Даниел Стийл
Майчин грях (5)

5.

Оливия пристигна в пристанището на Монако в деня преди идването на децата й и ахна, когато видя наетата яхта — деветдесет метра, изпълнени с неподозиран лукс. Екипажът от двайсет и четири души се беше подредил на палубата в очакване на пристигането й. Капитанът също беше слязъл на брега, готов да я качи на борда и да я представи на екипажа. Броят на мъжете и жените беше равен. Тя така и не успя да запомни имената им. Имаше огромен бар на открито с невероятен букет от орхидеи в кристална ваза, една стюардеса й предложи шампанско, но тя отказа. Беше уморена от дългото пътуване, а и рядко пиеше.

На палубата имаше красиви мебели в обособени кътове, на горната палуба се виждаха хеликоптерна площадка и просторно място за слънчеви бани. Домакинът я разведе из яхтата, показа й кинозалата, фитнеса и спа центъра. Членовете на екипажа бяха навсякъде, а във фризьорския салон три млади жени бяха готови да се погрижат за външния й вид. Тя надзърна в трапезарията, разгледа и откритата трапезария, отвори вратите към огромните спални, в които щяха да се настанят децата, и най-сетне влезе в своята, която наричаха „спалнята на собственика“, подредена с красиви мебели и впечатляващи произведения на изкуството. Вътре имаше огромно, примамливо легло с безупречно изгладени ленени чаршафи. Нямаше търпение да се отпусне в него. Чувстваше се уморена след полета, но бе твърде развълнувана, че е тук. Попитаха я дали тази вечер ще се храни на борда, или ще отиде в града и тя предпочете да остане. Искаше да си почине преди останалите да пристигнат. След това щяха да имат достатъчно време. Докато разглеждаше каютата, Оливия си каза, че е благословена, след като може да осигури подобно нещо на децата и внуците си. Струваше си годините тежък труд, въпреки че бе изгубила много време, когато бяха малки. Сега обаче бяха истински късметлии, включително и тя. Никога не приемаше за даденост онова, което двамата с Джо бяха създали.

Когато стюардесата я остави в каютата, след като беше разопаковала багажа й, Оливия се наслади на дълга, спокойна вана. Качи се на палубата по-късно, облечена в дълъг бял, ленен кафтан и й сервираха вечерята в откритата трапезария, на красива маса, на която бе подреден френски порцелан, имаше цветя в малки вази, сребърни мидени черупки. Бяха й сервирали всичко, което бе поръчала, омлет и салата, пресни плодове за десерт. Отпусна се и се наслаждаваше на пристигането и отплаването на други яхти, когато стюардът дойде, за да й каже, че я търсят по телефона. Подаде й слушалката и първата й мисъл бе, че някое от децата ще откаже в последната минута заради нещо непредвидено. Когато се обади, с изненада чу гласа на Питър Уилямс. Веднага се разтревожи, че в офиса е възникнала криза.

— Седмицата ми беше толкова натоварена, че така и не успях да се сбогуваме, преди да заминеш — извини се той, а Оливия се усмихна, щом чу гласа му. Заля я облекчение, като разбра, че той не се обажда заради проблем. — Как е яхтата?

— Наистина е невероятна — похвали се тя и се усмихна широко, а той веднага долови колко по-спокоен звучи гласът й. — Най-красивото нещо, което съм виждала. Ще откажа да си тръгна, когато двете седмици изтекат.

— Страхотно решение. Ще прекараш чудесно с децата — продължи той.

Винаги му беше приятно да говори с нея, а от известно време не бяха имали възможност да си кажат нищо. Бяха твърде заети да разрешават възникнали правни проблеми, да заобикалят други, които непрекъснато се появяваха. Той бе доволен, че тя е на почивка. Знаеше, че ваканциите с децата й означават много за нея, че й се отразяват изключително добре. Когато се върнеше, изглеждаше подмладена, пълна с нови идеи, готова да разказва весели случки.

— Мисля, че и внуците ми ще прекарат добре. Това чудо прилича повече на кораб, отколкото на яхта. Иска ми се да пробвам водните играчки с тях. Ще ми се да се науча да карам джет, преди да се прибера.

— Внимавай, Оливия — предупреди я загрижено Питър и тя се разсмя.

— Винаги съм искала да се науча да карам мотор, но вече е прекалено късно.

