Даниел Стийл
Майчин грях (26)

26.

Седмицата, в която чакаше доклада от патологията, беше мъчителна. Получи резултатите чак в петък. Беше най-доброто, на което можеше да се надява. Чисти краища, нямаше засегнати лимфни възли, бяха хванали рака в най-ранната му фаза. Не се налагаше допълнително лечение. Облекчението беше невероятно. Единственото, за което трябваше да се тревожи сега, беше да не би ракът да се върне отново, а тя искрено се надяваше, че това няма да се случи.

Тази седмица Питър не можеше да прекара уикенда с нея. Щеше да замине за Бостън, защото дъщеря му имаше рожден ден. Значи имаше време чак до ранната коледна вечеря, която бе организирала за децата си в понеделник. Беше го избягвала дни наред и той й се стори отчаян. Копнееше за него. През уикенда той й звъня често.

— Нямам търпение да се видим утре — прошепна съвсем искрено тя.

Знаеше, че той има намерение да остане след вечеря и сигурно щеше да му каже тогава. Питър щеше да присъства за пръв път на семейна сбирка с децата й, което бе важно колкото за нея, толкова и за него. Беше казала на Филип след Деня на благодарността, че Питър се развежда, и той се зарадва, макар тя да призна, че няма желание да се омъжи. Въпреки това беше по-добре, че той е свободен. Сега поне можеха да прекарват празниците заедно. Тази Коледа щеше да им бъде първата.

— Да се чувстваш по-добре утре — пожела й нежно Питър и тя едва не изстена.

Все още не можеше да вдига добре ръката си. Може би той беше прав, че бяха твърде стари, за да ходят по срещи, особено ако тялото й я подведеше и тя започнеше да се предава. Ремонтът на пътя този път се оказа по-тежък от обикновено. Завиждаше на майка си за безупречното й здраве. Тя не можеше да се похвали със същото след сблъсъка с рака. Знаеше, че има повече късмет от повечето хора, въпреки това страхът я притискаше и тя се чувстваше по-смирена.

Когато понеделник вечер най-сетне настъпи, масата бе красиво подредена, къщата пълна с цветя, коледната елха украсена, а Оливия се чувстваше по-добре. Беше облякла червено сатенено сако, черни прави панталони и бяла копринена блуза. Всички бяха в празнично настроение. Тейлър беше дошла с Филип, Андрю с Лиз, Питър седеше до нея. Всички вече знаеха каква е ролята му в живота на домакинята. Бяха подозирали години наред, но сега вече знаеха със сигурност. Филип пък беше разпространил клюката, че Питър се развежда. Всичко беше напълно в рамките на приличието.

Тейлър имаше вид на младо момиче в красивата бяла вълнена рокля, с дългите си като на кобила крака и тъмнокестенява коса, плиснала се по гърба. Сара беше открила някакво странно творение от макраме във винтидж магазин и се чувстваше неописуемо горда в него, а Лиз беше прелестна. Андрю беше в тъмен костюм и приличаше на безупречен аристократ. Оливия им раздаде подаръците преди вечеря. Щяха да ги отворят чак на Коледа, но за всеки имаше по няколко, които тя внимателно беше подбрала. Докато им ги подаваше, забеляза, че Питър я наблюдава въпросително. Погледът му стана по-настойчив, когато забеляза, че тя поемаше своите с една ръка.

— Да не би да си си наранила ръката? — Беше видял, че използва само дясната си ръка. Никой друг не беше обърнал внимание.

— Не, всичко е наред — излъга тя.

Вече се чувстваше по-добре. Всички около нея бяха в чудесно настроение. Тейлър беше във възторг, че заминава за Сейнт Бартс с Филип, а останалите се радваха на къщата в Стоу, която бяха наели, и нямаха търпение да покарат ски. Лиз бе предупредила Андрю, че не е умела скиорка, но за него това нямаше значение, а и предпочиташе други занимания пред леденостудените склонове. Алекс имаше намерение да се включи в състезания по ски слалом, защото беше много добър. Джон пък имаше намерение да рисува Сара, докато тя кара ски.

