отколкото с другите си деца. Бременността не беше лека, наложи й се да намали темпото, а раждането изцеди силите й. Не си даваше сметка колко й е неприятно, че бебето е отнело времето и енергията й от работата. А и вече не искаше деца. Първите три се родиха в рамките на пет години и раснаха заедно, докато Касандра, или Каси, както я наричаха, се появи късно и се оказа, че не е толкова лесно да я приемат. Още от самото начало беше различна. Трите деца на семейство Грейсън бяха руси, приличаха на Оливия и Джо, докато Каси беше с гарвановочерна коса, големи зелени очи и не приличаше на никого. Първата й дума беше „Не!“. Марибел неведнъж шепнеше на зет си, че Каси е същата като майка си. Оливия също бе своенравно дете, но не чак толкова трудно като Каси, която се превърна в дисидента на семейството.

Каси обожаваше баща си и още от съвсем малка се оплакваше, че майка им прекарва съвсем малко време с тях. Останалите също бяха забелязали липсата й, но Оливия трябваше да управлява империя, разчиташе Джо и майка й да се грижат за малките вместо нея. Стараеше се да присъства на важните събития в живота им, да ходи на училищни мачове и балетни представления, но й беше трудно да е с тях всеки ден, а и Джо се справяше много по-добре от нея и никога не я критикуваше, че не отделя достатъчно време за децата. Той разбираше много добре какво се опитва да направи тя и какво бе създала. Даваше си сметка, че сам никога нямаше да постигне подобни успехи. Заместваше я винаги и във всичко, в което можеше. Оливия все повтаряше, че е светец. Тя обичаше децата си, но той бе съвършеният съпруг и баща.

Понесе тежък удар, когато Джо почина, а тя на петдесет и пет години остана вдовица. Не можеше да си представи как ще продължи да живее без него, след трийсет и две години заедно. Откри, че единственото, което притъпяваше болката поне донякъде, беше работата. Започна да работи по-упорито от когато и да било. Каси вече учеше в колеж, останалите бяха пораснали и се бяха разпръснали, а Лиз имаше свои деца. Вече не се налагаше да е до тях всеки ден. Когато Кас замина за Англия, Марибел се премести в старчески дом. Беше на осемдесет и заяви, че й било време. Беше направила на Оливия забележителен подарък, който дъщеря й ценеше високо. Тя отгледа децата й, беше дала трийсет години от живота си, за да може Оливия да управлява бизнеса и да издържа всички. Щом Кас се изнесе, а майка й се премести, животът на Оливия без Джо опустя, остана й единствено работата. А годините отлитаха.

От смъртта на Джо изминаха четиринайсет години и сега Оливия очакваше с нетърпение кратките две седмици, които прекарваше с децата си всяко лято. Беше пропуснала толкова голяма част от детството им, че ценеше всяка минута, прекарана с тях като възрастни. Беше твърде късно да поправи грешките, допуснати с Кас. Каси не позволяваше на майка си да се сближат и бе издигнала непреодолима преграда помежду им след смъртта на баща си. Той бе толкова добър човек, толкова мил, че сърцето на Оливия продължаваше да се свива всеки път, когато мислеше за него. Оливия знаеше какъв късмет е имала, че се омъжи за него, защото той бе истински ангел.

Когато Джо почина, Оливия започна традицията с ежегодната ваканция, за да скъси разстоянието с децата си. Осъзнаваше, че това не е достатъчно, че няма как да компенсира загубеното досега. Навремето не бе разбирала, че докато е полагала усилия да осигури бъдещето им, тя бе пропуснала много както от миналото, така и от настоящето. Знаеше, че колкото и да се старае, просто не може да успее във всичко. Джо до самия край бе убеден, че Оливия не може да сгреши. Оливия пък знаеше, че има невероятен късмет да бъде обичана от добър човек като Джо. Винаги го бе обичала, също и децата, макар да бе отсъствала много. Джо го разбираше. Но не и всичките й деца.

Тя все още се опитваше да се реваншира на децата си за пропуснатите важни моменти в детството им. Майка й я уверяваше, че един ден ще й простят, но тя все по-често се питаше дали това е възможно. Не можеш да върнеш на някого времето, което си му отнел преди. Поне можеше да опита. Винаги бе откровена с тях. Беше ги обичала като деца, обичаше ги и като възрастни, може би дори повече, отколкото те предполагаха. Някои от тях бяха по-склонни да й простят, отколкото други. Лиз се бе старала неимоверно много, за да получи одобрението й, въпреки че го имаше още от самото начало. Джон също не натякваше за миналото. Филип обаче я държеше на разстояние и тя се страхуваше, че Каси никога няма да й прости греховете и най-вече, че не е била до Джо, когато той почина.

А и кой можеше да каже кое е правилно и кое не? Оливия все се питаше колко ли различен щеше да е животът й, ако бе спряла да работи, когато децата се родиха, дали нямаше да са по-щастливи, дали присъствието на Джо и майка й не им е било достатъчно. Така и нямаше да разбере. Животът им със сигурност щеше да е по-простичък, а пък империята, която бе изградила за тях, ги интересуваше много по-малко, отколкото й се искаше. Човек не може да върне времето назад. Беше направила всичко по силите си и все още продължаваше да се старае, да поддържа бизнеса заради тях, да им осигурява специални моменти и да организира незабравими летни пътувания. Надяваше се на прекрасната яхта, която бе наела тази година, да прекарат най-хубавата почивка досега. Надеждата я крепеше.

Знаеше, че онова, което е създала и ще им остави един ден, градено в продължение на петдесет години с упорит труд, щеше да им е достатъчно, и на тях, и на децата на техните деца, и на следващите поколения. Това бе нейният дар за децата й, израз на любовта й, независимо дали те разбираха, дали щяха да й простят греховете. Заровете бяха хвърлени, когато взе решенията преди петдесет години. Оливия не можеше да повярва колко бързо е отлетяло времето.