— Радвам се, че го каза. Не е късно за нищо, след като притежаваш толкова енергия.

— Напротив — въздъхна тя. — Рожденият ми ден ще бъде ужасен на тази почивка.

— Няма ужасни рождени дни, след като изглеждаш по този начин. Забравих този кой е, но от мен да знаеш, че никой не може да ти даде годините.

— А, може — заинати се тя. — Точно това си мислех тази вечер. Годините се изнизаха неусетно. Един ден си млад, на следващия знаеш, че всичко е приключило. Изключвам мама, която и на тази възраст изглежда фантастично, просто върхът.

— Ти също. Не си се променила през двайсетте години, откакто се познаваме.

— Имаш нужда от очила, Питър, въпреки това ти благодаря. Ами ти кога ще почиваш?

Знаеше, че всяка година отива в Мейн със семейството си. Имаше много красива къща, в която бе ходила веднъж, когато беше наблизо, за да провери обект, подходящ за магазин, и Питър я заведе там да обядват. Беше красив, стар семеен дом, пълен с антики от ранната колонизация и огромна, старомодна веранда.

— Заминавам следващата седмица. Емили вече е там с момичетата. Двамата с Ерик ще пътуваме следващата седмица.

Тя знаеше, че и двете му деца са женени и имат малки деца. Той също щеше да прекара времето със семейството си. Отразяваше им се добре да се откъснат от стреса на ежедневието. Цяла година работеха упорито.

— Ще плаваме, ще ловим риба. На мен ми се играе голф. Не съм имал възможност да играя от месеци.

— Благодарение на мен — отбеляза тя гузно, вперила поглед в гледката наоколо. — Не мога да ти опиша колко е прекрасно тук. Седя пред пристанището на Монако, точно над мен се издига замъкът, а яхтата е невероятно красива. Понякога не мога да повярвам каква съм късметлийка.

Той открай време й се възхищаваше, защото тя не приемаше нищо за даденост, никога не се оставяше на самодоволството и ценеше и уважаваше късмета и щастието си.

— Заслужаваш го. Извоювала си всичко сама. Дано прекараш добре. — Единствената причина за обаждането му беше да й пожелае приятно пътуване.

— Благодаря ти, Питър, и на теб. Много мило, че звънна.

— Ще се видим, когато се върнеш. Пази се, Оливия. И честит рожден ден.

— Забрави рождения ми ден — засмя се тя. В сравнение с майка си тя бе млада, но седемдесет й се струваше плашеща цифра. — А на теб приятно прекарване в Мейн.

— Благодаря — отвърна топло той и след малко затвориха, а тя зарея поглед към водата, замислена за него и бизнеса, който беше оставила в Ню Йорк.

Всяка сутрин щеше да се вижда със синовете си на палубата, за да прегледат факсовете и имейлите, които щеше да продължи да получава през идващите две седмици. Държаха я в течение на всичко, докато не беше в офиса. Нямаше как да изостави напълно бизнеса, не можеше да го позволи и на Филип и Джон. Твърде много неща се случваха всеки ден, за да занемарят работата. А тя знаеше как да се свърже с Питър, ако възникнеше юридически проблем. Надяваше се да не се стига дотам.

Върна се в каютата си няколко минути по-късно и си легна рано с една от книгите, които носеше. Почете няколко минути, след това загаси лампата. Беше помолила главния стюард да я събуди, да не би да се успи. Искаше да разгледа Монако на следващия ден и да понапазарува, да опознае яхтата, преди да дойдат останалите. Филип и Джон щяха да пристигнат с един полет довечера, а Лиз няколко часа по-късно, на следващата сутрин, след което отплаваха. Нямаше търпение да посрещне децата си и ваканцията да започне. Докато се унасяше, си напомни, че на следващия ден трябва да се обади на майка си. Беше ходила да я види в деня преди заминаването. След това очите й се затвориха и тя заспа. Спа дълбоко в тъмната каюта, с пуснати щори и не чу никакъв звук през цялата нощ. Последната й мисъл, преди да заспи, беше, че им предстоят две невероятни седмици на „Лейди Лък“.