Вечеряха вкусна пуйка с традиционен пудинг от сливи и ароматен сос, който напомни на Оливия как празнуваха Коледа, докато децата бяха още малки и се събираха на масата, а Марибел приготвяше пуйката. Тя беше поръчала вечерята на кетъринг фирма и ястията бяха превъзходни.

Когато децата и внуците й си тръгнаха, натоварени с подаръците, тя беше вече изтощена. Щеше да остави своите подаръци под елхата и да ги отвори на Бъдни вечер. Двамата с Питър щяха да си разменят подаръците тогава. Щом останаха сами, той я прегърна, предложи да си лягат и тя разбра, че моментът на истината е настъпил. Не можеше да го изхвърли от леглото си, а и той щеше да види превръзката.

Влезе в спалнята по нощница и се отпусна в леглото с въздишка. Последните три седмици бяха изпълнени със стрес и тя се чувстваше смазана. Питър вече си беше легнал и тя разбра по погледа му, че иска да се любят. Погледна го сериозно и протегна ръка към неговата.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Бременна си. Добре, ще се оженя за теб. Ще направим бърза сватба — усмихна се той и тя се разсмя.

— Не точно. Истината е, че последните няколко седмици бяха истински кошмар.

— Стана ми ясно. — Той не бе никак изненадан. — Звучеше ужасно по телефона.

— Когато си направих ежегодната мамография, ми откриха малка бучка. Оказа се злокачествена, рак от първа степен. Мислят, че са я отстранили цялата, така че съм добре. Не исках да те притеснявам. Миналият петък ми направиха операция и цяла седмица се чувствах ужасно. Бях страшно уплашена и тази работа ме събуди. Не съм готова да се пенсионирам и едва ли някога ще бъда. Поне така се надявам. Не искам обаче да се натоварвам вече чак толкова. Искам да отделя малко време, за да се порадвам на розите, както се казва. С теб, стига да нямаш нищо против. Мислех си и за нещо друго. Все още не искам да се омъжа. Ти пък не искаш да ходим по срещи. За мен обаче ще бъде удоволствие да поживея с теб, стига да си съгласен. Пренеси се тук, ако искаш. — Тя го погледна нежно.

Той я гледаше поразен.

— Защо не ми каза за операцията? — Стори й се много ядосан и тя замръзна. — Знаех, че нещо не е наред, дявол да го вземе. Дори не вдигаше телефона, когато ти звънях. Ти за какъв ме имаш? За някое гадже използвач ли? Обичам те. Искам да бъда до теб и в добро, и в лошо. Не искам да преживяваш подобни неща сама. Не е нужно да си толкова смела, Оливия. Ти също си човек. Тук съм, защото те обичам, не за да си прекарваме добре. Предупреждавам те, че много ще се ядосам, ако отново направиш нещо такова и решиш сама да се справяш, без мен. Искам да съм до теб, като част от живота ти, от бъдещето ти, без да се налага да ми звъниш.

— Почувствах се глупаво, че не ти се обадих. Толкова ме беше страх. Отначало бях шокирана и не знаех как да постъпя. Когато бях по средата на процедурата, просто исках да приключа по-бързо. Обещавам да не постъпвам повече така. Какво ще кажеш да се съберем да живеем заедно?

Тогава той се наведе и я целуна.

— Става, защото иначе няма да знам какви ги вършиш. Нямам ти доверие. — Все още не беше преглътнал обидата, че тя не му се е обадила, и беше много разстроен. — Не мога да повярвам, че си преживяла всичко това и не си ми казала.

— Знам. Беше глупаво — сведе глава тя, защото наистина съжаляваше.

— Така е. Искам да живея с теб, Оливия. Не е нужно да сме женени. Просто си мислех, че ще бъде по-хубаво. Аз съм старомоден човек. След като предпочиташ да живеем като съвременни хора и това няма да притесни децата ти, добре. Кога да се явя? — усмихна се той, наведе се и я целуна. След това се сети нещо и лицето му придоби сериозно изражение. — Ръката боли ли те?

— Няма да мога да я използвам две седмици. — Тя разтвори халата и му показа превръзката. Оказа се по-голяма, отколкото бе очаквал.