 

 

Оливия прекара приятен, спокоен ден в Монако в очакване да пристигнат децата й. Напазарува в местните магазини, все клонове на най-известните парижки магазини — „Диор“, „Шанел“, „Ив Сен Лоран“, „Ланвен“, „Ермес“, „Луи Вюитон“. Купи малко неща, но й беше приятно да поразгледа. Никога не й оставаше време да пазарува, докато беше на работа, тъй като имаше да мисли за по-важни неща, като например за управлението на бизнеса или възникнали неприятности на проблемни места по света. Имаше си личен асистент, който пазаруваше вместо нея, познаваше предпочитанията й и изпращаше закупеното в дома й в Бедфорд за одобрение, затова мързеливото разглеждане сега й се струваше истински лукс. Единственото свободно време да отвори кутиите с покупките беше късно вечер.

Капитанът бе изпратил човек от екипажа да я придружи и да носи покупките, също автомобил и шофьор, за да я върнат на яхтата. Денят премина приятно, тя му се наслади, а когато се качи отново на яхтата, обядът я очакваше. Следобедът чете роман, което й достави невероятно удоволствие. Прегледа имейлите от офиса и всички се оказаха за маловажни въпроси. Отговори бързо и отново зачете книгата. Рядко й се случваше да разполага с толкова свободно време дори когато е във ваканция.

В шест часа, след масаж и душ, Оливия се преоблече за вечеря. Избра бледолилава туника, после си позволи чаша шампанско, докато седеше на палубата. Беше разгледала подробно яхтата, за да може да покаже на внуците си какво има, когато пристигнат. Знаеше колко са ги развълнували джетовете, най-вече Алекс. Тя пък нямаше търпение да види децата. Вълнуваше се за първата им спирка, Портофино. Не беше ходила там от времето, когато прекара един уикенд с Джо в хотел „Сплендидо“, след като отвориха магазина близо до Милано. Градчето беше очарователно, с приятни ресторанти и многобройни магазинчета. Беше сигурна, че на всички ще им хареса. Вечер и нощем изглеждаше изумително, с древна църква и замък, красиво осветени на хълмовете над залива.

Капитанът й беше казал, че яхтата е прекалено голяма, за да влезе в пристанището и имало опасност да се ударят в подводни скали. До града лесно можеше да се стигне с лодка и отнемаше не повече от няколко минути. Той обясни, че нощем спокойно можело да плуват в морето, стига да са пуснали котва. Тя бе сигурна, че на младите много ще им допадне. Ваканцията, която организираше всяка година, бе специално за тях, но и на нея й беше много приятно.

Оливия вечеря в откритата трапезария в осем, а към девет вече очакваше с нетърпение пристигането на децата си. Стюардът дойде, за да й каже, че самолетът е кацнал навреме и й съобщи, че те вече пътуват в автомобила. Най-сетне, малко след десет, видя колата на Джон и Филип, следвана от вана с багажа, и петимата слязоха. Изглеждаха уморени, дрехите им бяха малко смачкани, но бяха широко усмихнати и бъбреха оживено, докато оглеждаха яхтата. Видяха я подпряна на релинга, да им маха щастливо усмихната. Аманда беше нахлупила широкопола бяла шапка и Оливия не успя да види лицето й. Алекс се втурна по мостчето, последван от синовете й, а снахите пристъпваха отзад. Аманда беше в рокля и изглеждаше безупречно, дори след полета. Сара беше избрала отрязани дънкови панталони, тениска с надпис „Принстън“ и сандали, а буйната й, къдрава коса потрепваше на всяка крачка. Усмихваше се нервно. Изглежда се стесняваше, но Оливия знаеше, че след една нощ на яхтата, ще се успокои. Винаги беше така. Аманда се качи на борда, сякаш яхтата беше нейна.

След малко се скупчиха около нея, бъбреха оживено, внукът й я прегърна мечешки, а тя му отвърна с огромно удоволствие. Оливия винаги помнеше колко важна е била собствената й майка за децата й и колко силна беше връзката между тях. Опитваше се да се държи като нея, въпреки че не живееше с внуците си, както беше навремето с Марибел.

— Леле! Бабче! Невероятна яхта — възкликна Алекс и се огледа със страхопочитание.

— Почакай да те разведа! — засмя се Оливия и го прегърна през раменете. — Пълно е с водни играчки. Още утре ще ги пробваме.

Беше помолила главния готвач да им приготви студен бюфет и той се беше справил великолепно. Имаше най-различни видове суши, защото тя знаеше, че те го обожават, топли и студени меса, нарязано пилешко, какви ли не салати, много видове паста и цяла маса с вкусни десерти. Истинско угощение! Стюардесата им наля шампанско и няколко минути след като пристигнаха, те бъбреха, освежени след пътуването. Стори й се дори, че Сара се поотпусна, след като похапна, а Алекс се настани до баба си и започна да й разказва за онова, което искаше да направи. На нея всичко й се струваше интересно.