— Миличката ми — въздъхна той и я прегърна, притисна я до себе си и няколко минути по-късно двамата се отпуснаха в леглото и угасиха лампите.

— Кога ще се нанесеш? — попита го тя в тъмното и се изкиска.

— Да не се окаже, че утре е прекалено рано? Мислех, че никога няма да го кажеш. — Обърна се и я целуна в тъмното. — Оливия, да знаеш, че си ужасна, но аз те обичам.

— И аз те обичам — сгуши се до него тя и се почувства в безопасност за пръв път от седмици.

Двамата бяха намерили съвършеното разрешение. На нея щеше да й бъде приятно да живеят заедно, на него също.

 

 

Следващия уикенд пренесоха част от вещите му и ги подредиха в къщата. Те паснаха чудесно и тя изпразни два шкафа за него. Сякаш Питър попадна на отредено специално за него място. Беше много по-хубаво от романтичните им уикенди. Той обичаше да готви, понякога й приготвяше вечеря, когато тя се прибираше от работа. Ходиха на две коледни партита в Ню Йорк. Тя вечеря с него и децата му, които се оказаха мили и я посрещнаха с отворени обятия. Беше звъннала на своите деца веднага след като взеха решението и им съобщи, че той се пренася при нея. Никой не възрази. Не беше споменала пред децата си за операцията и нямаше намерение, призна единствено, че Питър ще живее при нея. Лиз също имаше новини.

— След като се върнем от Стоу, Андрю ще се пренесе при мен. — Излизаха едва от четири месеца, но решението им се стори правилно и той я увери, че има спешна нужда от майстор в къщата, което й се стори чудесно.

— Радвам се за теб, миличка — зарадва се майка й.

— Според мен Питър е много подходящ за теб, мамо — заговори замислено Лиз. — Може пък да те накара да понамалиш малко темпото.

— И аз мислех за същото. Така ще се позабавлявам и няма да работя непрекъснато.

— Заслужила си го. — Не беше спирала да работи с пълна пара от осемнайсетгодишна.

— През март или април ще заминем за Прованс, за да огледам мястото за следващата лятна ваканция. Искам да видя Каси, преди да роди. Каза, че вече й личало.

— Едва ли — заяви Лиз. — Тя е като клечка. Ще изглежда много смешна в напреднала бременност.

Оливия не можеше да се нарадва, че дъщеря й е решила да задържи бебето.

— Мога само да кажа, че се превърнахме в много съвременно семейство — отбеляза Оливия. — И двете живеем с партньори, за които не сме омъжени, Кас ще роди, без да е омъжена за бащата. Дори не би ми минало през ума, че е възможно. Вие с Андрю планирате ли сватба?

— Кой знае? — засмя се Лиз. — Още е рано да мислим за сватба. Ами вие с Питър? — Беше учудена, че майка й не държи на благоприличието на брака, но тя беше твърде независима.

— Не е нужно. Може по-нататък да премисля, но засега и така ни е добре.

— И аз мисля така за двама ни с Андрю.

Побъбриха още няколко минути и затвориха.

Оливия поговори с всички, преди да заминат за Стоу, звънна и на Алекс. Той я увери, че всичко вървяло добре и смятал да приключи с документите за колежите около Коледа. „Станфорд“ все още си оставал първият му избор.

Обади се и на Кас в Лондон и най-малката й дъщеря я увери, че била добре и коремът й растял. Разговорът с нея накара да Оливия да усети липсата на Марибел.

На Бъдни вечер отвори подаръците на децата и те се оказаха прекрасни. Бяха й купили все неща, които обичаше и сама би избрала. Дори Тейлър й беше купила подарък, красива ароматна свещ, а пък Алекс й беше избрал медальон с неговата снимка. Тя си го сложи веднага и му се обади да му благодари. Момчето се похвали, че го бил избрал сам и го е купил с джобните си пари.

Двамата с Питър си размениха подаръци сутринта на Коледа. Тя му беше купила пуловери, от които знаеше, че има нужда, и красив часовник на „Патек Филип“. Той много го хареса и си го сложи веднага. След това тя отвори неговия подарък. Остана без дъх, когато го видя. Беше й купил прелестен пръстен със сапфир от „Тифани“ и й го сложи на пръста.

— Не е годежен пръстен — обясни спокойно той, — освен ако ти не искаш да бъде. Това е пръстен за съвместния ни живот, но в мига, в който си промениш мнението, ще изрека над него вълшебна думичка, ще направя магия и той ще се превърне в годежен. — Целуна я и тя се усмихна.

— Прекрасен е. — Замисли се за пръстена, който Ансел беше подарил на майка й и тя не сваляше, а сега бе прибран в кутията за бижута на Оливия. — Никога няма да го сваля.

Радва му се през целия ден, всеки път, когато го видеше на пръста си. Беше великолепен и означаваше много за нея.

Филип също бе купил на Тейлър пръстен и й го подари на Сейнт Бартс. Беше го скрил в джоба си и го сложи на пръста й сутринта на Коледа. За тях това беше годежен пръстен и Тейлър остана слисана, когато го видя. Приличаше на фар. Той го плъзна на пръста й и я помоли да се омъжи за него. Тя прие, но щеше да приеме дори без пръстена. Сега двамата бяха официално сгодени, а той позвъни на майка си и й каза. Оливия им честити, след това Филип издаде, че искал сватбата да бъде следващата Коледа, след развода.

В Лондон Дани бе поръчал малка червена китара за бебето. Беше много сладка и дори свиреше. Кас се разсмя, когато я видя, и я закачи в детската стая. Каза на Дани, че е искала точно това. Той остана очарован и отвърна, че това е било и неговото желание.

Всички прекараха чудесна Коледа.

След празника Джон поднесе изненада на майка си. Не беше онова, на което тя се беше надявала, и първоначално остана шокирана. Двамата със Сара бяха обсъждали въпроса месеци наред. Той влезе в кабинета й, без да крие колко е притеснен.

— Как беше Стоу?

— Супер, мамо. Трябва да ти кажа нещо — погледна я той. Все още не беше казал на никого, освен на Сара, дори Филип не знаеше. Искаше да съобщи първо на майка си. — Напускам — заяви той.

Не искаше да я разочарова. Беше разбрал, че трябва да следва пътя си, а „Фабриката“ не беше за него. Това бе нейната мечта, мечтата на Филип и на сина му някой ден, но не и негова. Беше започнал работа във фирмата, за да угоди на родителите си, защото така очакваха да постъпи. Сега обаче това не му беше достатъчно. Беше го разбрал по време на срещите с терапевта за Алекс. Синът му следваше своя път и бе достоен пример. Сега бе негов ред.

— Искам да се отдам на рисуването.

Тя мълча дълго, наблюдаваше го замислено, след това кимна. Беше научила този урок, че човек трябва да следва предпочитания път. Опита се да си представи какво би казала Марибел и сякаш чу гласа й.

— Уважавам онова, което вършиш, и искам да си щастлив — усмихна му се тя, а той скочи и я прегърна облекчено.

— Нали не ми се сърдиш?

— Как бих могла да ти се сърдя? Работиш тук осемнайсет години. Даде своята дан. След като искаш да бъдеш художник, добре. Дай ми обаче време да намеря човек, който да поеме дизайнерския отдел, след това си свободен.

— Разбира се — съгласи се с готовност той. — Вече имам идеи. — Той бе обмислял проблема седмици наред.

— Каза ли на Филип?

— Още не съм. Исках първо да съобщя на теб. Знае единствено Сара, не сме казали дори на Алекс.

— Благодаря ти — отвърна тя с неприкрита благодарност — за всичко, което си направил.

Изпрати го от кабинета си, след това се върна и седна, замислена над новината. Не й се искаше да го губи, но той трябваше да се заеме с онова, което смяташе за правилно. Оливия погледна през прозореца и видя, че вали сняг. Земята беше побеляла. Изглеждаше красиво. Прииска й се да излезе с Питър и може би щяха да се поразходят, след като се приберат у дома в Бедфорд. Искаше й се да отделя време за подобни приятни моменти като разходка в снега, уикенди с него, пътуване до Лондон, за да види Кас. Седна отново на бюрото и се зае с работа. Имаше чувството, че майка й ще се гордее с нея. Знаеше, че е така.