Гостите останаха на палубата почти до полунощ, след това двете двойки отидоха в каютите си. Тя забеляза заговорническия поглед между Джон и Сара и се усмихна дискретно, защото веднага разбра какво означава. Двамата не можеха да се откъснат един от друг и тя много се радваше, че бракът им е толкова щастлив. Напомняха й на техния брак с Джо. Истината бе, че с течение на годините се бяха сближили и любовта им ставаше по-дълбока. Децата им и бизнесът, който бяха създали заедно, дълбокото чувство на уважение, което изпитваха един към друг, бяха условията за силна връзка. Джон и Сара все още бяха влюбени като колежани. Оливия забеляза, че Алекс ги наблюдава, докато слизаха към каютата. Момчето остана да поприказва с баба си и да си вземе още от десертите. Сладкишите бяха великолепни, имаше и поне десет вида сорбе. Той се беше наспал по време на полета и заяви, че не бил изморен. Беше доста по-рано от обичайното му време за сън при тази шестчасова разлика и не му се спеше. Оливия го попита с какво се занимава напоследък и той й разказа за спортовете, които практикуваше, че се надявал да влезе в „Станфорд“ с предварителното класиране през някой от следващите месеци. Тя обеща, ако го приемат, да му ходи на гости винаги когато беше на Западното крайбрежие, защото често пътуваше да проверява магазините си. Преди трийсет години започна да прави лично инспекции, а броят на пътуванията не беше намалял.

Когато Алекс се нахрани, тя го заведе да му покаже киносалона и на него много му хареса, след това видяха фитнеса, а човек от екипажа им показа платформите за скокове във водата, лодките, скутерите и джетовете. Разгледаха и надуваемите играчки, на които можеха да се возят, вече готови за гостите. Една приличаше на гигантски банан и на нея можеха да се качат поне десет човека, както обясни човекът от екипажа. Това бе страхотно! Имаше малки лодки, шест джета и няколко скутера. Семейството, собственик на яхтата, бе поръчало всичко, за което човек би се сетил. Алекс нямаше търпение да изпробва всичко. Гледаше ококорено, а тя се разсмя и го попита дали ще я качи на джет.

— С удоволствие, бабо — ухили се той. — Още утре — обеща.

И двамата тържествено се разсмяха и той я прегърна, за да скрепят уговорката.

— Да знаеш, че няма да забравя — предупреди го тя.

— Винаги ми се е искало да опитам, но ме е страх да се кача сама.

— Дадено, бабче.

След това се върнаха на палубата и към два след полунощ Алекс най-сетне отиде в каютата си. Оливия го изпрати и видя, че багажът му е подреден. Имаше огромен телевизор и богат избор от филми.

— Да не останеш да гледаш цяла нощ. Утре ще бъдеш изтощен. Можеш да поспиш и до по-късно, но да знаеш, че тръгваме по обяд, веднага след като Лиз и момичетата пристигнат. Ще спрем някъде, за да поплуваме и да обядваме на път към Портофино.

— Искам да пробвам банана с момичетата. Веднъж видях нещо такова в един филм и беше голямо забавление. Всички изпопадаха.

— Аз май ще се въздържа — засмя се Оливия и няколко минути по-късно, след като се прегърнаха и тя го целуна отново, го остави.

Той вече пускаше телевизора, за да гледа филм, а тя се прибра в каютата си доволно усмихната. Това беше съвършената ваканция, на прекрасна яхта, най-вече за Алекс, който обожаваше водните спортове. Не можа да определи защо, но й се стори притеснен, докато говореха. Може би просто беше самотен или пък тя си беше въобразила. Оставаше и възможността той да се тревожи за колежа. Изпита съжаление към момчето. На днешните деца им се налагаше да се справят с твърде голямо напрежение. Не беше обсъждала въпроса с него, но се запита дали един ден няма да пожелае да постъпи на работа в семейния бизнес. На седемнайсет бе още рано и той едва ли бе взел решение, затова не го попита. Двайсет и три годишната Софи нямаше търпение да постъпи на работа във фирмата и говореше за това още от дете. Оливия бе очарована. Мечтата й бе един ден всичките й внуци да започнат работа с нея, но тя знаеше, че Каръл никога няма да се захване с търговия. Тя искаше да стане или художничка, или да работи с баща си и мащехата си като продуцент. Не се интересуваше от бизнес, за разлика от сестра си Софи. Алекс бе още малък и едва ли се беше ориентирал. За нея бе истинска благословия, че синовете й са в бизнеса. Двамата с Джо бяха мечтали да стане така и наистина се случи. Радваше се, че мечтата му се сбъдна преди той да почине. И двете момчета работеха във фирмата, когато баща им получи инфаркта. Така станаха отговорни отрано и тя много разчиташе на тях, въпреки че движеше почти всичко сама и се надяваше да е така още дълго. Тримата работеха добре заедно. „Фабриката“ ги беше сближила.

Когато Оливия се върна в каютата си и си легна, мисли дълго за децата и внуците си. Нямаше търпение да се позабавляват заедно и си каза, че е постъпила правилно като е организирала тази ваканция.

 

 

На сутринта Оливия се качи на палубата. Аманда вече се беше настанила на масата за закуска. Беше облечена в бледосини копринени панталонки в комплект с блуза и много красива бледосиня шапка в тон с тоалета. Оливия пък се беше спряла на бели памучни панталони и колосана бяла блуза, бялата й коса бе безупречно сресана. Вчера си беше направила маникюр в козметичния салон на яхтата. Аманда изглеждаше готова за всичко. Сара й се стори сънена и неугледна, когато се качи при тях. Заяви, че била спала като бебе. Тримата мъже все още не бяха станали. Оливия предположи, че Алекс е стоял до късно и е гледал филми.

— Мислех, че ще искаш да отидеш на пазар на сутринта — обърна се мило Оливия към Аманда. — Магазините в Монте Карло са страхотни. Лиз едва ли ще дойде преди един, така че цялата сутрин е свободна.

— С удоволствие — грейна Аманда.

— Аз ще остана тук. Трябва да прочета нещо — обади се тихо Сара, с което не изненада никого. Сара не се интересуваше от пазаруване и й личеше.

— Какво ще кажеш за един масаж в спа центъра — предложи Оливия. Беше великолепен ръководител на круиза, а и единствената й цел беше на всички да им бъде приятно и да са доволни. Нямаше да насилва никого за нищо. Искаше тези две седмици да са като рай за тях, не да се чувстват като в тренировъчен лагер.

— Може — кимна замечтано Сара и си поръча омлет за закуска.

Имаше нещо колкото грешно, толкова и прекрасно някой да откликва на всяко твое желание. Изпита чувство на вина и бе силно притеснена от билетите за първа класа, които Оливия им беше купила, но рано или късно глезенето се превръщаше в навик. Самата Оливия му се наслаждаваше, въпреки че рядко си позволяваше подобни волности. Тук обаче бе истински рай.

Оливия поръча шофьор и човек от екипажа да заведе Аманда на покупки, а половин час по-късно на палубата се качиха и синовете й, все още сънени, но отпочинали. Вече обсъждаха кога да отидат за риба, докато си поръчваха яйца по бенедиктински. Стюардът им подаде по един брой от „Хералд Трибюн“. Аманда тъкмо тръгваше. Беше със златни сандали и златна чанта, които допълваха тоалета й. Беше си сложила и малки диамантени обеци. Изглеждаше наистина съвършена, когато тръгваше от яхтата.

Алекс стана последен и призна, че е изгледал два филма и е заспал чак в пет сутринта, преди вторият да свърши, но пък беше в чудесно настроение. Нямаше търпение братовчедките му да пристигнат и след закуска двамата с Оливия поиграха на карти. Би я честно и почтено цели три пъти.

Когато Аманда се върна от града, носеше четири плика и по лицето й се бе разляло изражение на неподправено задоволство. Филип я чакаше на палубата, тъй като Джон и Сара бяха слезли в каютата си, за да подремнат след закуска. Никой не обсъждаше, че изчезват толкова често, въпреки че на Оливия й беше забавно. Алекс я погледна, когато двамата станаха, но не каза нищо. Филип пък се зарадва, че съпругата му се връща, защото без нея скучаеше.

Докато си приказваха, един автомобил спря, последван от ван, натоварен с багаж. От колата слязоха три забележителни млади жени и Алекс извика от радост. Лиз, Софи и Каръл бяха пристигнали. Момичетата бяха красиви и свежи, а Лиз се качи на палубата засмяна. Беше рошава и изглеждаше така, сякаш са заклали някого в скута й.

— Какво е станало? — погледна я недоумяващо Оливия, след това я целуна. Зарадва се, когато я видя.

— Попаднахме във въздушна яма и разлях чашата „Блъди Мери“.

Аманда я огледа с неприкрито неодобрение и Оливия се разсмя. Подобни случки бяха нещо нормално за дъщеря й. Като дете вечно разливаше нещо и ако някой събореше чаша по време на вечеря, то това бе задължително Лиз. Беше разсеяна, непохватна, но пък изпълнена с обич към всички.

— Страхотна яхта, мамо! — възкликна Лиз при вида на елегантната обстановка.

— Подготвили са ти ленти за китките, за да не те хване морска болест — обясни майка й. — Казаха, че действат безотказно. — След тези думи стюардът подаде няколко на Лиз, после предложи и на другите. Никой не се заинтересува, но Лиз веднага ги сложи. — Ще ви заведат до каютите, след това се качете пак на палубата. Ще обядваме някъде, където можем да поплуваме. — Оливия бе уточнила всичко с капитана още сутринта.

Няколко минути по-късно Лиз и момичета бяха долу. Алекс предложи да ги разведе. Оливия чу, че моторът се включи, а моряците освободиха въжетата от стоянката и нагласиха буферите. Всички бяха заети, когато Джон и Сара се качиха на палубата, отпочинали и прегърнати.

Цялото семейство беше на палубата. Лиз бе сменила късите панталонки с чисти и беше облякла нова тениска. Момичетата разговаряха оживено с Алекс за надуваемия банан, на който можеха да се возят, а Аманда описваше на Филип невероятните магазини в Монако и красивите дрехи, които си беше купила. Оливия слушаше разговорите и се усмихваше. Тъкмо това искаше. Всички се забавляваха.

Капитанът им обясни накратко задължителните мерки за безопасност в случай на пожар или „човек зад борда“. Посочи къде са спасителните жилетки във всяка каюта и спасителните лодки. След това бяха готови за тръгване.

Настаниха се на палубата, докато „Лейди Лък“ излизаше грациозно от пристанището и се насочваше към Италия. След час спряха и хвърлиха котва. Хората от екипажа извадиха водните играчки за всички, които искаха да поплуват. Оливия тихо напомни на внука си какво й беше обещал.

— Не забравяй да ме повозиш на джет — прошепна тя и се разкиска като момиче.

— Няма, бабче.

Оливия слезе в каютата си, за да си сложи бански, и когато се върна, всичко беше готово, а хората от екипажа ги очакваха, за да им помогнат да се качат на джетовете. Някой пусна музика. Внучките й, изглежда, никак не се притесняваха, че са само по долнища на бански. Лиз си беше сложила горнището и тялото й изглеждаше великолепно, когато се хвърли във водата, а след малко я последва още някой. Алекс вече бе яхнал един от джетовете и подаде ръка на баба си. Тя седна зад него с лекота, а синовете й я погледнаха ужасени. Лиз и момичетата плуваха към близкия плаж, Сара седеше на платформата зад лодката, отпуснала крака над водата, докато Аманда се колебаеше дали да се включи в това съмнително начинание.

— Какво правиш? — провикна се Филип към майка си, когато Алекс включи мотора на джета.

— Ще се повозя с Алекс — отвърна Оливия с широка усмивка тъкмо преди двамата да полетят напред с главоломна скорост, последвани от гребна лодка с членове на екипажа, които наблюдаваха внимателно гостите, за да са сигурни, че никой няма да се нарани. Бяха поискали на Алекс документ, че може да управлява джет. Той имаше такъв още от шестнайсетгодишен.

Прелетя над водата с баба си, прегърнала го здраво през кръста. Тя се наслаждаваше на всяка минута, той също, а Филип и Джон се спогледаха и поклатиха глави.

— Ако някой ми беше казал, че един ден ще се случи, нямаше да повярвам. Защо не правеше подобни неща с нас, когато бяхме деца? — попита замислено Филип. Това не бе майката, която той помнеше и познаваше. Тази жена беше съвършено различна.

— Прекалено заета е — отвърна простичко Джон, след това отиде да убеди Сара да влезе с него във водата и оттам да снима.

Двамата с Джон бяха фотографите на фамилията и правеха страхотни снимки. Беше им много забавно да разглеждат снимките, когато се върнат. Първоначално тя се притесняваше от семейството му. Бяха доста стряскаща група, а тази ваканция нямаше нищо общо с живота им в „Принстън“. Тя обаче се радваше, че Алекс се забавлява. Вече бе започнала да се чувства по-свободно и щеше по-лесно да направи снимки на всички. До един бяха във върховно настроение.

Когато Лиз и момичетата доплуваха от брега, тримата младежи се качиха на банана, теглен от една от лодките, и всички изпопадаха веднага сред писъци и смях. Възрастните ги наблюдаваха от палубата и също се смееха. На всички им беше забавно. Трите деца се радваха на великолепието на младостта.

— И ние трябва да пробваме — обърна се Джон към по-големия си брат, който се ухили.

Аманда побърза да се намеси.

— Мен не ме бройте.

Вече се беше преоблякла в сух бански и беше нахлупила огромна розова шапка, за да я пази от слънцето. Оливия бе останала очарована от джета и Алекс й обеща да я повози отново.

След това се нахвърлиха върху обилен обяд, после екипажът вдигна котва и потеглиха отново, този път право към Портофино. По план трябваше да са там за вечеря и да похапнат в ресторант на пристанището. Увериха ги, че магазините са отворени до полунощ. За всеки от тях имаше по нещо интересно.

Докато „Лейди Лък“ пътуваше към Италия, Джон и Сара играеха на скрабъл, останалите или четяха, или спяха, а децата отидоха да гледат филм в кинозалата. Аманда реши да отиде на маникюр, както Оливия предложи. Всички бяха доволни и щастливи. След като приключиха с играта, Джон направи няколко бързи скици на Сара. От всяка лятна ваканция се връщаше с няколко пълни скицника.

В осем и половина акостираха в Портофино и екипажът върза огромната яхта край скалите и хвърли котва. Малкото пристанище блестеше пред тях и всички слязоха в каютите си, за да се преоблекат и приготвят за вечеря. Резервацията им беше за девет и половина в ресторант, който капитанът ги увери, че бил великолепен.

Събраха се на палубата половин час по-късно, похапнаха вкусни ордьоври и едва дочакаха да слязат на брега и да разгледат Портофино. Качиха се на голяма лодка и няколко минути по-късно бяха на кея, а трима от екипажа ги придружиха до ресторанта.

— Чувствам се като кралска особа — изкиска се Оливия и двете й внучки я прегърнаха през кръста. Алекс вървеше до тях, а Филип, Джон и Лиз ги следваха на разстояние, наблюдаваха как тя се държи с внуците си и си говореха.

— Понякога се питам дали изобщо я познавам. С тях се държи съвсем различно… — подхвърли Филип, вперил поглед в майка си и внуците й. Тя се смееше, бъбреше, изглеждаше щастлива, отпочинала. Не помнеше някога да е била такава на млади години.

— Според мен наистина обича децата — включи се Лиз. Радваше се, че дъщерите й се забавляват с баба си. Собствената й връзка с баба й бе много важна за нея, затова беше щастлива, че и дъщерите й са създали такава близост с Оливия.

— Защо? — попита кисело Филип. — На нас никога не ни се е радвала така.

— Със сигурност ни се е радвала, но е било различно. Беше по-млада, ние също. Много по-лесно е, когато децата не са твои — отвърна Лиз.

— Може и да си права — съгласи се Филип, макар да не беше убеден, че е така. Той не беше виждал майка си в такава светлина. Тази жена беше различна, тя се возеше на джет, смееше се и участваше в игрите. Не можа да си спомни нито един случай, в който да се е държала така по времето, когато той беше момче. Обръщаше им повече внимание, докато бяха малки, а годините минаваха, те растяха, тя изглеждаше все по-уморена, беше или заета, или пътуваше. Помнеше единствено баба си и баща си и разбираше, че никога не бе познавал майка си. Цял живот се беше чувствал измамен и като я виждаше толкова весела, старото чувство се връщаше. След като можеше да даде толкова много, защо не го беше дала и на тях?

Единствено Лиз разбираше, че навремето е била различна, защото е била притисната от напрежение, докато се е опитвала да построи империята си. Лиз също така разбираше, че част от нея междувременно е пораснала. За тях беше твърде късно, но не и за внуците. Според Лиз Бабабел им бе отдала цялата майчина обич, от която се нуждаеха. Филип обаче искаше да я получи от собствената си майка и все още недоволстваше, че тя не бе намерила време, за да му я даде.

— Според мен омеква с възрастта — добави Джон и Филип отново поклати глава.

— Нищо подобно не съм виждал в офиса.

Добре поне че го виждаха сега. И това беше нещо.

Разгледаха набързо магазините, Аманда хлътна в бутик за обувки, след това в „Ермес“, после отидоха на вечеря в малък, уютен ресторант, където китаристи се разхождаха между масите и правеха серенада на гостите. Настаниха ги на терасата и децата седнаха около Оливия, а тя разговаря оживено с тях, докато поръчваха вечеря. Пастата се оказа великолепна, те спряха за сладолед чак след полунощ, на път към пристанището, където ги чакаше лодката. Замъкът и църквата на два съседни хълма бяха осветени, точно както Оливия ги помнеше. Щом стигнаха при лодката, видяха, че хората от екипажа са пуснали стотици запалени свещи във водата. Сякаш се плъзгаха сред хризантеми, които блестяха, за да могат да поплуват през нощта. Младите изпискаха от удоволствие, щом ги видяха, и веднага се втурнаха в каютите си, за да се преоблекат, а възрастните останаха да чакат на палубата. Нощта беше прекрасна и Филип и Джон си поръчаха коняк, докато Аманда и Сара пиеха шампанско. Лиз беше слязла, за да се преоблече с момичетата. Оливия се отпусна на един шезлонг, откъдето наблюдаваше всички.

Децата наскачаха във водата и заплуваха между свещите в топлата вода. Лиз скочи след тях, също като младо момиче и за момент Оливия се изкуши да се присъедини към групата. Докато беше с тях, имаше чувството, че е открила еликсир за вечната младост. Не се бе забавлявала така от години. Двете двойки чакаха доволно на палубата, говореха си тихо и се наслаждаваха на романтичната сцена. Замъкът и църквата се виждаха в далечината, а свещите във водата създаваха вълшебна атмосфера.

Сара и Джон първи слязоха в каютата си, още преди младите да излязат от водата, а Филип и Аманда ги последваха няколко минути по-късно. Когато Лиз и децата се върнаха, Оливия ги чакаше.

— Беше страшно забавно — похвали се задъханата Лиз.

— И на мен така ми се стори — отвърна майка й и след малко децата ги наобиколиха, а от тях капеше вода. Решиха да се преоблекат и да гледат филм. Времето, което прекарваха заедно, беше като безкрайно парти. На Оливия й беше приятно да е сред тях, също и на Лиз.

— Уморена ли си, мамо? — попита я тя.

Денят беше дълъг за всички, а тя и момичетата бяха пристигнали същия ден. Останалите бяха имали възможност да си починат и да се наспят.

— Ни най-малко — отвърна ведро Оливия. — Въпреки това смятам да отида и да си легна. — След тези думи стана. Беше прекарала фантастичен ден с децата и внуците си. Нали това бе целта на ваканцията, а първият им ден заедно бе невероятно успешен. Надяваше се и останалата част от почивката да е такава. Дори Сара се беше отпуснала, държа се свободно, приятно по време на вечерята. Единствената, която никога не се променяше и не показваше топли чувства, беше Аманда, но през годините те бяха свикнали с държанието й. — Ще гледаш ли филм с децата? — обърна се Оливия към Лиз.

— Не, ще поработя над… — Замълча, преди да каже „книгата“ и я обхвана паника, когато погледна майка си. Имаше ли смисъл? Ами ако и тя не ставаше, както всичко, което бе писала досега? — Ще поработя над съня си за красота — довърши тя. — Децата стоят до много късно.

— И аз мисля така — съгласи се Оливия и двете слязоха заедно към каютите си.

Оливия я целуна нежно по бузата и се запита над какво ли работи. Познаваше дъщеря си. Със сигурност нямаше намерение да спи, за да изглежда красива. Запита се дали Лиз не работи над нова книга. Беше достатъчно умна и знаеше, че няма смисъл да задава въпроси. Целуна я за лека нощ и продължи към каютата си, доволна, че всичко е наред. Бяха прекарали един наистина прекрасен първи ден.